№ 14244
гр. София, 22.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 153 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА
при участието на секретаря МОНИКА СТ. ТОПУЗОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА Гражданско
дело № 20241110144398 по описа за 2024 година
Ищецът „. е предявил срещу ответника Н. Д. Б. по реда на чл. 422 ГПК установителен
иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1
ЗЗД и 86 ЗЗД, с който се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца
сумата в размер на 250 лв., представляваща вземане за платена главница по договор за
предоставяне на гаранция от 29.06.2021 г., сключен между длъжника и ., обезпечаващ
изпълнението на договор за паричен заем № . от 29.06.2021 г, сключен между длъжника и .,
вземанията по който са прехвърлени на заявителя с договор за цесия от 31.03.2022 г., ведно
със законна лихва от 20.03.2024 г. до изплащане на вземането, сумата от 12,68 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 29.06.2021 г. до 21.09.2021г., сумата от 69,29
лв., представляваща мораторна лихва за периода от 29.06.2021 г. до 08.03.2024 г. /при
съобразяване на уточнението на периода направено в молба от 15.08.2024г/, за които суми е
била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 16376/2024 г. по описа на
СРС, 77 състав.
Ищецът твърди, че на 29.06.2021 г. между . и ответника е бил сключен договор за
паричен заем № ., по силата на който на Н. Б. е била предоставена в заем сума в размер на
250 лева, като същата се е задължил да я върне ведно с начислена възнаградителна лихва.
Поддържа се, че договора за заем е бил обезпечен с подписване на договор за предоставяне
на гаранция от 29.06.2021 г. между ответника и ., съгласно който гарантът се е задължил да
сключи с заемодателят договор и да отговоря солидарно за задълженията, като при
поискване от страна на кредитора да плати всички изискуеми вземания. Посочва, че . е
отправило покана за погасяване на целия дълг до ., който възлизал на процесните суми. Така
посочената сума била заплатена от . на 04.06.2021 г., с което дружеството встъпило в правата
на заемодателя спрямо ответника, за което последният бил уведомен с писмо по
1
електронната поща от 05.04.2022 г. Твърди се, че между ищеца и . е подписан Договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 31.03.2022 г., по силата на който вземането на .
спрямо Н. Б. било прехвърлено, за което по реда на чл. 99 ЗЗД ответникът бил уведомен по
електронната поща на 02.05.2022 г. С оглед гореизложеното моли за уважаването не
предявените искове и присъждането на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ответникът, чрез назначения особен представител е
депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като недопустими
и неоснователни. Сочи, че предявеният иск е недопустим поради неизяснената процесуално
роля на ищеца. Поддържа, че видно от представените към исковата молба доказателства,
ответникът Н. Б. е сключила Договор за паричен заем № . от 29.06.2021г. единствено и само
с кредитора ., като в него липсва трето солидарно отговорно лице. Излага твърдения, че от
представения по делото договор за предоставяне на гаранция № ., сключен с ., се установява,
че дружеството се задължава не да встъпи в дълга на ответника по Договор за паричен заем
№ . от 29.06.2021г., а да бъде „гарант“, т.е. от този договор не става ясно каква точно трета
страна ще бъде „гарантът“ – солидарен длъжник или поръчител. Допълва, че по делото не са
представени доказателства за наличието на правоотношения между . и кредитодателя .,
поради което оспорва наличието на качеството кредитор у цедента. Сочи, че процесният
договор за потребителски кредит е сключен при нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1,
т. 20 ЗПК, доколкото в разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от договора е уговорена законна лихва за
забава при упражняване на правото на отказ от сключения договор, поради което същия се
явяване недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Оспорва наличието на твърдяното от
ищца облигационно правоотношение по договор за цесия. Предвид изложеното моли
исковете да бъдат отхвърлени.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира от
фактическа и правна страна следното:
По допустимостта:
От името на ответника в отговора на исковата молба се застъпва становище, че
предявените искове са недопустими, тъй като ищецът не е легитимиран да предявява иска с
оглед неяснотата каква е фигурата на гаранта по договора за кредит. Във връзка с това
следва да се посочи, че изложените от името на ответника аргументи касаят наличието на
материална легитимация на ищеца, а не процесуалната легитимация, която е предпоставка за
допустимост на предявените искове. Процесуалната легитимация се извлича от заявеното от
страна на ищеца в исковата молба, което в настоящата хипотеза в насока, че именно ищецът
е носител на правата, предмет на производството. Дали в действителност ищецът е носител
на тези права, т.е неговата материална легитимация, е от значение за основателността на
исковете, а не за допустимостта им.
Що се касае до представителната власт на юрисконсулта, който е процесуален
представител на ищеца, следва да се посочи, че не съществува законово изискване
процесуалния представител към пълномощното, с което се легитимира, да представя
2
допълнително и други документи, в това число чий служител е.
Ето защо настоящият състав приема, че предявените искове са процесуално
допустими.
По съществото на спора:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание
чл.79, ал. 1, пред. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл.
86, ал. 1 ЗЗД,
По делото е представен договор за паричен заем № . от 29.06.2021г., сключен между .
и Н. Д. Б., като положеният подпис в договора графа заемател е неоспорен от ответника. По
силата на този договор видно от чл. 2 от него, на ответника е предоставена в заем сума в
размер на 250 лева, като същата е следвало да бъде върната в срок от 12 седмици при
дължими 12 на брой седмични вноски в размер на 21.89 лева всяка с точно упоменати дати
на падеж на всяка вноска в договора, като последвана вноска е с падеж на 21.09.2021г.
Страните са договорили и че дължимият годишен лихвен процент е фиксиран и е в размер
на 40 %, а годишният процент на разходите е 49.14 %, като се дължи връщане на общо
262.68 лева. Видно от чл. 3 от договора предоставената в заем сума е предоставен в брой на
ответника, като изрично е посочено, че договорът има характер на разписка. Съгласно чл. 4
от договора заемателят се е задължил в три дневен срок от подписването на договора да
предостави на заемодателя обезпечение. Предвидено в договора e – чл. 8, че в случай на
забава от страна на заемателя да заплати дължима вноска същият дължи заплащането на
законна лихва за забава за всеки ден забава, като в чл. 9 е уговорено и, че при забава
кредиторът може да предприеме всички законни действия за събиране на вземането.
Предвидено е и в чл. 10 от договора, че заемодателят има право по всяко време да прехвърли
в полза на трето лице вземането си по процесния договор срещу Б..
Приет по делото е и договор за предоставяне на гаранция № ./29.06.2021г., сключен
между . и ответника Н. Б., по силата на който Б. е възложила на . да издаде гаранция за
плащане в полза на ., с цел гарантиране изпълнението на всички задължения па ответника,
възникнали съгласно договор за паричен заем № . от 29.06.2021г. В чл. 3, ал. 1 от договора
за предоставяне на гаранция е предвидено, че за поемането на задължението за издаване на
гаранция потребителят дължи заплащане на възнаграждение в размер на 97.32 лева, което
следва да бъде заплатено на равни вноски от по 8.11 лева на изрично посочени дати, като
падежът на последната вноска е 21.09.2021г. Уговорено е в чл. 4 от договора, че гарантът е
длъжен при поискване от . да заплати всички изискуеми задължения на потребителя по
обезпечения договор за заем, като при изплащане от гаранта на сумата съгласно чл. 5, ал. 1
от договора той може да поиска потребителя да възстанови паричните суми, платени от .. В
чл. 12 от договора за предоставяне на гаранция е предвидено и, че гарантът може по всяко
време да прехвърли вземането си спрямо потребителя на трети лица.
Като доказателство е приложен и Погасителен план, в който е видно, че са включени
както вноските както по договора за паричен заем, така и тези по договора за предоставяне
3
на гаранция. Вноските по двата договора са с един и същи падеж и образуват общ размер на
дължимата седмична вноска по договора за кредит – 30 лева.
По делото е представено преводно нареждане от 04.05.2022г. за извършено плащане
от . в полза на . с посочено основание за плащане именно номера на процесиня договор за
заем – ., като заплатената сума е в размер на 325.73 лева.
Към исковата молба е представен и рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 31.03.2022г., сключен между . в качеството на продавач и „. в качеството на
купувач. В § 2, 2.1 от договора страните са се съгласили, че продавачът прехвърля на
купувача станалите ликвидни и изискуеми вземания, произхождащи от договори за заем,
сключени от продавач с физически лица, подробно описани в Приложение № 1, което е
неразделна част от договора. Съгласно §1, т.1.2, изр. 2 датата на прехвърляне на вземанията е
датата на сключване на всяко едно Приложение № 1. Предвидено е, че страните са съгласни
да бъде извършено прехвърляне и на други вземания, които ще бъдат индивидуализирани в
ново Приложение № 1 със съответна нова дата, като всяко поредно Приложение № 1 ще има
сила и значение на допълнително споразумение към рамковия договор. В т. 2.3 от § 2 от
рамковия договор страните са уговорили и минималните изисквания за начина на
индивидуализиране на прехвърлените вземания в Приложение № 1, а именно кредит .,
имена и . на длъжника, дата на договора, размера на отпуснатата главница, общ размер на
задължението, размер на дължимата сума към датата на цесията. Изрично в § 4, т. 4.1 е
предвидено, че на датата на прехвърляне, купувачът придобива всички права върху
прехвърляните вземания, а както беше посочено и по-горе в §.1т.1.1 е уговорено, че датата
на прехвърляне е датата на подписване на Приложение № 1. В т.4.5 от рамковия договор за
цесия изрично е посочено и, че с подписването на този договор продавачът упълномощава
купувача с правата да уведомява длъжниците.
Представено е и уведомление за сключена цесия на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД,
издадено от името на „., адресирано до ответника Н. Б. относно извършено прехвърляне на
вземания по договор за цесия от 31.03.2021г.
По делото е прието и приложение № 1 от 03.05.2022г. към договор за продажба и
прехвърляне на вземания, сключен между . и „. на 31.03.2022г., подписано с електронен
подпис от представител на купувача и на продавача. Сред прехвърлените с цитираното
приложение е и вземане по кредит № . от 29.06.2021г. с длъжник Н. Д. Б. с изрично посочен
., за отпусната сума в размер на 250 лева и общо дължима сума по кредита към 03.05.2022г. –
423.05 лева, от която и 250 лева главница, 12.68 лева – възнаградителна лихва, 18.05 –
мораторна лихва и 142.32 лева – такси, възнаграждения, неустойки.
С оглед приетите факти по делото Софийски районен съд намира от правна страна
следното:
За да бъде уважен предявеният от ищеца иск следва да бъде установено при условие
на пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните факти: 1.наличието на
валидно сключен договор за паричен заем от 29.06.2021г между ответника и ., въз основа на
който . е предоставило на ответника парична сума, а за ответника е възникнало задължение
4
да върне на кредитодателя предоставената сума и да заплати съгласно валидна клауза в
договора възнаградителна лихва в претендираните размери, като и че претендираните
вземания за главница и възнаградителна лихва са станали изискуеми; 2. наличието на
валидно сключен договор за предоставяне на гаранция между ответника и ., което дружество
е заплатило задълженията на ответника по договора за заем от 29.06.2021г, с което е
встъпило в правата на кредитора; 3.наличието на валидно възникнало облигационно
отношение между . и ищеца „..“ ЕООД, по силата на което . е прехвърлило вземането си за
процесните суми, дължими от ответника, на „..“ ЕООД, в това число и обстоятелството, че в
договора за кредит е предвидена възможност кредиторът да прехвърля вземането си на
трето лице, като и че цесията е била съобщена надлежно на Н. Б. съобразно чл. 99, ал. 3 от
ЗЗД
Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154 от
ГПК, в случай че от ищцовото дружество бъде доказано наличието на описаните
предпоставки, в тежест на ответника е да установи, че е заплатила дължимите сума.
Първият спорен въпрос по делото в настоящия случай е дали ищецът е материално
легитимиран да претендира процесните суми, доколкото още в отговора на исковата молба е
направено оспорване на извършената цесия. Предвид това Софийски районен съд приема
следното:
С договора за цесия се отстъпва едно вземане от досегашния му носител на едно
трето, чуждо на връзката, от която произтича вземането, лице. Предмет на договора за цесия
може да бъде вземане, което следва да съществува към момента на сключването на договора
и да е прехвърлимо, каквито са по принцип имуществените права, в това число и твърдяното
в исковата молба вземане. За да премине вземането от патримониума на цедента върху
цесионера е достатъчно единствено постигнатото съгласие между него и досегашния
носител на вземането и съответно със самото прехвърляне, договорът се счита за изпълнен
поради изчерпване на предмета му. Същевременно за да породи действие спрямо длъжника
договора за цесия, цесията следва да му бъде съобщена от цедента съобразно предвиденото
в разпоредбата на чл. 99, ал.3 от ЗЗД.
В настоящия случай, видно от представения договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 31.03.2022г., между кредитора на ответника . и ищцовото дружество е бил
сключен договор, по силата на който цедентът е прехвърли посочени в Приложение № 1 към
договора свои вземания на цесионера. В договора не са предвидени условия, които да
обуславят прехвърлянето на вземанията.
Сключеният договор за цесия е бил и редовно съобщен на ответника съобразно чл. 99,
ал. 3 от ЗЗД, доколкото по силата на самия договор – клауза 4.5 т него . е упълномощило „. да
съобщи на длъжника договора за цесия. Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД
именно предишният кредитор е този, който следва да осъществи уведомяването на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането и именно от този момент цесията има
действие спрямо длъжника и третите лица. Няма пречка обаче предишният кредитор да
упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов
5
пълномощник. В този смисъл е и константната съдебно практика, обективирана в решение
№ 96/17.04.2018г. по гр.д.№ 3049/2017г. на ВКС, ІV г.о, решение № 204 от 25.01.2018 г. по т.
д. № 2230/2016 г. на ВКС І т.о, решение № 137/02.06.2015г. по гр.д.№ 5759/2014г. на ВКС, ІІІ
г.о. и решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г., на ВКС, ІІ т.о.
Приложено е по делото и съобщение до длъжника от името на „., за което обаче
липсват доказателства да е получено от ответника. Въпреки това посоченото съобщение е
било приложено към исковата молба, инициирала настоящото производство, и по този начин
е било връчено на ответника Б. сочена като длъжник. Съгласно непротиворечивата съдебна
практика цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато
изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата
молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане.
Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата
молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Изходящото от цедента уведомление,
приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В този смисъл
решение № 3/16.04.2014г. по т.д.№ 1711/2013г. на ВКС, І т.о., решение № 78/09.07.2014г. по
т.д.№ 2352/2013г. на ВКС, ІІ т.о, решение № 123/24.06.2009г. по т.д.№ 12/2009г. на ВКС, ІІ
т.о. Следва да се посочи, че уведомяването се счита за редовно получено и когато исковата
молба, с приложенията към нея е била връчена на особен представител. В този смисъл и
решение № 198/18.01.2019г. по т.д.№ 193/2018г. на ВКС, І т.о, определение №
454/26.09.2019г. по т.д.№ 144/2019г. на ВКС, І т.о.
В действителност в настоящата хипотеза приложеното към исковата молба
съобщение за извършената цесия изхожда от цесионера, в качеството му на пълномощник на
цедента, но към приложените към исковата молба доказателства е и приложен и договора за
цесия, в който е обективирано и упълномощаването от цедента на цесионера, с което
настоящият състав намира, че са изпълнени изискванията на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Смисълът
на изискването на законодателя съобщението да бъде изпратено именно от цедента на
длъжника е в това, че по този начин за длъжника ще е налице една правна сигурност, че в
действителност неговият кредитор е прехвърлил на цесионера процесното вземане, а в
настоящия случай ответника Б., чрез назначения особен представител е получил
необходимото потвърждение от стария кредитор ., доколкото е получила и целия договор за
цесия, подписан от първоначалния кредитор.
За да се приеме за основателен предявеният иск, обаче следва да се установи
осъществяването на редовно прехвърляне не на което и да е вземане, а прехвърлянето
именно на процесното вземане от първоначалния кредитор на Б. на .. В настоящия случай в
Приложение № 1 от 03.05.2022г. съгласно договор за прехвърляне на вземания от
31.03.2022г. надлежно е индивидуализирано вземането именно срещу ответника, доколкото
6
изрично е посочено, че едно от прехвърлените вземания е това срещу Н. Д. Б., . **********
по договор за заем с № .., за предоставена сума в размер на 250 лева. Отбелязан е и размерът
на останалата дължима сума по договора за кредит към датата 03.05.2022г.
С оглед изложеното Софийски районен съд намира, че ищецът е материално
легитимиран да претендира суми по процесния договор. Доколкото обаче, ищцовото
дружество е правоприемник на първоначалния кредитор, следва да се установи дали е
възникнало вземането на . спрямо ответника, съответно и на .. Несъмнено е, че длъжникът
може да прави на цесионера всички възражения, които би могъл да прави на цедента – чл.
26, ал. 2 от ЗПК и арг. чл. 103, ал. 3 от ЗЗД. В тази насока при съобразяване на възраженията
на ответника съдът приема следното:
Договорът за заем е неформален, реален и комутативен - правните последици
настъпват при предаване в собственост на вещите, предмет на тази сделка - уговорената
парична сума, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя
връщане на дадената сума - в същата валута и размер. Предвид това, за да възникне валидно
заемно правоотношение, е необходимо да се установи, че между страните по него е
постигнато съгласие заемодателят да предаде в заем процесната сума на ответника, който да
се задължили да върне сумата на заемодателя. Освен постигането на съгласие, за да бъде
завършен фактическия състав на правната норма на чл. 240 от ЗЗД, предвид реалния
характер на договора за заем, е нужно да се докаже предаването на паричната сума. По
отношение на първия от посочените и нуждаещи се от доказване факти, настоящият състав
приема, че от съвкупната преценка на приетите по делото доказателства – договор за заем от
29.06.2021г., за който не се спори, че носи подписа на ответника може да се достигне до
извода, че между ответника и . е постигнато съгласие за сключване на договор за заем,
доколкото е налице съвпадение на волята на страните. Доказано според съда е и
обстоятелството, че сума е била предоставена на ответника. Полагайки подпис върху
договора за заем, ответникът е потвърдила получаването на сумата, доколкото в договора
изрично е посочено, че той служи като разписка за предаването и, т.е удостоверено е, че
сумата е реално получена от заемателя. Съдът намира, че няма пречка такова изявление да
бъде включено в договора за заем, като това не променя характера му, а именно изявление
на заемополучателя, че сумата му е била предадена реално. Следователно по делото е
доказано, че ответникът е получил посочената в договора за заем сума от 250 лева.
Установено по делото според настоящия състав е и, че към договор за заем е бил
сключен и договор за предоставяне на гаранция от 29.06.2021г с ., по силата на който от . е
било извършено плащане на непогасената част от задълженията по договора за кредит,
видно от приетото платежно нареждане. По своята правна същност договора за
предоставяне на гаранция е съглашение за учредяване на обезпечение по смисъла на чл. 138
ЗЗД и следващите от него. Предвид това този договор има акцесорен характер спрямо
обезпечения договор, задълженията по който се поемат от поръчителя. Това разбира се не
означава автоматично, че ако договорът за потребителски кредит е недействителен, то
непременно и договорът за предоставяне на гаранция също ще е недействителен. Такава
7
хипотеза би била налице, ако се установи, че всъщност договора за предоставяне на
гаранция формално представлява отделна сделка, но в действителност се явява част от
възникналото правоотношение по договора за кредит. В тези случая обезпечение на
задължението по договора за кредит не съществува, а целта на сделката е да се уговори
допълнително възнаграждение за кредитора в нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл.
11, ал. 1, т. 1 ЗПК.
Извод, че в настоящия случай е налице именно такава хипотеза може да се направи
при извършване на съпоставка между двата договора – договора за паричен заем и договора
за предоставяне на гаранция. Видно е, че двата договора са сключени в един и същи ден,
отделни разпоредби от същите препращат една към друга, че дължимите в полза на
търговците престации са обединени в общ погасителен план, имат едни и същи падежи и
макар формално кредитор на вземането, представляващо възнаграждение на гаранта за
предоставеното по договора за кредит обезпечение да се явява ответникът, то
кредитодателят е овластен да получава и плащането по този договор, дължимо от
потребителя, заедно с анюитетните вноски по договора за кредит. Ето защо и съдът приема,
че се касае за неразривно свързани помежду си сделки, всяка от които следва да се разглежда
заедно с другата. Още повече, че за да бъдат осигурени ефективни средства за защита на
потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това е необходимо, когато се изследва
въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица,
съдът да изследва и връзките в отделните договори, но не като отделни правоотношения,
които са независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност. Дори при
множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на
отделните правоотношения да се гледа, като на едно правно и икономическо цяло, за да се
постигне ефективната защита на потребителя, при проверката от страна на съда за спазване
на императивните правила на закона и добрите нрави, в това число и проверката за
наличието на неравноправни клаузи. В същия смисъл и решение от 10.04.1984 по делото ., ..
Съгласно трайната практика на . – вж. т. 20 от решение от 12.07.1990 г., .; т. 23 от Решение от
14.09.2000 г., . и .; т. 40 от решение от 19.04.2007 г., .; т. 39 от решение от 24.01.2012 г., .,
C[1]., националният съд има задължение да тълкува националното законодателство в духа
на общностния правен ред.
Обстоятелството, че двата договора са свързани помежду си може да се изведе и от
това, че след извършена служебно справка в ., на основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛН се
установява, че едноличен собственик на гаранта ., е кредитодателят ., следователно се касае
за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Това дава основание да се
приеме, че търговската им дейност се контролира пряко от едно и също лице, и двете
дружества упражняват дейността си при общи икономически интереси и ползи, и се
презумира наличието на знание у лицата, участващи в управлението им, респ.
представителство, досежно търговските дела на другото дружество. Това се потвърждава и
от чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, . е овластено да приема вместо
гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Договорът за
8
потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът сключва
договора за предоставяне на гаранция. Обвързаността между двете съглашения се
установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение, без всякаква
друга възможна алтернатива, чрез сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с
одобрено от кредитодателя юридическо лице - гарант, сключването на договора за гаранция
в деня, в който е сключен самият договор за кредит, с изричната уговорка за изплащане на
възнаграждението за предоставяне на гаранция с основното задължение по кредита, както и
че самостоятелен отказ от договора за предоставяне на гаранция не е предвиден. Не може да
се приеме, че чл. 4 от договора за заем касае доброволен и информиран избор на
потребителя за обезпечение. От начина на уговаряне на задължението на потребителя следва
да се счита, че е предвидено допълнително условие за отпускане на кредита, а именно да
предостави обезпечение, при условияобективно неизпълними за посочения срок от всеки
средно информиран потребител на финансови услуги, които изрично зависят от преценката
на кредитодателя, с оглед необходимостта да одобри представеното обезпечение.
Възнаграждението на гаранта обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно
задължение на заемодателя за правилната преценка за кредитиране. Тъй като са свързани
лица двете дружества и сключването на договора за предоставяне на гаранция се явява
единственото изпълнимо условие по чл. 4 от договора за заем, следва да се приеме, че
разходите, които потребителя трябва да заплати по договора за предоставяне на гаранция са
пряко свързани с основната му престация по договора за заем и отговарят на дефиницията за
разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което има характер на
допълнително възнаграждение за ползване на заемните средства и следва да бъде включена
изначално при формирането на ГПР, като разход пряко свързан с договора за потребителски
кредит и който потребителят трябва да заплати.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да надвишава 5
пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора за кредит е 10 % /10 пункта +
ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита не може да надвишава 50 %. В настоящия
случай сумата по договорът за паричен заем № . от 29.06.2021 г., сключен с . е в размер на
250 лева, а възнаграждението по договора за гаранция е в размер на 97.32 лева. Видно от
приетия по делото договор за заем, останалите суми, формиращи ГПР по договор за паричен
заем № . от 29.06.2021 г., са в размер на 49.14 %. С оглед на гореизложеното при включване
на таксата по договора с дружеството поръчител към параметрите по договора за кредит
/възнаграждението за гаранта/, то тогава ГПР е безспорно ще надхвърли законодопустимия
размер, доколкото размерът на дължимото възнаграждение за гарант се равнява почти на 50
% от предоставената в заем сума. Така уговореното възнаграждение има значението на
скрита възнаградителна лихва, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и
която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което
процесните договори за паричен заем № . от 29.06.2021г. и за предоставяне на гаранция от
29.06.2021г. се явяват нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Съгласно изложеното по-горе настоящият състав прие, че и двата процесни договора
9
с нищожни. В практиката на ВКС - решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело №
3855/2021 г. на ВКС, IV г.о и решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т.дело № 1023/2020 г. на
ВКС, I т.о., решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г., ІІІ г. о. на ВКС, се
приема, че при недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск
по чл. 79 ЗЗД (включително в хипотезата по чл. 422 ГПК), съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба
на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена
по-горе. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения
кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. Поради това, чистата
стойност следва да бъде присъдена в същото производство, като бъде съобразен
предявеният размер съгласно принципа на диспозитивното начало.
В случая сумата от 250 лв., явяваща се главница по процесния договор за паричен
заем е чистата стойност на същия, доколкото при недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. В случая по делото не са изложени твърдения,
нито са ангажирани доказателства от страна на ответника да е извършено плащане на
каквато и да било сума по договорите. Ето защо като дължима по договора за кредит е
установена единствено сумата от 250 лева, представляваща чистата стойност на кредита.
След като цедентът не е титуляр на прехвърлените вземания за възнаградителна
лихва и мораторна лихва, то договорът за цесия не е породил транслативен ефект и тези
вземания не са преминали в правната сфера на цесионера – ищец, поради което и
последният не се легитимира като техен носител.
С оглед на гореизложеното основателен се явява иска за сумата от 250 лева –
главница по договор за паричен заем, а останалите предявени вземания искове – за
възнаградителна лихва и мораторна лихва следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
Съобразно дадените в Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12
указания, настоящият състав следва да се произнесе и по разпределението на отговорността
за разноските както в исковото производство, така и в заповедното производство. С оглед
изхода на спора в полза на „..“ ЕООД следва да бъдат присъдени разноски за заповедното
10
производство съразмерно с уважената част от исковете – 39.53 лева.
Предвид изхода на спора по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК „..“ ЕООД има право и на разноски за исковото производство. По делото са
представени доказателства за сторени разноски в размер на 132.50 лева – държавна такса и
200 лева –депозит за особен представител. Съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК
съдът определя размерът на дължимото юрисконсултско възнаграждение, като не е обвързан
с посочения от страна размер, а е ограничен единствено до размерите предвидени в чл. 25 от
Наредбата за заплащането на правната помощ. Предвид това настоящият състав приема, че
размерът на юрисконсултското възнаграждение в конкретния случай следва да бъде
определено на 100 лева, с оглед обстоятелството, че процесуалния представител на
дружеството единствено е изготвил искова молба по предявения иск по чл. 422 ГПК, без да
се яви в проведеното открито съдебно заседание. Същевременно спорът по исковете не се
отличава с фактическа или правна сложност. С оглед изложеното сторените от „..“ ЕООД
разноски се равняват на 432.50 лева. Следователно в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени разноски в размер на 325.70 лева, съразмерно с уважената част от исковете.
Право на разноски при този изход на спора би имал и ответникът, но същият е бил
представляван от особен представител.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „.,
ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. ., срещу Н. Д. Б., .: **********, с адрес: гр..,
иск с правно основание чл.79, ал. 1, пред. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че Н. Д. Б., .:
**********, дължи на „., ЕИК: ., сумата в размер на 250 лева, представляваща вземане за
платена главница по договор за предоставяне на гаранция от 29.06.2021 г., сключен между
длъжника и ., обезпечаващ изпълнението на договор за паричен заем № . от 29.06.2021 г,
сключен между Н. Б. и ., вземанията по който са прехвърлени на заявителя с договор за
цесия от 31.03.2022 г. Приложение № .г, ведно със законна лихва от 20.03.2024 г. до
изплащане на вземането, за която сума е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК по ч. гр. д. № 16376/2024 г. по описа на СРС, 77 състав, като ОТХВЪРЛЯ исковете по
чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за сумата от 12,68 лв., представляваща договорна лихва за
периода от 29.06.2021 г. до 21.09.2021г. и за сумата от 69,29 лв., представляваща мораторна
лихва за периода от 29.06.2021 г. до 08.03.2024 г.,
ОСЪЖДА Н. Д. Б., .: **********, с адрес: гр.., да заплати на „., ЕИК: ., със седалище
и адрес на управление: гр. ., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 325.70 лева – разноски
в исковото производство пред Софийски районен съд и сумата от 39.53 лева – разноски в
заповедното производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
11
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12