№ 1672
гр. Варна, 22.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Деница Добрева
при участието на секретаря Мая М. П.
като разгледа докладваното от Пламен Ат. Атанасов Въззивно гражданско
дело № 20223100501972 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба подадена от името на А. Д. А., с ЕГН **********, с
адрес: с.***, ул.“***“ №24, общ.П., обл.Варна, действаща чрез адв.Г. Г. и адв.Г. Н., със
съдебен адрес: гр.П., ул.“***“ №12, против Решение №138 от 15.06.2022г. постановено по
гр.д.№20213130100826 по описа на Районен съд П., в частта, с която са уважени
предявените “Банка ДСК“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, ул.“Московска“ №19, срещу жалбоподателката искове с правно основание чл.422
от ГПК вр. с чл.415 от ГПК и чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.430 от ТЗ, чл.92 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от
ЗЗД за установяване на съществуването на задължения, за които е издадена Заповед
№215/16.03.2021г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417
от ГПК по ч.гр.д.№298/2021г. по описа на Районен съд П., а имено: -сумата от 9241.96лв.,
представляваща главница по Договор за кредит “Експресо“ от 08.03.2011г., с настъпил
падеж на 08.03.2018г., ведно със законната лихва от върху тази сума, считано от датата на
подаване на заявлението в съда-15.03.2021г. до окончателното изплащане на задължението;
-сумата от 4564.89лв., представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода от
08.05.2012г. до 08.03.2018г.; -сумата от 2616.19лв., представляваща обезщетение за забава за
периода от 09.05.2012г. до 08.03.2018г. и -сумата от 2777.72лв., представляваща законна
лихва за периода от 09.03.2018г. до 11.03.2021г.
В жалбата се излага, че атакуваното решение е неправилно и незаконосъобразно, като
1
се оспорват изводите на първоинстанционният съд, че процесното вземане не е погасено по
давност, както и че част от клаузите на договора за кредит не влизат в противоречие със ЗЗП
и ЗПК. Поддържа се, че при постановяване на решението си съдът не е взел предвид, че
според автономната воля на страните, обективирана в чл.10, ал.2 от процесния договор за
кредит, вземането по него е станало автоматично предсрочно изискуемо, без да е
необходимо нарочно волеизявление на страните за това, при неплащането на задължения за
период по-дълъг от 90 дни, считано от последното плащане. В тази връзка се твърди, че
изискуемостта е настъпила на 08.07.2012г., когато кредитополучателят е следвало да върне
всички задължения и до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в съда, е била изтекла погасителната петгодишна давност на главното
задължение, а с това и на акцесорните такива. На следващо място се поддържа, че давността
е изтекла и за вземания по отделните погасителни вноски по договора за банков кредит,
чиито падеж предхожда с 5г. за главниците и с 3г. за лихвите, момента на подаване на
заявлението в съда. Развити са подробни съображения в подкрепа на доводите за погасяване
на задълженията по давност и се сочи относима съдебна практика. На следващо място се
оспорват изводите на съдът, че процесният договор не накърнява потребителската закрила, с
която се ползва ответницата, като се поддържа, че клаузите, касаещи дължимостта на
възнаградителната и наказателната лихви, са нищожни, тъй като размерът им не е уговорен
в съответствие с изискванията на ЗПК, 33П и Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета. Също така
се поддържа, че клаузата уреждаща възнаградителната лихва е неравноправна, тъй като е
неясна и води до значително неравновесие в правата на страните, доколкото допуска
едностранно изменение на лихвата по неясни критерии определени от кредитора. Сочи се,
че уговорката за възнаградителна лихва, която представлява цената за ползването за
определено време на предоставените от заемодателя парични средства, не следва да води до
свръхпечалба на кредитора, което в настоящият случай не е така, тъй като двете величини-
главница и лихва, са почти равни. Ето защо се поддържа, е текста от договора, уреждащ
възнаградителна лихва накърнява на добрите нрави, съответно е нищожен. По отношение на
дължимата наказателна лихва се поддържа, че същата има характер на неустойка и като
такава, тя е нищожна по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД защото накърняват добрите
нрави. Сочи се относима съдебна практика и са изложени подробни съображения за
недействителността на въпросните клаузи, в това число и за правната природа на
неустойката. С оглед изложеното, се моли за отмяна на решението в атакуваната му част и
за отхвърляне на предявените претенции.
В срока по чл.263 от ГПК въззиваемата страна не е депозирала отговор на въззивната
жалба.
В съдебно заседание въззивницата, чрез писмена молба подадена от пълномощниците
й, поддържа жалбата, развива съображения за неоснователност на иска и моли за
присъждане на разноски.
Въззиваемата страна, чрез процесуален представител поддържа становище за
неоснователност на жалбата и претендира юрисконсултско възнаграждение.
2
За да се произнесе по спора съдът съобрази следното:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.422 от ГПК вр. с чл.415 от ГПК и чл.79,
ал.1 от ЗЗД и чл.430 от ТЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за приемане на установено, че А. Д. А. дължи
на “Банка ДСК“ АД, сумите за които е издадена Заповед №215/16.03.2021г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№298/2021г. по
описа на Районен съд П., а имено: -сумата от 9241.96лв., представляваща главница по
Договор за кредит “Експресо“ от 08.03.2011г., с настъпил падеж на 08.03.2018г., ведно със
законната лихва от върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението в съда-
15.03.2021г. до окончателното изплащане на задължението; -сумата от 10100.54лв.,
представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 08.05.2012г. до
08.03.2018г.; -сумата от 2616.19лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
09.05.2012г. до 08.03.2018г. и -сумата от 2777.72лв., представляваща законна лихва за
периода от 09.03.2018г. до 11.03.2021г.
В исковата молба се твърди, че на 08.03.2011г. между “Сосиете Женерал
Експресбанк“ АД, чиито универсален правоприемник е ищеца и ответницата, е сключен
Договор за кредит “Експресо“, по силата на който банката е предоставила на
кредитополучателката заем в размер на 10286лв., който следва да се погаси чрез равни
месечни вноски включващи главница и възнаградителна лихва в срок от 84 месеца, с крайна
дата за издължаване-08.03.2018г. Твърди се, че върху предоставената в заем сума дължи
възнаградителна лихва с номинален лихвен процент в размер на 15.45 % годишно,
формиран от БЛПSGEB за лева, увеличен с надбавка от 9.55 пункта на година, като към
датата на сключване на договора БЛПБСЕВ за лева е в размер на 5.90%. Твърди се, че
средства по отпуснатия кредит са усвоени от кредитополучателката на 08.03.2011г., както и
че през целият срок на договора не са извършвали промени в лихвения процент, прилаган по
договора за кредит. Сочи се, че на основание чл.9.1 от договора, при забава в плащането на
месечната вноска, от деня, следващ падежната дата, главница се олихвява с договорения
лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 6 % пункта. Сочи се още, че
съгласно чл.10 от договора, при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над
90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и започва да се олихвява с
договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 6 процентни пункта.
Поддържа се, че в случая кредиторът не се е възползвал от предвиденото в чл.11 от договора
право да превърне кредита в предсрочно изискуем при неплащане в срок на уговорените
погашения, считано от началната дата на просрочието-08.05.2012г. В тази връзка се
поддържа, че задължението по процесния договор е станало изцяло изискуемо на
настъпилият краен падеж-08.03.2018г., като размера на същото кореспондира с размера на
претенцията, предявен на настоящото производство. Сочи се, че претендираната наказателна
надбавка за забава върху частта от дължимата и неплатена по погасителен план просрочена
главница, е акумулирана през периода от 09.05.2012г. до 08.03.2018г. Сочи се още, че
съгласно разпоредбите на Закона за мерките и действията по време на извънредно
положение и Закона за изменението и допълнението му, през периода 13.03.2020г. до
3
13.05.2020г. не са начислявани лихви за забава и така е изчислен размера на дължимото
съгласно ТР №3/2017г. на ВКС обезщетение за забава, след настъпване на изискуемост на
задължението в размер на законната лихва за периода от 09.03.2018г. до 11.03.2021г. Твърди
се, че за събиране на процесните вземания на 15.03.2021г. инициирано заповедно
производство, като в полза на ищеца срещу ответницата, са издадени Заповед за незабавно
изпълнение по чл.417 от ГПК и Изпълнителен лист по ч.гр.д.№298/2021г. на Районен съд
Провадия, като след подадено възражение от длъжника за кредитора е възниквал интерес да
води настоящото производство.
С постъпилият от ответницата отговор на исковата молба, се признава, че страните, са
сключили процесният договор и че сумата предмет на същия е усвоена, като поради
финансови затруднения кредитополучателката е преустановила нейното връщане, считано
от 08.05.2012г. Твърди се, че съгласно чл.10, ал.2 от договора вземането по целия кредит
става предсрочно изискуемо при просрочие над 90 дни като изискуемостта настъпва без да е
необходимо, каквото и да е волеизявление на страните и кредитополучателя дължи
незабавно погасяване на всички свои задължения. Твърди се още, че банката може да изиска
предсрочно погасяване на кредита и при наличието на предпоставките, подробно изброени в
чл.11 от договора. Поддържа се, че за разлика от първия случай, където предсрочната
изискуемост настъпва без да се изисква обявяване на това обстоятелство, във втория случай
на банката като кредитор, е предоставена възможност да прецени дали да обяви кредита за
предсрочно изискуем при настъпване на едно от посочените обстоятелства. Поддържа се
още, че след като последното плащане по договора за кредит е извършено през месец април
2012г. и считано от 08.05.2012г. до края на договора месечните вноски не са изплащани, то
след изтичане на 90 дневното просрочие, т.е. на 09.07.2012г. автоматично е настъпила
предсрочната изискуемост на кредита по смисъла на чл.10, ал.2 от договора. Твърди се, че
предвид бездействието на кредитора по събиране на задълженията в срок над пет години, на
09.07.2017г. те са се погасили по давност на основание чл.110 от ЗЗД. В случай на
неприемане на доводите за настъпване на автоматична предсрочна изискуемост,
респективно за пълното му погасяване по давност, се поддържа, че погасени по давност са
всички месечни вноски по договора за кредит, чиито падеж е настъпил през периода от
месец май 2012г. до месец февруари 2016г. включително. Поддържа се, че по отношение на
възнаградителната лихва, предвид нейния периодичен и акцесорен характер и относно
обезщетението за забава върху просрочената главница, е приложима по кратката давност
визирана в чл.111 от ЗЗД, съответно че тази част от претенцията е погасена по давност и
следва да се отхвърли като неоснователна. На следващо място се поддържа становище за
неоснователност на претенциите, поради липса на ясното за начина на формирането им.
Твърди се, че клаузата от процесния договор уреждаща възнаградителна лихва, е нищожна
предвид прекомерният й размер, който е по-висок от размера на търсената главница и
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, защото драстично
нарушава принципа на справедливост, създава условия за неоснователно обогатяване и
излиза извън възнаградителната и обезщетителна функция на задължението за заплащане на
4
лихва. Поддържа се, че уговорката в чл.8 от договора, предвиждаща променлив размер на
възнаградителната лихва, който се формира чрез едностранно определяна надбавка, според
вътрешните правила на банката /чл.4/, е неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 от 33П,
съответно е нищожна. Твърди се, че разпоредбите в договора, касаещи определянето на
наказателна лихва, имаща характер на неустойка, са нищожни поради противоречие с
добрите нрави, предвид прекомерния им размер. Поддържа се, че въпросната неустойка
излиза извън присъщите и функции-обезщетителна, обезпечителна и санкционна и
нарушава принципа на справедливост, поради което е нищожна на основание чл. на чл.26,
ал.1 от ЗЗД. Моли се за отхвърляне на предявените искове като неоснователни и недоказани,
и за присъждане на съдебно-деловодни разноски.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели
на въззивното производство, очертани в жалбата, приема за установено от фактическа и
правна страна, следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част. Обжалваното
решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на отрицателните
процесуални предпоставки. По отношение на неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания за неправилно формираните от съда изводи.
В случая оплакванията на въззивника, съставляват оспорване на изводите на районния съд
за действителност клаузите на процесният договор, които не влизат в противоречие с
императивни норми на ЗПК и ЗЗД, както и на изводите, че процесните вземания не са
погасени по давност. Така направените оспорвания не съставляват новонаведени
възражения или фактически твърдения, поради което следва да бъдат разгледани по
същество.
По делото не е налице спор и от приетите доказателства се установява, че между
праводател на “Банка ДСК“ АД и ответницата е сключен Договор за кредит “Експресо“ от
08.03.2011г., по силата на който на втората е отпуснат, съответно е усвоен заем в размер на
10286лв., подлежащ на погасяване чрез равни месечни вноски, включващи главница и
възнаградителна лихва за срок от 84 месеца, с краен срок за издължаване-08.03.2018г. Не е
спорно, че договора предвижда начисляване на възнаградителна лихва върху главницата,
чиито размер към датата на сключване на сделката е 15.45 % годишно, като същия се
формира от фиксирана стойност и променлива надбавка. Въпросната надбавка се определя
едностранно от банката, според определени по волята на кредитора правила, като в случая
през целият срок на договора не са извършвали промени в лихвения процент. Безспорно е и
че считано от 08.05.2012г. ответницата не е извършвала погашения по кредита.
5
Според чл.10, ал.2 от договора за кредит вземането става предсрочно изискуемо при
просрочие над 90 дни, като изискуемостта настъпва без да е необходимо волеизявление на
страните и кредитополучателя дължи незабавно погасяване на всички свои задължения по
договора за кредит, а съгласно чл.11 от договора банката може да изиска предсрочно
погасяване на кредита при реализиране на изчерпателно дефинирани предпоставки, една от
които е настъпване на предсрочна изискуемост /б.“д“/. На основание чл.9.1 от договора при
забава в плащането на месечната вноска, от деня, следващ падежната дата, главница се
олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 6 %
пункта.
Според първоначалното заключение на назначената в първоинстанционното
производство Съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като компетентно и
добросъвестно изготвено, и неоспорено от страните, размерът на непогасените задължения
по договора за кредит, са както следва: главницата за периода 08.05.2012г.-08.03.2018г. е в
размер на 9241.96лв.; редовната /възнаградителна/ лихва за периода 08.05.2012г.-
08.03.2018г. е в размер на 4564.89лв; наказателната надбавка за забава за периода
09.05.2012г.-08.03.2018г. е в размер на 4828.35лв. и наказателната надбавка за забава за
периода 09.03.2018г.-11.03.2021г. при съобразен чл.3 от ЗМВИП е в размер на 4825.64лв.
Непогасените задължения по договора за кредит, за периода 04.01.2016г.-11.03.2021г., са
както следва: главница в размер на 4612.80лв.; договорната лихва в размер на 827.62лв. /при
съобразен COVID период/ и мораторната лихва в размер на 7993.51лв. Според
допълнителното заключение, при отчитане на чл.3 от ЗМВИП, размера на наказателна лихва
за забава за периода 09.05.2012г.-08.03.2018г. възлиза на 4828.35лв. и за периода
09.03.2018г.-11.03.2021г. на 5709.86лв. Вещото лице е дало и заключение за размерът на
непогасените задължения по процесния договор за кредит към падежната дата на всяка
месечна вноска за главница, договорна и мораторна лихва през периода 08.01.2016г.-
11.03.2021г., при съобразяване с ограниченията въведени с закона за извънредно положение,
според което дългът за главница е в размер на 4612.78лв., възнаградителна лихва е в размер
на 827.62лв. и лихва за просрочена главница е в размер на 2275.94лв.
Въз основа на горното, въззивният съд намира следното:
Предвид правилата за разпределение на доказателствената тежест и с оглед премета
на предявените претенции, ищецът следва да установи, че между страните е сключен
договор за заем /кредит/, съдържащи твърдените права и задължения /страни, предмет,
размер, срок, падеж, лихви, обезщетения и т.н./, в това число и предаване на заемните суми
от кредитора на кредитополучателя. Следва да установи и настъпване на падежа на
задълженията и да докаже размера на претенциите за главница, лихви и неустойки.
Ответникът, следва да установи правоизключващите си възражения-за недействителност
/изцяло или отчасти/ на процесния договор, че е изправна страна, т.е. че е налице
изпълнение на задължението или възражението си за погасяване на вземането по давност.
Както се посочи по-горе сключването на процесният договор за потребителски
кредит, усвояването на сумата предмет на същия и спиране на плащанията от
6
кредитополучателката, считано от 08.05.2012г., не се оспорват от ответницата. Същата
възразява, срещу дължимостта на претендираните вземания, с твърдения за
недействителност на клаузите уреждащи договорна /възнаградителна/ лихва и наказателна
лихва /неустойка/ като неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 от 33П и противоречащи
на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, както и с възражение за погасяване /изцяло или частично/ на
правото да се събира вземането с изтичане на съответните давностни срокове.
С оглед така очертания спор на първо място, следва да се отговори на въпроса за
действителност на договора, т.е. дали същия е породил валидни задължения, едва след което
да се прецени погасени ли са те по давност или не.
Оплакванията на ответницата за нищожност на уговорката в чл.8 от договора, като
неравноправна на клауза, тъй като съдържанието й не съответства на изискванията на ЗПК,
33П и Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета, доколкото не съдържа ясни и разбираеми правила,
и води до неравновесие в правата на страните, са ирелевантни за спора. В случая макар в
договора за кредит да е предвидено, че възнаградителната лихва е променлива величина,
като част от нейният размер подлежи на еднолично определяне от страна на банката по
неясни критерии, то предвид факта, че първоначално уговореният и посочен в договора
размер от 15.45 %, не е търпял промени през целия живот на облигационната връзка, то
установяването на недействителността няма да има отражение върху размера на дълга. Това
е така защото при констатирана нищожност на въпросната клауза, респективно че не е
налице възможност за едностранна промяна на лихвените нива, договорът ще действа за
целият си срок при първоначално договореният лихвен процент, което фактически се е
случило в настоящия казус. Изложените съображения са относими и по отношение на
доводите на ответницата за недействителност на наказателната лихва за забава, която се
формира от размера на възнаградителната лихва, увеличен с надбавка в размер на 6 %
пункта. Освен това въпросното обезщетение за забава, по своето естество, се явява
мораторна неустойка.
Неоснователни са възраженията на жалбоподателката, че клаузата от договора,
касаеща размера на възнаградителната лихва, е нищожна като противоречаща на добрите
нрави, поради прекомерност и свръх печалба. Преценката за нищожност, следва да бъде
извършена при отчитане на фактите /социално икономическите условия/ към момента на
сключване на сделката, като освен съпоставянето на размера на договорната лихва с размера
на законната лихва за забава, в качеството му законодателно фиксиран коректив, следва да
бъдат взети предвид и начина, и срока за погасяване на вземането, както и наличието или
липсата на предоставени обезпечения. В разглежданият казус към датата на сключване на
процесната сделка през 2011г., икономическите условия са били такива, че обичайните на
пазара лихви по потребителски кредити, са съпоставими по размер с този предвиден в
настоящият договор, който освен това е само с 5 % по-висок от размера на законната лихва.
Посоченият от кредитополучателката факт, че претендираните размери на главница и лихва,
са почти равни, е обясним с избрания начин на погасяване на дълга, а именно с ежемесечни
анюитетни вноски през относително дълъг период от 7 години. Наред с това
7
последователната съдебна практика приема, че възнаградителната лихва при необезпечени
вземанията, предвид по-високият риск за кредитора, ще е нищожна поради накърняване на
добрите нрави, само ако надвишава трикратния размер на законната лихва. Ето защо и като
се има предвид, че процесното задължение не е обезпечено, то следва извод, че размера на
възнаградителната лихва, не е прекомерен, съответно клаузата, която го урежда не е
нищожна по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД.
Доводите на жалбоподателката, че клаузата за наказателна лихва, която има характер
на неустойка, е нищожна по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, защото накърнява добрите
нрави, са неоснователни. На първо място следва да се отбележи, че разбираното на
ответната страна, че предвиденото в чл.9.1 от договора обезщетение при забава в плащането
на месечните вноски, съставлява мораторна неустойка, е правилно. Макар и дефинирано
като наказателна надбавка върху възнаградителната лихва, въпросното обезщетение има за
цел да възмезди кредитора за допусната от кредитополучателя забава при погасяване на
парично задължение, както и да мотивира последния да изпълнява в срок задълженията си.
Описаните характеристики са присъщи именно на неустойката, в качеството и на
механизъм, който да гарантира, че страната ще изпълни задължението си или да обезщети
насрещната изправна страна при неизпълнение.
Според общо възприетото в съдебната практика становище, нищожна поради
накърняване на добрите нрави, е клауза за неустойка, която е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В случая размерът на неустойката за
забава, е определен чрез завишане на размера на възнаградителната лихва с 6 %, като се
получава стойност от 21.45 %, която е приблизително равна на двойният размер на
законната лихва за забава. Тук е мястото да се посочи, че гореизложените съображения
относно нищожността на уговорка за възнаградителна лихва поради прекомерност, са
приложими и по отношение доводите за недействителност на клаузата за неустойка. В
допълнение следва да се отбележи, че не е налице нарушение на принципа за справедливост
поради кумулиране на възнаградителна и обезщетителна лихва за защита на един и същи
интерес, тъй като функциите на всяко от въпросните вземания са различни.
Възнаградителната лихва е цената, която се дължи за ползването за определено време на
предоставените от заемодателя парични средства, а неустойката има за цел да го обезщети
при забава на длъжника, като изцяло от поведението на последният зависи дали и в какъв
размер, с оглед продължителността на забавата, ще се дължи обезщетение. Процесният
претендиран размер на неустойката, е резултат от продължителният период на неизпълнение
от страна на кредитополучателката. В този смисъл да се приеме, че значителният, според
твърденията на ответницата размер на обезщетението /което всъщност не е така/, е
основание за прогласяване на нищожността неустойката, означава да се стимулира и поощри
неизпълнението, което по своя характер е негативно поведение.
С оглед гореизложеното настоящият състав на съдът намира, че не са налице
недействителни клаузи от договора, поради което следва да се разгледат възраженията на
ответницата за погасяване на задълженията по давност.
8
Аргументите на жалбоподателката, че дългът е погасен по давност, тъй като на
основание чл.10, ал.2 от процесния договор, изискуемостта е настъпила на 08.07.2012г.
автоматично и предсрочно, без да е необходимо нарочно волеизявление на страните за това,
поради неплащането на задължения за период по-дълъг от 90 дни, считано от последното
плащане, са неоснователни.
Трайно установената актуална практиката на ВКС /включително и мотивите на ТР
№5/21.01.2022г. по т.д.№5/2019г. на ВКС, ОСГТ/ възприема становището, че при
разсрочване на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно /пр.връщане
на заем/, респективно при уговорка плащането да се извършва на вноски с различни падежи,
не се касае за периодични плащания по смисъла на чл.111, б.“в“ ЗЗД. В този случай
задължението се погасява на части, в интерес на длъжника и въз основа на изрично дадено
съгласие от страна на кредитора, по аргумент от разпоредбата на чл.66 от ЗЗД. Поради това
при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни
вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от
отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и
крайният срок за погасяването му, е падежът на последната разсрочена вноска или
моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Ето защо меродавен за определяне
на началото на давностният срок, който ще бъде общият 5 годишен /а не специалният 3
годишен/ по отношение на дълга по договора за кредит, чието погасяване е разсрочено на
месечни анюитетни вноски, е не падежа на отделните вноски, а момента, в който е обявена
предсрочната изискуемост /включително и на длъжника по смисъла на чл.60, ал.2 от ЗКИ/
или е настъпил крайният срок на задължението. По делото няма доказателства да е била
обявена предсрочна изискуемост на ответника-кредитополучател, като крайният срок за
погасяване на кредита е настъпил на 08.03.2018г. В резултат, от което посочената дата, е
началната такава за изчисление на давностният срок по отношение на претенциите за
главница и възнаградителна лихва.
Доводите на ответника, че процесният договор предвижда автоматична предсрочен
изискуемост, съответно че от момента на настъпване на същата започва да тече давностния
срок, са неоснователни. Разсрочването на дълга е уговорено, както в полза на
кредитополучателя, така и на кредитора, поради това за да се отнеме преимуществото на
длъжника да погасява задължението на вноски, следва да е налице нарочно волеизявление от
страна на кредитора, което да е достигнало длъжника. Освен това правото да обяви
предсрочна изискуемост, е предоставено на кредитора и само той може да реши дали да го
упражни или не, като в случая както вече се посочи данни за такова обявяване няма.
По изложените съображения датата, от която е започнал да тече 5 г. давностен срок
по отношение на вземанията за главница и за възнаградителна лихва, е 08.03.2018г. като към
момента на сезиране на съда на 15.03.2021г., той не бил изтекъл. Ето защо претендираните
от ищецът суми, които кореспондират с установеният от заключението на ССч.Е и в
решението на РС Провадия размер и за които няма спор, че не са заплатени от ответницата,
са дължими.
9
Относно претендираната неустойка /наказателна лихва/ за забава е приложим три
годишният срок предвиден в чл.111, б.“б“ ЗЗД, които започва да тече от падежа на всяка
погасителна вноска, защото когато е уговорена мораторна неустойка, като форма на
договорна отговорност, тя може да се търси всякога щом елементите от фактическия състав,
който я поражда са се осъществени. В случая неустойката не е част от главното парично
задължение, чието разсрочено погасяване, ведно със съответното възнаграждение за ползван
ресурс, е предмет на договора за кредит, поради което тя е изискуема от пропускане на
срока /падежа/ за изпълнение на всяко конкретно задължение /вноска/ на
кредитополучателя. В този смисъл погасена по давност се явява неустойката /обезщетението
за забава/ начислена за период предхождащ с 3 години сезирането на съда при условията на
чл.125 вр. с чл.422, ал.1 от ГПК на 15.03.2021г.-датата на постъпване на заявлението в
канцеларията на съда, т.е. преди 15.03.2018г. Ето защо претендираната сума от 2616.19лв.,
която е начислена като обезщетение за забава през периода от 09.05.2012г. до 08.03.2018г.,
се явява погасена по давност. С оглед изложеното погасено по давност се явява и вземането
за мораторна лихва за периода от 09.03.2018г. до 14.03.2018г., но тъй като изчислен с
калкулатор на законна лихва размера на лихвата върху главницата от 9241.96лв. за периода
15.03.2018г.-11.03.2021г. възлиза на 2805.96лв., което е повече от претендираните
2777.72лв., то този факт не се отразява на размера на претенцията.
В заключение съставът на въззивният съд намира, че решението на
първоинстанционният съд, с което са уважени исковете за главница, възнаградителна и
мораторна лихви, е правилно и законосъобразно, поради което то следва да бъде потвърдено
в тази му част. С оглед изводите за погасяване по давност на претенцията за обезщетение за
забава /неустойка/ за периода от 09.05.2012г. до 08.03.2018г. в размер на 2616.19лв., както и
иска за мораторна лихва единствено по отношение на периода от 09.03.2018г. до
14.03.2018г., атакуваното решение, следва да бъде отменено, вместо което се постанови
ново, с което да се отхвърли иска.
При този изход на делото и предвид задължителните указания дадени с т.12 на ТР
№4/2013г. на основание чл.78, ал.1 вр. с ал.8 от ГПК ответницата, следва да бъдат осъдена
да заплати в полза на ищеца претендираните и доказани деловодни разноски и ю.к.
възнаграждение за заповедното производство, които съобразно уважената част от иска
възлизат общо на сумата от 365.22лв.
На основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК и в съответствие с направеното искане, на
ищеца се полагат деловодни разноски за исковото производство, съразмерно с уважената
част от иска и съобразно с представените доказателствата за извършването им в двете
инстанции, чиито размер е 894.73лв. Също така и юрисконсултско възнаграждение, което
съобразно условията на чл.25 от Наредбата за заплащането на правната помощ,
материалният интерес и правната и фактическа сложност на делото, съдът определя в
размер на 200лв. за първата инстанция и на 100лв. за въззивната, или общо 300лв.
Изчислени по горепосоченият начин дължимите в полза на ищеца разноски за
първоинстанционното и въззивното искови производства възлизат общо на сумата от 801лв.
10
В полза на ответницата на основание чл.78, ал.3 от ГПК се дължат деловодни
разноски за исковото производство, съобразно с представените доказателствата по делото за
извършването им и съразмерно с отхвърлената част от претенциите. Така и изчислени
разноските за първата инстанция възлизат на 325.55лв., а тези за въззивната на 300лв., в
какъвто размер диференцирано е уговорен адв.хонорар за наказателната лихва, т.е. общият
размер на разноските е 625.55лв.
Предвид гореизложеното и с оглед еднородният и насрещен характер на вземанията
на страните, в полза на ищеца, следва да се присъдят съдебно деловодни разноски по
компенсация за двете инстанции в размер на 175.45лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №138 от 15.06.2022г. постановено по гр.д.№20213130100826 по
описа на Районен съд Провадия, в частта с която е уважен предявеният от “Банка ДСК“
АД, с ЕИК ********* иск за приемане на установено, че А. Д. А., с ЕГН **********,
дължи сумата от 2616.19лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
09.05.2012г. до 08.03.2018г., за която е издадена Заповед №215/16.03.2021г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№298/2021г. по
описа на Районен съд Провадия и в частта, с която е призната дължимостта на
мораторна лихва за периода от 09.03.2018г. до 14.03.2018г. , както и в частта за
разноските, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска за приемане на установено, че А. Д. А. , с ЕГН **********, с
адрес: с.***, ул.“***“ №24, общ.П., обл.Варна, дължи на “Банка ДСК“ АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Московска“ №19, сумата от
2616.19лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 09.05.2012г. до 08.03.2018г.
дължима по Договор за кредит “Експресо“ от 08.03.2011г. и мораторна лихва за периода
от 09.03.2018г. до 14.03.2018г. , за което вземане е издадена Заповед №215/16.03.2021г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.
№298/2021г. по описа на Районен съд Провадия, като погасен по давност.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №138 от 15.06.2022г. постановено по гр.д.
№20213130100826 по описа на Районен съд Провадия, в останалата обжалвана част, с
която е призната дължимостта на сумата от 9241.96лв.-главница по договор за кредит, ведно
със законната лихва от върху тази сума, считано от 15.03.2021г. до окончателното й
изплащане, на сумата от 4564.89лв.-договорна възнаградителна лихва за периода от
08.05.2012г. до 08.03.2018г. и сумата от 2777.72лв.-законна лихва за периода от 15.03.2018г.
до 11.03.2021г.
ОСЪЖДА А. Д. А., с ЕГН **********, с адрес: с.***, ул.“***“ №24, общ.П.,
обл.Варна, да заплати на “Банка ДСК“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
11
управление гр.София, ул.“Московска“ №19, сумата от 365.22лв., представляваща
деловодни разноски за заповедното производство и сумата от 175.45лв., представляваща
съдебно деловодни разноски по компенсация за исковото производство пред двете
инстанции.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл.280 от ГПК, в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12