№ 22954
гр. София, 17.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ
при участието на секретаря НЕЛИ М. ШАРКОВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ Гражданско дело №
20241110124729 по описа за 2024 година
Софийският районен съд е сезиран с искова молба от М. В. В., ЕГН **********,
против "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к.
1784, р-н .., за прогласяване на нищожността на клаузата от Договор за паричен заем № .. от
18/05/2023г., предвиждаща неустоечна клауза, поради противоречие с добрите нрави и
поради това, че е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП, както и
за връщане на платената по това задължение сума в размер на 155.92 лв., ведно със
законната лихва от депозиране на исковата молба 26.04.2024 до окончателното изплащане.
В исковата молба са налице твърдения, че на 18.05.2023 г. между М. В. в качеството й
на заемополучател и „Сити Кеш" ООД в качеството му на заемодател е сключен Договор за
паричен заем Кредирект № ... В чл. 3 от Договора страните са уговорили основните
параметри на правоотношението. Съгласно посочената клауза размерът на заема е 4000 лв. с
краен срок за погасяване 18.11.2024 г. За предоставения кредит заемополучателят дължи
възнаградителна лихва в размер на 40,05% годишно, като в чл. 3, т. 5 от Договора е посочен
годишен процент на разходите в размер на 47,93%. Съгласно чл. 3 от Договора заемът
следва да бъде върнат на 18 месечни вноски, от които 4 вноски по 133.50 лв. и 14 вноски по
362.30 лв. В чл. 6.1 от Договора страните са се договорили, че в срок от три дни кредитът да
бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като са поставени множество условия за
това. При един поръчител същият следва да получава възнаграждение в размер поне на 7
минимални работни заплати, а при двама - поне 4; поръчителите да не са кредитополучатели
или поръчители по договори, сключени със заемодателя; поръчителят да няма: задължения с
рейтинг различен от „редовен" в Централния кредитен регистър, включително по погасени
задължения; поръчителят да представи служебна бележка или Друг документ за размера на
получаваните трудови доходи. Съгласно чл. 6 ал. 2 от договора, при неизпълнение на
условията по чл. 5 се дължи фиксирана неустойка в размер на 8109,80 лв. Въпреки
формално дадената възможност на кредитополучателят да осигури обезпечение в
тридневния срок, още със сключването на Договора му е начислена така наречената
неустойката в размер на 8109,80 лв. Същата е включена в погасителния план още от самото
начало, като е посочено, че погасителната вноска се изменя в размер на 762 лв., а общото
задължение ще бъде в размер на 13711,20 лв. (след предоставена отстъпка в размер на 4,80
лв). Към настоящия Договор следва да се приложат разпоредбите на ЗПК.
Счита, че уговорената в чл. 6.2 от Договора неустойка противоречи на множество
императивни правни норми на ЗПК, поради което на основание чл. 26 от ЗЗД е нищожна. На
1
първо място ищецът счита, че с уговорената неустойка се цели да се заобиколи предвидения
максимален размер на Годишен процент на разходите/ГПР/ - чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това
вземане формално е посочено като обезщетение за неизпълнение само и единствено с цел да
не бъде включено при изчисляването на ГПР и така същият да остане под установената
граница, предвидена.в закона. Действително обаче същото отговаря на всички критерии,
посочени в § 1, т. 1 от ЗПК. То представлява разход, пряко свързан с договора за
потребителски кредит, известен е на кредитора и следва да се заплати от потребителя. Това
се потвърждава и от самия погасителен план, от който е видно, че разходът за неустойка е
включен и дължим още с подписването на договора. Очевидно е, че договарянето на този
разход като неустойка има единствено за цел увеличаване възнаграждението на кредитора
над максимално допустимия размер, поради което на основание чл. 21 от ЗПК тази клауза е
недействителна. Дадената на потребителя възможност да осигури обезпечение в тридневен
срок не може да обоснове обратния извод. Срокът е твърде кратък и е житейски логично да
се предположи, че потребителите на подобен тип кредити са материално затруднени,
съответно не могат нито да представят банкова гаранция, нито да осигурят поръчители с
големи трудови доходи. Освен това следва да се има предвид, че в ЗПК е предвидено
изрично задължение на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника.
С предоставянето на потребителя на заемната сума кредиторът е счел, че заемателят
отговаря на критериите му за кредитоспособност, поради което изискването на
допълнително обезпечение е лишено от всякакъв смисъл. В случай че кредиторът
действително е искал такова да му бъде осигурено, то следва да се изиска преди
предоставянето на кредита, каквато е обичайната практика. Видно от представения
погасителен план възнаградителната лихва в размер на 40,05% за срока на договора се
равнява на 1606,20 лв., а неустойката в размер на 8109,80 лв., с което реалният ГПР става
близо 635.88%. Определянето в Договора на сумата в размер на 8109,80 лв. като неустойка
за неизпълнение на задължение цели единствено заобикаляне на забраната чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. На следващо място считам, че така уговорената неустойка излиза и извън присъщите й
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е
нищожна. Същата противоречи на закона и добрите нрави, като излиза и извън пределите на
предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода. Нарушават се основни принципи за
справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Съгласно
т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009г. от 15.06,2010г. на ОСТК преценката за нищожност
следва да се извърши в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и
обстоятелства при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на
обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други,
различни правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което
е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора
вреди от неизпълнението. Процесната неустойка е предвидена за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение, а не за същинското задължение по договора за
връщане на заетата сума. Видно и от размера й същата е в размер на близо 203% от
предоставения заем, без да става ясно изобщо какви вреди обезщетява, след като кредиторът
сам е оценил кредитоспособността на длъжника и е одобрил отпускането на кредита преди
да му е предоставено обезпечението.
От изложеното категорично следва, че с договарянето на тази неустойка заемодателят
цели единствено да се обогати. Излиза се извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна
и санкционна функция. Цитираната клауза е екзорбитантна, нарушаваща добрите нрави и
противоречаща на чл. 26 ал. 1 и чл. 9 от ЗЗД. В този смисъл Решение № 181 от 26.02.2015г„
по т.д. 4386/2013г. на ВКС, 2-ро отделение, ТК и Решение № 247 от 11.01.2011г. по т.д. №
11512010г, на ВКС. Следва също да се има предвид, че за неизпълнението на задължение за
предоставяне на обещано обезпечение в чл. 71 от ЗЗД е предвидена достатъчно тежка
санкция. На следващо място считам, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26,
ал. 1 пр. 2 от ЗЗД на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. В нея се предвижда, че при забава
на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още
едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава
вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно
тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал, 1 от ЗПК. Намира подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва за недопустимо. Освен това счита, че
клаузата на чд.11 от Договора е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал.
2
2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, Същата задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Твърдя,
че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. Независимо от
горното счита, че са налице основания целият Договор за потребителски кредит да се
приеме за недействителен, което по същество води до недействителност и на самата
неустоечна клауза, като моля да се произнесете относно действителността на договора в
мотивите на решението. Не предявява самостоятелен иск за обявяване нищожност на
договора. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът следва да съдържа годишния
процент на разходите и общата сума, дължима по кредита. Съзнателното погрешно
посочване от кредитора на ГПР, както и непосочването на компонентите, които влизат в
него, с цел заобикаляне ограниченията на ЗПК следва да се тълкува, като цялостно
неизпълнение на задължението по чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което е основание за
недействителност на целия договор по чл. 22 от ЗПК. В този смисъл Решение N° 262394 от
15.07.2022 г. по ч. гр. д. № 3657 1 2021 г. на Възз. III-е състав на Софийски градски съд:
„...Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта
на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 ЗПК."
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника
«Сити кеш» ООД ООД. Заявява, че оспорва исковете като неоснователни. Заявява, че
договорът има всички законови реквизити, според изискванията на ЗПК. Оспорва в договора
да са налице неравноправни клаузи. Счита, че действителността на клаузите на Договор за
потребителски кредит № .. от 18/05/2023г. произтича от това, че са съобразени с всички
изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК,
както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по
реда на който е сключен процесния договор. В доказателство на твърденията си прилага Лог
файл по договор за паричен заем № .., който проследява в хронологичен ред всички
настъпили събития в кредитното правоотношение. Заедно с лог файла прилага и
попълненото от кредитополучателя Искане за сключване на договор за кредит, както и
изпратения му на 18/05/2023 в 13:16:58 ч. на имейл адрес *****************@***.**
Стандартен европейски формуляр (СЕФ). Видно от тези документи и противно на
твърденията в исковата молба, всички условия, включително за плащане на неустойка, и
параметри по договора са индивидуално договорени с потребителя, като на последния е
дадена пълна, точна и максимално ясна информация за задълженията и условията по
кредита още преди сключването на договора.
Процесният договор за кредит съдържа всички реквизити по ЗПК и ЗПФУР, а
клаузите му са съставени на ясен и разбираем език, като формулировката и тълкуването им
създават яснота и информираност у потребителя какъв ще бъде крайният размер на
задължението му към кредитодателя общо и по пера. С гореописаните документи изцяло
опровергавам твърдението, че клаузите в договора са в противоречие с принципа за
добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави. Видно от лог файла още
преди подписване на договора за заем кредитополучателят е бил наясно с всички условия по
договора, като сам е избрал параметрите и условията му. Така безспорно се установява, че
Кредитополучателят е бил запознат още преди сключването на договора с неговите условия
и при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество. От фактическата
обстановка по случая може да се направи извод, че ищецът е договарял недобросъвестно в
нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не
може да черпи права от неправомерното си поведение. Изтеглил е кредити, избирайки
конкретните услуги, които да ползва, а впоследствие инициира производство, по които да му
бъдат присъдени разноски, очевидно с единствената цел да увреди кредитора си. В случай
че ищецът беше добросъвестен би следвало, освен да не се обвързва за пореден път с
условията на кредитора, поне да упражни правото си на отказ. Разполагал е с цели 14 дни, за
да същото съгласно чл. 28, ал. 5 от Общите условия и чл. 29 от ЗПК, в който случай
последиците за него щяха да бъдат същите като при успешно проведено дело срещу „СИТИ
КЕШ“ ООД, но с тази разлика, че нямаше да се намесват трети за спора страни, да се дължат
разноски за държавни такси и адвокатски възнаграждения, както и да се задръства съдебната
3
система с изпразнени от съдържание дела.
Възможността за отказ от договора гарантира в най-голяма степен правата на
потребителя, в случай че 6 последният прецени, че е встъпил в кредитно правоотношение
при неизгодни за него условия. С информация за това свое право ищецът е разполагал на
няколко етапа от правоотношението – веднъж при получаването на Стандартния европейски
формуляр, в който в т. 1 от част IV „Други важни условия по договора за кредит“, правото на
отказ в 14 дневния срок от сключването на договора е конкретно посочено, както и втори
път след получаването на самия договор на 18.05.2023г. Вместо да упражни правото си на
отказ по договора, в който случай щеше да заплати единствено главницата, М. В. В., ЕГН
********** е погасила задължението си в срока за отказ на деветия ден от сключването му,
в размер, дължим към датата на погасяване. От тези действия, ясно прозира целта на
образуваното производство – да се кумулират разноски в тежест на ответното дружество в
пъти по-голям размер от интереса на самия потребител. На следващо място счита, че
оспорената от ищеца неустойка е била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че
кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да
предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или
поръчител, отговарящ на посочените в чл. 6.1 условия.
Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското
кредитиране е съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие
в правата и задълженията на страните: представляваното от мен дружество е предоставило
паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума
и договорената лихва. Процесният договор за потребителски кредит е сключен изцяло по
волята на ищеца, който е попълнила искане за сключване на договор за кредит, получила е
подробна информация за желания от нея кредитен продукт под формата на Стандартен
европейски формуляр и е имала пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на
договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е могла да обмисли
достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на чл. 6.1 и след сключването на
договора, дори след изтичането на тридневния срок, да е осъзнала, че е неспособна да се
справи с това да представи поръчител или банкова гаранция, които да отговарят на
съответните условия на кредитора, кредитополучателят е разполагал с цели 14
/четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора, информация за
което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв
начин от спорната неустойка, както и без никакви други отрицателни последици –
заплащане на обезщетения или такси. Именно с тази клауза се уговаря равновесието между
страните и се защитават в пълна степен правата на потребителя, в случай че последният
реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Всички доводи за
нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата молба, са
неоснователни. Клаузите на договора, включително оспорените не са във вреда на
потребителя, отговарят на изискването за добросъвестност и не водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая не
налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като 10 едновременно с това клаузите са
уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани, като дават на
потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към
търговеца. Тази яснота у ищеца е била налице както преди сключване на договора, така и
при подписването му. В Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителските кредити са посочени разходите по кредита, размера на договорната
лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. В
Погасителния план към договора са изчерпателно посочени компонентите на всяка една
възможна вноска, както при предоставяне на обезпечение, така и в случай че такова не бъде
дадено. В самия договор са посочени условията за предоставяне на обезпечение и сроковете
за това. И лихвата и неустойката за фиксирани и ясно описани в договора, така че клаузите
им нямат нужда от допълнително тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при
какви условия се задължава. Стойността на неустойката е посочена в общ конкретен размер
чрез цифрова стойност, не в процент, предпоставките при които се дължи са точно и
изчерпателно изброени, както и начинът на плащане – срок и размер на всяко едно отделно
плащане до крайния падеж на договора. Така М. В. В. е била информирана за условията за
ползване на продукта на търговеца предварително – да върне главницата и лихвата, да
представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че не го направи,
да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално определен размер. Предвид това е
изключена възможността М. В. В. да не е бил предварително наясно с икономическите
4
последици от сключваните договора за кредит, респективно да е налице нарушение на чл.
143 ЗЗП.
Съдът, като прецени изложените в исковата молба фактически твърдения и съобрази
формулираното искане, намира, че е сезиран с искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1,
пр. 1, 2 и 3 от ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира следното:
Видно от представените писмени доказателства между страните е сключен Договор за
паричен заем № .. от 18/05/2023г., по силата на който кредиторът се задължава да предостави
на кредитополучателя сума в размер на 4 000 лв. при уговорени ГПР по кредита в размер на
47.93%, ГЛП в размер на 40.05%, срок за връщане на кредита – 18 месеца и падежна дата -
19.06.2023 г. на първата вноска. В договора е предвидено, че ищецът следва да представи
обезпечение – банкова гаранция или поръчител в тридневен срок от датата на сключването
на договора, като при непредоставяне на обезпечението дължи неустойка в размер на
8 109.80 лв. /според заключението на вещото лице по съдебно – счетоводна експертиза/.
Според заключението на вещото лице по неоспорената съдебно – счетоводна
експертиза /ССЕ/ сключеният между страните Договор за паричен заем № .. от 18/05/2023г. е
със следните параметри – сума по кредита в размер на 4 000 лв., 1 606.20 лв. договорна
лихва, обща сума за връщане, когато не е осигурен поръчител или банкова гаранция – 13 716
лв., уговорени ГПР по кредита в размер на 47.93%, ГЛП в размер на 40.05%, срок за
връщане на кредита – 18 месеца и падежна дата - 19.06.2023 г. на първата вноска. Според
експерта общия размер на платените от кредитополучателя суми е 4 189.28 лв., в която сума
се включва и сума в размер на 155.92 лв., представляваща неустойка при неосигурена
банкова гаранция или поръчител. Вещото лице дава заключение, че действителния размер на
ГПР при включване на неустойката е 202.74 %, а при включване и на договорната лихва –
250.67 %.
С протоколно определение от 04.11.2024 г. съдът е допуснал увеличение на
осъдителния иск по реда на чл. 214 от ГПК като същия се счита предявен за сума в размер
на 155.92 лв., като това е пълния размер на предявения първоначално като частичен иск.
От така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Според разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава
в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да
върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Съгласно разпоредбата на
чл. 86 от ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в
размер на законната лихва от деня на забавата. В конкретния казус съдът намира за
установено от горепосочените писмени доказателства, че ответникът е кредитор по Договор
за паричен заем № .. от 18/05/2023г., а ищецът е заемополучател.
Съдът намира, при съобразяване с приетите по делото писмени доказателства и
неоспорено заключение на вещо лице по ССЕ, че между страните е налице сключен Договор
за паричен заем № .. от 18/05/2023г., като ищецът има качеството на кредитополучател, а
ответното дружество - кредитор. Договорът е сключен при следните параметри – сума по
кредита в размер на 4 000 лв., 1 606.20 лв. договорна лихва, обща сума за връщане, когато не
е осигурен поръчител или банкова гаранция – 13 716 лв., уговорени ГПР по кредита в
размер на 47.93%, ГЛП в размер на 40.05%, срок за връщане на кредита – 18 месеца и
падежна дата - 19.06.2023 г. на първата вноска.
По делото безспорно се установява, както от събраните писмени доказателства, така
и от заключението на вещото лице по ССЕ, че общия размер на платените от
кредитополучателя суми е 4 189.28 лв., в която сума се включва и сума в размер на 155.92
лв., представляваща неустойка при неосигурена банкова гаранция или поръчител. Вещото
лице дава заключение, че действителния размер на ГПР при включване на неустойката е
202.74 %, а при включване и на договорната лихва – 250.67 %.
Съдът намира, че следва да се произнесе по твърдените основания за нищожност на
договора, както и служебно да извърши проверка за нищожност на договора, респ. на клаузи
от него. Това е така, защото съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК "При проверка на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна
материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за
5
обжалване.
Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато
следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от
брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на
родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното
жилище.", от което следва извод, че първоинстанционният съд следи служебно и може да се
произнесе по действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото
разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът
следи и например за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които
също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
както и за клаузи, предвидени като нищожни в чл. 19, ал. 5 от Закона за потребителския
кредит /ЗПК/. Съдът има и задължение служебно да следи за спазване на императивните
разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК. Съгласно постоянната практика на Съда
на ЕС въпросът дали дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна
следва да се приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в
приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и съдебната
практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела C-96/16 и C-94/17 на Съда на ЕС. В
тази насока следва да се има предвид, че според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В ал.
4 от цитираната правна норма е предвиден лимит на годишния процент на разходите, който
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, а именно Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения, а ал. 5 от разпоредбата предвижда
нищожност на клаузите, надвишаващи така определените максимални размери. В
конкретния случай е видно, че клаузите от договора, уреждащи ГПР и неустойка при
неосигурена банкова гаранция или поръчител, сключени между ищеца и ответника са
нищожни, тъй като превишават повече от десет пъти размера на законната лихва (ГПР при
включване на неустойката е 202.74 %, а при включване и на договорната лихва – 250.67 %).
В тази насока е и заключението на приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза.
Ето защо, съдът намира, че неустойка при неосигурена банкова гаранция или
поръчител, а и договорната лихва, следва да се включи към ГПР по кредита, тъй като се
обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 от ДРЗПК на ЗПК за общ разход, съгласно
която „общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия“.
Несъмнено заплащането от ищеца на неустойка при неосигурена банкова гаранция
или поръчител представлява допълнителна услуга, която произтича от договора за паричен
заем. В тази насока съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че такава
неустойка не е била включвана, тъй като вещото лице е категорично, че същата е била
приложена, като ищецът е заплатил сума в размер на 155.92 лв.
Поради гореизложеното, съдът приема за установено, че на кредитора е било
известно задължението на ищеца да заплаща неустойка при неосигурена банкова гаранция
или поръчител, тъй като това задължение е предвидено и в договора за паричен заем,
сключен между страните. Доколкото в процесния случай в уговорения годишен процент на
разходи не са включени всички действителни разходи, то съдът намира, че е налице
противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
На следващо място съдът намира, че въведените в договора условия към изискваното
обезпечение, както и срокът за предоставянето му – 3-дневен от получаване на сумата,
създават значителни затруднения за длъжника за изпълнение на договора. Посочената
6
уговорка влиза и в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика
на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи
добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. В случая е предвидено
задължение за предоставяне на обезпечение след сключване на договора, като
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на преки вреди за кредитора,
който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и
риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на условията по същия. Поради това следва да се приеме, че
неустойката при неосигурена банкова гаранция или поръчител, включена в размера на
погасителната вноска, по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната
лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съобразно
разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Съдът намира, че поради тези особености на сключения между страните договор,
клаузата за неустойка при неосигурена банкова гаранция или поръчител е нищожна поради
противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. С оглед изложеното съдът,
предвид и дадените му правомощия служебно да установява нищожност, намира, че
начислената по договора и неустойка при неосигурена банкова гаранция или поръчител не
се дължи поради нищожността на клаузата от договора, която я урежда.
С оглед гореизложеното съдът намира така предявения иск за основателен, поради
което същият следва да бъде уважен.
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Разгледан по същество искът е основателен.
Платената сума по договора за кредит в общ размер на 155.92 лв. представлява сума,
с която ответникът неоснователно се е обогатил за сметка на ищеца при липса на основание,
тъй като тя е надплатена сума и подлежи на връщане. В този смисъл следва да се има
предвид, че съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание, е
длъжен да го върне. Съобразно така посочената разпоредба и с оглед допуснатите и събрани
доказателства по делото, решаващият съдебен състав приема, че в настоящия случай
фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е осъществен и доказан от ищеца при
условията на пълно и главно доказване поради следните съображения:
Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо при начална липса на основание. От значение е моментът на получаване
на облагата, тъй като именно към този момент трябва да е липсвало основание. Началната
липса на основание за преминаването на блага от имуществото на едно лице в имуществото
на друго ще е налице във всички случаи, когато не е налице валиден юридически факт за
получаването на определена имуществена облага, или въз основа на нищожен акт, или
предаването на имуществена ценност е извършено след прогласяване унищожаемостта на
сделката. В този смисъл са и постановките на т. 1 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г.,
ПЛЕНУМ НА ВС.
С оглед установената недействителност на клаузата за неустойка при неосигурена
банкова гаранция или поръчител, както и че в настоящия случай неоснователното
обогатяване е налице в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, съдържаща се в договора за
заем, сумата в общ размер на 155.92 лв., се явява заплатена от страна на ищеца без наличие
на валидно правно основание за това, поради което предявеният от М. В. В. осъдителен иск
против ответника следва да бъде уважен в пълния му размер, ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба в съда – 26.04.2024 г.
С оглед изхода на делото, ищецът е представил доказателства за сторени разноски в
размер на 100 лв. за държавна такса, 300 лв. депозит за вещо лице по съдебно-счетоводна
експертиза, като не е уговорено адвокатско възнаграждение в представения договор за
безплатна правна помощ. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ищецът има право на разноски в
размер на 350 лв. за държавна такса и експертиза. Адвокатът, предоставил безплатна правна
помощ на ищеца по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, има право на адвокатско
възнаграждение, което съдът определя в размер на 480 лв. с включен ДДС по двата
предявени иска, с оглед представените доказателства за регистрация по ДДС, т.е. в
7
минимален размер, предвид направеното възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение и липсата на фактическа и правна сложност на делото. Възнаграждението
следва да бъде платено на ЕАД „Д. М.“ БУЛСТАТ № *********, с оглед договора за правна
помощ, представен по делото, от който е видно, че същото е уговорено при условията на чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗА, а именно предоставена е безплатна правна помощ.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността, по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 22
ЗПК във вр. с чл. 21 ЗПК във вр. с чл. 143 – чл. 148 ЗЗП, предявен от М. В. В. ЕГН
**********, със съд. адрес гр. София, бул. ..., чрез адв. Д. М., против "СИТИ КЕШ" ООД,
ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1784, р-н .., на клаузата от
Договор за паричен заем № .. от 18/05/2023г., предвиждаща неустойка, поради противоречие
с добрите нрави и поради това, че е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1 и чл.
146 от ЗЗП.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК .., със
седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1784, р-н .., да заплати на М. В. В. ЕГН
**********, със съд. адрес гр. София, бул. ..., чрез адв. Д. М., сума в размер на 155.92 лв.,
ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба 26.04.2024 до окончателното
изплащане, представляваща платена сума по нищожна клауза от Договор за паричен заем №
.. от 18/05/2023г., предвиждаща неустойка, поради противоречие с добрите нрави и поради
това, че е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП, както и да
заплати разноски в размер на 400 лв.
ОСЪЖДА "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр.
София, п.к. 1784, р-н .., да заплати на ЕАД „Д. М.“ БУЛСТАТ № *********, представлявано
от адв. Д. М., със съд. адрес гр. София, бул. ..., сума в размер на 480 лв. с включен ДДС,
представляващи възнаграждение за безплатна правна помощ на ищеца М. В. В. по реда на
чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред СГС в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8