№ 2515
гр. София, 25.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Михаела Касабова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Темислав М. Димитров Въззивно гражданско
дело № 20231100505528 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
Подадена е въззивна жалба от Г. Н. М. срещу решение № 20030679/18.04.2022 г.
по гр.д. № 16280/2021 г. по описа на СРС, 35 състав, в частта, с която са отхвърлени
искове, предявени от Г. Н. М. срещу М. Д. И., както следва: иск с правно основание чл.
30, ал. 3 ЗС за разликата над 820,47 лв. до пълния предявен размер от 5359 лв.,
представляваща обезщетение за припадаща се част за ползване на притежаваните от
ищеца идеални части от следния съсобствен недвижим имот, представляващ магазин с
площ от 168 кв.м., намиращ се в гр. София, бул. *******, бл. 5, партерен етаж, за
периода от 18.05.2019 г. до 04.06.2020 г.; иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за
разликата над 135,83 лв. до 890,26 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
05.08.2019 г. до 22.03.2021 г.
Въззивникът - Г. Н. М., твърди, че решението в обжалваната част е неправилно.
Счита, че полученият наем не съответства на средния пазарен наем, поради което
следва да бъде уважен искът по чл. 31, ал. 2 ЗС за разликата над получения наем до
средния пазарен наем. Ето защо, моли решението в отхвърлителната част да бъде
отменено и исковете да бъдат уважени изцяло. Претендира разноските.
1
Ответникът по жалбата – М. Д. И., оспорва жалбата, като счита, че обжалваното
решение е правилно в обжалваната част. Моли същото да бъде потвърдено. Счита, че
не следва да бъде допускано уточняването на исковата молба във въззивното
производство, тъй като не са налице предпоставките за това. При условията на
евентуалност, в случай че въззивната жалба бъде уважена, моли исковете да бъдат
отхвърлени, предвид погасяване на задълженията чрез съдебно прихващане.
Претендира разноските.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз
основа на закона и във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на
атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от Г. Н. М. с обективно съединени
искове с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС, чл. 31, ал. 2 ЗС, както и чл. 86 ЗЗД,
предявени срещу М. Д. И..
Ищецът – Г. Н. М., твърди, че притежава 1/6 идеална част от недвижим имот,
представляващ магазин, намиращ се в гр. София, бул. „*******, като е придобил
посочената част от имота по наследствено правоприемство от баща му Н.М.И.,
починал на 18.05.2019 г. Ответницата е била собственик на 4/6 части от имота до
05.06.2020 г., когато се е разпоредила със същия в полза на трети за спора лица по
договор за дарение. В процесния период – от 18.05.2019 г. до 23.03.2021 г., имотът е
отдаван под наем в полза на „Б.“ ООД, като единствено ответницата е получила
наемната цена за ползване на имота от страна на наемателя. Ето защо, претендира на
основание чл. 30, ал. 3 ЗС сумата в размер на 1434 лв., представляваща припадащите се
на ищеца част от ползите, реализирани от отдаването под наем за периода от 18.05.2019
г. до 23.03.2021 г. на съсобствения им недвижим имот - магазин, намиращ се в гр.
София, бул. „*******, както и на основание чл. 86 ЗЗД мораторна лихва върху
главницата по чл. 30, ал. 3 ЗС в размер а 100,78 лв. за периода от 05.08.2019 г. до
22.03.2021 г. Претендира също така на основание чл. 31, ал. 2 ЗС сумата в размер на
3924,80 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения
имот за периода от 18.05.2019 г. до 23.03.2021 г., изразяващо се в разликата между
получения наем за периода и средния пазарен наем за ползването на имота, доколкото
полученият наем не съответства на средния пазарен наем, както и на основание чл. 86
ЗЗД мораторна лихва върху главницата по чл. 31, ал. 2 ЗС в размер на 275,78 лв. за
периода от 05.08.2019 г. до 22.03.2021 г. Претендира законната лихва, както и
разноските по делото.
С решение № 20030679/18.04.2022 г. по гр.д. № 16280/2021 г. по описа на СРС,
35 състав, е разгледан само главен иск по чл. 30, ал. 3 ЗС и акцесорен иск по чл. 86
ЗЗД, като ответникът е осъден да заплати в полза на ищеца на основание чл. 30, ал. 3
ЗС сумата в размер на 820,47 лв., представляваща обезщетение за припадащата се част
2
за ползване на притежаваните от ищеца идеални части от съсобствен недвижим имот –
магазин, намиращ се в гр. София, бул. „*******, за периода от 18.05.2019 г. до
04.06.2020 г., ведно със законната лихва от 23.03.2021 г. до погасяването, както и на
основание чл. 86 ЗЗД сумата в размер на 135,83 лв., представляваща мораторна лихва
за периода от 05.08.2019 г. до 22.03.2021 г., като искът по чл. 30, ал. 3 ЗС е отхвърлен
за разликата над 820,47 лв. до пълния предявен размер от 5359 лв., както и за периода
от 05.06.2020 г. до 23.03.2021 г., а искът по чл. 86 ЗЗД – за разликата от 135,83 лв. до
пълния предявен размер от 890,26 лв.
Решението е обжалвано само от ищеца в частта, с която исковете са отхвърлени.
Първоинстанционният съд е постановил своето решение по нередовна искова
молба, доколкото в същата, от една страна, е посочено, че ищецът има право на
припадащата се част от получен наем за съсобствения имот, а от друга страна –
претендира се обезщетение за лишаване от ползване. Ето защо, въззивният съд е дал
указания на ищеца (въззивник) за уточняване на претенциите.
С молба от 17.10.2023 г. въззивника уточнява, че е предявил както претенция по
чл. 30, ал. 3 ЗС за заплащане на припадаща се част от получен наем от съсобствения
имот, така и претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за лишаване от
ползване, като размерът на претенцията по чл. 30, ал. 3 ЗС е 1434 лв. за периода от
18.05.2019 г. до 23.03.2021 г., а размерът на претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС е 3924,80
лв. за периода от 18.05.2019 г. до 23.03.2021 г., т.е. общата сума за главница е 5358,80
лв.
Претенцията за мораторна лихва върху главницата по чл. 30, ал. 3 ЗС е за сумата
в размер на 100,78 лв., а върху главницата по чл. 31, ал. 2 ЗС – 275,78 лв., т.е. общо
сумата в размер на 376,56 лв.
С уточнителна молба от 14.11.2023 г. въззивникът е посочил, че обжалва
решението в частта, с която искът за главница е отхвърлен за разликата над 820,47 лв.
до 5358,80 лв. - претендира разликата над 820,47 лв. до 1434 лв. по иска с правно
основание чл. 30, ал. 3 ЗС, както и сумата в размер на 3924,80 лв. по иска с правно
основание чл. 31, ал. 2 ЗС. Също така, претендира лихва за забава върху главницата по
чл. 31, ал. 2 ЗС, поради което обжалва решението по иска за лихва над сумата в размер
на 135,83 лв. до 376,56 лв., която разлика представлява неуважена част от претенцията
за лихва върху главницата по чл. 31, ал. 2 ЗС.
Предвид изпълнението на дадените указания от страна на въззивника (ищец),
съдът счита, че исковата молба и въззивната жалба са редовни, като следва да бъдат
разгледани при съобразяване на извършеното уточняване на претенциите.
Фактическият състав на правото по чл. 30, ал. 3 ЗС предполага получаване на
ползи от съсобствен имот само от един от съсобствениците, като отново се изхожда от
3
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване от съсобственик с ползи от
съсобствена вещ, които са в по-голям размер от дела на получилия ги съсобственик.
Не се спори по делото, че ищецът е собственик на 1/6 част от процесния имот,
придобит от него по наследствено правоприемство на 18.05.2019 г., като за периода от
18.05.2019 г. до 04.06.2020 г. ответницата е била собственик на 4/6 части от имота.
Видно от договор за наем от 23.08.2016 г., ответникът М. Д. И. е отдала под наем
процесния имот на „Б.“ ООД, срещу месечен наем в размер на 200 евро. Договорът е
сключен за 5 години, считано от 23.08.2016 г., т.е. до 23.08.2021 г. Следователно, по
иска с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС за уважения период от 18.05.2019 г. до
04.06.2020 г. се установява, че ответницата И. е отдавала под наем процесния имот
срещу месечна наемна цена в размер на 200 евро. Полученият наем за периода от
18.05.2019 г. до 04.06.2020 г. (12 месеца и 18 дни) е в размер на 2516,99 евро (4922,80
лв.), като ищецът има право на 1/6 част от същия, т.е. сумата от 820,47 лв., в какъвто
размер е уважена претенцията на ищеца по чл. 30, ал. 3 ЗС.
Доколкото въззивникът не е въвел твърдения за неправилност на решението в
частта по иска с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС за периода след 04.06.2020 г. до края
на исковия период – 23.03.2021 г., то въззивният съд не следва да обсъжда по същество
от фактическа и правна страна предпоставките, основание за присъждане на вземане по
чл. 30, ал. 3 ЗС за този период. Освен това, във въззивната жалба е посочено изрично,
че въззивникът споделя извода, формиран в обжалваното решение, че ответникът
дължи ползите от имота за периода до 05.06.2020 г.
Ето защо, претенцията по чл. 30, ал. 3 ЗС е основателна за сумата в размер на
820,47 лв. и за периода от 18.05.2019 г. до 04.06.2020 г.
Установява се наличието на главен дълг за сумата в размер на 820,47 лв.,
представляваща припадащите се на ищеца част от ползите, реализирани от отдаването
под наем за периода от 18.05.2019 г. до 04.06.2020 г. на съсобствения им недвижим
имот - магазин, намиращ се в гр. София, бул. „*******.
С нотариална покана, получена от ответника на 04.08.2019 г., ищецът е поканил
ответника да му заплаща припадаща се част от получавания наем за имота.
Следователно, искът по чл. 86 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва, дължимата върху
главницата по чл. 30, ал. 3 ЗС, е основателен за периода от 05.08.2019 г. до 22.03.2021
г. Във въззивната жалба не са изложени твърдения за неправилно определяне на
размера на мораторната лихва, поради което следва да се приеме, че правилно
районният съд е определил сумата в размер на 135,81 лв. като дължим размер на
мораторна лихва за този период.
Следователно, решението в частта, с която искът по чл. 30, ал. 3 ЗС е отхвърлен
за разликата над сумата в размер на 820,47 лв. до сумата в размер на 1434 лв. и за
периода от 05.06.2020 г. до 23.03.2021 г., е правилно.
4
Решението в частта, с която искът по чл. 86 ЗЗД за присъждане на мораторна
лихва върху главницата по чл. 30, ал. 3 ЗС над претендираната сума – 100,78 лв.
(съобразно уточнението, извършено пред въззивната инстанция), до присъдената -
135,83 лв., се явява недопустимо, но предвид липсата на обжалване в посочената част
съдът не може служебно да го обезсили.
Съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС, когато общата вещ се използва лично само от някои от
съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени,
от деня на писменото поискване. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС представлява
извъндоговорен източник на облигация, основан на принципа за недопускане на
неоснователното обогатяване. Фактическият състав на вземането за обезщетение
включва следните факти: съсобственост върху вещта, ползване на вещта от единия
съсобственик за задоволяване на свои собствени нужди, и писмена покана за
предоставяне на ползване или заплащане на обезщетение за лишаване от ползване.
Както беше посочено, не се спори по делото, че ищецът е собственик на 1/6 част
от процесния имот, придобит от него по наследствено правоприемство на 18.05.2019 г.,
като за периода от 18.05.2019 г. до 04.06.2020 г. ответницата е била собственик на 4/6
части от имота и е отдавала под наем имота в полза на трето за спора лице. След този
период ответницата се явява носител на вещно право на ползване по отношение на
имота, което обстоятелство също не е спорно по делото.
Съгласно мотивите на ТР № 7/02.11.2012 г. по т.д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС,
по изключение обезщетение по чл. 31 ал. 2 ЗС може да се претендира само за разликата
между уговорена наемна цена, съобразно сключения от ползващия имота съсобственик
наемен договор и средната пазарна цена, когато първата е по-ниска. Претенцията за
обезщетение по чл. 31, ал.2 от ЗС ще е основателна когато неползващ съсобственик е
отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това:
той или член на неговото семейство продължава пряко и неспосредствено да си служи
с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои/лични или
на семейството си/потребности, без да зачита конкурентните права на друг
съсобственик; той или член на неговото семейство не си служи пряко и
неспосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея не допуска друг
съсобственик да си служи с нея; ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно
основание (с договор за заем за послужване) трето за собствеността лице,което само
или заедно с него ползва общата вещ.
Съгласно съдебно-техническата експертиза, средният пазарен наем за ползване
на 1/6 част от имота възлиза на 5359 лв., т.е. сума, която надвишава 1/6 част от
получения наем – 1446,89 лв. (при сключен договор за наем срещу наемна цена в
размер на 200 евро на месец с левова равностойност от 391,17 лв. на месец).
5
На основание чл. 31, ал. 2 ЗС, когато общата вещ се използва лично само от
някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са
лишени, от деня на писменото поискване. Както беше посочено, видно от нотариална
покана, получена от ответника на 04.08.2019 г., ищецът е поканил ответника да му
заплаща обезщетение за лишаване от ползване.
Съсобственикът ползва лично по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, когато упражнява
фактическата власт върху цялата вещ по начин, че препятства достъпа на другия
съсобственик и се ползва (или при необходимост може да се ползва) от нейните
полезни свойства съобразно предназначението й за задоволяване на свои нужди или
потребности. За личното ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият
съсобственик си служи с вещта – чрез непосредствени свои действия, чрез действия,
осъществени от член на неговото семейство или чрез трето лице, на което
безвъзмездно той я е предоставил. От значение е само обстоятелството, че с действията
си засяга правата на другите съсобственици, като им пречи да ги реализират – така ТР
№ 7/02.11.2012 г. по т.д. № 7/2012 г. на ВКС, ОСГК.
Следователно, за периода от 18.05.2019 г. до 23.03.2021 г. ответникът дължи на
ищеца обезщетение за лишаване от ползване за разликата над получения наем за 1/6
част от имота до средния пазарен наем за ползването на 1/6 част от имота, т.е. за
разликата над 1446,89 лв. до 5359 лв., т.е. за сумата в размер на 3912,11 лв. Ето защо,
искът по чл. 31, ал. 2 ЗС се явява основателен за сумата в размер на 3912,11 лв., като
следва да бъде отхвърлен до пълния предявен размер от 3924,80 лв.
При посочените мотиви решението следва да бъде отменено в частта, с която
искът с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС е отхвърлен, т.е. за сумата в размер на
3912,11 лв.
За горницата над 5346,11 лв. до обжалваната част – 5358,80 лв., с която исковете
за главница са отхвърлени, решението следва да бъде потвърдено.
Предвид извършеното уточнение пред въззивната инстанция, че се претендира
главница в общ размер на 5358,80 лв., а първостепенният съд се е произнесъл по
искове за главница с цена в размер на 5359 лв., то решението се явява недопустимо за
сумата над 5358,80 лв. до 5359 лв., но същото не е обжалвано в посочената
отхвърлителна част (предвид уточнението на въззивника), поради което въззивният съд
не може да го обезсили служебно.
Срокът за заплащането на обезщетение за лишаване от ползване за исковия
период изтича в края на месеца, за който се отнася обезщетението, като считано от
първо число на месеца, следващ месеца, за който се дължи обезщетение, ответницата е
в забава и дължи лихва за забава. За периода от 05.08.2019 г. до 22.03.2021 г.
ответницата е в забава и дължи в полза на ищеца лихва за забава върху главницата в
размер на 3912,11 лв., която лихва възлиза на 281 лв. Размерът на лихвата е изчислен
6
от съда на основание чл. 162 ГПК. При изчисляването му съдът е взел предвид
дължимото обезщетение в полза на ищеца за всеки от месеците за исковия период,
съгласно заключението на вещото лице Ц., за периода от изискуемостта на всяко от
месечните плащания – първо число на месеца, следващ месеца за който се дължи
обезщетение, до 22.03.2021 г. Следователно, искът за лихва с правно основание чл. 86
ЗЗД върху главницата в размер на 31, ал. 2 ЗС е основателен за пълния предявен
размер от 275,78 лв. Във въззивното производство се претендира присъждането на
мораторна лихва в размер на 240,73 лв., от което следва, че решението следва да бъде
отменено в частта, с която искът за мораторна лихва е отхвърлен за разликата над
135,83 лв. до сумата в размер на 376,56 лв.
Възражението за прихващане не следва да бъде разглеждано пред въззивния
инстанция, доколкото същото е отхвърлено от първостепенния съд, а ответникът не е
обжалвал решението в частта, с която исковете са уважени, съответно – възражението
за съдебно прихващане е отхвърлено.
При този изход на спора решението следва да бъде отменено и в частта, с която
са присъдени разноски в полза на ответника над сумата в размер на 66,06 лв. до сумата
в размер на 512,49 лв.
По разноските:
При този изход на спора в полза на въззивника следва да се присъди сумата в
размер на 883,22 лв., представляваща разноски във въззивното производство съобразно
уважената част от жалбата, както и сумата в размер на 1200,03 лв., представляваща
допълнителни разноски в първоинстанционното производство.
Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
процесуалния представител на въззивника е неоснователно. С оглед обжалваемия
интерес минималното адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция възлиза на
777,06 лв., поради което адвокатското възнаграждение на процесуалния представител
на въззивника в размер на 900 лв. не се явява прекомерно, предвид фактическата и
правна сложност на делото.
В полза на ответника по жалбата следва да се присъди сумата в размер на 78,67
лв., представляваща разноски във въззивното производство съобразно отхвърлената
част от жалбата.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20030679/18.04.2022 г. по гр.д. № 16280/2021 г. по описа
7
на СРС, 35 състав, в частта, с която са отхвърлени искове, предявени от Г. Н. М. срещу
М. Д. И., както следва: искът с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата в размер на
3912,11 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
23.03.2021 г., до погасяването, представляваща обезщетение за лишаване от ползване
на съсобствения имот - магазин, намиращ се в гр. София, бул. „*******, за периода от
18.05.2019 г. до 23.03.2021 г., изразяващо се в разликата между получения наем за
периода и средния пазарен наем за ползването на имота, доколкото полученият наем не
съответства на средния пазарен наем; искът с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата в
размер на 240,73 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата по чл. 31, ал.
2 ЗС за периода от 05.08.2019 г. до 22.03.2021 г., както и в частта, с която в полза на М.
Д. И. са присъдени разноски за първоинстанционното производство над сумата в
размер на 66,06 лв. до сумата в размер на 512,49 лв., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА М. Д. И., ЕГН **********, да заплати в полза на Г. Н. М., ЕГН
**********, на основание чл. 31, ал. 2 ЗС сумата в размер на 3912,11 лв., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 23.03.2021 г., до
погасяването, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения
имот - магазин, намиращ се в гр. София, бул. „*******, за периода от 18.05.2019 г. до
23.03.2021 г., изразяващо се в разликата между получения наем за периода и средния
пазарен наем за ползването на имота, доколкото полученият наем не съответства на
средния пазарен наем, както и на основание чл. 86 ЗЗД сумата в размер на 240,73 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата по чл. 31, ал. 2 ЗС за периода от
05.08.2019 г. до 22.03.2021 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20030679/18.04.2022 г. по гр.д. № 16280/2021 г.
по описа на СРС, 35 състав, в останалата обжалвана част, както следва: в частта, с
която искът по чл. 30, ал. 3 ЗС е отхвърлен за разликата над 820,47 лв. до 1434 лв. и за
периода от 05.06.2020 г. до 23.03.2021 г.; в частта, с която искът с правно основание чл.
31, ал. 2 ЗС е отхвърлен за разликата над 3912,11 лв. до сумата в размер на 3924,80 лв.
ОСЪЖДА М. Д. И., ЕГН **********, да заплати в полза на Г. Н. М., ЕГН
**********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 883,22 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство съобразно уважената част от
жалбата, както и сумата в размер на 1200,03 лв., представляваща допълнителни
разноски в първоинстанционното производство
ОСЪЖДА Г. Н. М., ЕГН **********, да заплати в полза на М. Д. И., ЕГН
**********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 78,67 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство съобразно отхвърлената част от
жалбата
Решението в частта, с която искът за главница по чл. 30, ал. 3 ЗС е уважен до
сумата в размер на 820,47 лв. и исковете за главници по чл. 30, ал. 3 ЗС и чл. 31, ал. 2
8
ЗС са отхвърлени над сумата в размер на 5358,80 лв. до 5359 лв., както и исковете за
мораторна лихва са уважени до сумата в размер на 135,83 лв. и са отхвърлени над
сумата в размер на 376,56 лв. до сумата в размер на 890,26 лв., е влязло в сила, тъй като
не е обжалвано от страните.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9