Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер 2090 Година 2021,
05.11. Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІ отд., VIІ състав
на 06.10.2021 година
в публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР
КОЛЕВ
Секретар: С. С.
при
участието на прокурора ПЕТЪР ПЕТРОВ, като разгледа докладваното от СЪДИЯ
ЯВОР КОЛЕВ адм. дело номер 1858 по описа за 2021 година и като обсъди:
Производство пред първа инстанция.
Настоящото производство е образувано във връзка с
Решение №1411/ 08.07.2021г., постановено по к. адм. дело №1083/2021г. по описа
на Административен съд - Пловдив, ХХVI състав, с което е отменено
Решение №60/ 11.01.2021г., постановено по адм. дело №1654/2020г. по описа на
Административен съд – Пловдив, ХХVIII състав, като делото е върнато на
Административен съд – Пловдив за ново разглеждане от друг състав на съда,
съобразно указанията, дадени в решението.
При новото разглеждане на делото, съобразно дадените
указания, изложени в отменителното решение, съдът намери за установено
следното:
Ищецът М.Р.Л.,***, чрез пълномощник адв.М., е
предявил срещу ответника Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията”/ГДИН/ -
София, бул.”Ген. Николай Столетов”№21 претенция за присъждане на сумата от общо
30 000 лева, както следва:
- 10 000 лева за периода от 01.05.2009г. до 03.03.2014г.,
в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвора – Пловдив;
- 10 000 лева за периода от 01.10.2014г. до 01.11.2017г.,
в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвора – Пловдив;
- 10 000 лева за периода от 04.03.2019г. до 06.07.2020г.,
в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвора – Пловдив.
Претендира се и законната лихва върху посочената
главница, начиная от датата на исковата молба, а именно 06.07.2020г., до
окончателното и изплащане.
Твърденията на ищеца са за нарушени права по чл.3 от
Европейската конвенция за защита на правата на човека/ЕКЗПЧ/, като се твърди: лишаване
от адекватно медицинско обслужване по отношение на Хепатит С, от което
заболяване ищецът страда, в т.ч. неосигуряване на необходимите лекарства и
подходяща хранителна диета; бездействие на затворническата администрация да
предотврати нанесен му побой от друг лишен от свобода – А. К. ; нечовешки и
унизителни условия по време на пребиваване в наказателна килия за периода от
02.03.2016г. до 18.03.2016г. и от 09.12.2019г. до 12.12.2019г., изразяващи се
липса на достатъчно жилищна площ, лишаване от достъп до течаща вода вследствие
на замръзнала чешма, поради ниските температури в килията; липса на достатъчно
жилищна площ в останалите помещения, в които е пребивавал/не е надвишавала 3
кв.м./; липса на вентилация; лошо качество на предоставяната храна, в т.ч.
ниското й калорийно съдържание; лошо състояние на банята/на л.св. се налага да
се къпят по 30-40 заедно и при работещи 5-6 душа, от които тече или гореща или
ледено студена вода с лошо качество, която не става за пиене, което от своя
страна е довело до вирусни инфекции и заболявания у ищеца/; липса на вода през
м.06 и м.07.2019г.; липса на достатъчно естествена светлина, поради
конструктивната особеност на килията; липса на външна изолация, водеща до ниски
температури през зимата; непредоставяне на дебели завивки; спалното бельо се
сменяло много рядко, предпоставящо развъждане на дървеници и бълхи, вследствие
на което ищецът постоянно имал обриви по тялото и крайниците; наличие на мухъл
и плесен в килиите; липса на водена индивидуална и корекционна работа, както и
неосигуряване на възможност да участва в програми за въздействие за
индивидуална и групова работа, довело до поведенческа и личностна криза; липса
на достатъчно мебели, а малкото налични са били изпочупени и изтърбушени; лоша
обща хигиена в Затвора – Пловдив, поради изхвърлян директно под прозорците на
затворническите килии, а така също и под прозореца на столовата, боклук;
неосигурена достатъчна възможност да излиза на чист въздух през деня,
т.нар.“каре“.
Съдът приема за разглеждане именно този предмет на
делото, който е очертан в исковата молба, уточнението към нея и направеното
изменение на иска в първото открито съдебно заседание в хода на първоначалното
разглеждане на делото.
Претендира се адвокатско възнаграждение в полза на
упълномощения представител адв.М., съгласно чл.38 от Закона за адвокатурата.
Представен е и списък на разноските.
Ответникът – Главна Дирекция “Изпълнение на
наказанията” - София, чрез процесуалния си представител юриск.Ч., счита така
предявените претенции за неоснователни, поради което настоява за отхвърлянето
им. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Претендира юрисконсултско
възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава
заключение за неоснователност на исковата молба.
Пловдивският административен
съд – Второ отделение, Седми състав, след като прецени поотделно и в съвкупност
събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено
следното.
От Справка относно
правното положение на ищеца/л.45 от адм. дело № 1654/2020г. на ПАС/ се
установява, че М.Р.Л. е осъждан, както следва: по НОХД №1168/2008г. на Окръжен
съд – Пловдив, признат за виновен на основание чл.354а НК и осъден за срок от 4
години и 11 месеца лишаване от свобода с начало на изтърпяване на наказанието
24.06.2009г., съответно освободен на 17.01.2014г. по изт.; по НОХД №156/2015г.
на Окръжен съд – Пловдив, признат за виновен на основание чл.354а НК и осъден
за срок от 3 години и 6 месеца лишаване от свобода с начало на изтърпяване на
наказанието 10.10. 2014г., съответно освободен на 01.11.2017г. по изт.; с
Присъда №18/12.03. 2018г. по НОХД №262/2019г. на Окръжен съд – Пловдив, влязла
в сила на 11.03.2020г., за деяние, извършено на 07.06.2018г. и на основание
чл.354а НК е определено и наложено наказание за срок от 5 години и 4 месеца
лишаване от свобода при първоначален строг режим, като наказанието е приведено
в изпълнение с начало на изтърпяването 07.06.2018г.
А съгласно писмо
рег.№056/19г. от 19.07.2021г. на Началника на Затвора – Пловдив/л.26 от
настоящото дело/ Л. е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ в Затвора –
Пловдив, както следва: от 24.06.2009г. до 17.01.2014г. и от 10.10.2014г. до
01.11.2017г.
И най-сетне, от
становище рег.№6500/27.07.2020г., становище рег.№7658 /01.09.2020г./л.20-23,
л.54-57 от адм. дело №1634/2020г. на ПАС/ и становище рег.№5941/16.07.2021г. от
22.07.2021г./л.27-34 от настоящото дело/, всички изготвени от ИСДВР към Затвора
- Пловдив за процесните искови периоди от 01.05.2009г. до 03.03.2014г., от
01.10.2014г. до 01.11.2017г. и от 04.03.2019г. до 06.07.2020г. се установява,
че в Затвора – Пловдив и в системата на ГДИН единственият меродавен документ,
от който може да се направи справка за броя на л.св. по спални помещения, е
„Сведение за разпределение и движение на лишените от свобода“, което пък по
утвърдената „Номенклатура на делата със срокове за съхранение на ГДИН и
териториалните поделения“ – ТС-НО-5, утвърдено със Заповед №Л-42/02.01.2020г.
на Главния директор на ГДИН и утвърдена от Държавната агенция „Архиви“, се
съхранява за срок от три години. Наличната информация за настаняването на л.св.
М.Л. е от 01.01.2017г., а за останалите периоди няма подробна информация.
Или, за първия исков
период, а именно от 01.05.2009г. до 03.03.2014г. се установява единствено, че Л.
***.06. 2009г. и е бил освободен на 17.01.2014г., т.е. от 01.05.2009г. до
23.06.2009г. и от 18.01.2014г. до 03.03.2014г. не е пребивавал в Затвора –
Пловдив. Същевременно за периода, за който са налице данни да е пребивавал в
Затвора – Пловдив, липсва представена информация от ответника в търсената от
ищеца насока, а именно относно условията, при които е пребивавал, брой лишени от
свобода, настанени в едно помещение и т.н.
За втория престой на
ищеца в Затвора – Пловдив от посочените по-горе справки, а така също и
становище рег.№5941/16.07.2021г. от 22.07.2021г./л.42-44 от настоящото дело/ се
установява следното: от 10.10.2014г., когато е бил настанен до 25.01.2015г.
вкл. също няма никаква информация. След това има данни, че е бил настанен от
26.01.2015г. до 29.01.2015г. в Приемно отделение, ОП 1, с площ без санитарния
възел 26,47 кв.м., с два отваряеми прозореца с размери 0,50/1,18м. и
0,77/1,18м. и санитарен възел с площ от 2,80 кв.м. с един отваряем прозорец с
размери 0,30/1,18м. Със Заповед №136/30.01.2015г. е преместен в Пета група в
стая №63, където е пребивавал до 26.02.2015г., като спалното помещение е с площ
от 26,99 кв.м. без санитарния възел, с два отваряеми прозореца с размери
0,90/1,17м. и 0,45/1,17м. и санитарен възел с площ от 2,48 кв.м. с един
отваряем прозорец с размери 0,30/1,17м. Със Заповед №264/27.02.2015г. е
преместен в стая №61, където е пребивавал до 02.04.2015г. и която е с площ от
27,00 кв.м. без санитарния възел, с два отваряеми прозореца с размери
095/1,17м. и 0,44/1,17м. и санитарен възел с площ от 2,50 кв.м. с един отваряем
прозорец с размери 0,34/1,17м. Със Заповед №484/03.04.2015г. е преместен в
Шеста група в стая №4, където е пребивавал до 04.02.2016г. и която е с площ от
28,19 кв.м. без санитарния възел, с два отваряеми прозореца с размери
0,95/0,95м. и 0,50/1,00м. и санитарен възел с площ от 2,99 кв.м. с един
отваряем прозорец с размери 0,30/1,10м., като за всеки лишен от свобода е
осигурено легло с размери 90/180см., а шкафовете са с размери 45/50см.
Съгласно цитираните
тук становища, с Протокол №384/04.02.2016г. Л. е настанен в ЗО ОТ“Хеброс“. А
съгласно Докладна записка рег.№4137/ 31.07.2020г./л.28-29 от адм. дело
№1654/2020г. на ПАС/ и Докладна записка рег.№5941/16.07.2021г. от
21.07.2021г./л.35-36 от настоящото дело/ и двете изготвени от ИСДВР при Затвора
– Пловдив, съгласувани с Началник ЗООТ “Хеброс“ ищецът, считано от 05.02.2016г.
е бил настанен в ЗООТ“Хеброс“, като не след дълго, поради деструктивното му
поведение в по-слабо контролирана среда в режимно отношение, режимът му е
сменен от ОР на СР и е върнат в корпуса на Затвора – Пловдив с решение на
Комисията по изпълнение на наказанията на 06.04.2016г. През периода на
пребиваване в ЗООТ е работил на външен неохраняем обект, като е наказван три
пъти – еднотипни дисциплинарни наказания, както следва: със Заповед
№274/19.02.2016г., чл.101 т.7 ЗИНЗС – изолиране в НК за срок от 12 денонощия за
употреба на наркотични вещества/хероин/; със Заповед №374/02.03.2016г., чл.101
т.7 ЗИНЗС – изолиране в НК за срок от 14 денонощия – държал забодена спринцовка
в дясната ръка, по иззетите вещи са открити следи от хероин; със Заповед
№449/15.03. 2016г., чл.101 т.7 ЗИНЗС – изолиране в НК за срок от 14 денонощия
за употреба на наркотични вещества/хероин/. Или, установява се, че за периода от
05.02.2016г. до 05.04.2016г. вкл. ищецът не е пребивавал в Затвора – Пловдив.
След завръщането си в
Затвора – Пловдив, което съдът приема, че е сторено на 06.04.2016г. на
основание информацията от ЗООТ и при съобразяване, че при наложено
дисциплинарно наказание изолиране в НК за 14 денонощия, считано от
15.03.2016г., очевидно няма как да е върнат в затвора на 22.03.2016г., на която
дата е издадена Заповед №491/22.03.2016г./очевидно същата е издадена преди
същият да е бил на територията на затвора, като с нея е уредено къде да бъде
настанен след завръщането си/. С въпросната заповед Л. е бил настанен в Шеста
група, в стая №6, където е пребивавал до 16.05.2016г. и която стая е с площ от
28,28 кв.м. без санитарния възел, с два отваряеми прозореца с размери 0,45/1,10
м. и 0,50/1,10 м. и санитарен възел с площ от 2,48 кв.м. с един отваряем
прозорец с размери 0,35/1,10м. Със Заповед №853/17.05.2016г. е преместен в стая
№4, където е пребивавал до 27.12. 2016г. и която е с площ от 28,19 кв.м. без
санитарния възел, с два отваряеми прозореца с размери 0,95/0,95м. и 0,50/1,00м.
и санитарен възел с площ от 2,99 кв.м. с един отваряем прозорец с размери
0,30/1,10м. Със Заповед №2097/ 28.12.2016г. е преместен в стая №11, която е с
площ от 28,00 кв.м. без санитарния възел, с два отваряеми прозореца с размери
1,00/1,00м. и 0,50/1,10м. и санитарен възел с площ от 2,60 кв.м. с един
отваряем прозорец с размери 0,30/1,10м. До 31.12.2016г. няма данни с колко
други лишени от свобода е пребивавал ищецът в това спално помещение. За периода
обаче от 01.01.2017г. до 30.01.2017г. са налице данни, че в спално помещение
№11 са пребивавали общо 7 л.св. при брой настанени при 4 кв.м. – 7 л.св.
Със Заповед
№138/31.01.2017г. ищецът е преместен в стая №4, където е пребивавал до
освобождаването си на 01.11.2017г. и която стая е с площ от 28,19 кв.м. без
санитарния възел, с два отваряеми прозореца с размери 0,95/ 0,95м. и
0,50/1,00м. и санитарен възел с площ от 2,99 кв.м. с един отваряем прозорец с
размери 0,30/1,10м. За периода от 05.02.2017г. до 03.07.2017г. няма данни с
колко други лишени от свобода е пребивавал, но за останалия период, а именно от
31.01.2017г. до 04.02.2017г. и от 04.07.2017г. до 01.11.2017г. са налице данни,
че в спално помещение №4 са пребивавали от 4 до 7 л.св. при брой настанени при
4 кв.м. – 7 л.св.
Или, установява се,
че за втория исков период, а именно от 01.10.2014г. до 01.11.2017г., няма данни
от 01.10.2014г. до 09.10.2014г. и от 05.02.2016г. до 05.04.2016г. ищецът да е
пребивавал на територията на Затвора – Пловдив.
Установява
се също така, че през втория си престой в Затвора – Пловдив, ищецът е бил
назначен на работа със Заповед №977/24.07.20185г. в производствено звено към ДП
ФЗД. Със заповед №1258/12.08.2016г. е назначен на работа в „Обособено
производство“ и е работил до освобождаването си. Награден е със Заповед
№379/18.03.2015г. с извънредна хранителна пратка за проявена активност и участие
в клубната дейност на Пета група.
За третия престой на
ищеца в Затвора – Пловдив от приложените и цитирани по-горе справки, както и от
Докладна записка рег.№5941/21г. от 22.07.2021г./л.38-40 от настоящото дело/ се
установява, че ищецът е постъпил на 07.02.2019г. и е бил настанен в Приемно
отделение, в ОП 2, но конкретни данни са налични, считано от 04.03.2019г.,
която е и началната дата на исковия период. В периода 04.03.2019г. до
18.03.2019г., съгласно Протокол №346/12.02. 2019г. е бил настанен в Пета група,
в стая №63 с площ без санитарния възел 26,99 кв.м., с два отваряеми прозореца с
размери 0,90/1,17м. и 0,45/1,17м. и санитарен възел с един отваряем прозорец с
размери 0,30/1,17м., като в този период са пребивавали 6 л.св. при брой
настанени при 4 кв.м. – 6 л.св. С Протокол №581/19.03.2019г. ищецът е преместен
в стая №65, където пребивава до 03.10.2019г. и която е с площ от 27,24 кв.м.
без санитарния възел, с два отваряеми прозореца с размери 0,99/1,17м. и
0,50/1,17м. и санитарен възел с площ от 2,48 кв.м. и един отваряем прозорец с
размери 0,34/1,17м. За целия период се установява, че в това спално помещение
са пребивавали от 3 до 6 л.св. при брой настанени при 4 кв.м. – 6 л.св. С Протокол
№3698/04.10.2019г. Л. е преместен в стая №50, където пребивава до 16.03.2020г.
и която стая е с площ от 28,70 кв.м. без санитарния възел, с два отваряеми
прозореца с размери 0,95/1,17м. и 0,48/1,17м. и санитарен възел с площ от 2,48
кв.м. с един отваряем прозорец с размери 0,27/1,17м. За целия период се установява,
че в това спално помещение са пребивавали от 5 до 7 л.св. при брой настанени
при 4 кв.м. – 7 л.св. С Протокол №1549/17.03.2020г. ищецът е преместен в Трета
група, стая №27, където пребивава до 30.06.2020г. и която стая е с площ от
39,02 кв.м. без санитарния възел, с два отваряеми прозореца с размери 1,20/
1,20м. и 1,20/1,20м. и санитарен възел с площ от 4,36 кв.м. с един отваряем
прозорец с размери 1,20/1,20м. За целия период се установява, че в това
спално помещение са пребивавали от 10 до 15 л.св. при брой настанени при 4
кв.м. – 9 л.св. За останалата част от периода на пребиваване на Л. ***, а
именно от 01.07.2020г. до 06.07.2020г. няма представени данни.
През този период се
установява също така и че ищецът е бил назначен на работа със Заповед
№2188/29.10.2019г. в „Обособено производство“ и продължава да работи, като е
участвал и в образователна програма – курс по английски език от 31.07.2019г. до
16.08.2019г.
По отношение на
всички пребивавания в Затвора – Пловдив се сочи, че с л.св. са провеждани
беседи и разговори по различни поводи – при планиране и препланиране на
присъдата, за участие в групова работа, при предложения и получаване на
награди, при извършване на дисциплинарни нарушения от него, при мотивиране за
започване на работа, при предложение и замяна на режима в по-лек, при
предложение и прекатегоризиране от закрит в открит тип, при желание от негова
страна и др., като в подкрепа на тези твърдения са представени План на
присъдата/първоначален/л.27 и л.59 от адм. дело №1654/2020г. на ПАС/ и
Препланиране на присъдата, което обаче се констатира, че е извън исковия
период/л.41 от настоящото дело/. Установява се и че със Заповед №
2651/04.10.2019г. на Началника на Затвора – Пловдив на Л. е наложено
дисциплинарно наказание по чл.101 т.7 ЗИНЗС – изолиране в наказателна килия за
срок от 7 денонощия за това, че на 29.09.2019г. е възникнал конфликт между нещо
и А.П.Г., който е прераснал във физическа саморазправа, като е приложена и
самата заповед/л.37 от настоящото дело/. От служебно изготвена справка се
установява, че цитираната по-горе заповед е оспорена пред Административен съд –
Пловдив, за което е образувано адм. дело 3087/2019г., което обаче с Определение
№2202/01.11.2019г. е прекратено и жалбата е оставена без разглеждане.
Във връзка с
наведените твърдения в исковата молба и уточняващата я такава, и с оглед
разпределената доказателствена тежест и направени от ищеца указания, по делото
от Затвора – Пловдив, освен цитираните по-горе становища и справки, са
представени още и Становище от Н.Х.Д.– техник строителство и архитектура
рег.№6500/27.07.2020г. от 30.07. 2020г., Справка от В.Т.– мл. експерт с
рег.№6500/27.07.2020г. от 30.07.2020г./л.24 и сл. от адм. дело №1654/2020г. на
ПАС/, както и Становище от П.И.Х.– началник сектор ФЛКР с рег.№5941/16.07.
2021г. от 22.07.2021г./л.48 и сл. от настоящото дело/, от които се установява,
че във всички спални помещения, в които е бил настаняван ищецът, а и във всички
спални помещения в Затвора – Пловдив има обособени санитарни възли с достъп до
течаща студена вода, оборудването на спалните помещения е стандартно и еднакво
за всички л.св., а именно легло с размери 90/180см. и шкаф с размери 45/50см.
Къпането на лишените
от свобода е в обща баня, като всички л.св. имат достъп до течаща топла вода
съгласно утвърден график за разпределение на времето на л.св. за съответната
група, а като работещ/по време на изтърпяване на всичките си присъди/ л.св. Л.
е имал достъп до банята всеки ден след приключване на работния процес/така
график за разпределение на времето на лишените от свобода от Трети пост на л.60
от адм. дело №1654/2020г. на ПАС/. Банята е обща, подът е с мозайка, а стените
са с фаянсови плочи, осигурена е топва вода от котел, който работи на въглища и
е на територията на Затвора – Пловдив, същият е новозакупен през м.01.2017г., а
въглища се осигуряват редовно от централна доставка от ГДИН. За поддържането на
хигиената в затворническата баня е разкрит работен обект на основание чл.80
ал.1 ЗИНЗС, на който обект е назначен л.св., като при извършваните проверки от
длъжностни лица е установено, че хигиената в затворническата баня е
задоволителна, вземайки предвид спецификата на обекта.
Отоплението се
осъществява чрез централно локално парно отопление през отоплителния сезон, а
проветряването на стаята е по желание на л.св., които могат да правят това чрез
отваряне на прозорците.
Относно хигиената в
спалните помещения се посочва, че тя се осъществява също от настанените л.св.,
като за целта получават съответните прибори, както и могат да закупуват от
лавката на затвора вещи, предмети и хранителни продукти, които л.св. могат да
получават, ползват и държат при себе си, съгласно заповед на министъра на
правосъдието, а съответният отговорник на спалното помещение изготвя график за
почистване, което е на доброволен принцип. По отношение на твърденията, че има
изхвърлени отпадъци под прозорците на затворническите килии, се посочва в
справките, че има такъв, който л.св. изхвърлят, но не и такъв, който е събран
от килиите от чистачите на постовете. Освен това, в Затвора – Пловдив има
организиран ред за изхвърляне на битовия отпадък и ако има моменти, когато е
натрупан някъде, то това е само до момента, в който служителите от НОС отворят
вратата и л.св., работещи към домакинския щат на Затвора – Пловдив го пренасят
до обособените за това места.
Установява се още, че
през периода на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ на Л.,*** не
са правени основни ремонти на килиите на лишените от свобода, но се извършва
своевременна смяна на течащи кранчета, отстраняват се течове, сменят се
осветителни тела, не се допуска да има счупени прозорци, тъй като същите се
подменят своевременно. През 2017г. е извършено боядисване на общите помещения
на л.св. – дограмата е подменена с нова – ПВЦ, поставен е гранитогрес в общите
умивални, а на Пети пост/където Л. е пребивавал през третия исков период/ е
извършено боядисване на килиите на л.св. Със собствени сили л.св., назначени
като строители по щата на домакините и строителни материали, предоставени по
централно сключени договори от ГДИН се извършват ремонти и базата се поддържа в
сравнително добро състояние, имайки предвид старата материална база.
Констатира се и че
Затвора – Пловдив разполага с постелен инвентар и спално бельо – чаршафи,
калъфки, дюшеци, одеяла, възглавници, достатъчно, за да бъдат обезпечени всички
л.св. в корпуса и в двете ЗО. Всеки л.св. при постъпването си получава спално
бельо и постелен инвентар, за което се води отчетност. Грижата за чистотата на
спалното бельо се полага на л.св., като в утвърден график от Началника на
затвора, два пъти седмично – в понеделник и в четвъртък, всеки л.св. има право
да занесе спалното си бельо за изпиране в пералнята на затвора. При изхабяване
на бельото по преценка на л.св., същият има право бельото му да бъде заменено,
като оформи молба, адресирана до Началника на затвора. Няма данни ищецът да е
подал молба, в която да изявява воля за
получаване на допълнителен постелен инвентар или изпиране на зачисления му,
които да са с отрицателен отговор.
Дейностите по
дезинсекция и дератизация в Затвора – Пловдив се извършват съгласно сключени
договори, както следва: за периода от 2013г. до 2015г. дезинсекцията е извършвана
от „Биоцид“ град Пловдив; на 08.11.2016г. е сключен Договор №10812/11179 между
ГДИН и „ДДД 1“ООД с предмет на договора „Извършване на дезинсекция и
дератизация на сградите на ГДИН и териториалните й служби“ за срок от 24
месеца; на 13.11.2018г. е сключен Договор №11179 между ГДИН и „ДДД 1“ООД с
предмет на договора „Извършване на дезинсекция и дератизация на сградите на
ГДИН и териториалните й служби“ за срок от 24 месеца, като съгласно т.II чл.2 ал.3 изпълнението на услугите се
извършва периодично, а не ежемесечно, като времето на обработката се
осъществява на основание график, изготвен от фирмата и съгласуван с ГДИН и
спуснат на териториалните поделения, също така има и изготвен лимит в левове за
всички поделения, който да се изпълни за периода от 24 месеца без да се
надвишава; на 20.01.2021г. е сключен още един договор, който обаче се
констатира, че не касае исковия период. Твърди се също така, че заразените с
постелъчна дървеница дюшеци, постелъчно бельо и одеяла се бракуват, а до
бракуването им се съхраняват на различно място от незаразените. Приложени са в
тази връзка цитираните по-горе договори, ведно с фактури за извършени плащания,
както и протоколи за извършени услуги през целия исков период, сред които и
такива за извънредна обработка/л.14, л.50 и сл. от настоящото дело, л.61 и сл.
от адм. дело №1654/2020г. на ПАС/.
От медицински
справки, изготвени от д-р Р.Д.– лекар-ординатор при Затвора – Пловдив се
установява, че л.св. М.Р.Л. няма налично медицинско досие, тъй като не е
боледувал, на 30.06. 2020г. профилактично му е взета кръв за изследвания, като
са приложени и резултатите. По отношение на твърденията за нанесена лека
телесна повреда, причинена от друг лишен от свобода, се посочва, че няма такава
регистрирана в журнала за травматични увреждания, както и липсва медицинско
удостоверение от съдебна медицина. Посочва се също така, че ищецът не е
посещавал МЦ освен в случаите за направата на тестове за наркотици и
изследвания за Ковид 19, поради това, че е бил контактен на друг болен/л.30,
л.84-85 от адм. дело №1654/2020г. на ПАС и л.45-46 от настоящото дело/.
Във връзка с
наведените твърдения за лошото качество на предоставяната храна, въпреки, че от
ищеца не са направени доказателствени искания в тази насока, са представени от
ответната страна копия на менюта, в т.ч. и диетични такива/л.31-44 от адм. дело
№1654/2020г. на ПАС/.
При първоначалното разглеждане на делото е изслушана и
приета съдебно-медицинска експертиза, която съдът кредитира като компетентна и
безпристрастно изготвена, като същата ще бъде коментирана при разглеждане на
спора по същество. Отново в хода на първоначалното разглеждане на делото като
свидетели чрез видеконферентна връзка са разпитани свидетелите Ц.Г.Г. и Мирослав
Г. Бакалов, чиито показания съдът кредитира частично, като същите ще
бъдат коментирани при необходимост по-долу в това изложение, наред с останалия
събран по делото доказателствен материал.
Други доказателства в
хода на съдебното производство не са ангажирани от страните, въпреки дадените им от съда
указания, с оглед разпределяне на доказателствената тежест, както в хода на
първоначалното разглеждане на делото, така и в хода на настоящото такова.
При така установената
фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното.
Разпоредбата на
чл.284 ал.1 ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на
лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 ЗИНЗС. Според чл.285
ал.1 от ЗИНЗС, искът по чл.284 ал.1 се разглежда по реда на глава единадесета
от Административнопроцесуалния кодекс, а ал.2 на текста сочи като ответници
органите по чл.284 ал.1, от чиито актове, действия или бездействия са причинени
вредите. Последните, според правилото на чл.205 АПК са юридическите лица,
представлявани от органа/в случая от специализираните органи по изпълнение на
наказанията/, от чиито незаконосъобразен акт, действие или бездействие са
причинени вредите.
Ответникът Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище гр.София, съгласно чл.12 ал.2 ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото
ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и
пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби
„Изпълнение на наказанията“ съгласно чл.12 ал.1 и 3 ЗИНЗС. За вредите,
причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на
администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и
длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице.
При това положение, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за процесния
период има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря
по предявения иск.
На следващо място и с
оглед възражението на процесуалния представител на ответника, е необходимо да
се отбележи, че установените в Част Седма от ЗИНЗС правила, не въвеждат като
предпоставка за успешно провеждане на исковата претенция за обезщетение,
действията или бездействията на администрацията да бъдат отменени като
противоправни с административен или съдебен акт.
За да бъде приета
основателност на иска за вреди с правно основание чл.284 ал.1 ЗИНЗС, следва
кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на
специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл.3
от закона и настъпила, в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната
сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на
въведената с разпоредбата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС оборима презумпция. Или иначе
казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение/чл.3 ал.1/, както и
при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в
липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на
помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност/чл.3 ал.2/.
Все в тази насока
следва да се посочи, че ефектът от неизпълнението на задълженията от страна на
затворническата администрация спрямо евентуално настъпилите за ищеца
неимуществени вреди, следва да се отчита в съвкупност от преживяното,
независимо, че за всяко от бездействията е налице различна законова
регламентация. Според Европейския съд по правата на човека /решение от
10.02.2012г. по делото на Шахънов срещу България/, разделянето на исковата
претенция, като се разглежда всеки елемент от условията в мястото за лишаване
от свобода като отделен въпрос, нуждаещ се от отделен анализ на възможния му
ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до намаляване на релевантността на
всеки елемент при разглеждане на общите условия на задържане и по този начин
представлява неразглеждане на кумулативните ефекти от тези условия върху ищеца,
както изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда по правата на човека,
лесно би могъл да доведе до заключението, че нито едно от оплакванията не е
само по себе си достатъчно сериозно, за да изисква обезщетение, дори в
случаите, когато би могло да се счете, че общото въздействие върху конкретния
затворник, ако е било преценено в контекста на съдебната практика във връзка с
Конвенцията, достига прага по чл.3 от Конвенцията. Такова разрешение на въпроса
дава и разпоредбата на чл.284 ал.2 ЗИНЗС, според която в случаите по чл.3 ал.2
от с.з. съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на
условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които
имат значение за правилното решаване на спора.
Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС/в актуалната и редакция/ осъдените и задържаните под стража не могат да
бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. В
ал.2 от същата разпоредба е указано, че за нарушение на ал.1 се смята и
поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС/в редакцията до 07.02.2017г./ осъдените не могат да бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко или нечовешко отношение. Съгласно чл.3 ал.2, т.2 и т.3 от
с.з. за жестоко или нечовешко отношение се смятат: умишлено поставяне в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване
от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможности за човешко общуване и други виновно
извършени действия или бездействия, които могат да причинят увреждане на здравето;
унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения,
принуждава го да върши или да приеме действия против волята си, поражда чувство
на страх, незащитеност или малоценност.
В най-общ план и
двете редакции са еманация на установените в практиката на ЕСПЧ стандарти за
защита на жертвите на нечовешко или унизително отношение по смисъла на чл.3
ЕКПЧ. В тази връзка, разпоредбите на чл.3 и чл.43 ал.2 и ал.5/предишна ал.4/ от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална битова среда в местата
за лишаване от свобода. Действалата през процесния период редакция е основание
за преценка във всеки конкретен случай при предявен иск за обезщетение на това
основание доколко тази законова гаранция е реализирана в конкретната битова
среда на конкретното място, където ищецът изтърпява наказание „лишаване от
свобода“, респ. мярка за неотклонение „задържане под стража“.
Все в тази насока
следва да се посочи, че според чл.43 ал.2 ЗИНЗС, всяко място за лишаване от
свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за
осъществяване на поправително въздействие, а арестите - за поддържане на
физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните
лица.
В чл.43 ал.4 ЗИНЗС/в
сила от 7.02.2017г./ е установено изискването минималната жилищна площ в
спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв. м.
Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна площ“,
то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно, като се измерва
по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и колони. А
за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява възможност
лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на
битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като
гледане на телевизия, четене на книги и т.н.
Според чл.43 ал.5 ЗИНЗС/предишна ал.4 – ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от 7.02.2017г./ количеството
дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване,
достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на
спалните помещения, се определят с правилника за прилагане на закона, като в чл.20
ал.3 ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от свобода се осигурява постоянен
достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и
арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява
в спалните помещения.
Относима към спора е
и друга материалноправна разпоредба на чл. 3 от Европейската конвенция за
защита правата на човека и основните свободи, която е ратифицирана от България
през 1992г. и съгласно чл.5 ал.4 от Конституцията на Република България е част
от вътрешното право на страната и има предимство пред тези норми на вътрешното
законодателство, които и противоречат. Според посочената разпоредба от
Конвенцията, никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или
унизително отнасяне или наказание.
Според Минималните
стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от Първият конгрес на
Организацията на обединените нации по предотвратяване на престъпленията и
третиране на престъпниците, проведена в Женева в 1955г. и утвърдени от Икономическия
и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от 31.07.1957г. и 2076 (LXII) от
13.05.1977г., които нямат задължителна сила, но спазването им е критерий за
зачитане на човешките права и свободи и демократичния характер на държавите:
10. Всички помещения,
от които се ползват лица, лишени от свобода, и особено помещенията, в които те
спят, трябва да отговарят на всички санитарни изисквания, като следва да се
обръща дължимото внимание на климатичните условия, особено на кубатурата на
тези помещения, на тяхната минимална площ, осветление, отопление и
проветряване.
11. Във всички
помещения, в които живеят и работят лица, лишени от свобода:
а) прозорците трябва
да имат достатъчни размери, за да могат тези лица да четат и работят на дневна
светлина, като прозорците трябва да са така конструирани, че да осигуряват
приток на пресен въздух, независимо от наличието или липсата на вентилационна
уредба;
б) изкуственото
осветление трябва да е достатъчно, за да могат лицата, лишени от свобода, да
четат или работят без опасност за тяхното зрение.
12. Санитарните възли
трябва да са достатъчни, за да може всяко лице, лишено от свобода, да
удовлетворява своите естествени потребности тогава, когато изпитва нужда, и в
условията на чистота и пристойност.
13. Къпалните
помещения и броят на душовете трябва да са достатъчни за това всяко лице,
лишено от свобода, да може и да е задължено да се къпе или да взема душ при
подходяща за съответния климат температура и толкова често, колкото това се
изисква от общата хигиена, като се отчитат сезонът и географският район, тоест
във всеки случай поне един път седмично в районите с умерен климат.
По казуси като
процесния е налице и съдебна практика на българските съдилища /решение № 10166
от 11.07.2012г. на ВАС по адм. д. № 15508/2011г., решение № 6667 от
15.05.2013г. на ВАС по адм. д. № 13664/2012г., решение № 104 от 20.02.2009г. на
ВКС по гр. д. № 5895/2007г., решение № 538 от 22.10. 2009г. на ВКС по гр. д. №
1648/2008г., решение № 15 от 29.01.2009г. на ВКС по гр. д. № 4427/2007г./, в
която се приема, че липсата на достатъчно жилищна площ, постоянен достъп до
санитарен възел, достатъчен приток на слънчева светлина и възможност за
проветряване в местата за лишаване от свобода, е отклонение от подходящата
жизнена среда за осъденото лице, независимо, че към релевантните периоди не са
действали нормите от ЗИНЗС, регламентиращи минималната разполагаема жилищна
площ на лишените от свобода и други критерии, на които следва да отговарят
условията в местата за лишаване от свобода.
При разрешаване на настоящия
правен спор следва да се има предвид и съдържанието на множество решения на
Съда по правата на човека по дела, заведени пред този съд от български граждани
срещу България, в които се е твърдяло нарушение на чл.3 от Конвенцията,
произтичащо от битовите условия в местата за лишаване от свобода/решение от
10.06.2006г. по делото Й. срещу България, решение от 02.02.2006г. на ЕСПЧ по
делото Й. срещу България, решение от 24.05.2007г. на ЕСПЧ по делото Н. срещу
България, решение от 28.06.2007г. на ЕСПЧ по делото М.срещу България, решение
от 27.11.2008г. на ЕСПЧ по делото С. К. срещу България, решение от 27 януари
2015г. по шест съединени дела Н. и други срещу България/. Последното е пилотно
решение по своя характер. Това е нов механизъм, уреден в глава V от правилата
на съда, чл. 61 Пилотно решение Pilot Judgment приложим при наличие на
структурни или системни проблеми в държава член на Съвета на Европа. Така
например, в пилотното решение от 27 Януари 2015г. за условията в българските
затвори „Н. и други против България“,
жалба № 36925/10, Съдът прие, че провеждането на исково производство по чл.1 ЗОДОВ от затворници за обезщетяване за претърпени от тях неимуществени вреди
във връзка с лошите условия в българските затвори не е ефективно средство за
защита, което би поправило нарушението, заради формалистичния подход на
съдилищата при разглеждането на този тип дела във връзка с преценката на
редовност на исковата молба, указанията до ищеца за посочване на надлежния
ответник по исковете, оценката на доказателствата, в частност – на свидетелски
показания; възлагане на доказателствената тежест върху ищците, в разрез с
изискванията на чл.3 от Конвенцията, относно установяване наличието и размера
на претърпените от тях неимуществени вреди във връзка с лошите условия в
затворите. Наред с това, в посочените съдебни решения се съдържат критерии от
значение за преценката дали условията за изтърпяване на един ограничителен
режим могат да достигнат до третиране в нарушение на чл. 3 от Конвенцията.
С последната практика
на ЕСПЧ обаче/решение по делото „А. и А. срещу България“, жалби №65540/16 и
22368/17, Съдът вече е приел, че новият ред по ЗИНЗС, за разлика от ЗОДОВ,
представлява ефективно средство за защита за оплаквания на задържани лица или
лишени от свобода от условията на задържане. Прието е също така и че
обстоятелствата, че отделни искове са отхвърлени, както и че присъдените в
останалите случаи обезщетения са ниски, сами по себе си не означават, че
посоченото средство е неефективно.
Съотнасянето на
описаните по-горе данни в решението, цитираните правни норми и съдебна
практика, в т.ч. и на ЕСПЧ, налага да се приеме, че деликтната отговорност на
държавата не се презюмира от закона, поради което в тежест на ищеца е да проведе
главно и пълно доказване на осъществено нарушение на чл.3 от страна на органите
по чл.284 ал.1 ЗИНЗС. Доказването на настъпването на неимуществени вреди, за
които нормата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС е въвела оборима презумпция, обаче не
подлежи на главно доказване от ищеца, а на оборване от ответника по пътя на
обратното доказване, което също следва да бъде пълно. Тази оборима презумпция
се простира и върху третия елемент на фактическия състав на деликтната
отговорност – причинна връзка между нарушението на чл.3 ЗИНЗС и настъпилия
вредоносен резултат.
Все в тази насока
следва да се посочи, че в спорното съдебно производство, в т.ч. и исково
такова, двете страни – ищец и ответник по иска са равнопоставени.Те имат
еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към
разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите,
релевантни за спорното право. Доказателствената тежест не е равнозначна на
задължение да се представят доказателства. Принципите на обективната истина и
служебното начало в съдебния административен процес, налагат съдът да основе
констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има
значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената
тежест относно този факт, от противната страна по административния спор, или
пък са издирени служебно от съда. При това положение, въпросът за
доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването.
Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за
ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан.
В този смисъл и с
определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание е
разпределена доказателствената тежест и на страните са дадени указания за
подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването, в т.ч. съдът
в съответствие с разпоредбата на чл.284 ал.3 ЗИНЗС е задължил Затвора – Пловдив
да предостави информация от значение за правилното установяване на фактите по
делото, като му е указал, че в случай на неизпълнение на това задължение, съдът
може да приеме за доказани съответните факти.
Така, от наличните по
делото доказателства се установява, че по отношение на първия исков период/01.05.2009г. – 03.03.2014г./ Л. *** само в
периода от 24.06.2009г. до 17.01.2014г., поради което в останалата част, а
именно за периодите от 01.05.2009г. до 23.06.2009г. и от 18.01.2014г. до 03.03.2014г.
искът е недоказан, доколкото не се установява в тези периоди ищецът да е
пребивавал в посоченото от него заведение, а именно Затвора - Пловдив, което е
самостоятелно основание в тази част исковата молба да бъде отхвърлена, без да
се обсъждат наведените твърдения за извършени нарушения на чл.3 ЗИНЗС от
органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС.
По отношение на
периода, в който се установи, че лицето действително е пребивавало на
територията на Затвора – Пловдив, а именно от 24.06.2009г. до 17.01.2014г., с
оглед наведените от ответника възражения за изтекла погасителна давност, следва
да се посочи, че погасителната давност се свързва с изтичането на предвиден в
закона период от време, през който субектът на правото бездейства и не го
упражнява. Предвид липсата на специална правна уредба в ЗИНЗС относно
погасителната давност, на основание, както на §1 от ЗР на ЗОДОВ, във вр. с
чл.203 ал.2 АПК, във вр. с чл.285 ал.1 ЗИНЗС, така и в съответствие с
регламентираното в чл.46 от Закона за нормативните актове /ЗНА/, следва да
намерят приложение правилата на чл.110-120 от Закона за задълженията и
договорите/ЗЗД/, уреждащи института на погасителната давност. Съгласно
разпоредбата на чл.110 ЗЗД с изтичането на петгодишен давностен срок се
погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Давността
започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо/така чл.114
ал.1 ЗЗД/. В случаи на непозволено увреждане, какъвто е настоящият случай, това
е моментът на прекратяване на увреждащите действия или от момента на
прекратяване на фактическото състояние, когато увреждането е следствие от
бездействие.
В Тълкувателно
решение №3 от 22.04.2005г. на ВКС по т. гр. д. №3/2004г. от ОСГК са обсъдени
противоречията в практиката на съдилищата относно началния момент на
погасителната давност на иска за обезщетение за вреди на пострадали лица, като
в т.4 от тълкувателното решение е прието, че обезщетение за вреди от незаконни
административни актове, може да се иска след тяхната отмяна с решение на съда
като унищожаеми, а при нищожните – с констатиране на нищожността в самия процес
по обезщетяване на вредите. Когато вредите произтичат от фактически действия
или бездействия на администрацията, обезщетението за тях може да се иска след
признаването им за незаконни, което се установява в производството по
обезщетяването – чл.1 ал.2 ЗОДВПГ/загл. изм./. В първия случай вземането за
обезщетение за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила на решението,
с което се отменя незаконният административен акт. В случай, че вредите
произтичат от нищожен акт – от момента на неговото издаване. А при незаконни
фактически действия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване.
От така определените моменти на изискуемост започва да тече погасителната
давност и се дължи мораторна лихва. Това тълкувателно решение е задължително за
съдилищата на основание чл.130 ал.2 от Закона за съдебната власт ЗСВ/ и въз
основа на него следва да се приеме за безспорно, че погасителната давност в
случая започва да тече от момента на преустановяване на незаконосъобразните
действия/бездействия/ на администрацията да поставят ищеца в неблагоприятни
условия на лишаване от свобода, а именно от 17.01.2014г., датата, на която Л. е
напуснал затвора. Давностният срок, включително за непозволено увреждане, както
вече се посочи и по-горе, е регламентиран с чл.110 ЗЗД като петгодишен и с
изтичането му се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг
срок. В конкретния случай от ответника са направени изрични възражения за
погасяване по давност на исковата претенция в съответствие с разпоредбата на
чл.120 ЗЗД, поради което съдът приема, че след като от 17.01.2014г./датата на
преустановяване на незаконосъобразните действия и/или бездействия/ до датата на
предявяване на този иск – 25.08.2020г. е изтекла петгодишна давност, то
вземането следва да се счита погасено и искът и в тази му част, а именно от 24.06.2009г.
до 17.01.2014г. подлежи на отхвърляне.
Не се споделят от
настоящия съдебен състав твърденията на ищеца, че възражението за изтекла
погасителна давност е ненавременно направено от ответника. Това е така, защото
за разлика от исковото производство по ГПК, настоящото такова - за обезщетения
по чл.284 ЗИНЗС се разглежда по реда на глава единадесета от Административнопроцесуалния
кодекс/така чл.285 ал.1 ЗИНЗС/, който
ред следва логически и последователно уредбата на производствата по издаване и
оспорване на актовете, действията и бездействията, от които вредите произтичат,
като препращането към ГПК, съгласно чл.204 ал.5 АПК/ДВ, бр.94 от 2019г./ касае
единствено и само изискванията към съдържанието на исковата молба, приложенията
към нея и доказателствата. С други думи казано, доколкото в исковото
производство по АПК липсва законоустановено изискване да се изпраща исковата
молба за отговор на ответника, като на последния се определи срок с изтичането
на който евентуално би му се преклудирала възможността да направи възражение за
изтекла погасителна давност, а и няма изрично уредено препращане към разпоредбата
на чл.131 ГПК, то по аргумент на противното следва да се приеме, че
възражението за изтекла погасителна давност е допустимо до приключване на
устните състезания. Друг е въпросът, че възражението на ищеца би било
неоснователно и на друго самостоятелно основание, дори и да се приемат за
приложими всички правила на ГПК, доколкото възраженията на ответника касаят
период, който не е бил първоначално заявен с исковата молба, а същият е бил
допуснат за разглеждане с изменение на иска на основание чл.214 ал.1 ГПК в
първото о.с.з. и на ответника не е била предоставена възможност за отговор,
респ. възражения.
Или, исковата
претенция в размер на 10 000 лева за понесени от Л. неимуществени вреди от
бездействията на затворническата администрация в Затвора – Пловдив за целия
първи период, а именно от 01.05.2009г. до 03.03. 2014г., следва да се отхвърли
като неоснователна и недоказана, в т.ч. погасена по давност за периода
24.06.2009г. – 17.01.2014г.
По отношение на втория исков период, а именно от
01.10.2014г. до 01.11.2017г., през който се твърди, че ищецът е бил в Затвора –
Пловдив, следва да се посочи, че от приложените по делото справки се
установява, че лицето е било в Затвора – Пловдив от 10.10.2014г. до
04.02.2016г., след което е бил приведен в ЗООТ“Хеброс“, където е пребивавал до
05.04.2016г., след което от 06.04.2016г. до 01.11.2017г. отново е пребивавал в
Затвора – Пловдив, поради което, и с
оглед липсата на изложени възражения от страна на ищеца, исковете, касаещи
периодите от 01.10.2014г. до 09.10.2014г. и от 05.02.2016г. до 05.04.2016г., са
недоказани, доколкото не се установява през този период от време ищецът да е
пребивавал в посоченото от него заведение, което е самостоятелно основание в
тази част исковата молба да бъде отхвърлена, без да се обсъждат наведените
твърдения за извършени нарушения на чл.3 ЗИНЗС от органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС, в т.ч. възраженията досежно престоя на ищеца в наказателна килия от
02.03.2016г. до 18.03.2016г.
В останалата част,
касаеща престоите на ищеца в Затвора – Пловдив, които се установи, че са от
10.10.2014г. до 04.02.2016г. и от 06.04.2016г. до 01.11.2017г., от събраните и
описани по-горе доказателства, се установява следното: за периодите от
10.10.2014г. до 04.02.2016г., от 06.04.2016г. до 31.12.2016г. и от 05.02.2017г.
до 03.07.2017г. са налични справки единствено за помещенията, в които е
пребивавал ищецът и условията в тези помещения, но не и за броя л.св.,
настанени в тях. При това положение, ще следва да се приеме, че за така
посочения период от 902 дни, ищецът е пребивавал в помещения, в които жизненото
му пространство не е отговаряло на предвидените стандарти, възприети от Съвета
на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м. Така
установените обстоятелства/че жизненото пространство на ищеца не е отговаряло
на предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на
човека, които са в размер на 4 кв.м./ съгласно практиката на Съда по правата на
човека, включително в пилотното решение „Нешков и други срещу България“,
съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил
подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбата на чл.3
ЕКЗПЧОС.
Установява се и
нарушение на чл.20 ал.2 предл. първо ППЗИНЗС, тъй като във всяко едно спално
помещение, в което е пребивавал Л., не му е било осигурено необходимото
количество дневна светлина, доколкото площта на наличните в килиите прозорци,
не отговаря на предвидените стандарти в чл.113 от Наредба №7 от 22.12.2003г. за
правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени
зони, поради което и следва да се приеме, че за периодите, в които е пребивавал
в Затвора – Пловдив, по отношение на ищеца са налице твърдяните нарушения на
чл.3 ЗИНЗС от органите по чл.284 от с.з. В подкрепа на изложените по-горе
твърдения са и показанията на разпитаните по делото свидетели Г. и Б.
Недоказани останаха обаче
следващите наведени от ищеца твърдения за този исков период.
От събраните в хода
на съдебното производство доказателства се установява, че по време на престоя
на ищеца в Затвора – Пловдив от 01.01. 2017г. до 04.02.2017г. и от 04.07.2017г.
до 01.11.2017г. в килиите, в които е пребивавал, на всеки задържан е била
осигурена минималната жилищна площ от 4 кв.м. През коментираните тук искови
периоди Л. е пребивавал в спални помещения №11 и №4, Шеста група, първото с
площ от 28,00 кв.м., а второто 28,19 кв.м., в които са били настанявани до 7
л.св. До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитаните по
делото свидетели, доколкото единият от тях – Ц.Г.не е бил в Шеста група, а още
по-малко говори за спални помещения №11 и №4, а вторият – М.Б.е бил с ищеца в
килия №27 в Пета група.
Действително, от
твърденията на ищеца и разпитаните свидетели, е възможно да се приеме, че
помещенията, в които е пребивавал, са с лоши хигиенни условия, но следва да се
отбележи, че хигиената в спалните помещения и намиращите се в тях санитарни
помещения изцяло зависи от задържаните лица, които се грижат за почистването,
освен това, същите са имали свободен достъп през цялото денонощие до санитарен
възел и течаща студена вода, както и топла вода сутрин и вечер. По идентичен
начин стои въпросът и с твърденията за липса на вентилация, доколкото се
установява, че проветряването в стаите е оставено по преценка на настанените в
тях лишени от свобода, което се осъществява посредством отваряне на наличните
прозорци.
Недоказани останаха и
следващите твърдения, а именно, че дюшеците и спалното бельо са стари и мръсни,
доколкото в справката, която не е
оспорена от ищеца, се посочва, че грижата за чистотата на спалното бельо се
полага на л.св., които съгласно утвърден график, имат правото два пъти седмично
– в понеделник и в четвъртък да го занесат за изпиране в пералнята на затвора.
Отделно от това е налице и нарочно изявление, че няма данни ищецът да е имал
молба, в която да се изявява желание за получаване на допълнителен постелъчен
инвентар или изпиране на зачисления му, която да е с отрицателен отговор.
Не се установи и през
зимата да е много студено, съответно през лятото много топло и задушно, нещо
повече, във всяко едно от становищата на Затвора – гр. Пловдив се сочи, че
отоплението се осъществява чрез централно локално парно отопление, което
обстоятелство не се отрича и от разпитаните по делото свидетели. Действително,
твърди се от същите, че като цяло зимата е студено, но каквито и да било други
данни, в т.ч. с посочване на конкретни измерени ниски температури на конкретни
дати, не са изложени, поради което и в тази част показанията няма как да бъдат
кредитирани.
Няма данни и да има
мухъл и плесен в килиите, още повече, че се установи да е извършвана
своевременна смяна на течащи кранчета, да са отстранявани течове, да не се
допуска да има счупени прозорци, като същите се подменят своевременно, т.е. не
е налице бездействие на затворническата администрация, напротив констатират се
извършени действия именно с цел отстраняване на причините, които евентуално
биха довели до образуване на мухъл и плесен по стените и тавана в килиите.
Съдът не приема
оплакванията на ищеца в частта относно храната в затвора с оглед представените
по делото седмични менюта, както и с оглед липсата на представени конкретни
доказателства да е била заявена от ищеца посредством нарочна молба
необходимостта от конкретна диета, поради едно или друго заболяване, съответно постановен
отказ – изричен или мълчалив такъв от страна на затворническата администрация.
В тази връзка и доколкото е общо известен фактът, че средната дневна енергийна
нужда на човек е около две хиляди калории на ден, а от представените по делото
менюта се установява, че в повечето дни, дневният прием на калории за лишените
от свобода е над 2 600, а понякога и до 3 000 калории, в тази част искът също
следва да се приеме като недоказан. Установява се също така, че храната е
разнообразна, в менютата присъстват месо, риба, млечни продукти, както и ястия
с яйца и напълно неоснователно е твърдението на Л., че се набляга предимно на
нискокалорични храни. Съдът не кредитира показанията на свидетелите в частите,
в които се твърди, че на ищеца не е предоставяно меню, съобразно необходимата
диета, доколкото същите от една страна не са били наясно заявил ли е ищецът
необходимостта от някаква диета, още по-малко се твърди, че са присъствали
заедно с него по време на хранене и лично са се убедили каква храна му се предоставя.
Все в тази насока следва и да се посочи, че в една част от менютата фигурира
допълнителна дажба за работещите, какъвто не се спори между страните, е и
ищецът.
Не се доказаха и
твърденията за лошо качество на питейната вода, а по отношение на твърдените
заболявания, липсват каквито и да било данни, това да е било факт, т.е. ищецът
да се е разболял вследствие пиенето на вода от чешмите. Нещо повече, прави
впечатление, че това си оплакване ищецът е изложил в частта, в която се оплаква
от лошото състояние на банята, непосредствено след като заявява, че душовете са
само 5-6, като от тях тече или гореща или ледено студена вода, съответно, че
водата е с изключително лошо качество и не става за пиене, който факт навежда
на мисълта, че ищецът пие от водата от душовете, която вода, дори и да е
ставала за пиене, след като мине през отоплителния уред – бойлер или друго
подобно съоръжение/котел/, е напълно естествено да промени своите качества. Все
в тази насока и следва да се посочи, че от представените по делото справки се
установява, че къпането на лишените от свобода е в обща баня, като всички имат
достъп до течаща топла вода, съгласно утвърден график за разпределение на
времето от съответната група, а като работещ ищецът е имал и достъп до баня
всеки ден след приключване на работния процес.
По делото не се
установиха и данни да има дървеници и бълхи, в каквато насока са твърденията на
ищеца и разпитаните свидетели. Обратно, от страна на администрацията са
представени конкретни данни за извършвана периодично дезинфекция за целия исков
период в изпълнение на сключени от ГДИН договори, поради което и следва да се
приеме, че вследствие на регулярно обезпаразитяване, в Затвора - Пловдив, за
което са представени доказателства – договори, протоколи, доказателства за
плащане, няма дървеници и бълхи. За пълнота следва да се посочи, че съгласно
представения договор, сключен с „ДДД-1“ООД, в т.1.2. е уговорена клауза за
допълнителни, т.е. извънредни дезинсекция и дератизация, каквито очевидно са
били извършвани/само за сравнение л.78, л.81 и др. от настоящото дело/ и в
случай, че ищецът бе подал оплакване, ответникът именно въз основа на сключения
договор за извършване на ДДД обработки, би следвало да сезира изпълнителя да
извърши извънредно третиране и едва ако това не бе сторено, ищецът би могъл да
се позове на бездействие от негова страна.
По отношение на
твърденията за липсваща мебелировка и/или стара такава, следва да се посочи, че
от събраните по делото доказателства се установява, че оборудването във всяко
едно спално помещение е стандартно - определен брой легла и съответния брой
шкафчета и няма данни на ищеца да не е било предоставено необходимото
оборудване, той да е заявил изрично, че иска такова да му бъде предоставено за
лично ползване/а не общо с някой друг лишен от свобода/ и да му е било
отказано. При това положение, ще се следва да се приеме, че и това твърдение е
недоказано. Отделно от това, свидетелят Г. в показанията си досежно
пренаселеността на килиите, посочва изрично, че има шкафчета, маса, столове и
остава 1 кв.м. на човек.
Съдът счита за
неоснователни твърденията досежно липсата на индивидуална и корекционна работа
с ищеца. Съгласно чл.152 ал.1 ЗИНЗС, социалната дейност и възпитателната работа
са основни средства за ресоциализация на лишените от свобода и са насочени към
подпомагане на личностната промяна на осъдените и изграждане на умения и
способности за законосъобразен начин на живот в обществото. А съгласно ал.2
социалната дейност и възпитателната работа в местата за лишаване от свобода включват:
1.диагностична и индивидуална корекционна дейност; 2.програми за въздействие,
за намаляване на риска от рецидив и риска от вреди; 3.образование, обучение и
квалификация на лишените от свобода; 4.творчески, културни и спортни дейности и
религиозна подкрепа. Според ал.3 на същата разпоредба с лишените от свобода се
осъществява групова и индивидуална социална дейност и възпитателна работа.
Видно от становището на лист 20-23 по адм. дело №1654/2020г. на ПАС, ищецът е
бил назначен на работа със Заповед №977/24.07.2015г. в производствено звено към
ДФ ФЗД, съответно със заповед №1258/12.08.2016г. е назначен на работа в
„Обособено производство“ и е работил до освобождаването си, а със заповед
№379/18.03.2015г. е бил награден с извънредна хранителна пратка за проявена
активност и участие в клубната дейност на Пета група, поради което и не може да
се приеме, че ищецът е бил изцяло лишен от социални дейности и в този смисъл от
възможности за ресоциализация и личностна промяна.
По идентичен начин
стои въпросът и със следващото оплакване относно общата хигиена, поддържана от администрацията
на Затвора – Пловдив, доколкото същото не е подкрепено с никакви доказателства,
а и ищецът не посочва под прозореца на кои точно килии е изхвърлян въпросният
боклук, за да се извърши преценка, съществувал ли е по отношение на него
твърденият риск от разпространение на зарази. Отделно от това, от страна на
затворническата администрация са изложени конкретни данни досежно организацията
по отношение сметосъбирането и сметоизвозването, в които дейности са включени и
самите лишени от свобода, като доказателства в обратната насока не бяха
ангажирани от страна на ищеца, комуто е доказателствената тежест да установи
твърдяното нарушение по чл.3 ЗИНЗС.
По отношение на
твърдяната липса на медицинско обслужване, следва да се посочи, че от фактите,
изложени в исковата молба, съдът е препятстван да разбере какво е точно
твърдението на ищеца и каква медицинска помощ твърди, че не е получил. Това
обстоятелство не се установява от събраните по делото доказателства, доколкото липсват
данни при постъпването си в Затвора – Пловдив Л. да е заявил, че е болен от
Хепатит С, както и че се нуждае от някакво лечение и/или диспансеризация. Все в
тази насока следва и да се посочи, че от приетото в хода на първоначалното
разглеждане на делото заключение по СМЕ се установява по безспорен начин, че Л.
нито е боледувал, нито към настоящия момент е болен от Хепатит С, който факт се
установява и от приложените отново в хода на първоначалното разглеждане на делото
резултати от направени кръвни изследвания.
И най-сетне, твърденията
на ищеца, че не му е давана възможност да излиза на чист въздух през деня, т.е.
не му е било осигурено т.нар.“каре“, също останаха недоказани, доколкото негова
е доказателствената тежест да проведе главно и пълно доказване на осъществено
нарушение на чл.3 от страна на органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС, но не ангажира никакви
доказателства в тази връзка.
От всичко, изложено
до тук, се установява, че за периодите, в които ищецът е бил в Затвора –
Пловдив, за период от 902 дни е пребивавал в килии, в които жизненото му
пространство е било значително под предвидените стандарти, възприети от Съвета
на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м. Отделно
от това, през целия втори престой в Затвора – Пловдив ищецът е обитавал
помещения, в които прозорците не са били с необходимите размери за осигуряване
на нормален приток от дневна светлина. Тези обстоятелства, съгласно практиката
на Съда по правата на човека, включително в пилотното решение „Н. и други срещу
България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че
ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с
разпоредбите на чл.3 ал.2 ЗИНЗС и чл.3 ЕКЗПЧОС.
По отношение на третия исков период, а именно от
04.03.2019г. до 06.07.2020г. от събраните и описани по-горе доказателства, се
установява, че през цялото време Л. ***. Установява се също така и че за
периода от 01.07.2020г. до 06.07.2020г. от ответника не са представени данни за
това в кои помещения е бил настанен ищецът, както и с колко други лишени от
свобода е пребивавал. А по отношение на периода от 17.03.2020г. до 30.06.2020г.
се установява, че ищецът е пребивавал в Трета група, стая №27, която е с площ
от 39,02 кв.м., т.е. за максимум 9 л.св., като през този период в нея са
пребивавали от 10 до 15 л.св., който факт се подкрепя и от показанията на
разпитаните по делото свидетели. При това положение, ще следва да се приеме, че
за така посочените периоди от 112 дни, ищецът е пребивавал в помещения, в които
жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените стандарти, възприети
от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4
кв.м.
Установява се и
нарушение на чл.20 ал.2 предл. първо ППЗИНЗС, тъй като във всяко едно спално
помещение, в което е пребивавал Л., не му е било осигурено необходимото
количество дневна светлина, доколкото площта на наличните в килиите прозорци,
не отговаря на предвидените стандарти в чл.113 от Наредба №7 от 22.12.2003г. за
правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени
зони, поради което и следва да се приеме, че за периодите, в които е пребивавал
в Затвора – Пловдив, по отношение на ищеца са налице твърдяните нарушения на
чл.3 ЗИНЗС от органите по чл.284 от с.з. В подкрепа на изложените по-горе
твърдения са и показанията на разпитаните по делото свидетели Г. и Б.
Следващите наведени
от ищеца твърдения за този исков период обаче останаха недоказани, като
съображенията за това са идентични с изложените вече по-горе с някои уточнения.
По време на престоя
на ищеца в Затвора – Пловдив от 04.03.2019г. до 16.03.2020г. в килиите, в които
е пребивавал, на всеки задържан е била осигурена минималната жилищна площ от 4
кв.м. През коментираните тук искови периоди Л. е пребивавал в спални помещения
№63, №65 и №50, Пета група, първото с площ от 26,99 кв.м., второто 27,24 кв.м.,
а третото – 28,70 кв.м., в които са били настанявани съответно до 6 л.св./за
първото и второто/ и до 7 л.св./за
третото/. До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитаните по
делото свидетели, доколкото единият от тях – Ц.Г.не говори за конкретна стая, а
вторият – М.Б.е бил с ищеца в килия №27 в Пета група, за която вече се
установи, че е била пренаселена.
Що се отнася до
твърденията, че през м.06 и м.07.2019г. не е имало вода, доколкото свидетелят Б.навежда
твърдения, че се е касаело до някакъв проблем, т.е., че е била налице авария,
следва да се приеме, че вода е липсвала само в тези случаи, в които не само
лишените от свобода нямат вода, но и всеки гражданин, засегнат от ВиК
повредата, когато понякога и цели населени места нямат вода, което означава, че
липсата на вода при ВиК повреда не поставя лишените от свобода, в частност
ищеца в по-неблагоприятно положение от всеки друг гражданин. Отделно от това,
същият е разполагал с възможността да си закупи вода от лавката или да си налее
от кухнята, каквито са твърденията на свидетеля Б.
По отношение на
твърдяната липса на индивидуална и корекционна работа с ищеца е необходимо да
се добави по отношение на този исков период, че съгласно становището на лист
20-23, представено в хода на първоначалното разглеждане на делото, Л. е бил
назначен на работа със Заповед №2188/29.10.2019г. в „Обособено производство“ и
продължава да работи. Отделно от това същият е участвал в образователна
програма – курс по английски език от 31.07.2019г. до 16.08.2019г. Със същия са
провеждани беседи и разговори по различни поводи – при планиране и препланиране
на присъдата, за участие в групова работа, при предложения и получаване на
награди и др.под., за което също са представени доказателства, които не са били
оспорени от страна на ищеца, поради което и следва да се приеме, че не е бил
лишен от социални дейности и в този смисъл от възможности за ресоциализация и
личностна промяна.
Във връзка с твърденията
за нанесен побой през м.10.2019г., вследствие на което ищецът е претърпял
неимуществени вреди – болки, страдания и унижение, следва да се посочи, че
когато ЕСПЧ решава дали има нарушение на чл.3 в случаи на физическа сила, се
разглеждат доказателствата за физически наранявания до изискваната степен за
„телесна повреда“. В тази връзка по делото не бяха представени медицински
документи, от които да се установи по безспорен начин, че ищецът е получил
каквито и да е физически наранявания в следствие от нанесен побой. Нещо повече
съгласно медицинската справка, представена от д-р Р.Д.– лекар-ординатор МЦ
Затвора – Пловдив, в журнала за травматични увреждания няма регистрирана такава
телесна повреда, както и липсва медицинско удостоверение от съдебна
медицина/л.84 от адм. дело №1654/2020г. на ПАС/. Независимо от гореизложеното,
следва да бъде съобразено, че по делото е представена Заповед
№Л-2651/04.10.2019г. на Началника на Затвора – Пловдив, с която на ищеца е
наложено дисциплинарно наказание „7/седем/ денонощия изолиране в наказателна
килия“, именно поради възникнал конфликт, прераснал във физическа саморазправа
и която заповед е била оспорена от ищеца, но производството е прекратено,
поради неотстраняване на констатирани от съда нередовности по жалбата. С други
думи казано, не се установява по безспорен начин кой е бил причината за побоя и
не е ли именно Л. това, вследствие на което да е понесъл твърдяните вреди.
Все в тази насока и с
оглед на следващото наведено твърдение, а именно, че от 09.12.2019г. до
12.12.2019г. е търпял дисциплинарното наказание по цитираната по-горе заповед
при нечовешки и унизителни условия, от събраните по делото доказателства не
само, че не се установяват неговите твърдения, но и не може да бъде установено
по безспорен начин, че в този именно период, а именно от 09.12.2019г. до
12.12.2019г. е бил във въпросната наказателна килия.В подкрепа на този извод са
и показанията на разпитания по делото свидетел М.Б.,който твърди, че на
05.12.2019г. заедно с ищеца са ги вкарали в карцера, т.е. четири дни преди
датата на която самият ищец посочва, че е бил настанен в т.нар. карцер.
С оглед на всичко,
изложеното до тук, съдът намира, че е налице незаконосъобразно бездействие от
страна на служителите на ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ по отношение
на конкретно установените факти по делото – пренаселеност на помещенията, в
които е пребивавал през определени периоди от време и липса на осигурено
необходимото количество дневна светлина, които водят до извода, че битовите
условия в Затвора - Пловдив създават предпоставки за увреждане на психическото
здраве на лишените от свобода, създават предпоставка за уронване на човешкото
им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и
недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за
здравето им поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти.
В случая безспорно се
установява, че е налице незаконосъобразно фактическо бездействие от ответника,
защото негови длъжностни лица, на които е възложено да осъществяват ръководство
и контрол върху дейността по изтърпяване на наложено с присъда наказание, не са
изпълнили задълженията си да осигурят на ищеца в посочения период такива
условия на живот, съобразени с уважение към човешкото му достойнство, които да
не създават предпоставки за увреждане на физическото и психическото му здраве и
за нарушаване на забраната, установена в чл.3 ЗИНЗС. Според практиката на ЕСПЧ,
а вече и на националните съдилища, начинът на изтърпяване на наказанието не
трябва да излага лишения от свобода на отчаяние или изпитание, които надхвърлят
по интензивност неизбежното ниво на страдание при престой в затвора. В
многократно цитираното тук пилотно решение на ЕСПЧ по делото „Н. и други срещу
България“ се сочи, че крайната липса на място в затворническа килия има голяма
тежест при оценката на това дали условията на задържане са в нарушение на чл.3
ЕКПЧ. Неблагоприятните ефекти от пренаселеността водят до нечовешки и
унизителни условия на задържане. Ако затворниците имат на разположение по-малко
от три квадратни метра жилищна площ, пренаселеността трябва да се счита за
толкова тежка, че да доведе само по себе си, независимо от други фактори, до
нарушение на чл.3 от Конвенцията. В този смисъл са решенията по делото Н. и др. срещу България, делото Т., делото Ч. срещу
България и други. При това положение, правилото на чл.284 ал.5, във връзка с
ал.1 ЗИНЗС налага да се приеме, че Л. е претърпял твърдените от него
неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни
психически състояния.
За пълнота съдът
счита за необходимо да отбележи, че при осъществяване на правнорегламентирана
дейност, длъжностните лица от администрацията на ГДИН са нарушили и изискването
по чл.2 т.3 ЗИНЗС. Действително по
делото няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни
лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до
унизително отношение, което уронва човешкото достойнство, но липсата на подобна
цел обаче не може категорично да изключи нарушението на чл.3 ЕКПЧОС/Решение от
27.01.2015г. на ЕСПЧ по делото „Н. и други срещу България” и др./.
Следва да се съобрази
и разпоредбата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС, според която, в случаите по ал.1 държавата
отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на
чл.3, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на
противното. В случая безспорно е установено, че претърпените негативни
преживявания са в пряка причинно-следствена връзка с битовите условия,
по-конкретно малката жилищна площ и липсата на достатъчно слънчева светлина в
помещенията, в които е бил настанен Л. за посочените по-горе периоди.
При това положение,
правилото на чл.284 ал.5, във връзка с ал.1 ЗИНЗС налага да се приеме, че Л. е
претърпял посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в
исковата молба негативни психически състояния. Така, съгласно чл.52 ЗЗД, обезщетението
за неимуществените вреди се присъжда от съда по справедливост, като неговият
размер зависи от степента и характера на вредите и от продължителността на
периода, през който са били претърпени.
С оглед характера на
деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и
периодите, през които е търпял неприемливите условия при изтърпяване на
наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвора – Пловдив, според настоящия състав,
обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в размер
на 5 600 лева за първия престой на лицето в Затвора–Пловдив/втория исков период/
и 2 450 лева за втория/третия исков период/, или общо в размер на 8 050 лева за
двата периода, при съобразяване на съдебната практика по идентични дела, в т.ч.
и последните решения на ЕСПЧ и жизнения стандарт в РБългария. Според този съд,
именно посочените размери най-точно и съответно ще овъзмездят претърпените
психически увреждания от ищеца и тези размери именно съответстват на
конкретната преценка, направена от състава на база установените по делото факти
и съобразно обществения критерий за справедливост, в т.ч. и обстоятелството, че
ищецът не е пребивавал продължително време при неблагоприятни условия,
доколкото същият е излизал и отново влизал в затвора. Съответно, спрямо този
размер на главния иск/8050 лева/ ще следва да бъде уважена и акцесорната претенция
за присъждане на обезщетение за забавено плащане на парично задължение, в
размер на законната лихва върху главницата, считано от 06.07.2020г. – датата на
предявяване на исковата молба, до окончателното изплащане на сумата.
В останалите части
исковете следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни.
По разноските.
С оглед изхода от
спора, на основание чл.286 ал.3 ЗИНЗН, на ищеца се дължат разноските по
производството, внесената държавна такса и възнаграждение за един адвокат,
съразмерно с уважената част от иска. Преди да се произнесе по техния размер
съдът констатира, че до приключване на последното съдебно заседание при
първоначалното разглеждане на делото, искане за присъждане на разноски не е
направено, представен е единствено списък на разноски. Такова искане не е
направено и в хода на настоящото съдебно производство, поради което и съдът не
дължи произнасяне. Доколкото се констатира обаче, че е налице своевременно
направена претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуалното
представителство по делото на основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата,
ответникът следва бъде осъден да заплати на адв.М. сумата в размер на 383,72
лева, съразмерно уважената част от иска, изчислена на основание чл.78 ал.1 ГПК
и чл.8 ал.1 т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения/в приложимата редакция/.
При този изход от
производството ответникът следва да бъде осъден да заплати и в полза на
Административен съд – Пловдив деловодни разноски в размер на 366 лева, за
изготвяне на заключение по изслушаната в хода на първоначалното производство
СМЕ.
По отношение на
претендираното от ответника възнаграждение за осъществената защита от
юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй като
производството по делото е водено по специалния ред по чл.286 ЗИНЗС, а в ал.2
от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско
възнаграждение. Разпоредбите на чл.286 ал.2 и ал.3 ЗИНЗС, тълкувани в тяхната
взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл.10
ал.4 ЗОДОВ и чл.78 ал.8 ГПК, във връзка с чл.144 АПК и чл.143 АПК. Липсата на
изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на
юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на
иска/исковете му, означава, че такова не се дължи.
Или, искането на ответника за присъждане на разноски следва
да се остави без уважение.
Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ІІ отд., VІІ състав:
Р Е
Ш И
ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на
наказанията“ – София, бул. ”Ген. Николай Столетов”№21 да
заплати на М.Р.Л.,*** сумата от общо 8 050/осем хиляди и петдесет/ лева, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди по време на престоя му в Затвора
– Пловдив в периодите от 10.10.2014г. до 04.02.2016г., от 06.04.2016г. до 01.11.2017г.
и от 04.03.2019г. до 06.07.2020г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 06.07.2020г. – датата на подаване на исковата молба, до
окончателното и изплащане, като ОТХВЪРЛЯ
исковите претенции до пълния им размер от общо 30 000 лева и за останалите
периоди в обхвата на претендираните от 01.05.2009г. до 03.03.2014г., от
01.10.2014г. до 09.10.2014г. и от 05.02.2016г. до 05.04.2016г., като
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на
наказанията” – София, бул. ”Ген. Николай Столетов”№21 да
заплати на адвокат Г.Г.М., с адрес ***, партер, сумата от 383,72/триста
осемдесет и три лева и седемдесет и две стотинки/, представляваща адвокатско
възнаграждение за процесуалното представителство на основание чл.38 ал.2 от
Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” – София, бул.
”Ген. Николай Столетов”№21да заплати на Административен съд – Пловдив сумата от
366/триста шестдесет и шест/ лева, представляваща направени по делото разноски
- заплатено възнаграждение за вещо лице, които следва да се заплатят по
сметката на съда за държавни такси.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главна Дирекция “Изпълнение на
наказанията” – София, бул.”Ген. Николай Столетов”№21 за
присъждане на разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред тричленен състав на
Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от съобщението до страните за
постановяването му.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :