Р Е Ш Е Н И Е
№ 261752
16.06.2021 година, град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, V граждански
състав, в публично заседание на деветнадесети май две хиляди
двадесет и първа година, в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
при участието на секретаря Петя Мутафчиева, като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 12034 по описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от Д.В.Д., ЕГН: **********,***
против МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ ООД с
предишно наименование („Кредихелп“ ООД), ЕИК: *********, гр. София, ул. „Рачо
Петков Казанджията“ 4, ет. 6Б, с която са предявени обективно съединени кумулативно и при условията на
евентуалност искове с правно сонование чл. 26 във вр. с чл.22 ЗПК за
прогласяване на нищожен на Индивидуален договор за заем № *****от 22.08.2016
г., сключен между Кредихелп ООД и Д.В.Д. и за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумата от 315 лв.- получена без основание сума, представляваща сбор от
надплатени суми по договора за заем, ведно със законна лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на исковата молба – 21.09. 2020 г. до
окончателното й изплащане. В условията на евентуалност е предявен иск за
връщане на сумата от 309 лв.- получена без основание и представляваща сбор от надплатени суми по
договора за заем, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на исковата молба – 21.09.2020 г. до окончателното й изплащане.
Претендира разноски.
Ищецът твърди, че на 22.08.2016
г. е сключен договор за кредит, по
силата на който ответникът й е предоставил в заем сумата в размер на 102,26
евро с левова равностойност 200 лв. с фиксиран лихвен процент по заема – 36 %.
Общият размер на дължимата сума се сочи, че съобразно погасителния план е 206
лв. След усвояване на главницата ищецът е започнала да изплаща заема, като към
21.07.2017 г. общият размер на плащането е 515 лв., като тази сума е платена в
периода от 21.09.2016 г. до 21.07.2017 г. чрез 10 вноски от по 45 лв. и една от
65 лв.
Ищецът счита, че договорът за
кредит е недействителен, поради и което пертендира връщане на заплатената над
сумата от 200 лв. сума от 315 лв.
Излагат
се съображения за недействителност на договора, като се сочи, че е налице
нарушение на императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като липсва информация относно
условията за прилагането на лихвения процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент.
Твърди се нарушение и на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 9а ЗПК, както
и н чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи се,
че липсва посочване на общата сума, дължима от потребителя, както не става ясно
по какъв начин е формиран отразения ГПР от 43,28 %. Твърди се, че не са предоставяни
и общи условия, като същите не са подписани от ищеца, поради и което е налице
нарушение на разпоредбата на чл.11, ал. 2 ЗПК.
С оглед нарушение на описаните
императивни разпоредби се сочи, че договорът за кредит е недействителен, поради
и което се дължи само чистата стойност и надплатената сума в размер на 315 лв.
подлежи на връщане, като платена без основание.
В условията на евентуалност твърди нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва по изложените в исковата молба съображения.
В случай, че не се уважат доводите
за недействителност на договора и на клаузата за възнаградителна лихва, то условията на евентуалност се претендира
връщане на сумата от 309 лв., доколкото съгласно клаузите на договора ищецът
дължи връщане на сума в общ размер от 206 лв.
На
основание подробно изложените доводи се
моли исковете да се уважат. Претендират се разноски.
Ответникът оспорва предявените
искове, като неоснователни, недоказани и необосновани. Не се оспорва, че на
22.08.2016 г. е сключен договор за кредит с ищеца, по силата на който й е
предоставена в заем сумата от 200 лв. Посочва се, че съгласно чл. 3 от договора
за кредит, страните се договорят сумата да се върне в срок от един месец чрез
заплащане на една погасителна вноска в размер на 206 лв. Уговорен е лихвен
процент 36 % и ГПР 43,28 %.
Твърди се, че съгласно чл. 17 от
договора заемополучателят има право да предложи срокът на договора да бъде
удължен, като удължаването на срока на договора се осъществява при наличието на
следните предпоставки : отправяне на писмено предложение от заемополучателя до
кредитора, заемополучателят следва да е заплатил целия размер на дължимата
лихва от 6 лв., както и неустойка по чл. 12, ал. 4 от договора от 24 лв., ако
такава се дължи, както и целия размер на таксата по чл. 17, ал. 5 в размер на
15 лв. Всяко писмено искане за удължаване на срока на договора се сочи, че е в
общ размер от 45 лв. т.е. сборът от описаните суми. Освен това се изисква и
солидарният длъжник по първоначално договорения срок на договора ( в случай, че
има такъв) да поеме солидарна отговорност и по удължения срок на договора,
както и заемодателят да приеме направеното предложение от страна на заемателя
най – късно до 24 часа след входиране на писменото предложение в деловодството
на заемателя или в някой от търговските му обекти.
Съгласно чл. 17, ал. 2 от договора
за всеки нов удължен срок на договора, заемателят се задължава на основание чл.
23 ЗЗД най – късно на датата на падежа ад осигури действието на трето физическо
лице, изразяващо се поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя до
връщане на всички дължими суми. Третото лице следва да отговаря на определени
условия по чл. 12, ал. 3, като неизпълнението на това задължение обуславя
настъпване на предпоставки за начисляване на неустойка в размер от 24 лв.
Ответникът твърди, че ищцата се е
възползвала от правото си по чл. 17 от договора, като е подала общо 10 писмени
предложения до заемателя за удължаване на срока на договора. Тези предложения са приети от заемателя и
срокът на договора е бил многократно продължаван. При депозиране на всяко от тези предложения е
заплащане и съответно сумата от 45 лв., която е посочено от кои суми се
формира. С оглед на така изложеното се
сочи, че е налице основание за заплащане на общата сума в размер от 515 лв.,
като сумата от 315 лв. не подлежи на връщане.
Ответникът оспорва твърденията на
ищеца, че клаузата за възнаградителна лихва е недействителна поради
обстоятелството, че не отговаря на действително приложения лихвен процент.
Относно ГПР посочва, че същият е съобразен със законовите разпоредби, като
посочва изрично, че съгласно чл. 19, ал.3, т.1 ЗПК при изчисляване на ГПР по
кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение
на задълженията си по договора за потребителски кредит. Твърди се, че именно поради тази причина не е
включена и предвидената неустойка. Цитира практика. Моли исковете да се
отхвърлят. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на
чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори и от приетия по делото
като доказателство индивидуален договор за заем от 22.08.2016 г.
се установява, че ответникът в качеството на заемодател се е задължил да
предостави на ищеца в качеството на заемател сумата от 102,26 евро или левовата
равностойност, съгласно официалния курс на БНБ за еврото спрямо лева, съгласно
който 1 евро се разменя за 1,95583 лева, а заемателят се е задължил да върне
заетата сума при условията на договора.
Срок на заема – 1 месец, размер на месечна погасителна вноска 105,33
евро, брой погасителни вноски – 1, общ размер на плащанията – 105,33 евро или
206 лева, процент по заема -36%, ГПР -43,28 %. В т. 8 са посочени взетите
предвид допускания при изчисление на ГПР – настоящият договор ще запази
обвързващата си сила за целия посочен срок; всяка от страните ще изпълнява
точно и без забава задълженията си,
съответно във връзка с изпълнението на договора няма да бъдат начислявани
разходи за събиране на просрочени задължения, лихви за забава и неустойки. В
чл. 12 от договора е предвидено задължение за заемателя в срок от три дни след
сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо
се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на
всички дължими суми по договора. Предвидени са условията, на които следва да
отговаря това трето лице. В чл. 12, ал. 4 е предвидено, че при неизпълнение на
задължението за осигуряване на поръчител, се дължи неустойка в размера на 12,27
евро или 24 лева. В чл. 17 от договора е уговорено, че заемополучателят има
право да предложи срокът на договора да бъде удължен, като удължаването на
срока на договора се осъществява при наличието на следните предпоставки :
отправяне на писмено предложение от заемополучателя до кредитора с посочен
номер на договора за кредит и основание за превода на сумата, заемополучателят
следва да е заплатил целия размер на дължимата лихва, както и неустойка по чл.
12, ал. 4 от договора от 24 лв., ако такава се дължи, както и целия размер на
таксата по чл. 17, ал. 5 в размер на 15 лв.
Освен това се изисква и солидарният длъжник по първоначално договорения
срок на договора ( в случай, че има такъв) да поеме солидарна отговорност и по
удължения срок на договора, както и заемодателят да приеме направеното
предложение от страна на заемателя най – късно до 24 часа след входиране на
писменото предложение в деловодството на заемателя или в някой от търговските
му обекти. В чл. 17, ал. 2 е предвидено, че неустойката при непредставяне на
обезпечение се дължи за всяко продължаване на срока на договора, както и
таксата по чл. 17, ал. 5 от договора в размер на 15 лева. Приемането на
предложението се сочи, че е изрично и писмено от заемодателя, като заемателят
се уведомява за това обстоятелтсво или за отказа за приемане чрез изпращане на електронно съобщение – СМС
на посочения от заемателя телефон за връзка.(липсва посочен телефонен номер в
договора за заем). В подписания
погасителен план е отразено, че размерът на вноската е 206 лв. с падеж
21.09.2016 г., а при приложение на чл. 6, ал. 4 от договора за кредит (такава
разпоредба липсва) е 230 лв.
От приетата по делото, като писмено
доказателство разписка за получени суми в брой се установява, че заемната сума
в размер на 200 лв. е заплатена на ищеца на 22.08.2016 г.
От приетите по делото писмени
доказателства се установява, че на 21.09.2016 г. ищецът е заплатила на
ответника сумата от 45 лв. с вписано
основание – удължаване и номера на договора за кредит ****. На 21.10.2016 г.
и на 21.11.2016 г. отново са платени суми
в размер от по 45 лв. с посочване
номера на договора. На 22.12.2016 г. е
платена сума в размер от 45 лв. в полза на ответника, без да се сочи основанието,
както и на 20.01.2017 г. и на 20.02.2017 г.
На 05.04.2017 г. е платена от ищцата в полза на ответника сумата в размер на 65 лв. с
посочено основание ****. На 24.04.2017 г. е платена сума в размер на 45 лв. с
посочено основание ****. Следващите три плащания са съответно с дати –
23.05.2017 г., 21.06.2017 г. и 21.07.2017 г., като всяко от плащанията е в
размер от по 45 лв. с посочено основание 211280. Общият размер на заплатените
суми, съгласно представените от ищеца и приети писмени доказателства е 515 лв.,
като единствено по отношение на сумата, платена на 21.09.2016 г. е посочено, че
същата е за удължаване на срока на договора.
Приети са като писмени доказателства
десет броя предложения за удължаване на срока на договора за паричен заем,
депозирани от ищеца до ответника, ведно с писмено становище от ответника за
разрешаване на удължаването. Предложенията са депозирани на 21.09.2016 г.; на
21.11.2016 г. ; на 22.12.2016 г.; на 20.01.2017 г.; на 05.04.2017 г.; на
24.04.2017 г.; на 23.05.2017 г.; на 21.06.2017 г.; на 21.07.2017 г.; на
02.09.2017 г.; на 21.09.2017 г.
Приета е като писмено доказателство
покана за плащане от ищеца до ответника за връщане на сумата от 315 лв.-
надплатена по договор за кредит.
Ответникът в молба становище от
18.05.2021 г. заявява, че платената сума в размер на 65 лв. на 05.04.2017 г. е
отнесена за погасяване частично погасяване на главницата, а останалата сума в
размер на 450 лв. е за погасяване на задълженията за такси за всяко едно
удължаване на срока на договора.
Между ищеца и ответника са
възникнали правоотношения по договор за
паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора
за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й,
визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на
заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и
другите разходи по кредита.
Съгласно
чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в
отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер
на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по
кредита; годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .
Съдът счита за неоснователни
възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на
разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при
променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се
касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не
поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите
на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница
и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение
по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание
чл.633 от ГПК.
В смисъла на горните аргументи е и практиката на Съда
на европейския съюз. В Решение на СЕС от 09 ноември 2016 г. по отношение на
приложението на Директива 2008/48/ЕО по дело С- 42/15 се приема, че чл. 10,
параграф 2, буква з) и и) от Директива 2008/48 (съответстващо на чл. 11, ал.1,
т. 11 от ЗПК) трябва да се тълкува в смисъл, че в срочния договор за кредит,
предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски не трябва да
се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяване на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани във
връзка с чл. 22, параграф 1 от тази директива, не допускат държавата членка да
предвижда такова изискване в националната си правна уредба. Приема се, че
чл.10, параграф 2, буква з ) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в договора
за кредит е необходимо да се посочват точните дати на падежа на отделните
вноски на потребителя, стига условията по този договор да позволяват на
потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски. Аналогично е разрешението и в Решение на СЕС
от 05.09.2019 г. по дело С- 331/18, съгласно което чл. 10, параграф 2, букви з)
–й) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета във вр. с чл. 22, не допуска национална правна уредба,
съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, която да показва погасяването на главницата, лихвите и
другите разходи.
В сключения договор е посочен фиксиран ГЛП в размер
на 36 % , а при положение, че лихвения процент е точно фиксиран в договора и е
ясен за страните, то не може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл.
11, т. 9 ЗПК / решение № 1285 от 27.10.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа
информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за
информацията по 11, ал.1, т. 11 относно
погасителен план, който да съдържа информация за размера, броя и
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Съдът счита за неоснователни възраженията, че е налице нарушение на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, изразяващо се в липса на включване на
сумата по неустойката при изчисляване на ГПР.
Съдът счита, че в настоящия случай
размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се формира по определения в приложение
№ 1 към ЗПК начин. В това приложение са посочени редът и начинът на изчисление
на ГПР, както и значимите компоненти на
изчисляването му.
В този смисъл е и практиката на СЕС.
Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва
да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и
условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази
директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от
нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният
договор е сключен“. Така това информиране на потребителите относно общия разход
по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа
формула, има съществено значение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември
2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 69 и 70). В случая
към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи,
предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при
неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на
договора. Неоснователни се явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде
включена и уговорената неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване
на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит.
Не е приложима цитираната от ищеца разпоредба
на чл.11, ал. 2 ЗПК, доколкото не се установява договорът да е сключен при общи
условия, като същият е индивидуален и не препраща към клаузи от приложими общи
условия.
С оглед гореизложеното съдът счита,
че не са налице сочените основания за недействителност на договора на основание
чл. 22 ЗПК.
Съдът не възприема възраженията на
ищеца, че договорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави.
Същата е в размер от 36 %, което
действително надвишава трикратния размер на законната лихва към датата на
сключване на договора, но преценката за противоречието й с добрите нрави не
следва да се основава само на това обстоятелство. В по – новата практика се приема, че не
следва критерият законна лихва да се абсолютизира и възнаградителната лихва да
се счита, противоречаща на добрите нрави в случай, че надхвърля трикратния
размер на законната лихва. В решение № 453/03.08.2016г. по гр.д.№ 1742/2015г.
на ІV г.о. на ВКС е прието, че преценката дали договореното противоречи на
добрите нрави /общоприети норми за справедливост и добросъвестност при
осъществяване на гражданските правоотношения в интерес на обществото/ се прави
въз основа на конкретно установените във всеки отделен случай релевантни
обстоятелства. Констатирано противоречие на волеизявленията с посочените
изисквания обуславя нищожността им, която свободата на договаряне не може да
преодолее, именно защото тя не е абсолютна, а е рамкирана съобразно
императивната норма на чл.9 ЗЗД. За да достигне до извода за нищожност на
клаузата за възнаградителна лихва, поради противоречие с добрите нрави,
решаващият състав на апелативния съд е взел предвид всички обстоятелства по
делото, а не само размера на възнаграждението спрямо законната и пазарната
лихва за същия период от време, вкл. лихвата, договорена при кредитирането от
третите лица, както и уговорката, че дори при предсрочно връщане на заема,
възнаграждението е дължимо в същия размер, без клаузата да отчита ползването на
заемната сума във времево отношение, вкл. и съотношението на възнаграждението
към заемния капитал. В настоящия случай се установява, че доколкото липсва
друго обезпечение по договора за кредит и същият е предоставен за кратък срок,
то определената договорна лихва е съобразена с тези обстоятелства и не се явява
прекомерна.
С оглед неоснователност на предявения главен
иск за установяване на недействителност на целия договор за кредит, то неоснователен се явява и искът за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 315 лв.- получена без основание сума с
оглед недействителност на договора за кредит.
Следва да се пристъпи към
разглеждане на предявения при условията на евентуалност иск за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 309 лв.- получена без основание сума,
представляваща сбор от надплатени суми по договора за кредит.
На първо място не се установи от
ответника, че заплатените от ищеца суми от по 45 лв. и една в размер на 65 лв.
касаят сочените от него предложения за продължаване на срока на договора.
Действително същите съвпадат по дати, но в приетите платежни нареждания не е
посочено, че същите касаят удължаване на срока, а такива са изискванията на чл.
17 от договора за кредит в платежното нареждане да се впише номера на договора
и основанието за превода. Не се установява поради каква причина се приема, че с
плащането в размер на 65 лв., което е направено на същата дата, на която е
отправено предложение за продължаване на срока на договора всъщност следва да
се приеме, че погасява частично главница по договора за кредит.
Общественият интерес от осигуряване на точното
прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор,
преодолява диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК). Съдът следи
служебно за противоречие с добрите нрави на неустоечната клауза (Решение № 229
от 21.01.2013 г., по т. д. № 1050/2011 г. на II т. о. на ВКС, т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и др.), както и следи служебно за наличието на
неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП (Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д.
№ 3686/2014 г. на I т. о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017
г. на II т. о. на ВКС и др.).
Съдът намира, че предвидена в
договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави. Критериите дали е
налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат
в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно -
такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в
зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при
съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на
обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с
други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
В случая страните са уговорили клауза
за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора
в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са
предвидили неустойка във фиксиран размер. Така предвидената клауза за неустойка
поради неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение
противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК, според който всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на
закона, е нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143,
т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока – 12 % от предоставената в заем
сума и четирикратно надвишаваща предвидената договорна лихва.
Така, както е уговорена, неустойката
е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира
пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора
изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя
да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните
условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на
кредита. Тя по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този
смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би
увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна
клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежащата на връщане сума.
Тъй като противоречието между
клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора,
то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно
съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в
тази си част договорът изобщо не е породил правно действие.
В тази връзка съдът счита, че не се
установява да е налице и основание за заплащане за сумата от по 24 лв. по всяка
от твърдените, като платени суми за продължаване на срока на договора.
Отделно от гореизложеното клаузата
на чл. 17 от договора за кредит, предвиждаща заплащане на такса при удължаване
на договора за кредит в размер на предвидената месечна лихва, такса 15 лв. и 24
лв. неустойка или общо 45 лв. за всяко удължаване при предоставен кредит в
размер от 200 лв. е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като не отговаря на
изискването за добросъвестност и нарушава равновесието между правата и
задълженията на търговеца и на потребителя. Възлагането в тежест на потребителя
на допълнителна такса за управление на договора/кредита в случай на забава, за
която по правило потребителят дължи обезщетение в размер на лихвата за забава,
противоречи на разпоредбите на чл.10, ал.2 ЗПК и чл.33, ал.1 ЗПК. /В този смисъл е и Решение № 345 от 09.01.2019 г. по т. д. №
1768/2018 г. по описа на ВКС/.
На основание гореизложените доводи и
доколкото по делото безспорно се установява, че ищецът е заплатила по договора
за кредит обща сума в размер на 515 лв., а размерът на общата дължима сума по
договора е 206 лв. – главница и договорна лихва, то липсва основание за
заплащане на разликата в размер на 309 лв., поради и което предявеният
евентуален иск следва да се уважи, като основателен и доказан.
На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК в полза на всяка от страните следва да се присъдят разноски, съразмерно на
уважена и отхвърлена част от исковите претенции. Ищецът претендира разноски в
размер на заплатена държавна такса от 100 лв., от която съразмерно на уважената
претенция следва да му бъде присъдена сумата от 50 лв. Представен е договор за
правна защита и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена
безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по
ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. С оглед размера на уважената
претенция и на основание чл. 7, ал.2, т. 1 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения в полза на процесуалния
представител следва да се присъди сумата от 300 лв.- адвокатско
възнаграждение. Ответникът претендира за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 360 лв., но не представя доказателства нито за
договарянето на това възнаграждение, нито за заплащането му, поради и което
искането му е неоснователно.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И
:
ОТХВЪРЛЯ
предявения
от Д.В.Д., ЕГН: **********,*** против МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ ООД с предишно наименование („Кредихелп“ ООД),
ЕИК: *********, гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ 4, ет. 6Б иск за прогласяване на нищожен на Индивидуален
договор за заем № *****от 22.08.2016 г., сключен между Кредихелп ООД и Д.В.Д. и
за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 315 лв.- получена без
основание сума, представляваща сбор от надплатени суми по договора за заем,
ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
исковата молба – 21.09. 2020 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА
МЪНИ
ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ ООД с предишно
наименование („Кредихелп“ ООД), ЕИК: *********, гр. София, ул. „Рачо Петков
Казанджията“ 4, ет. 6Б В да заплати на Д.В.Д., ЕГН: **********,*** сумата от 309 лв.- получена без
основание и представляваща сбор от
надплатени суми по договора за заем, ведно със законна лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на исковата молба – 21.09.2020 г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА МЪНИ ПЛЮС
МЕНИДЖМЪНТ ООД с предишно наименование
(„Кредихелп“ ООД), ЕИК: *********, гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ 4,
ет. 6Б В да заплати на Д.В.Д., ЕГН: **********,*** сумата от 50 лв. – разноски, съразмерно на уважената
искова претенция.
ОСЪЖДА МЪНИ ПЛЮС
МЕНИДЖМЪНТ ООД с предишно наименование
(„Кредихелп“ ООД), ЕИК: *********, гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ 4,
ет. 6Б В да заплати на адв. С.П.М., с
личен № *********, със съдебен адрес:***, офис 5 сумата от 300 лв. - адвокатско възнаграждение, съразмерно на
уважените претенции на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд– Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
Препис от решението да се връчи
на страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
/Дафина Арабаджиева/
Вярно с оригинала.
АД