Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 07.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на дванадесети ноември две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я ЯНА
ВЛАДИМИРОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 13263/2020 г.
по описа на СГС, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 2097148 от 13.09.2020 г.,
постановено по гр. д. № 42255/2018 г., по описа на СРС, ГО, 47 състав, е признато
за установено по предявените от „Е.М.“ ЕООД срещу Б.В.П. по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 124 ГПК, във вр. чл. 79, чл. 99 и чл. 86 ЗЗД, че Б.В.П. дължи на „Е.М.“ ЕООД сумата
от 799.04 лв., представляваща погасителни вноски за главница за периода от
05.10.2015 г. до 05.01.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлние за издаване на заповед за изпълнение – 03.11.2017 г., като са
отхвърлени исковете за установяване дължимост на сумата от 112,00 лв.,
представляващи месечни погасителни вноски за главницата на застрахователна
премия за периода от 14.12.2015 г. до 05.01.2016 г., и за сумата 785,84 лв.,
представляваща лихва върху просрочена главница, начислена за периода от
05.11.2015 г. до 05.01.2016 г.
Срещу така постановеното решение в частта, с
която предявените искове са уважени, е постъпила въззивна жалба от ответника Б.В.П.,
чрез назначения му особен представител - адв. М. Д., с надлежно учредена
представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното
решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния
закон и необоснованост. Счита, че ответницата не е уведомена надлежно за
цесията преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК и преди подаване на исковата
молба, доколкото приложеното към същата уведомление от кредитора за извършената
цесия не е надлежно връчено на длъжника. Следствие на това поддържа, че ищецът
е нелигитимен кредитор и е предявил чужди права. Изтъква, че липсва обявяване
от кредитора на предсрочна изискуемост, от коя дата, на какво основание и какъв
общ размер на дълга се формира по нея. Уговорената в договора клауза, че при
неплащане на определен брой вноски кредитът става предсрочно изискуем не
поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да
обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявлени да е достигнало до
длъжника. Също така отбелязва, че процесния договор за кредит съдържа
неравноправни клаузи отностно възнаградителната лихва и годишния процент на
разходите, тъй като не се установява ясно мехнизма, по който се определя
годишние процент на разходите, като не се посочва какви други разходи освен
възнаградителната лихва са включени в договора. В подкрепа на това изтъква, че
липсват Общи условия към договора, поради което ответницата не е потвърдила
писмено информацият за лихвения процеснт и разноски, приложими към момента на
сключване на договора. Претендира разноски.
Въззиваемият ищец - „Е.М.“ ЕООД не е подал
отговор на ВЖ и не е взел становище по жалбата.
Решението в частта, с която са отхвърлени исковете
за сумата от 112 лв., представляваща месечни погасителни вноски за главницата
на застрахователна премия за периода от 14.12.2015 г. до 05.01.2016 г., и за
сумата от 785,84 лв., представляваща лихва върху просрочена главница, начислена
за периода от 05.11.2015 г. до 05.01.2016 г., не е обжалвано от ответника и е
влязло в законна сила.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна
такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в
рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните
изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в
настоящия съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение
първоинстанционния съд е приел, че сключения между ответницата и „БНП П.П.Ф.“
ЕАД Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ
потребителски кредит, издаване и използване на кредитна карта PLUS- 11100166 от
09.01.2015 г. е нищожен. Съдът е приел, че процесния договор е сключен в
нарушение в изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 и чл. 12 ЗПК, тъй като няма
изискуемото по закон съдържание, поради което е налице пълна недействителност
на основание чл. 22 ЗПК.
По отношение на оплакването, касаещо
надлежното връчване на уведомлението за извършената цесия между цедента „БНП П.П.Ф.“
ЕАД и цесионера „Е.М.“ ЕООД по силата на рамков договор за прехвърляне на
парични задължения от 09.06.2016 г. и Анекс 1А към него, следва да се отбележи,
че този ефект е настъпил най късно с връчването на исковата молба и
приложенията към нея на особения представител на ответника. Това е така, тъй
като към исковата молба са били приложени уведомление, че вземането е
прехвърлено, подписано от цесионера, както и нотариално заверено пълномощно (л.
22-23 от делото на СРС), по силата на което „Е.М.“ ЕООД е упълномощена от
цедента БНП П.П.Ф.“ ЕАД да извършва уведомяването по чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Смисълът на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД е максимално да бъде
охранен интересът на длъжника и да не се дава възможност на кредитора да
злоупотребява с правата, които получава чрез договора за цесия. Да се приеме в
този случай, че длъжникът не е надлежно уведомен за извършената цесия,
означава, че му се дава възможност да черпи права от собственото си
неправомерно поведение, а кредиторът се поставя в невъзможност да реализира
вземането си в рамките на исковото производство, а това противоречи на принципа
за равенство на страните пред закона, закрепен в чл. 9 от ГПК. В правната
теория господства мнението, че особеният представител разполага с всички права,
с които разполага и упълномощеният процесуален представител, с изключение на
правото на разпореждане с предмета на иска, т. е. той не може да прави валидно
оттегляне или отказ от иск, съдебна спогодба, признание на иска или отказ от
обжалване. Няма пречка обаче той да приема материалноправни изявления, свързани
със съществуването на едно вече възникнало правоотношение между представлявания
и ищеца, т. е. между страните в процеса, в който смисъл е застъпеното разбиране
в Решение №198/18.01.19г. по т. д. № 193/18г. на Първо т.о. на ВКС,
което се споделя от настоящия състав. Ето защо и по аргумент на по-силното
основание следва да се приеме, че особен представител, назначен от съда за
охраняване правата на длъжника в граждански процес, провеждан по общия ред,
действащ в защита на интересите на ответника под прекия надзор на съда, може
надлежно да получава материалноправни изявления от ищеца, свързани със
съществуващото между страните правоотношение, в това число и уведомление за
извършена цесия, като единственото ограничение за особения представител е да
извършва действия на разпореждане с предмета на делото. Поради изложеното
по-горе съдът приема, че с връчване на исковата молба и приложените към нея
книжа, длъжникът следва да се счита за уведомен за извършената цесия, което
обстоятелство на основание на основание чл.235,ал.3 от ГПК съдът е необходимо
да вземе предвид при решаване на делото .
От друга страна се явява обоснован извода на
СРС, че съгласно чл. 23 ЗПК, при условие, че договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, а оплаквания в обратна насока липсват от страните
по делото, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Цитираната разпоредба е специална по
отношение на общата уредена в чл. 34 ЗЗД. Обстоятелството, че същата следва да
се приложи служебно от съда, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, следва от преследваната в ЗПК легитимната цел за недопускане
на неоснователно обогатяване. Ето защо настоящият състав на съда приема за
правилен извода на първоинстанционния съд, с който е прието, че ответницата
дължи единствено това, което е получила по договора за кредит, конвертиран в
договор за заем, предвид констатираната недействителност на Договор PLUS- 11100166 от
09.01.2015 г., съставляващо непогасените вноски за главница за периода
05.10.2015 г. до 05.01.2016 г. на основание чл. 23 ЗПК, като ищецът е активно
материално легитимиран да получи сумата, доколкото правата по Договор PLUS- 11100166 от
09.01.2015 г. са му били надлежно прехвърлени чрез договора за цесия.
Тъй като крайните
правните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, обжалваното решени следва
да бъде потвърдено, а предявената жалба отхвърлена.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно
обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 2097148 от 13.09.2020 г., постановено по гр. д. № 42255/2018 г., по описа на
СРС, ГО, 47 състав, с което ,че е
признато за установено по предявения от „Е.М.“ ЕООД срещу Б.В.П., по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК, установителен иск с правилна правна квалификация чл. 240,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК, че Б.В.П. дължи на „Е.М.“ ЕООД сумата от 799.04 лв.,
представляваща чистата стойност на получената по недействителния Договор за
кредит № PLUS- 11100166 от 09.01.2015 г. сума,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлние за издаване на
заповед за изпълнение – 03.11.2017 г.
РЕШЕНИЕТО
в частта, с която са отхвърлени исковете за сумата от 112 лв., представляваща
месечни погасителни вноски за главницата на застрахователна премия за периода
от 14.12.2015 г. до 05.01.2016 г., и за сумата от 785,84 лв., представляваща
лихва върху просрочена главница, начислена за периода от 05.11.2015 г. до
05.01.2016 г., не е обжалвано и е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: