№ 4249
гр. София, 20.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 71 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ДАНИЕЛА Г. ШАНОВА
при участието на секретаря КАЛИНА Д. АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от ДАНИЕЛА Г. ШАНОВА Гражданско дело №
20211110163263 по описа за 2021 година
и взе предвид следното:
Предмет на делото са предявени по реда на чл. 415, ал. 1 от ГПК от „Т*******” АД
обективно съединени искове за установяване, че М. Г. П. и П. Х. Д. дължат разделно на ищеца /по
½ част всеки/ сумата 2064,99 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна
енергия през периода от м.05.2016г. до м.04.2019г., за топлоснабден имот – апартамент № 22,
находящ се в гр. София, ж.к. „*****“, бл. 118, вх. Б, ведно със законна лихва от 18.06.2020 г. до
изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 243,82 лв. за периода от 31.10.2017 г. до
08.06.2020 г., както и суми за дялово разпределение - 13 лв. главница за периода от м.05.2017г. до
м.04.2019г., ведно със законна лихва от 18.06.2020 г. до изплащане на вземането и 2,51 лв. –
мораторна лихва за периода о т01.07.2017г. до 08.06.2020г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 25402/2020г. на СРС, 71 състав. Претендира се
присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответниците не са подали писмен отговор.
В хода на производството по ч.гр.д. № 25402/2020г. на СРС, 71 състав длъжниците М. Г. П.
и П. Х. Д. са депозирали в срок възражения по чл. 414 ГПК, с които оспорват вземането на
ищцовото дружество.
В проведеното на 15.03.2023г. първо открито съдебно заседание ответниците са оспорили
исковите претенции с искане същите да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Страни в отношенията по продажба на топлинна енергия са потребител и топлопреносно
предприятие. Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
1
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна
енергия“.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т.42 ДР
ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което
ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или
горещо водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията
на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно
по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл. 153,
ал.1 ЗЕ, действаща през исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната
енергия.
Относно съдържанието на това понятие е налице формирана практика на ВКС – решение
№ 221 от 11.07.2011 г. по т. д. № 5/2010 г. на ВКС, ТК, І ГО; решение № 507 от 22.01.2013 г. по гр.
д. № 1557/2011 г. на ВКС, ГО, ІV ГО; решение № 35/21.02.2014 г. по гр. д. № 3184/2013 г. на ВКС,
ГК, ІІІ ГО и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК. С нея е разяснено, че собственикът или
титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на
закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите
части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и
топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя.
Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата
топлинна енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС,
т.1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглеждания
случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си
за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за
битови нужди (чл. 153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл. 153, ал.1 ЗЕ преди ДВ, бр. 54 от 2012 г.,
визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при
публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Ищецът обосновава качеството на ответниците на потребители на топлинна енергия за
битови нужди с качеството им на съсобственици на топлоснабден имот, в каквато насока са
твърденията в исковата молба.
В случая, по делото не бяха ангажирани доказателства, от които да се установява при
условията на пълно и главно доказване притежавано от ответниците право на собственост или
2
вещно право на ползване върху процесния имот и в този смисъл наличие на облигационна връзка
между страните с предмет продажба на доставяната в имота топлинна енергия, предвид
неформалния му характер и законоустановените предпоставки за възникването й.
Безпротиворечива е съдебната практика, /която се споделя и от настоящия съдебен състав/,
че липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок на исковата молба прави иска
основателен или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК. По тези
съображения последиците от разпределението на тежестта на доказване и отнасянето във вреда на
носещия тежестта на доказване неустановяването на посочения правопораждащ претендираното
право факт, не превръща безспорно между страните обстоятелство в спорно. В конкретния случай
ответниците не са подали отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК. Това процесуално
поведение обаче не освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК да
установи по реда на пълното и главно доказване всички правопораждащи претенцията му
юридически факти. Неподаването на отговор от ответника, респ. подаването на такъв след срока,
не освобождава ищеца от процесуалното му задължение съобразно правилото на чл. 154, ал. 1
ГПК да докаже, и то при условията на пълно и главно доказване, правопораждащите вземането му
факти, след като няма признание на иска, респ. отделени като безспорни и ненуждаещи се от
доказване факти с доклада по делото. Липсата на изразено становище по предявения иск от
ответника не е равнозначно на признаване на иска, респ. на определени факти от значение за
спорното право. В този смисъл е и трайната практика на ВКС /решение № 27 от 16.04.2014 г. по т.
д. № 1893/2013 г., ТК, ІІ ТО, решение № 67 от 06.07.2010 г. по т. д. № 898/2009 г., ТК, І ТО и др./ -
неподаването на писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК не лишава ответника от възможност да
оспори исковете, нито освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК и от
задължението да установи правнорелевантните факти, на които основава исковата си претенция.
По тези съображения се налага извод, че макар в случая ответниците да не са депозирали
отговор на исковата молба, това не отменя задължението на ищеца да проведе доказване на
предпоставките за възникване на паричното му вземане, вкл. твърдението за наличие на договорно
правоотношение между страните по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди,
още повече, че във възраженията си по чл. 414 ГПК ответниците са оспорили вземането на ищеца –
кредитор, а в открито съдебно заседание са оспорили основателността на предявените
установителни искове.
С оглед на така изложеното и при последици на доказателствена тежест по чл. 154, ал. 1
ГПК съдът приема, че страните по делото не са и страни по правоотношение с предмет доставяне
на топлинна енергия до имота.
Различни изводи не следват от представените по делото нотариален актов за покупко-
продажба № 185 от 21.10.2004г. и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 25 от
21.02.2000г., молба за вписване на възбрана върху ид.ч. от процесния имот от 2010г. и
постановление за налагане на възбрана върху ид.ч. от имота от 2019г. /л.23 до л.29/. От тях се
установява единствено, че Валери Г. П. е закупил през 2004г. 5/8 ид.ч. от процесния ап. № 22,
който през 2000 г. е бил ипотекиран в полза на ТБ „Биохим“ АД. Следва да се има предвид, че при
налагане на възбраната съдебният изпълнител няма задължение за извършване на проверка дали
имота е собственост на длъжника. Съдебният изпълнител извършва проверката дали имотът е бил
собственост на длъжника към момента на налагане на възбраната при пристъпване към опис на
възбранения имот /така и решение № 128 от 02.06.2016 г. по гр. д. № 335/2016 г. на ВКС, IV ГО/.
От представените препис-извлечение от акт за смърт на Г****** П. и справка за предоставяне на
3
данни по реда на Наредба № 14/18.11.09г. могат да се извлекат косвени данни, че наследник по
закон на П. е дъщеря му Е****** Г.а, /спрямо която е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. №
25402/2020г. на СРС, 71 състав поради липса на възражение по чл. 414 ГПК/. Представеният
препис от искова молба за делба на преоцесния имот /л.35-л.37/ също не установява факта на
собственост върху имота от страна на ответниците по настоящото дело.
Наред с това по делото не са ангажирани доказателства и за наличие на сключен договор за
продажба на топлинна енергия между ищцовото дружество и ответниците, който подлежи на
доказване по общия ред на ГПК.
От съвкупната преценка на доказателствата по делото не се установява ответниците да са
притежавали качеството на собственик или ползвател на топлоснабдения имот през исковия
период. Гражданският исков процес е състезателно производство (арг. чл. 8, ал. 2 ГПК), в което по
правилата за разпределяне на доказателствената тежест страните навеждат факти и доказателства
за установяване на действителното фактическо положение. Доказването следва да е пълно, т.е. да
не остава никакво съмнение в осъществяването на пораждащите твърдяното право факти. В този
смисъл крайният съдебен акт не може да се основава на житейски предположения, неподкрепени с
други годни доказателства по делото, нито да бъде постановяван въз основа на недоказани
фактически твърдения. В случай, че страната не установи фактите, на които основава твърдяното
субективно материално право и изрично указани й от съда, съдът дължи прилагане на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест. Според
тези последици недоказаният факт се счита неосъществил се – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК, и с оглед
така приетия за несъществуващ факт съдът не може да даде защита на твърдяното право.
На фона на горното съдът намира, че в производството не се установи пълно и главно
възникването на облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за процесния имот между ищеца и ответниците. Липсата на пасивна материалноправна
легитимация на ответниците обуславя невъзможността отговорността на същите да бъде
ангажирана за вземанията на ищеца, произтичащи от доставката на услуги в процесния период до
процесния топлоснабден имот, макар по делото да е безспорно действителното доставяне на
топлинна енергия от „Т*******“ ЕАД на адреса на имота през процесния период.
С оглед изложеното и предвид изводите, до които съда достигна за неоснователност на
главния иск, следва да бъде отхвърлен и съединеният с него акцесорен иск за установяване
дължимостта на лихви за забава върху главните вземания на ищеца, изтекли от датата на забавата
по всяко от тях, както и исковете за цена на дялово разпределение и лихва върху нея.
Относно отговорността за разноските:
При този изход на делото ищецът няма право на разноски и сторените такива следва да
останат за негова сметка както в настоящото производство, така и в производството по ч.гр.д. №
25402/2020г. на СРС, 71 състав.
Ответниците имат право на разноски по реда на чл. 78, ал. 3 ГПК. Разноски, обаче не са
претендирани, а и няма доказателства за реално сторени такива, поради което и не се присъждат
такива.
При тези мотиви, Софийски районен съд
РЕШИ:
4
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т*******” ЕАД със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. „*******” №23Б искове за признаване за установено по реда на чл. 422 ГПК, че М. Г.
П., ЕГН ********** и П. Х. Д., ЕГН **********, и двамата с адрес гр. София, ул. „***“ № 10,
дължат разделно на ищеца /по ½ част всеки/ сумата 2064,99 лв., представляваща цена на доставена
от дружеството топлинна енергия през периода от м.05.2016г. до м.04.2019г., за топлоснабден
имот – апартамент № 22, находящ се в гр. София, ж.к. „*****“, бл. 118, вх. Б, ведно със законна
лихва от 18.06.2020 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 243,82 лв. за
периода от 31.10.2017 г. до 08.06.2020 г., както и суми за дялово разпределение - 13 лв. главница
за периода от м.05.2017г. до м.04.2019г., ведно със законна лихва от 18.06.2020 г. до изплащане на
вземането и 2,51 лв. – мораторна лихва за периода от 01.07.2017г. до 08.06.2020г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 25402/2020г. на СРС, 71 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „Т*******” ЕАД, ЕИК *, за присъждане на
разноски.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
датата на връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5