Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, …..05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Г въззивен състав в открито съдебно заседание на двадесет и
шести март две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
мл. съдия МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при
секретаря Алина Т., като разгледа докладваното от мл. съдия Стоянов в.гр.д. № 92/2017 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба от 09.09.2016 г. на Р.Н. и М.Н. чрез адв. К.Д. срещу Решение № 10435 от 07.07.2016
г. по гр.д. № 13442/2012 г. на СРС в частта, с която на основание чл. 34 ЗС е допусната
делба на магазин, находящ се в гр. София, ул. „******, на ъгъла с ул.
„Веслец“, с вход от ул. „Веслец“, площ от 28 кв. м по схема, при съседи по
нотариален акт: магазин на д-р С.от две страни, ул. „Веслец“ и двор, ведно с
прилежащите му избено помещение и шахти, при съседи на избеното помещение: д-р
Сираков, коридор, ул. „Веслец“, ведно със съответните общи части, с
идентификатор на магазина 68134.401.297.1.26 по схема № 24405/18.04.2013 г., между И.Т.Т. и Л.Л.А.С. при
следните квоти: 1/3 ид. ч. за И.Т.Т. и 2/3 ид. ч. за Л.Л.А.С., както и в
частта, с която искът за делба на същия магазин е отхвърлен по отношение на Р.Г.Н., М.Г.Н. и Н.Р.В..
В жалбата, към която Н.В. се е присъединила с молба от 27.10.2017
г., подадена преди първото открито съдебно заседание пред районния съд (II-42, където II обозначава
инстанцията по делото, в случая втора инстанция, а 42 - лист по делото), се твърди, че искането за главно встъпване е
неоснователно отхвърлено, а допуснатият до делба имот не съществува. Липсва
съответствие между площта на магазина, описана в представения акт за
собственост, и неговата фактическа площ поради премахване на една от стените на
магазина и обединяването му със съседния магазин, чийто собственик е
неустановен по делото. В нарушение на Закона за гражданската регистрация съдът
неправилно е приел, че представеното от въззивниците удостоверение за
наследници и влязло в сила решение на РС-Кнежа, както и становище от община
Ябланица не установяват, че двамата въззивници са наследници на Н.В.. Съдът
необосновано е приел само представените от ответницата Т. удостоверения за
наследници, но не и представените от въззивниците такива. Недопустимо съдът е
позовал на показанията на свид. Г. при наличие на влязло в сила решение,
установяващо брака. Неправилно е изключено горепосоченото решение на РС-Кнежа
като постановено в едностранно охранително производство. Според жалбоподателите
същото решение е постановено в двустранно производство по иск срещу община
Ябланица и не е оспорено по предвидения в ГПК ред от останалите страни по
делото. При предвиден ред за възстановяване на изгубени/унищожени документи
решението на съответния компетентен съд е задължително за всички съдилища. Неправилeн е изводът, че не съществува документ за граждански
брак, сключен между Н.и Р. В.и, тъй като удостоверението за този брак е
унищожено, което се подкрепя от горното решение на РС-Кнежа и от становището на
община Ябланица. Иска отмяна на обжалвания акт и уважаване на иска за главно
встъпване.
С определение от 28.02.2020
г. по настоящото дело е отменено протоколно определение от 07.02.2020 г. за
приключване на съдебното дирене и даване ход на устните състезания поради
смъртта на едно от главно встъпилите лица Н.В., за което съдът е бил уведомен с
молба от 17.02.2020 г. на процесуалния представител на другите две главно
встъпили лица. Поради това с определение от 16.04.2020 г. въззивния съд е
конституирал Д.Х.Д. като страна на мястото на починалия му наследодател Н.В. на
основание чл. 227 ГПК въз основа на служебно изискано от въззивния съд
удостоверение за наследници на същото лице от 12.03.2020 г. (II-127,133). С
молба от 23.03.2021 г. Д.Д. чрез адв. Д. С.с изрично пълномощно по чл. 34 ГПК е
поискал прекратяване на производството срещу него поради направен отказ от
наследството на Н.В., във връзка с което е приложил съдебно удостоверение от
31.08.2020 г. по гр.д. № 40596/2020 г. на СРС, че неговият отказ от наследство е
вписан в специалната книга на съда (II - 142, 143). Допустим е отказ от наследство чрез изрично
заявление на наследник в хода на делбеното производство в хипотезата на чл. 51 ЗН (Решение № 38 от 16.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6585/2014 г., II г. о.).
Поради отказа на Д.Д. от наследството на Н.В. на основание чл. 53 ЗН като
наследници на Н.В. се легитимират другите две главно встъпили лица Р.Н. и М.Н.,
чиито наследствени дялове се уголемяват с дела на отказалия се Д.Д. (вж.
удостоверение за наследници от 12.09.2012 г. (II-26)).
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
е подаден отговор на въззивната жалба само от ищцата И.Т., в който я оспорва
като неоснователна, но не и от ответницата Л.С..
Въззивната жалба е подадена в
срок от надлежни страни с интерес от обжалване срещу обжалваем акт и е редовна
съгласно чл. 262, ал. 1 ГПК.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите
на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Обжалваното решение е валидно
и допустимо (чл. 269 ГПК). Исковата молба от 16.03.2012 г. на ищцата Т., както
и исковата молба от 22.11.2012 г. на главно встъпилите лица е вписана съгласно
удостовереното върху двете искови молби, които касаят процесния магазин,
индивидуализиран съгласно схеми на самостоятелен обект в сграда от 18.04.2013г.
и от 11.12.2017 г. (I - 1, 40; I - 126; II - 82).
Предявен е иск по чл. 69 ЗН
вр. чл. 34 ЗС, посочена като обща правна норма за делба на съсобствен имот в
обжалваното решение.
С обжалваното решение е
прието, че процесният магазин съществува като самостоятелен обект към момента
на висящото делбено производство, независимо че е вътрешно преустроен и че е
свързан чрез събаряне на преградна стена със съседен магазин. Г.С., в полза на
чиито наследници е възстановен магазинът, умира през 1958 г. и неговите синове А.С.и
К.С.получават по ½ от наследството на баща си на основание чл. 8, ал. 1 ЗН. През 1967 г. починалият К.С.е наследен от неговата съпруга Н.С., която е
била в брак с него повече от 10 години и съответно получава 2/3 от неговото
наследство, а брат му А.С.- 1/3. Към 1967 г. наследството на Г.С. се разпределя
при следните квоти: 1/3 за Н.С. и 2/3 за А.С.. Бракът на Н.В., една от
законните наследници на един от първоначалните наследодатели на процесния магазин
К.С., с Р. В.е прекратен с развод преди смъртта й през 1983 г., поради което
при наследяване не бившият й съпруг Р.В., а нейният брат Н.Г.получава 1/3, а А.С.-
2/3. Саморъчното завещание на Н.С. от 25.01.1979 г. в полза на детето на нейния
брат А.Г.не е променило квотите на съсобственост на имота, тъй като имотът не е
бил в нейното наследство към момента на смъртта й съгласно чл. 91а ЗН. След смъртта на А.С.през 1989
г. неговите 2/3 се наследяват от ответницата Л. Ф., а 1/3 на Н.Г.– от съпругата
му и първоначална ищца И.Т., единствена наследница на тяхната дъщеря А.Г.,
починала през 2003 г.
Не се спори между страните и
се установява от Нотариален акт № 17/1936 г., Заповед от 06.07.1993 г. на кмета
на гр. София и Удостоверение от 10.05.2002 г. на кмета на Столична община -
район „Оборище“, че общият наследодател на първоначалната ищца и ответница Г.С.
е признат за собственик на процесния магазин на основание чл. 62 от Наредбата -
Закон за етажната собственост (I - 19-23). Не е спорно и се установява от удостоверения
за наследници от 26.10.1992 г. и 25.03.2002 г., че Г.С. е починал на 01.05.1958
г. и е оставил за наследници двамата си синове А.С.и К.С., които са наследили по
½ ид.ч. от имота съгласно чл. 5, ал. 1 ЗН (I - 73-74). К.С.е починал през 1967 г. и неговата ½
ид.ч. от магазина е наследена от преживялата съпруга Н.С. и брат му А.С., тъй
като К.С.не е оставил низходящи (чл. 8 и чл. 9 ЗН). Не се спори между страните
по делото, че бракът на К.С.и Н.С., прекратен със смъртта на К.С.през 1967 г., е
продължил повече от 10 години. Така Н.С. е наследила 2/3 ид.ч. от ½ ид.ч
на К.С.от процесния магазин, наследени от К.С.от неговия баща и първоначален
наследодател Г.С. (чл. 9, ал. 2, изр. 1 ЗН; Решение № 44 от 10.07.2020 г. на
ВКС по гр. д. № 1963/2019 г., II г. о.), а А.С.е наследил 1/3 ид.ч. от ½
ид.ч на К.С.от процесния магазин. Поради това А.С.е наследил общо 2/3 ид.ч. от
имота, от които ½ ид.ч. като наследник на Г.С. и 1/3 ид.ч. от наследената
от брат му К.С.½ ид.ч от имота, а Н.С. - 1/3 ид.ч. от имота. Н.С. е
починала през 1983 г. като вдовица на К.С.без низходящи и нейната 1/3 ид.ч. от
имота е наследена от нейния брат Н.Г., починал през 1987 г. и наследен от
преживялата съпруга И.Т. и дъщеря му А.Г., починала през 2003 г. и наследена от
своята майка И.Т. видно от удостоверение за наследници от 04.02.2013 г. (I - 78). Така ищцата Т. наследява 1/3 ид.ч. от магазина, а
ответницата Л.С. - 2/3 ид.ч. като дъщеря и единствен наследник на А.С., при
каквито делбени квоти следва да се допусне делбата между тези страни на
делбения магазин, съществуващ в размерите и границите съгласно Нотариален акт №
17/1936 г. и по отношение на който по делото липсват доказателства да е
отчужден в полза на трети лица. В този смисъл първоначалната ищца и ответница
не оспорват размерите на техните идеални части от съсобствения магазин, във
връзка с което двете страни се легитимират с Решение № 382 от 31.10.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 841/2010 г., I г. о. относно 1/3 ид.ч. на ищцата и Решение от
11.05.2005 г. по в.гр.д. № 1271/2004 г. на СГС, ВК, IV-В отделение относно 2/3 ид.ч. на ответницата, които
решения касаят уважени в съответен размер претенции по чл. 108 ЗС на ищцата и
ответницата по настоящото дело срещу едно и също юридическо лице („Универсал
Комерс“ АД) относно процесния магазин, като претенциите имат същите основания
като по настоящото дело - реституция и наследяване, уточнени с молби от 10.11.2017
г. и 20.11.2017 г. на И.Т. и молба от 10.11.2017 г. на главно встъпилите лица (II - 52, 57, 62). Независимо
от това настоящата инстанция отбелязва, че по делото не са събрани
доказателства за продължителност на брака на К.С.и Н.С. повече от 10 години
съгласно чл. 9, ал. 2 ЗН.
Имуществените отношения между
съпрузите съгласно Закона за лицата и семейството (ЗЛС) (обн., ДВ, бр. 182 от
9.08.1949 г., в сила от 10.09.1949 г.) се подчиняват на режима на разделност по
арг. чл. 33 ЗЛС, според чиято разпоредба всеки от съпрузите запазва имуществото
си, управлението и ползуването от него. От представените от ищцата две
удостоверения за наследници се установява, че К.С.и Н.С. са сключили граждански
брак по време на действие на ЗЛС, поради което всяко имущество, придобито от
някой от съпрузите по време на брака, става лична собственост на съответния
съпруг. Така К.С.е наследил ½ ид.ч от процесния магазин и неговата
преживяла съпруга Н.С. наследява 2/3 ид.ч. от тази ½ ид.ч. съгласно
правилото на чл. 9, ал. 2 ЗН, както е прието в горецитираното Решение № 382 от
31.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 841/2010 г., I г. о.
Неоснователно е оспорването в
жалбата, че удостоверението за наследници е представено от ищцата в хода на
делото, а не към исковата молба, както неправилно приел районният съд. В
отговора на исковата молба на главно встъпилите лица, подаден от ищцата на
27.02.2013 г., е направено своевременно искане за приемане на приложени към
същия отговор удостоверения за наследници на общия наследодател на
първоначалните страни по делото Г.С. от 26.10.1992 г. и 25.03.2002 г., които са
приети като писмени доказателства по делото с определение от 04.03.2013 г. на
районния съд по чл. 140 ГПК (I - 71-74, 83).
Представеното от ищцата
универсално саморъчно завещание от 25.01.1979 г. на Н.С. в полза на дъщерята на
нейния брат Н.Г.- А.Г.(I - 76, 77) няма
правно действие по отношение собствеността върху магазина, която е била
възстановена по съответния законов ред с оглед разпоредбата на чл. 90а ЗН в
частта й, която не е обявена за противоконституционна с Решение № 4 от
27.II.1996 г. на КС на РБ по конст. д. № 32/95 г. (Решение № 6 от 27.01.2020 г.
на ВКС по гр. д. № 1311/2019 г., I г. о.). Според правилото на чл. 90а ЗН
завещание, съставено след одържавяване на имот, собствеността върху който се
възстановява, какъвто е настоящият случай относно процесния магазин, няма
действие за този имот. Ищцата Т. е починала след обявяване на делото за
решаване в настоящото производство, поради което влязлото в сила решение,
постановено с нейно участие, обвързва нейните наследници на основание чл. 298,
ал. 2 ГПК (вж. справка от НБДН от 28.04.2022 г. за И.Т., приложена по
въззивното дело).
В първоинстанционното
производство са приети неоспорени от страните заключения на съдебно-техническа
(СТЕ) и допълнителна съдебно-техническа експертиза, които съдът кредитира като
компетентни и обективно изготвени.
Относно фактическото
преустройство на магазина
Реституцията не е абсолютно придобивно основание, а само способ за
възстановяване на действително притежавани в миналото собственически права (Решение № 1082 от 5.12.2008 г. на ВКС по гр. д. №
2570/2007 г., II г. о.). От тази принципна постановка, макар и изложена във
връзка с реституционния ефект по реда на ЗСПЗЗ, се извежда и общото правило,
залегнало в разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСОНИ), че реституционен ефект за недвижимите имоти,
отчуждени в полза на държавата по реда на Закона за отчуждаване на едрата
градска покрита недвижима собственост (ЗОЕГПНС) може да настъпи по право с
влизането в сила на ЗВСОНИ на 25.02.1992 г., доколкото същите съществуват
реално до размерите, в който са отчуждени, без да е необходим допълнителен
административен или съдебен акт, и се намират в нейния патримониум, респ. са
собственост на община, на обществена организация или техни фирми. Според разясненията
по т. 1 на ТР № 6 от 10.05.2006 г. по т. гр. д. № 6/2005 г., ОСГК на ВКС целта
на реституционния закон е да възстанови имотите, доколкото те съществуват като
самостоятелни обекти на правото на собственост. Само ако те физически или
правно са загубили тази самостоятелност и вече не притежават характеристиката
на такива обекти, собствеността не би могла да се възстанови на техните
собственици. Ако имотът е погинал изцяло или частично, ще се реституира онова,
което е останало от него. Ако в резултат на благоустройствени изменения, същият
се е трансформирал, той също би подлежал на възстановяване само ако може да се
обособи като самостоятелен обект съобразно нормите за устройство на територията,
преценката за което следва да се извърши от съда след изслушване
на техническа експертиза. Според
разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 17.05.1995 г. по гр. д. № 3/1994 г., ОСГК на
ВС необходимо и достатъчно изискване е имотите да съществуват реално като
обекти на собственост до размерите, в които са били отчуждени, без значение
евентуално извършени промени в функционалното им предназначение. В случаите, когато
размерите на отчуждения имот вследствие погиване, разрушаване или друга причина
са намалени, собствеността се възстановява за това, което се е запазило от
него, стига то да представлява самостоятелен обект на собственост, доколкото целта на реституционния закон е да се възстанови
собствеността върху отнетите имоти, при
условие че те съществуват като обекти на собственост, а не да се възстанови
предишното им състояние, вид или предназначение (Решение № 46
от 6.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2907/2020 г., I г. о.; Решение № 106 от
19.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 268/2017 г., II г. о.; Решение № 54 от
8.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4484/2014 г., II г. о.; Решение № 151 от
4.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1082/2011 г., II г. о.; Решение № 382 от
31.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 841/2010 г., I г. о.).
От представените по делото Решение
№ 382 от 31.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 841/2010 г., I г. о. и Решение от
11.05.2005 г. по в.гр.д. № 1271/2004 г. на СГС, ВК, IV-В отделение, както и Заповед от 06.07.1993 г. на кмета
на гр. София и Удостоверение от 10.05.2002 г. на кмета на Столична община -
район „Оборище“ се установява, че процесният магазин е отчужден по реда на
ЗОЕГПНС, поради което спрямо него са приложими горните разрешения относно
неговия самостоятелен характер (I - 4, 63; 21-23). Неоснователен
е доводът в жалбата за липса на съответствие между фактическата площ на
процесния магазин и площта му по представения нотариален акт. Фактическото
преустройство на имота няма правно значение за самостоятелния характер на
обекта, който е съществувал към момента на възстановяване на имота по силата на
ЗВСОНИ. Съгласно изготвеното след оглед на процесния магазин от вещото лице заключение
на СТЕ, скица към него (Приложение № 1 (I - 101)) и допълнителна СТЕ, имотът съществува в границите,
описани в нотариален акт № 17 от 1936 г., съответно в размерите към момента на
неговото възстановяване по силата на ЗВСОНИ, като той и съседния му магазин са
обединени в един общ магазин чрез разрушаване на десния страничен зид на магазина,
за което липсват данни за проведена законова процедура и издадени в тази връзка
строителни книжа (I - 98, 124). Самостоятелният характер на магазина се
потвърждава от горепосоченото Решение № 382 от 31.10.2011 г. на ВКС по гр. д. №
841/2010 г., I г. о., в което е признато право на собственост на ищцата върху
имота в съответен размер (I - 3-7), както
и от приложените схеми на самостоятелен обект в сграда от 18.04.2013г. и от
11.12.2017 г., където като документ за собственост е посочен нотариален акт №
17 от 07.07.1936 г., на който се позовава ищцата в исковата
молба (I - 126; II - 82).
Относно твърдения от главно
встъпилите лица граждански брак между Н.С. и Р. В.Влязлото в сила решение по
чл. 546 ГПК, постановено в охранително производство за установяване на факт с
правно значение, не се ползва със сила на пресъдено нещо (чл. 538, ал. 3 ГПК). Горното важи и
за охранителните актове, които се издават след изслушване и на други лица извън
молителя, които са заинтересувани от издаване на акта /включително при
установяване на факти с правно значение/. Участието на други лица извън молителя, които са
заинтересувани от издаване на акта /включително при установяване на факти с
правно значение/ в охранителното производство, не го превръща в спорно производство и не е в състояние да придаде на
акта, който го завършва, сила на пресъдено нещо. Тъй като целта на този акт е
да замести несъставения или унищожения /изгубен/ документ и затова неговият
ефект се състои в обвързващата доказателствена сила, с която той установява
факта. Тази доказателствена сила обаче не важи по отношение на неучаствалите в
производството заинтересовани лица, които го оспорват (чл. 546, ал. 3 ГПК и Решение № 163 от 26.10.2017 г. на ВКС по гр. д. №
213/2017 г., I г. о.; Решение № 240 от 28.10.2014 г. на ВКС по гр.д. №
2926/2014 г., I г. о.; Решение № 594 от
28.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1289/2009 г., I г. о.).
Неоснователен е доводът в
жалбата, че съдът не взел предвид представеното от главно встъпилите лица в
първоинстанционното производство Решение № 167 от 21.10.2013 г. по гр.д. №
317/2013 г. на РС-Кнежа (I - 162) като
постановено в едностранно производство, като твърдят, че същото производство било
двустранно. С горепосоченото решение по молба на главно встъпилия Р.Н. е
признато за установено по отношение на община Ябланица, че Р. В.и Н.В. са
сключили граждански брак на 27.05.1979 г. в с. Орешене, община Ябланица, с акт
№ 2/27.05.1979 г. Решението е влязло в сила на 03.12.2013 г. видно от
отбелязването върху него. От мотивите към решението се установява, че община
Ябланица е подала отговор на молбата, с който е признала иска на молителя.
Независимо от отразеното в решението, че бил подаден отговор на молбата,
производството, образувано по молба по чл. 542 ГПК за установяване
горепосочения факт на сключен граждански брак, запазва характеристиките си на
едностранно производство и при наличие на становище, подадено от лице, на което
съдът е връчил препис от молбата, в случая община Ябланица като учреждение по
смисъла на чл. 544, ал. 2, т. 2 ГПК, което не е в състояние да възстанови
документа. Видно от решението не е доказано спазването на процедурата по
призоваване на всички лица и на прокурора по чл. 544, ал. 1 ГПК. Първоначалната
ищца и ответница по настоящото дело, чиито отношения с молителя зависят от
наличието на факта, чието установяване е било предмет на охранителното
производство пред РС-Кнежа, не са получили препис от молбата на Р.Н., по която
е образувано горното производство, и не са участвали в това производство, като
липсват и твърдения в тази насока от главно встъпилите лица. Поради това
горепосоченото решение на РС-Кнежа не се ползва с доказателствена сила по
отношение на първоначалните страни по делото - И.Т. и Л.С..
Неоснователно е оспорването в
жалбата, че районният съд допуснал нарушение на разпоредби на Закона за
гражданската регистрация (ЗГР) относно документи за произход с правно значение
за делбеното производство и относно реда за възстановяване на изгубени,
съответно унищожени документи. Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 4 ЗГР при
унищожени регистри на актове за гражданско състояние заинтересуваните лица
установяват правата си по съдебен ред. В случая въззивниците са инициирали производство
по чл. 542 и сл. ГПК за установяване на факта на сключен граждански брак между Н.С.
и Р. В.. Решението, постановено в това производство правилно не е взето предвид
от районния съд по гореизложените съображения, че в охранителното производство
не са участвали първоначалната ищца и ответница по настоящото дело като
заинтересовани лица, а не поради това, че охранителното производство имало
едностранен характер, както неправилно се е мотивирал районният съд.
Останалите доказателства, на
които се позовават главно встъпилите лица за доказване на горепосочения
граждански брак, са - дубликат на удостоверение за граждански брак от
20.08.1979 г. и удостоверение за наследници от 12.09.2012 г. (I - 108, II - 26). С Определение от 04.03.2013 г. по гр.д. № 13442/2012 г. на СРС
удостоверението за наследници е прието като доказателство, приложено към исковата
молба за главно встъпване, но поради физическата му липса е прикрепено към
делото в заверен препис с протоколно определение на въззивния съд от 10.05.2017
г. (I - 83,40; II - 26, 29).
Съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 3, изр. 1 ГПК
тежестта
за оспорване на частен документ се носи от страната, която го оспорва, когато
документът от външна страна е подписан от нея и като такъв разполага с формална
доказателствена сила по смисъла на чл. 180 ГПК. Това правило обаче е
неприложимо тогава, когато оригиналът на документа не може да бъде представен
от страната, която се позовава на него, по извинителни за нея по смисъла на чл.
165, ал. 1 ГПК причини. Законовоустановената с тази норма възможност за тази
страна да установява със свидетелски показания съглашения, в които участва и
чиято допустимост принципно е изключена с разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК, позволява да се приеме, че при оспорване автентичността на частен
диспозитивен документ, чийто оригинал е загубен или унищожен, доказателствената
тежест да установи съдържащите се в него
благоприятни факти се носи от страната, която се е лишила от него. Основанието
за мълчаливо извършеното от законодателя разместване на установените в чл. 193,
ал. 3 ГПК правила за разпределение на доказателствената тежест произтича от
обективната невъзможност за установяване авторството на подпис чрез графическо изследване на копие от документа, върху който
подписът е положен. Това е така, тъй като заключението на съдебно-графическата експертиза, изследвала не оригинала, а негово
копие, винаги ще е основано на вероятни предположения, но не и на категорична
констатация за авторството на оспорения документ. Съдебно-графическата експертиза е единственото доказателствено
средство, с което може да се докаже оспорването на автентичността на документа.
При отсъствието на оригиналния документ обаче оспорващият е в обективна
невъзможност да докаже, че не е негов автор, тъй като копието като обект на
изследване не позволява на графическата експертиза да
изключи евентуално извършена техническа подправка на подписа върху първообраза
чрез откопиране на истинския му подпис през индиго, чрез прекопиране, както и
чрез многобройни други съвременни способи. Наличието на обективни пречки за
провеждане на пълно и главно доказване на оспорената автентичност на
представения в заверен препис документ подкрепя изложения извод относно
доказателствената тежест, възложена с чл. 165, ал. 1 ГПК върху ползващата се от
него страна при положение, че оригиналът му липсва по причини, които законът
признава за извинителни. Поради това са
допустими свидетелски показания, а не експертизи за установяване съществуването и
съдържанието на документа, когато страната не
може да представи оригинала на документа по реда на чл. 183 ГПК, поради това, че този оригинал се е намирал в трето лице и е бил
изгубен или унищожен (Решение
№ 190 от 25.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4079/2019 г., IV г. о.; Решение
№ 91 от 1.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5960/2014 г., IV г. о.; Решение
№ 95 от 7.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 662/2012 г., II г. о.). За доказването на факта в
такъв исков процес стават допустими всички доказателствени средства (Решение №
240 от 28.10.2014 г. на ВКС по гр.д. № 2926/2014 г., I г. о.).
Съгласно
удостоверение от Общинска администрация гр. Ябланица регистрите за сключен
граждански брак в кметство с. Орешене за периода 1910-1980 г. не са предадени
за съхранение в община Ябланица, като са унищожени при пожар, поради което
община Ябланица не може да издаде дубликат на акт за сключен граждански брак №
2/27.05.1979 г. по искане на главно встъпилия Р.Н. от 08.05.2013 г. (I - 127).
Видно от писмо от 01.12.2017 г. на кметство с. Орешене, община Ябланица в
същото кметство не са съхранени актовете за гражданско състояние, поради което
кметството обективно не е могло да изпрати актове за гражданско състояние на Н.С.
(II - 77). От писмо от 01.12.2017 г. на Главна дирекция
„Гражданска регистрация и административно обслужване“ се установява, че след
извършена справка Н.В. няма електронен личен регистрационен картон и съответно
няма налични вписвания и отбелязвания, касаещи гражданското й състояние, като
не са открити и данни за горепосоченото лице в регистрите, водени на хартиен
носител в гр. София (II - 79). При доказано унищожаване
на оригинала на удостоверението за граждански брак настоящата инстанция изследва не приетите в
първоинстанционното производство заключения на съдебно-почеркова (СПЕ) и
съдебна документно-техническа експертиза (СДТЕ), тъй като допускането и приемането
им от районния съд, както същият сам констатира в мотивите към обжалваното
решение, е станало в нарушение на разпоредбата на чл. 193 ГПК (I - 137, 152), а
останалите доказателства по делото, както бе изложено по-горе.
От показанията на свид. Г., които
съдът кредитира като правдоподобни, се установява, че същият е син на първата
братовчедка на Н.С., за която заявява, че била в брак с Р.В., и впоследствие
двамата се развели (I - 144г). От друга страна, твърди, че на датата на сключване
на граждански брак от тези лица на 27.05.1979 г., както е посочено и в дубликата
на удостоверението, целият род се е събрал в дома на Н.С. на ул. „Криволак“ - адресът,
на който е живяла Н.С., както е посочено в нейното саморъчно завещание от
25.01.1979 г. (I - 76) и в личния
й регистрационен картон (II - 74), за
курбан по повод няколко прекарани инфаркта от Н.С., за чието организиране
свидетелят е помагал. Изложеното от свид. Г. относно сключения гражданския брак
на Н.С. с Р. В.противоречи на останалите му твърдения за случилото се на горната
дата и е лишено от каквато и да е конкретика.
От съдебно удостоверение от
03.04.2013 г. на Софийски градски съд – Обща архива и от отбелязването в личния
регистрационен картон на Н.С., извършено въз основа на данните в същото съдебно
удостоверение, се установява, че с Решение от 23.04.1979 г. по гр.д. № 430/1979
г. на СГС, бракът между Н.В. и Р.В. е прекратен, което води до категоричния
извод, че дубликатът има невярно съдържание относно датата на сключения брак
между двете лица (II - 75, 74). Житейски нелогично е процесният брак да бъде
прекратен на 23.04.1979 г., тоест повече от един месец преди сключването му на
27.05.1979 г., както е посочено в дубликата на удостоверението. Въз основа на гореизложеното,
имайки предвид и саморъчното завещание от 25.01.1979 т., в което завещателката Н.е
посочила за свое фамилно име В. (I - 76), се извежда, че брак между същите лица е сключен, но на
неустановена по делото дата, и е прекратен на 23.04.1979 г. преди смъртта на Н.С.
на 15.08.1983 г., която дата се установява от представеното от главно
встъпилите лица удостоверение за наследници от 12.09.2012 г., от личния й
регистрационен картон и от акт за смърт № 736 от 15.08.1983 г. на Ленински
районен народен съвет-Гражданско състояние (I - 75). Същото удостоверение правилно не е взето предвид от
районния съд, тъй като този официален документ удостоверява наследствено правоприемство
по отношение на Н.С. въз основа на сключен граждански брак с Р. В., който факт
главно встъпилите лица твърдят, но не доказват при условията на пълно и главно
доказване с оглед съвкупната преценка на събрания по делото доказателствен
материал, независимо от отбелязването в удостоверението за наследници от
12.09.2012г., че Н.С. е починала като омъжена и с фамилно име В.. Главно
встъпилите лица не обориха материалната доказателствена сила на личния регистрационен
картон на Н.С., от който е видно, че бракът й с Р. В.е прекратен с развод на
23.04.1979 г., като не е посочена дата на сключване на техния брак. Между Н.С.
и Р. В.може да е бил сключен втори, последващ брак след прекратяването на
първия брак между тях, но доказателства в тази насока не се събрани по делото,
а и главно встъпилите лице не са изложили твърдения в такъв смисъл (вж. молба
за главно встъпване (I - 40). По
делото се установи, че бракът между Н.С. и Р. В.е прекратен с развод, в
резултат на който бившият съпруг Р. В.е изгубил качеството законен наследник на
Н.С. съгласно действащата към датата на развода (23.04.1979 г.) разпоредба на чл.
27, изр. 1 СК (обн., ДВ, бр. 23 от
22.03.1968 г., в сила от 22.05.1968 г., отм., бр. 41 от 28.05.1985 г., в сила
от 1.07.1985 г.). Така наследниците на Р. В.не се наследили дял от наследството
на Н.С., починала като вдовица видно от акт за смърт № 736 от 15.08.1983 г. на
Ленински районен народен съвет-Гражданско състояние, тъй като техният
наследодател Р. В., починал на 26.02.1988 г. видно от удостоверение за
наследници от 12.09.2012 г., не е преживял съпруг на Н.С. по смисъла на чл. 9 ЗН и съответно няма право на наследяване по отношение на нейното имущество по
гореизложените съображения (I - 75; II - 26).
Относно идеалните части от сградата
и дворното място
По правило придобиването на самостоятелен
обект в сграда в режим на етажна собственост води до придобиване и на съответстващите нему идеални части от сградата и дворното място по
силата на приращението по чл. 92 ЗС, доколкото страните
по съответната сделка не са изразили воля за обратното (Решение
№ 185 от 2.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1161/2018 г., III г. о.; Решение № 154 от 26.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1425/2015 г., I г. о.; Решение № 154 от 1.XII.1964 г. по гр. д. № 131/64 г.),
което общо правило се е прилагало и при отчуждаването на имот по реда на
ЗОЕГПНС (обн., ДВ, бр. 87 от 15.04.1948 г., отм., изв., бр. 52 от 29.06.1962 г.) (Решение № 2038 от 14.Х.1969 г. по гр. д. № 1806/69 г., I г. о.), по който ред е бил
отчужден и процесният магазин, както бе изложено по-горе.
По
своята правна същност идеалните части от общите части в сграда в режим на
етажна собственост, какъвто е процесният случай (арг. чл. 38 ЗС, § 1, т. 4 и §
3 ПР на ЗС), представляват принадлежност към самостоятелния обект на вещни
права по смисъла на чл. 98 ЗС, поради което винаги следват главната вещ,
независимо дали е посочен техният размер или не. За разлика от други
принадлежности – например складови помещения, паркоместа - които при определени
предпоставки могат да се придобият и от лице, което не е собственик на
самостоятелния обект, към който са принадлежали, идеалните части от общите
части имат тази особеност, че са неотделими от вещното право върху
самостоятелния обект. Следователно законът презюмира необоримо, че всяко
разпореждане със самостоятелния обект в сграда в режим на етажна собственост
включва и разпореждане с принадлежащите му идеални части от общите части. Волята
на съда, дори и при липса на изрично искане от някой от съделителите в този
случай, включва и придобиване от съответния съделител на принадлежащите към
самостоятелния му обект идеални части от общите части на сградата в режим на
етажна собственост и определени съобразно императивното правило на чл. 40, ал.
1 ЗС (Решение № 30 от 11.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2603/2021 г., II г. о.).
На тези принципни постановки,
изведени от императивния вещноправен режим на общите части, се основава и
правилото, че е процесуално недопустим
иск за делба на идеални части от вещ. Това следва от същността на делбата като
договор между съсобствениците или уредено в закона съдебно производство, чрез
което се ликвидира съществуващо състояние на съсобственост върху конкретно
обособена и реално съществуваща вещ (движима или недвижима) (Решение № 127 от
15.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6219/2014 г., II г. о.; Решение № 387 от
3.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1477/2010 г., I г. о.).
Настоящата инстанция
констатира, че районният съд е пропуснал да конкретизира, че припадащите се към
процесния магазин идеални части от общите части касаят както сградата, така и
дворното място с посочване на техните конкретни размери, който пропуск следва
да бъде отстранен с настоящия акт, независимо че в молби от 10.11.2017 г. и
20.11.2017 г. на ищцата И.Т. делбеният имот е уточнен само с прилежащите нему
90/4405 ид.ч. от общите части на сградата, а не и от дворното място. Същите
идеални части са изрично посочени в Нотариален акт № 17/1936 г. с препратка към
чл. 2 от Наредба-Закон за етажната собственост (обн., ДВ, бр. 251 от 7.11.1935
г.; отм., изв., бр. 92 от 16.11.1951 г.), според чиято разпоредба общи на всички собственици са
земята, върху която е построено зданието.
В Решение от 11.05.2005 г. по в.гр.д. № 1271/2004 г. на СГС, ВК, IV-В отделение относно признати на ответницата 2/3 ид.ч.
от процесния магазин изрично се посочват и 90/4405 ид.ч. от сградата и дворното
място с площ от 520 кв. м, както е прието и в Заповед от 06.07.1993 г. на
Столична голяма община за отписване от актовите книги за държавни и общински
недвижими имоти и за предаване владението на процесния магазин и в
Удостоверение от 10.05.2002 г. на Столична община, район „Оборище“ (I - 19-23) (вж. и Приложение № 2 като извадка от
разпределителен протокол по чл. 62 ЗЕС (отм.), приложен към първоначалното
заключение на СТЕ, където се сочи, че на общия наследодател д-р Г.С. се
разпределят и 90/4405 идеални части от общите части на собствеността, която
според цитирания по-горе чл. 2 ЗЕС (отм.) включва и дворното място (I - 100)).
С оглед на гореизложеното, настоящото
производство по отношение на Д.Д. се прекратява, а обжалваното решение се потвърждава
в частта относно допуснатия до делба имот, чието описание се прецизира съгласно
Нотариален акт № 17/1936 г., имайки предвид гореизложените съображения, както и
в частта относно отхвърляне на иска за делба на същия имот по отношение на Р.Н.
и М.Н. като наследници на Р.Г. В., както и по отношение на Н.В. с
правоприемници Р.Н. и М.Н..
По разноските във въззивното
производство
Въпреки изхода на делото и разпоредбата
на чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемата Т. няма право на разноски за настоящото
производство при липса на представени от нея доказателства за тяхното
извършване.
По изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПРЕКРАТЯВА производството
по в.гр.д. № 92/2017 г. на СГС, II-Г въззивен
състав по отношение на Д.Х.Д., ЕГН: ********** поради отказ от наследството на Н.Р.В.,
ЕГН: **********, вписан под № 1206/01.09.2020 г. в специалната книга за
отказите от наследство на Софийски районен съд.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 10435 от 07.07.2016 г. по гр.д. № 13442/2012 г. на СРС В ЧАСТТА, с която на основание чл. 69 ЗН вр. чл. 34 ЗС е допусната
делба на магазин, находящ се в гр. София, ул. „******, на ъгъла с ул. „Веслец“,
с вход от ул. „Веслец“, площ от 28 кв. м, при съседи по Нотариален акт № 17,
том 34, регистър 6809, дело № 237/1936 г.: магазин на д-р С.от две страни, ул.
„Веслец“ и двор, ведно с прилежащите му зимнично помещение и шахта от магазина
към зимничното помещение, при съседи на мазето: ул. „Веслец“, д-р С.и коридор,
ведно с 90/4405 ид.ч. от общите части на сградата и от дворното място с площ от
520 кв. м, с идентификатор на магазина 68134.401.297.1.26 по схема №
24405/18.04.2013 г., между И.Т.Т. и Л.Л.А.С. при следните квоти: 1/3 ид. ч. за И.Т.Т. и
2/3 ид. ч. за Л.Л.А.С., както и В ЧАСТТА,
с която искът за делба на същия магазин е отхвърлен по отношение на Р.Г.Н., М.Г.Н.
и Н.Р.В., починала в хода на въззивното производство и с правоприемници Р.Г.Н.
и М.Г.Н..
Решението в частта по допускане
на делбата подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването, а в частта по прекратяването на производството
по отношение на Д.Х.Д. *** в едноседмичен срок от връчването (чл. 274, ал. 2,
изр. 1, предл. 2 ГПК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.