№117
гр. Силистра, 22.10.2019 год.
Силистренски окръжен
съд, гражданско отделение, в
открито съдебно заседание проведено на седемнадесети септември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Неделчев
ЧЛЕНОВЕ: Добринка Стоева
Кремена Краева
При
секретаря Галя Иванова, като разгледа докладваното от съдия Пламен Неделчев
въззивно търговско дело № 172/2019 год. по описа на СОС и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба подадена от “Юробанк България“ АД с ЕИК *********, с адрес на управление: гр. София 1766, район Витоша, ул. “Околовръстен път” № 260. Против Решение № 87/25.03.2019г. постановено по гр.д. № 430/2018г. на РС – Силистра. С атакуваното решение първоинстанционния съд е осъдил “Юробанк България“ АД с ЕИК *********, с адрес на управление: гр. София 1766, район Витоша, ул. “Околовръстен път” № 260, представлявано от П.Н.Д., Д.Б.Ш. и А.В.Я., да заплати на В.Г.В. сумата от 2846,74 лв. (две хиляди осемстотин четиридесет и шест лв. и 74 ст.), представляваща половината от недължимо платена сума по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 40923 от 26.09.2008г., като част от направени погасителни вноски в периода от 30.03.2013 г. до 30.03.2018г. в резултат на настъпилите след сключване на договора валутни разлики между швейцарския франк и български лев, сумата от 579,43 лв. (петстотин седемдесет и девет лв. и 43 ст.), представляваща половината от недължимо платена сума по същия договор и за същия период поради едностранното увеличаване на лихвата по кредита от страна на банката, сумата от 6,08 лв. (шест лв. и 8 ст.), представляваща половината от недължимо платена сума по същия договор и за същия период поради едностранното увеличаване на размера на такса управление по кредита от страна на банката, както и законната лихва върху тези суми от датата на завеждане на исковата молба в съда – 30.03.3018г., до окончателното им плащане, като ОТХВЪРЛЯ като неоснователни исковете за присъждане на недължимо платени суми по договора за кредит над размера на посочените по – горе суми.
Със
същото решение е осъдена “Юробанк България“ АД с ЕИК *********, с адрес на
управление: гр. София 1766, район Витоша, ул. “Околовръстен път” № 260,
представлявано от П.Н.Д., Д.Б.Ш. и А.В.Я., да заплати на М.М.В. сумата от
2846,74 лв. (две хиляди осемстотин четиридесет и шест лв. и 74 ст.),
представляваща половината от недължимо платена сума по договор за кредит за
покупка на недвижим имот № HL 40923 от 26.09.2008 г. като част от направени
погасителни вноски в периода от 30.03.2013 г. до 30.03.2018 г. в резултат на настъпилите след сключване на
договора валутни разлики между швейцарския франк и лева, сумата от 579,43 лв.
(петстотин седемдесет и девет лв. и 43 ст.), представляваща половината от
недължимо платена сума по същия договор и за същия период поради едностранното
увеличаване на лихвата по кредита от страна на банката, сумата от 6,08 лв.
(шест лв. и 8 ст.), представляваща половината от недължимо платена сума по
същия договор и за същия период поради едностранното увеличаване на размера на
такса управление по кредита от страна на банката, както и законната лихва върху
тези суми от датата на завеждане на исковата молба в съда – 30.03.3018 г., до
окончателното им плащане, като ОТХВЪРЛЯ
като неоснователни исковете за присъждане на недължимо платени суми по
договора за кредит над размера на посочените по – горе суми, и е отхвърлено, като
неоснователно искането на ищците за присъждане на горепосочените суми в
условията на активна солидарност между тях.
Районният
съд още е осъдил “Юробанк България“ АД с ЕИК *********, с адрес на управление:
гр. София 1766, район Витоша, ул. “Околовръстен път” № 260, представлявано от П.Н.Д.,
Д.Б.Ш.и А.В.Я., да заплати на
1.
В.Г.В.
направените по делото разноски съразмерно на уважената част от исковете в
размер на 135,50 лв. (сто тридесет и пет лв. и 50 ст.) за държавна такса, 93,33
лв. (деветдесет и три лв. и 33 ст.) за експертиза и 746,60 лв. (седемстотин
четиридесет и шест лв. и 60 ст.) за адвокатски хонорар, като ОТХВЪРЛЯ искането
за присъждане на разноски над така посочените суми.
2.
М.М.В.
направените по делото разноски съразмерно на уважената част от исковете в
размер на 135,50 лв. (сто тридесет и пет лв. и 50 ст.) за държавна такса, 93,33
лв. (деветдесет и три лв. и 33 ст.) за експертиза и 746,60 лв. (седемстотин
четиридесет и шест лв. и 60 ст.) за адвокатски хонорар, като ОТХВЪРЛЯ искането
за присъждане на разноски над така посочените суми.
Съдът
е осъдил В.Г.В. да плати на “Юробанк България“ АД с ЕИК *********, с адрес на
управление: гр. София 1766, район Витоша, ул. “Околовръстен път” № 260,
представлявано от П.Н. Д., Д.Б.Ш. и А.В.Я., направените по делото разноски
съразмерно на отхвърлената част от исковете в размер на 31,68 лв. (тридесет и
един лв. и 68 ст.) за експертиза и 228 лв. (двеста двадесет и осем лв.) за
адвокатски хонорар, като е отхвърплил искането за присъждане на разноски над
така посочените суми.
Съдът
също така е осъдил М.М.В. да заплати на “Юробанк България“ АД с ЕИК *********,
с адрес на управление: гр. София 1766, район Витоша, ул. “Околовръстен път” №
260, представлявано от П.Н.Д., Д.Б.Ш. и А.В.Я., направените по делото разноски
съразмерно на отхвърлената част от исковете в размер на 31,68 лв. (тридесет и
един лв. и 68 ст.) за експертиза и 228 лв. (двеста двадесет и осем лв.) за
адвокатски хонорар, като е отхвърлил искането за присъждане на разноски над
така посочените суми.
Въззивникът
– “Юробанк България“ АД с ЕИК *********, с адрес на управление: гр. София 1766,
район Витоша, ул. “Околовръстен път” № 260, представлявано от П. Н.Д., Д.Б.Ш. и
А.В.Я., не е доволен от осъдителната спрямо него част от първоинстанционното
решение считайки, че същото е неправилно, като в тази връзка желае решението да
бъде частично отменено, а вместо него въззивния съд да постанови друго, с което
да отхвърли изцяло осъдителните искови претенции на ищците.
След
обявяване на въззивното дело за решаване въззивникът по реда на чл. 629, във
вр. с чл. 628 от ГПК, е подал искане за отправяне на преюдициално запитване до
съда на Европейския съюз, имащо за предмет тълкуване на чл. 4, § 2 и чл. 3, §
1, от Директива 93/13 на съвета на Европейските общности от 05.04.1993г. по
отношение на конкретно посочени клаузи от договора за кредит представляващ
правопораждащ факт в процесното правоотношение, както и спрямо принципни
положения обуславящи недобросъвестност и неравноправност в договори за кредит
предоставен в чуждестранна валута.
Въззиваемите –
М.М.В. и В.Г.В., чрез процесуален представител депозират писмен отговор на
въззивната жалба в който излагат становище за нейната неоснователност и молят
въззивния съд да я отхвърли и да потвърди атакуваното с нея първоинстанционно
съдебно решение. Предоставят и отговор на искането за преюдициално запитване,
намирайки същото за недопустимо и неоснователно. Излагат съображения в подкрепа
на становището си.
Съдът – след като
прецени събраните по делото доказателства, намира
жалбата за
допустима, предвид на това, че е подадена от активно легитимирано лице имащо
правен интерес от въззивното производство, и че е спазен преклузивният срок по
чл. 259, ал. 1 от ГПК. Разгледана по същество ОС намира въззивната жалба за неоснователна,
по следните съображения:
За
да постанови решението си първостепенният съд приел, че след сключване на
процесния договор за кредит кредитодателят променил към по – висок размер
размера на договорената възнаградителна лихва, без кредитополучателите при
сключване на договора да са били наясно с методологията за извършване на
промяната, каквато e обявена
на интернет страницата на банката и е в сила едва от 31.08.2010г. Същата не
съдържа конкретен механизъм за извършване на промяната, а дава само обща насока
факторите влияещи върху размера на БЛП. Съобразявайки тези обстоятелства
първоинстанционният съд приел, че клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл.
13, ал. 1 от процесния договор за кредит /даващи възможност на кредитодателя да
промени размера на лихвения процент едностранно/ не е следвало да се прилагат
по отношение на дължимата от кредитополучателите възнаградителна лихва.
Първоинстанционният съдебен състав приел тези клаузи за неравноправни, което го
мотивирало да приеме част от ищцовите претенции за основателни. Съдът е приел,
че макар формално в договора валутната клауза да е формулирана по ясен и
граматически разбираем начин, тя е неравноправна за съконтрахентите предвид на
това, че към момента на сключване на договора швейцарският франк спрямо лева е
бил в най – ниската си в исторически план стойност, а запазеното право на
банката /в случай на допълнително понижаване/ да повиши едностранно лихвения
процент е в явен ущърб на кредитополучателите, които са лишени от такава
възможност. Допълнителен довод мотивирал районния съдия да приеме посочените
договорни клаузи за неравноправни е и наличието на експертна компетентност от
страна на банката – кредитодател по отношение на възможните бъдещи промени в
стойността на швейцарския франк спрямо лева, с каквато тези конкретни
кредитополучатели не разполагат. Допълнително първостепенният съд се е
аргументирал и с обстоятелството, че целта на кредита е била закупуване на
недвижим имот чиято цена е била договорена в лева, в каквато валута са били и
доходите на кредитополучателите, а и реално сумата по кредита също е усвоена в
български левове. Тези обстоятелства според съда компрометирали изискването за
добросъвестност от страна на търговското дружество – кредитодател, тъй като
поставяли риска от сделката изключително в сферата на потребителите. По тези
съображения районният съд приел наличие на предпоставките на чл. 143, т. 18 от
ЗЗП, в редакцията му, към момента на сключване на договора и по – конкретно
поради невъзможността на потребителите да преценят икономическите последици от
сключването му и приел, че договорните клаузи на чл. 6, ал. 2 и чл. 22 и чл. 24
от договора са нищожни на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Посочена е и сходна
съдебна практика – Решение № 295 от 22.02.2019г. на ВКС по т.д. № 3539/ 2015г.
За да определи размерът на присъдените на така посоченото правно основание суми
първостепенният съд се е съобразил изцяло със заключението на вещото лице
изготвило назначената от съда СИЕ, което е било прието, като надлежно
доказателствено средство по делото.
За
да обоснове жалбата си въззивникът изтъква, че всички клаузи в договора за
кредит представляващ правопораждащ факт в процесното правоотношение са
уговорени индивидуално между страните, съставени са на ясен и разбираем език и
не са неравноправни. Жалбоподателят твърди допуснато от първостепенния съд
процесуално нарушение изразяващо се в липса на указания при разпределяне на
доказателствената тежест, както и липса на коментар на всички релевантни спрямо
предмета на установяване факти и доказателства.
Въззиваемите
чрез своя процесуален представител оспорват всички доводи на жалбоподателя,
като приемат, че правилно първостепенния съд е приел, че ответника не е
съставил клаузите определящи валутата на кредита по начин, който да предостави
на кредитополучателите възможност да преценят правилно рисковете и
икономическите последици от договорната валутна клауза.
След, като обсъди жалбата и становищата
на страните ОС намира същата за допустима за разглеждане, а разгледана по
същество за неоснователна.
ОС напълно споделя мотивите на
първоинстанционния съд и изцяло препраща, към тях по реда на чл. 272 от ГПК.
Изтъкнатото в жалбата въззивно основание
за допуснато от първостепенния съд процесуално нарушение изразяващо се в липса
на указания за ответника при разпределяне на доказателствената тежест и липса
на обсъждане на всички релевантни обстоятелства не се кредитира от въззивния
съдебен състав предвид точните и ясни указания за страните съдържащи се в
текста на Определение № 1794 от 26.07.2018г. постановено в закрито съдебно
заседание по първоинстанционното дело /листи от 199 до 206/ и пространните и
изчерпателни мотиви към атакуваното решение.
В допълнение следва да се посочи
утвърдената вече съдебна практика на ВКС по аналогични дела имащи същия
предмет, като настоящото производство, като например Решение № 295 от
22.02.2019г. постановено по т.д. № 3539/2015г. на ВКС и Решение № 67 от
12.09.2019г. постановено по т.д. № 1392/2018г. на ВКС. При постановяване и на
двете посочени решения съдебните състави от ВКС са взели предвид Решението по
дело С-119/17 на СЕС, по което са били поставени преюдициални въпроси във
връзка с приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, в хипотеза на кредит
с включена валутна клауза.
ОС намира, че спорните обстоятелства по
настоящото дело са напълно идентични с тези – предмет на посочените
производства, което мотивира съдебният състав съобразно тях да приеме
атакуваното пред него първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно и
да го потвърди, като отхвърли жалбата, като неоснователна.
ОС намира направеното от въззивника
искане за отправяне на преюдициално запитване до съда на Европейския съюз за
недопустимо предвид процесуалния етап, на който е сезиран с него, а именно след
обявяване на делото за решаване и предвид на това, че решение със сходен
предмет вече е постановено от съда на Европейският съюз и това е Решението по
дело С-119/17 на СЕС.
Предвид направеното искане за разноски и
изхода на делото съдът намира, че следва да осъди въззивника да плати на
въззиваемия сумата от 1000 /хиляда/ лева разноски за въззивната фаза на
процеса.
Водим
от гореизложеното съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 87/25.03.2019г. постановено по гр.д. № 430/2018г. на РС –
Силистра.
ОСЪЖДА
“Юробанк България“ АД с ЕИК *********, с адрес на
управление: гр. София 1766, район Витоша, ул. “Околовръстен път” № 260,
солидарно да заплати на М.М.В. и В.Г.В. сумата от 1000 /хиляда/ лева деловодни
разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Препис от решението да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1: 2: