№ /29.12.2020 година, гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ВАРНА, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕВГЕНИЯ БАЕВА
при секретаря ВЕСЕЛКА КРУМОВА и при участието на прокурора СИЛВИЯН ИВАНОВ, като разгледа докладваното от СЪДИЯ БАЕВА к. адм. д. № 2107 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 284 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).
Ищецът В.А.Х. *** твърди, че за периода м. юни 2012 година – м. май 2020 година е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ в Затвора–Ловеч. Твърди, че помещенията, в които е пребивавал са били в окаяно положение – с похабени, порутени, влажни и мухлясали стени и таван. Твърди, че помещенията не са била обзаведени с подходящи шкафчета за поставяне на дрехи и принадлежности. Твърди, че предоставените му от администрацията на Затвора–Ловеч дюшек и завивки са били стари и мръсни. Твърди, че в помещенията е имало хлебарки и дървеници, които са го хапели денонощно. Твърди, че са нарушени разпоредбите на чл. 150, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС и чл. 119а, ал. 2, т.т. 2 и 3 от Правилника за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ППЗИНЗС). Твърди, че в резултат на лошите условия в Затвора-Ловеч е преживял страдания. Претендира осъждане на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София да му заплати сумата от 156 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора-Ловеч за периода м. юни 2012 – м. май 2020 година.
В съдебно заседание ищецът лично и чрез процесуален представител поддържа предявения иск.
Ответникът – Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София не изпраща представител. В писмено становище от 11.11.2020 година изразява становище за неоснователност на предявения иск. В писмено становище от 01.12.2020 година излага подробните си съображения за неоснователност на предявения иск и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура–Варна дава заключение за неоснователност на предявения иск.
Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна следното:
Видно от писмо от 27.11.2020 година от началника на Затвора-Ловеч ищецът В.А.Х. е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ в Затвора-Ловеч за периода 22.02.2011 – 29.05.2020 година и е бил настанен в Зона за повишена сигурност. От писмото е видно, че в периода 09.09.2012 – 08.07.2016 година във всяко спално помещение в Зоната за повишена сигурност са били изградени санитарни възли с постоянно течаща вода, прозорците са били отваряеми, помещенията са били обзаведени с легла със спални принадлежности, шкафчета за лични вещи, маса, столове, осветителни и отоплителни тела.
От показанията на разпитаните свидетели – М.С.С., Г.В.В. и П.С.П. - лица, изтърпяващи наказание лишаване от свобода в Затвора-Ловеч, съответно от 1999, декември 2015 и 2013 година се установява, че помещенията в Зоната за повишена сигурност в Затвора-Ловеч са били еднакви, с квадратура от около 12 кв.м. В помещенията са били обособени санитарни възли с течаща студена вода с квадратура от 3 кв.м. Свидетелите сочат, че битовите условия са били лоши – подът е бил с циментова замаска, което не позволявало да се почисти добре, стените и таваните са били олющени и мухлясали. В помещенията е имало по един отваряем прозорец, в резултат на което е нямало достатъчен достъп на естествена светлина. Свидетелите сочат, че през лятото помещенията са били горещи, а през зимата – студени. Сочат, че е имало хлебарки и дървеници. От показанията на разпитаните свидетели се установява, че предоставеният на ищеца дюшек е бил стар и мръсен. Свидетелите сочат, че често са разговаряли с ищеца за лошите битови условия, като ищецът е споделял, че е потиснат.
Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище гр. София е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“, арг. чл. чл. 12, ал. 1, 2 и 3 от ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни бездействия на администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице, арг. чл. 205 от АПК. При това положение, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е процесуално и материално легитимиран да отговаря по предявения иск.
За да бъде уважен предявения иск на доказване подлежат следните материалноправни предпоставки: бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което е нарушен чл. 3 от ЗИНЗС и настъпила, в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното, арг. чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС.
Съгласно чл.
3, ал. 1 от ЗИНЗС (Обн. - ДВ, бр. 25 от 2009 г., в
сила от 1.06.2009 г.) осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на
жестоко или нечовешко отношение. За изтезания, жестоко или нечовешко отношение
се смятат: 1. всяко умишлено действие
или бездействие, което причинява силна физическа болка или страдание, освен
регламентираните в този закон случаи на употреба на сила, помощни средства или
оръжие; 2. умишлено поставяне в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване
от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможности за човешко общуване и други виновно
извършени действия или бездействия, които могат да причинят увреждане на
здравето; 3. унизително отношение, което
уронва човешкото достойнство на осъдения, принуждава го да върши или да приеме
действия против волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или
малоценност.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС (Изм.
– ДВ, бр. 13 от 2017 г., в сила от 7.02.2017 г.) осъдените и задържаните под
стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или
унизително отношение. За нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за
общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни
действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство
или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Двете редакции на цитираните разпоредби са еманация на установените в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) стандарти за защита на жертвите на нечовешко или унизително отношение по смисъла на чл. 3 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (Конвенцията). Разпоредбите на чл. 3 и чл. 43, ал. 2 и ал. 5 (предишна ал. 4) от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална битова среда в местата за лишаване от свобода. Тези разпоредби са действали през процесния период, което е основание за преценка, доколко тази законова гаранция е реализирана в конкретната битова среда, където ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“.
Съобразно разпоредбата на чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие.
Относима към спора е и материалноправната разпоредба на чл. 3 от Конвенцията, която е ратифицирана от България през 1992 година и съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България е част от вътрешното право на страната и има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които и противоречат. Според посочената разпоредба от Конвенцията, никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.
Според Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от Първия конгрес на Организацията на обединените нации по предотвратяване на престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в Женева в 1955 година и утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от 31.07.1957 година и 2076 (LXII) от 13.05.1977 година, които нямат задължителна сила, но спазването им е критерий за зачитане на човешките права и свободи и демократичния характер на държавите: 10. Всички помещения, от които се ползват лица, лишени от свобода, и особено помещенията, в които те спят, трябва да отговарят на всички санитарни изисквания, като следва да се обръща дължимото внимание на климатичните условия, особено на кубатурата на тези помещения, на тяхната минимална площ, осветление, отопление и проветряване.
Безспорно установено, от показанията на разпитаните свидетели е, че помещенията в Зоната за повишена сигурност са били влажни, мухлясали, с рушащи се стени и тавани, че шкафчетата са били ръждясали, че предоставеният на ищеца дюшек е бил стар, мръсен и скъсан, както и че в помещенията е имало дървеници и хлебарки, което сочи на неизпълнение на задълженията на директора на Затвора-Ловеч по чл. 21, ал. 1 от ППЗИНЗС за осигуряване на легло, снабдено със спални принадлежности и шкафче за личните вещи, чл. 151, ал. 2 от ЗИНЗС за дезинфекциране на спалните помещения и чл. 150, ал. 1, т. 3 от ЗИНС да следят за спазването на хигиената и чистотата.
Ищецът е навел твърдения за неизпълнение чл. 119, ал.
2, т. 2 от ППЗИНЗС, съобразно който дейността по
държавния здравен контрол се осъществява от сектор „Медицинско обслужване в
местата за лишаване от свобода“ в направление текущ здравен контрол при
извършване на строително-ремонтни дейности в обекти на Главна Дирекция
„Изпълнение на наказанията“ и териториалните й служби.
От събраните доказателства не се установи извършването на такива дейности, поради което съдът приема, че ищецът не е претърпял вреди.
Отговорността на държавата за причинените вреди по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях.
При това положение, правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 ЗИНЗС налага да се приеме, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния. Така, съгласно чл. 52 от Закона за задълженията и договорите, обезщетението за неимуществените вреди се присъжда от съда по справедливост, като неговият размер зависи от степента и характера на вредите и от продължителността на периода, през който са били претърпени.
С оглед характера на претърпените вреди – причинени страдания от поставянето на ищеца в неблагоприятни битови условия и периода, през който е търпял неприемливите условия в Затвора–Ловеч - от м. юни 2012 година до м. май 2020 година (общо 7 години и 11 месеца), според настоящия състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в размер на 2 000 лева, при съобразяване на съдебната практиката по идентични дела.
Според настоящия състав обезщетение в посочения размер посоченият размер най–точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически увреждания от ищеца и този размер именно съответства на конкретната преценка, направена от състава на база установените по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост.
В останалата част за разликата над 2 000 лева до пълния предявен размер от 156 000 лева, искът следва да бъде отхвърлен.
По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва на основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ.
Това е така, защото разпоредбите на чл. 10 от ЗОДОВ се явяват специални по отношение общата разпоредба на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. с чл. 144 от АПК. Съобразно новелата на ал. 3 разноските по производството и държавната такса са разходи, различни от възнаграждението на адвокат, съответно юрисконсулт, ползвани от страна на ответника, поради което в производство по ЗОДОВ при отхвърляне изцяло на исковата претенция, ищецът не дължи на ответника заплащането на юрисконсултско възнаграждение. Изводът се формира от обстоятелството, че според чл. 76 от ГПК разноските по производството са свързани само с процесуалните действия, които страната иска да бъдат извършени, поради което и съгласно чл. 75 от ГПК за разноски по производството следва да се приемат възнагражденията за вещи лица и тези за призоваване на свидетели. Както ГПК (чл. 71, чл. 75 и чл. 78), така и ЗОДОВ ясно отграничават института на разноски по производството от дължимата държавна такса и възнагражденията за адвокат. Отговорността на загубилия делото ищец, съгласно чл. 10, ал. 2, предл. първо ЗОДОВ, норма - която има специален характер спрямо чл. 78 ГПК в делата по ЗОДОВ, се ограничава само до разноските по производството, същата не включва заплащане на държавната такса и възнаграждение за адвокат. Различен е режимът на отговорността на ответната страна, когато искът бъде признат за основателен - било изцяло, било частично. В тази хипотеза отговорността на ответника е пълна - както по исковата претенция, така и за заплащане на разноските за производството, държавната такса и за възнаграждението за адвокат съразмерно с уважената част от иска - ал. 3 на чл. 10 ЗОДОВ (в този смисъл Решение № 2611 от 28.02.2018 г. по адм. д. № 592/2017 г., Решение № 1521 от 05.02.2018 г. по адм. д. № 9762/2016 г. и Решение № 819 от 22.01.2018 г. по адм. д. № 10451/2016 г. на Върховния административен съд на Република България).
Предвид горното съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, ул. „Н. Столетов“ № 21 да заплати на В.А.Х., ЕТН ********** *** сумата от 2 000 (две хиляди) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от м. юни 2012 – м. май 2020 година, настъпили в резултат на бездействието на органи по изпълнение на наказанията от на Затвора-Ловеч да изпълнят изискванията по чл. 21, ал. 1 от Правилника за приложение на Закона за изпълнение на наказанията и чл. 151, ал. 2 от Закона за изпълнение на наказанията като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до 156 000 лева, като неоснователен.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред тричленен състав на Административен съд–Варна в 14-дневен срок от съобщаването му.
СЪДИЯ: