Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../…….10.2021 г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV-Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
четвърти юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
НЕЛИ МАРИНОВА
при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Генжова
в.гр.дело № 2490 по описа за 2021 година, и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение
№20017128/20.01.2021г., постановено по гр.д. №17399/2020г. по описа на СРС, 157
състав, е отхвърлен предявеният от К.Ю.И. срещу „К.И.И.Б.“
ЕАД иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.240 от ЗЗД във вр. с чл.99 от ЗЗД за признаване
за установено, че ищецът не дължи сумата от 11901,74 лева, за която е издаден изпълнителен
лист на 12.12.2014г. по т.д. №8472/2014г. на СГС,
VІ-10 състав. С решението е осъден К.Ю.И. да заплати на „К.И.И.Б.“ ЕАД на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 300
лева разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Постъпила е въззивна жалба срещу решението от ищеца в производството К.Ю.И.,
чрез пълномощника адв. Р.А.. В жалбата се излагат
оплаквания, че решението е незаконосъобразно, неправилно, постановено при
нарушение на съдопроизводствените правила и на
материалния закон и е направено искане същото да бъде отменено и да бъде
постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен. Въззивникът
поддържа, че е допуснато съществено процесуално нарушение при разглеждане на
делото от първоинстанционният съд, тъй като
производството не било спряно до приключване на т.д. №1771/2020г. на ВКС, І ТО.
Предмет на същото била нищожността на решението по арбитражно дело №1061/2014г.
на арбитър Б.Г., като с постановеното по т.д. №1771/2020г. на ВКС, І ТО
решение, арбитражното решение било обявено за нищожно, поради което не били преклудирани всички доводи на ищеца за недължимост
на вземанията. Неправилно първоинстанционният съд
приел като преклудирани възраженията на ищеца за недължимост на процесната сума
въз основа на договор за заем. Въззивникът поддържа,
че по делото липсват доказателства да е договорен заем за процесната
сума, както и същата да е получена от ищеца. Липсвали доказателства дали сумата
от 11901,74 лева представлява главница или в същата са включени лихви,
неустойки и други акцесорни вземания, което било от
значение за срока на погасителната давност по евентуално направеното от ищеца
възражение. Въззивникът излага доводи, че
прогласената нищожност на арбитражното решение, въз основа на което е издаден
изпълнителният лист, по който са образувани и водени изп.
дело №2773/2015г. и изп. дело №144/2020г. на ЧСИ Н.М.,
означава, че и посочените изпълнителни производства са нищожни. Длъжникът по
изпълнението изобщо не бил уведомяван и нито едно съобщение за изпълнително
действие не било достигнало до него. Освен това от началото на 2016г. и до
настоящия момент длъжникът нямал обичайно пребиваване на територията на
България. На следващо място първоинстанционното
решение било постановено в противоречие с тълкувателната практика на ВКС, че
давността се прекъсва само от онези изпълнителни действия, които могат да имат
погасителен ефект спрямо дълга, като било прието, че подаване на молбата за
образуване на изпълнително дело прекъсва давността, както и запорно
съобщение до банка, в която ищецът няма сметка. На ищеца не била връчвана и
покана за доброволно изпълнение, поради което всички последващи
изпълнителни действия били невалидни. Поради изложеното въззивникът
поддържа, че нито арбитражното дело, нито изпълнителните дела са прекъснали
давността, като същата е започнала да тече от датата на падежа – 12.12.2014г. С оглед изложеното моли обжалваното решение да
бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде
уважен, като излага доводи, че на основание чл.235, ал.3 от ГПК следва да бъде
взет предвид и периодът след завеждане на делото.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор на жалбата
от насрещната страна „К.И.И.Б.“ ЕАД, чрез
пълномощника юрисконсулт Н.В.. Въззиваемата страна
счита, че решението е правилно и законосъобразно. Поддържа, че същото е постановено при спазване на
материалния и процесуалния закон, както и при съобразяване със задължителната
тълкувателна практика на ВКС и съдилищата. Излага доводи, че прогласяването на нищожност
на арбитражното решение няма пряка връзка с претендираната
от ищеца изтекла погасителна давност относно процесното
вземане. Поддържа, че с обезсилването на изпълнителния лист не се заличават
последиците от предприетите по изп. дело №2773/2015г.
и изп. дело №144/2020г. по описа на ЧСИ Н.М.
изпълнителни действия преди самото обезсилване, тъй като същото имало действие
само за в бъдеще. По делото било установено наличието на сключен договор за
кредит между ищеца и кредитора „П.К.Б.“ ЕООД, а ищецът не установил да е
погасил дължимите суми. Поддържа, че по делото е представено извлечение от
приложение №1а към сключения договор за цесия от 08.08.2018г.,
от което била видна разбивка на сумата, дължима по договора за кредит. Молбата
за образуване на изпълнителното дело прекъсвала погасителната давност, тъй като
със същата били възложени на ЧСИ правомощията по чл.18 от ЗЧСИ. Поддържа също
така, че не е необходимо предприетото действие от съдебния изпълнител в рамките
на изпълнителния способ да е успешно, за да се счита давността за прекъсната.
Поради това счита, че изпратените от ЧСИ запорни
съобщения до банки са изпълнително действие, годно да прекъсне погасителната
давност. С оглед изложеното моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено.
Съдът, като
обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена
в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално
допустима, а разгледана по същество е основателна.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.124, ал.1
от ГПК за установяване недължимост на вземания в
размер на 11907,74 лева по договор за заем №50033317207/04.02.2013г. поради
липса на договорно правоотношение между страните, и при условията на
евентуалност поради изтекла погасителна давност.
Издаден е на 12.12.2014г. по
т.д. №8472/2014г. на СГС, ТО, VІ-10 състав, въз основа на решение
№1061/11.09.2014г. по вътрешно арбитражно дело №1061/2014г. по описа на арбитър
Б.Г., изпълнителен лист в полза на „П.К.Б.“ ЕООД срещу К.Ю.И. за сумата от
11246,61 лева, заедно със законната лихва от 11.09.2014г. – датата на
постановяване на арбитражното решение до окончателното погасяване на
задължението, сумата от 674,93 лева, представляваща юрисконсултско
възнаграждение и сумата от 80 лева разноски по арбитражното производство, както
и сумата от 50 лева, представляваща заплатената от молителя държавна такса в
производството по издаване на изпълнителен лист.
Видно от приетото във въззивното
производство решение №155/21.12.2020г., постановено по т.д. №1771/2020г. по
описа на ВКС, ТК, І т.о., влязло в сила на 21.12.2020г., със същото е
прогласено за нищожно арбитражно решение №1061/11.09.2014г. по арб. дело №1061/2014г. на арбитър Б. Г.за осъждане на К.Ю.И.
да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД сумата от 11246,61 лева, ведно със законната лихва
от 11.09.2014г. до окончателното плащане, както и сумата от 754,93 лева.
Поради прогласяване на арбитражното решение, въз
основа на което е издаден изпълнителният лист за нищожно, въззивната
инстанция намира, че възраженията на ищеца относно съществуване на вземанията
по договора за кредит не се явяват преклудирани и
следва да бъдат разгледани в настоящото производство.
Установява се от събраните по делото доказателства, че
на ищеца е предоставена сумата в размер на 2000 лева по сключен с „П.К.Б.“ ЕООД
договор за потребителски кредит №**********, удостоверено с подпис на
кредитополучателя.
Сключен е договор за цесия между „П.К.Б.“ ЕООД и ответника
по делото, с който вземанията на кредитора по договора с ищеца са прехвърлени
на ответното дружество. По отношение на длъжника прехвърлянето на вземането има
действие от деня, когато му бъде съобщено от предишния кредитор /чл.99, ал.4 от ЗЗД/. Правнорелевантно за действието на цесията е
съобщението, извършено от цедента. В случая по делото
са представени доказателства, че цедентът е
упълномощил цесионера да извърши това съобщаване от
негово име. От представените доказателства не се установява уведомлението да е
достигнало до длъжника. В установената трайна съдебна практика /в този смисъл
Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о.,
Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о., и Решение
№78/09.07.2014 г., постановено по т.д. 2352/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о./, е
възприето становището, че поради отсъствие на специални изисквания в закона за
начина, по който следва да бъде уведомен длъжникът за извършената цесията, то
надлежно уведомяване е налице и тогава, когато уведомлението е връчено на
длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил
иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като
факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението, макар и като приложение към исковата
молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда
при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК.
Предвид изложеното съдът приема, че ищецът е надлежно уведомен за цесията с
връчване на препис от писмения отговор на исковата молба и приложенията към
нея, сред които е и уведомлението за цесията.
В случая съдът намира, че следва да бъде извършена
служебна проверка за нищожност на клаузи от сключения между страните договор, с
оглед становището, възприето в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според
което при проверка на правилността на първоинстанционното
решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е
въведено като основание за обжалване. Въззивната
инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната
жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за
интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на
мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения,
издръжката на децата и ползването на семейното жилище. В този смисъл, следва да
се приеме, че въззивният съд следи служебно и може да
се произнесе по действителността на договора или отделни негови клаузи,
доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае за
потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по
смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл.146, ал. 1 ЗЗП.
Съгласно императивната разпоредба на чл.22 от ЗПК (в
приложимата редакция към датата на сключване на договора - ДВ бр. 58 от
30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г.), когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен, като според чл.23 от ЗПК,
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Според разпоредбите на чл.11, т.11 и т.12 от ЗПК
договорът за потребителски кредит следва да съдържа погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. Според нормативно установените изисквания погасителният план следва
да посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези
плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и
когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е
фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно
договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията,
съдържаща се в плана, е валидна само до последваща
промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за
кредит. В случая в процесния договор за кредит се
съдържа информация за размера на вноската, а именно 167 лева, както и, че
падежът й е на 3-то число от месеца, но не се съдържа разбивка по пера на
посочената погасителна вноска, от която да става ясно каква част от главницата,
възнаградителната лихва и таксите по договора се
погасяват. При това положение съдът приема, че липсва погасителен план,
съставен съгласно изискванията на закона, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването. Липсата на изрично
посочените чл.11, ал., т.11 и т.12 от ЗПК реквизити на договора водят до
неговата недействителност на основание чл.22 от ЗПК.
На следващо място, съдът приема, че клаузите в процесния договор относно уговорените възнаградителна
лихва и такси са нищожни на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД поради противоречие с
добрите нрави. В тази връзка следва да бъдат съобразени приетите след
сключването на процесния договор изменения в ЗПК,
обнародвани в ДВ, бр. 35/22.04.2014 г., като с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е установен максимален размер на годишния процент на разходите, който не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България, а според чл.19, ал.5 от ЗПК клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
В случая в договора е уговорен ГПР в размер на 140,54%,
като същият надхвърля значително петкратния размер на законната лихва за
просрочени задължения, която през февруари 2013 г., когато е сключен договорът,
е 10,01% (основен лихвен процент 0,01%, обявен от БНБ, плюс 10 пункта),
съответно петкратният й размер е 50,05 %.
Доколкото посочените изменения на ЗПК целят
уравновесяване на интересите на потребителите и на заемодателите, които
предоставят финансов ресурс без да правят детайлно проучване на имущественото
състояние на кредитополучателя и кредитите не са обезпечени, поради което се
повишава и рискът от настъпване на неблагоприятни имуществени последици в патримониума на доставчика на финансовата услуга, съдът
приема, че уговорките в процесния договор, макар и
сключен преди приемането на посочените изменения, противоречат на добрите нрави
и създават значително неравновесие между правата на търговеца и на потребителя.
Поради изложеното
и с оглед извода за недействителност на сключения договор, на основание чл.23
от ЗПК въззивният съд приема, че ищецът дължи връщане
само на получената главница по договора в размер на 2000 лева.
При това положение
следва да бъде разгледан и наведеният при условията на евентуалност довод за недължимост на вземането за главница поради изтекла
погасителна давност. По отношение на главницата по договора за кредит е
приложима общата петгодишна погасителна давност по чл.110 от ЗЗД. С оглед
извода за недействителност на договора за кредит, въззивната
инстанция приема, че задължението за връщане на главницата е възникнало на
датата на сключване на договора, а не на уговорените със същия падежи, т.е.
погасителната давност е започнала да тече, считано от 04.02.2013г. С оглед
обстоятелството, че арбитражното решение, въз основа на което е издаден
изпълнителният лист, е прогласено за нищожно, изпълнителните действия, извършени
по изпълнителните дела, образувани въз основа на издадения по същото
изпълнителен лист, не са валидно извършени и не прекъсват давността. Поради
това и с оглед липсата на доказателства по делото за извършени валидно от
кредитора действия, спиращи или прекъсващи погасителната давност, въззивният съд приема, че същата е изтекла на 04.02.2018г.
Поради изложеното предявеният иск за установяване недължимост
на сумите по договора за кредит се явява основателен и доказан и следва да бъде
уважен.
Поради изложеното
и предвид несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде отменено изцяло
на основание чл.271, ал.1 от ГПК, и да бъде постановено друго решение, с което
предявеният отрицателен установителен иск да бъде
уважен.
При този изход на спора на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски за държавна
такса за въззивното производство в размер на 238,04
лева, както и разноски за държавна такса за първоинстанционното
производство в размер на 476,31 лева.
Пълномощникът на въззивника
адв. Р.А. е направила искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ на основание
чл.38, ал.2 от ЗА. Според чл.38, ал.2 от ЗА в случаите по ал.1, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или
адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът
определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по
чл. 36, ал.2 и осъжда другата страна да го заплати. В случая съдът намира, че
не са налице предпоставките за приложение на посочената разпоредба, тъй като в
представените по делото договори за правна защита и съдействие пред първата и въззивната инстанция е посочено, че правната помощ се
предоставя безвъзмездно на основание чл.38, ал.1 от ЗА, но не е уточнено в коя
от хипотезите на посочената норма е предоставена същата.
По изложените мотиви, Софийски градски
съд, ГО, ІV-Е въззивен състав
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ
решение №20017128/20.01.2021г., постановено по гр.д. №17399/2020г. по описа на
СРС, 157 състав, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск с правна квалификация чл.124, ал.1 от ГПК,
предявен от К.Ю.И., ЕГН **********, срещу „К.И.И.Б.“
ЕАД, ЕИК ******, че К.Ю.И. не дължи
на „К.И.И.Б.“ ЕАД сумата в размер на 11901,74 лева по
договор за заем №50033317207/04.02.2013г.
ОСЪЖДА „К.И.И.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, да
заплати на К.Ю.И., ЕГН **********,
разноски държавна такса за въззивното производство в размер на 238,04 лева, както и разноски за държавна такса за първоинстанционното производство в размер на 476,31 лева.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на адв. Р.А. за присъждане на
адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗА.
Решението подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.