Р Е Ш
Е Н И Е № 359
гр.
София, 03.11.2017
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, І-ви въззивен състав в открито съдебно заседание на 09.10.2017г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Росина Дончева
при секретаря Цветанка П.
разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 349 по описа на съда за 2017 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс.
Образувано е по въззивна жалба от К.Н.Л.
срещу решение № 87/03.06.2016 г., пос Т.ено по гражданско дело № 1094/2012 г. по описа на РС - гр. Елин
Пелин, с което е отхвърлен искът на жалбоподателя за делба на единадесет
поземлени недвижими имота – земеделски земи. Жалбоподателят счита, че
обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Оспорва решаващия извод
на първоинстанционния съд за недоказаност на
твърдението, че М. С. и А.Т.са били съпрузи. Счита, че това обстоятелство се установява
от представените по делото официални документи, независимо от липсата на акт за
граждански брак. Поддържа, че
този акт вероятно е погинал при преместване на архива на с. О. в с. Д.К., а
впоследствие – в с. Г. М., без да има възможност за възстановяването му.
Навежда довод, че съдът е бил длъжен да укаже на страните възможността, кметът
на общината да инициира охранително производство по повторно съставяне на акт
за граждански брак в случаите на негово изгубване или унищожаване. Оспорва
извода на ЕПРС относно непритежаването на качеството „последваща
съпруга“ от страна М. С.. Изтъква, че последната е починала през 1999г., а А.Т.–
през 1993г. Моли съда да отмени
обжалваното решение и да пос Т.и нов съдебен акт по
съществото на спора, с който уважава предявения иск. Претендира разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор единствено от особения
представител на съделителката Ж.С. – адв. В.М., която оспорва жалбата и изразява становище за
правилност на обжалваното решение. Изтъква, че в представеното удостоверение за
наследници М. С. не е посочена като наследник на А. Т., както и че не е
доказано сключването на законен брак между тези лица, което изключва
възможността, С. да е наследила част от имуществото на Т. и да извършва разпоредителни действия с
него. Счита за недопустимо, в делбеното производство
да се установяват факти, които биха били предмет на особено охранително
производство, провеждано по реда на глава ХV от ГПК. Моли съда да остави без
уважение жалбата и да потвърди обжалваното решение.
В
открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
жалбоподателят се представлява от адв. К., който
поддържа жалбата, представя писмени доказателства и моли съда да я уважи.
Претендира разноски и представя списък по чл. 80 от ГПК.
В
открито съдебно заседание пред въззивната инстанция съделителката Ж.С. се представлява от особения представител
адв. М., която оспорва жалбата и я счита за
неоснователна. Поддържа отговора, представя писмено с Т.ище,
в което излага съображения за недоказаност на иска, и моли съда да остави в
сила обжалваното решение. Претендира за присъждане на възнаграждение в качеството
й на особен представител.
От
останалите съделители в открито съдебно заседание
пред въззивната инстанция се явяват единствено С.Д., И.Е.
и Д.Н., които оспорват жалбата и поддържат с Т.ището,
изразено от адв. М..
Съдът
намира, че фактическата обс Т.ка
по делото, ус Т.ена въз
основа на събраните пред първоинстанционния съд
доказателства, е описана коректно и изчерпателно в обжалваното решение, поради
което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В
производството пред въззивната инстанция са издадени
съдебни удостоверения на жалбоподателя за снабдяването му с доказателства
относно съществуването на граждански брак между А.Т.и М. С., и освен това са му
дадени указания да представи доказателства за идентичност между лицето М. З. С.
с ЕГН ********** и лицата, посочени като М. З. Т.а и М. А.С., както и между лицето А. С. Т. и посоченото на л. 398 от първоинстанционното дело лице А. С.А..
В
изпълнение на дадените указания, жалбоподателят е представил документи, измежду
които въззивният съд е приел като доказателства по
делото извлечение от регистър на населението, касаещо
А. С. Т. и М. З. С., регистрационен
картон на М. З. С. от 23.12.1977 г., протокол от открито съдебно заседание по
гр.д. № 306/1987 г. на РС - Елин Пелин, нотариална покана от Д.С., Т. С. и Н.С.
до М. Т.а от 14.03.1991 г.,
удостоверение № 51/1976 г. на Народен съвет - с. О., касаещо
получаване на наследствена пенсия на А. С. Т. от М. З. Г. (или Т.), удостоверение от
12.08.1957 г. на Народен съвет - с. С. за А. С. Т., в което като негова съпруга е посочена М. А.С.,
удостоверение на Общински народен съвет с. Г. М. от 13.07.1983 г., в което като
законни наследници на А. С. Т., починал
на 22.02.1976г., са посочени съпругата му М. З. Т.а и племенникът му К.Н.Л., както и молба-декларация,
изх. № 44 от 03.03.1976 г. от наследници на А. Т., с
която лицата М. З. Т.а и К.Н.Л.
декларират, че имат такова качество.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
В
конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от
надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото
съдия.
Същото
е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните
и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително
предявените такива.
Разгледано
по същество, решението е правилно, поради следните съображения.
Ищецът
К.Л. извежда претендираните от него собственически
права върху процесните имоти по завещание от М. З. С.
(починала през 1993г.). Твърди, че тя е била съпруга на А. С. Т. (починал през 1976г.), който притежавал
имотите към момента на включването им в ТКЗС. Последните били възстановенис решения на Поземлената комисия в с. Г. М. от
1998 г. и 1999 г.
За
да отхвърли предявения от К.Л. иск за делба, първоинстанционният
съд е формирал решаващ извод, че М. С. и А.Т.не са имали сключен граждански
брак (какъвто след 28.05.1945г. би бил единствено валиден), поради което С. не
е наследница на Т.. Съответно, в
имуществото, което тя завещава на жалбоподателя К.Л., не се включват никакви
части от имуществото на починалия преди нея А. Т.. Поради това и доколкото
страните не спорят (а и в самата искова молба се сочи), че процесните
имоти са принадлежали само на А. Т., ЕПРС е преценил, че кръгът наследници, на
който поземлената комисия е възс Т.ила имотите, не включва ищеца Л., и е отхвърлил иска за
делба.
Настоящият
съдебен състав напълно споделя изложените от първоинстанционния
съд мотиви относно липсата на граждански брак между завещателката
на ищеца и собственика на процесните имоти към
момента на масовизацията им, като препраща към съответната част от тях на
основание чл. 272 от ГПК. Събраните във въззивното
производство доказателства не обуславят различен извод, тъй като:
-
Независимо от дадените изрични
указания за представяне на удостоверения за идентичност между лицето М. З. С. с
ЕГН ********** и лицата, посочени като М. З. Т.а и М. А.С., както и между лицето А. С. Т. и посоченото на л. 398 от първоинстанционното дело лице А. С.А., такива удостоверения
не са били представени. Поради това не може да се приеме, че различните
документи (включително и представените във въззивното
производство), съдържащи имената М. З. С., М. З. Т.а, М. З. Г. (или Т.) и М. А.С., се отнасят
до едно и също лице. Дори за някое от тези лица да се предположи брачна връзка
с А. С. Т., не може да се обоснове извод
за негова идентичност със завещателката М. З. С.. По
аналогични съображения, не е доказана идентичност и между лицата с имена А. С. Т. и А. С.А.. В съответствие с разпоредбата на
чл. 154, ал. 1 от ГПК, на жалбоподателя са били дадени ясни и недвусмислени указания
за доказване на горните обстоятелства, поради което той следва да понесе
неблагоприятните последици от недоказването им.
-
Дори хипотетично да се приеме, че
документите, в които се срещат имената М. З. С., М. З. Т.а, М. З. Г. (или Т.) и М. А.С., касаят едно
и също лице, както и че документите, в които се срещат имената А. С. Т. и А. С.А., също касаят едно и също лице,
няма основание за извод, че тези две лица са имали сключен граждански брак
помежду си. Това е решаващо обстоятелство, за доказването на което ищецът е
получил изрични указания с доклада на делото в първото открито съдебно
заседание. По този въпрос следва да се споделят изложените от районния съд
съображения за конститутивното действие на акта за
граждански брак, както и за последиците от липсата на такъв. Наистина, ако по
делото беше доказано, че актът е бил загубен или унищожен не по вина на
ползващата се от него страна, би било допустимо, фактът на сключения брак да се
докаже със свидетелски показания (арг. от чл. 165,
ал. 1 от ГПК). По настоящото дело, обаче, не е доказано по несъмнен начин
изгубване или унищожаване на акта за граждански брак (ако такъв е съществувал),
а единствено се навеждат предположения за това въз основа на твърдения за
многократни премествания на архива на с. О. и засягането му от пожар. (В същия
смисъл е и текстът на въззивната жалба, в която се
сочи, че актът вероятно е бил унищожен или изгубен.) Въпреки издадените за
ус Т.яване на горните
обстоятелства съдебни удостоверения (л. 85 и 86 от настоящото дело), не са
ангажирани доказателства за погиване на архива в следствие от пожар, нито за
отразяване на претендирания брак в други регистри и
по- конкретно – в НБД „Население“. Не са ангажирани и свидетелски показания за
наличие на граждански брак между посочените лица. Доказването на
исковите претенции е било в тежест на ищеца, следователно, той е трябвало да
проведе пълно такова, т.е. въз основа на преки доказателства със сигурност да ус Т.и съществуването на претендираните
от него спорни факти, което в случая не е направено. Наистина, съдебната
практика (Решение № 226 от 12.07.2011 г.
на ВКС по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о., ГК) допуска пълно доказване и въз
основа на косвени доказателства, но за целта е необходимо, те да са достоверни,
непротиворечиви и да не се опровергават от други доказателства. В случая тези
изисквания не са изпълнени, тъй като част от наличните документи отразяват
едностранни изявления на ищеца Л. и/или завещателката
С. (напр. удостоверението на л. 137 и декларацията на л. 140 от настоящото
дело) и субективни представи и правни изводи на трети лица, които нямат
качеството на свидетелски показания (напр. нотариалната покана на л. 136 от
настоящото дело и решение за отпускане на наследствена пенсия на л. 301 от първоинстанционното дело). Други документи не удостоверяват
брачна връзка, а единствено родителско качество на лицата (л. 398 от първоинстанционното дело) или принадлежността им към едно и
също домакинство (л. 130 – 132 от настоящото дело). Същевременно, удостоверенията
за наследници на л. 31 и л. 339 от първоинстанционното
дело противоречат на удостоверението за наследници на л. 45 – 48 от същото дело
и на удостоверението за наследници на л. 139 от настоящото дело, а св.
Стоименова споделя свои лични впечатления, според които през 1991 г. М. З. лично
е заявила, че няма брак с А.Т.(л. 379 от първоинстанционното
дело). При това следва да се има предвид, че последните цитирани доказателства
са ангажирани по реда на насрещното доказване. То, за разлика от главното
доказване, не е необходимо да бъде пълно, нито предполага безспорно и несъмнено
установяване на определени факти. Негова цел е само разколебаване на
убедеността в съществуването на други факти, за които насрещната страна носи доказателствената тежест. Поради това, дори само тези
доказателства са достатъчни да опровергаят твърдението на ищеца за наличие на
граждански брак между завещателката М. С. и собственика
на процесните имоти преди масовизацията им А. Т..
-
Неоснователно във въззивната жалба се поддържа, че районният съд е следвало
да даде напътствия на ищеца във връзка с приложението на чл. 542, ал. 2 от ГПК
и чл. 38, ал. 5 от ЗГР, тъй като тези разпоредби касаят иницииране на отделно съдебно
производство, докато задълженията на съда по чл. 7, ал. 1 и чл. 10 от ГПК се
отнасят само до решаване на делото, което вече е висящо пред него. Отделно от
това, цитираните разпоредби регламентират единствено правна възможност, но не и
задължение за иницииране на такова производство, като тя е предоставена на
кмета, а не на отделно лице, заинтересовано от възс
Т.яване на регистрите по съдебен ред. Поради това
настоящият съдебен състав намира, че възможните действия по възстановяване на
регистри за гражданско състояние е следвало да бъдат предприети, както и
очакваният положителен ефект от тях е следвало да бъде преценен, от самата
заинтересована страна, а районният съд не е бил длъжен да й дава указания в
тази насока.
-
Не съответства на действителното
фактическо положение твърдението на жалбоподателя, че М. С. е починала през 1999г., а А.Т.– през 1993г. От
представените по делото удостоверения за наследници и преписи- извлечения от
акт за смърт се установява, че А.Т.е починал на 23.02.1976г., а М. С. – на
02.05.1993г.
Дори
да се приеме за доказано съществуване на граждански брак (респ. валиден
църковен брак от преди 28.05.1945г.) между А.Т.и М. С., жалбоподателят нито е
изложил твърдения, нито е ангажирал доказателства за момента на неговото
сключване. Поради това, както правилно е посочил и ЕПРС, не може да се изключи
възможността, С. да е имала качеството „последващ
съпруг“ на Т. по смисъла на чл. 9а от ЗН, в който случай ищецът (в качеството си на неин наследник по завещание) не
би наследил имотите, принадлежали на Т..
По така изложените съображения съдът намира, че ищецът не е
доказал, че е съсобственик на процесните имоти.
Поради това и доколкото никой от останалите съделители
(ответници) не е поискал делба на имотите само между
действителните съсобственици (арг. от Тълкувателно
решение № 99 от 10.12.1979 г. по гр. д. №
80/79 г., ОСГК), предявеният иск
правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд, а
пос Т.еното в този смисъл
решение следва да бъде потвърдено.
С
оглед изхода на делото, в полза на особения представител на съделителката
Ж.С. – адв. В.М. следва да се определи възнаграждение
по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК и да се осъди жалбоподателя да го внесе по
сметка на ОС- София. Въз основа на данъчните оценки на процесните
имоти (л. 54 – 64 от първоинстанционното дело), потенциалния дял
на съделителката С. в съсобствеността, и съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 4, изречение второ, вр. ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, размерът на това
възнаграждение е 300 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 87/03.06.2016 г., постановено по
гражданско дело № 1094/2012 г. по описа на РС - гр. Елин Пелин.
ОСЪЖДА жалбоподателя К.Н.Л. с ЕГН ********** и адрес ***,
да заплати по сметка на Софийския окръжен съд възнаграждение за особения
представител на съделителката Ж.С. във въззивното производство в размер на 300 лв.
Решението
може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчване на препис от
него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.