№ 9265
гр. София, 20.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГЕОРГИ СТОЕВ
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело №
20231110108330 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 ГПК.
Производството е образувано е по предявени при условията на обективно
съединяване от ищеца Б. П. Ж. срещу ДРУЖЕСТВО искове за прогласяване за нищожността
клаузата, предвидена в чл. 11от Договор за потребителски кредит № F9006024 от 24.02.2022
г., предвиждаща заплащане на неустойка и осъдителен иск за осъждане на ответника да
заплати сумата от 50,00 лева, частична претенция от пълния размер от 747,70 лева,
представляваща недължимо платени суми за неустойка по Договор за потребителски кредит
№ F9006024 от 24.02.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване
на исковата молба – 16.02.2023 г., до окончателното й изплащане.
Ищцата твърди, че е сключила с ответника договор за потребителски кредит №
F9006024 от 24.02.2022 г. , съгласно който получил а заемна сума в размер на 1000,00 лева,
със задължение да я върне на 10 погасителни вноски. Твърди се, че клауза на чл. 11 от
процесния договор за потребителски кредит предвижда заплащането на неустойка в размер
на 747,70 лева, в случай че ищцата не предостави едно от посочените в договора
обезпечения в 7-дневен срок от подписване на договора. Твърди се, че ищцата изцяло е
погасила задълженията си по договора. Твърди се, че договорът не отговаря на изискванията
по чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 от ЗПК. Посочва се, че договорът е нищожен на основание чл. 11,
ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 от ЗПК, поради посочване размера на ГПР единствено като процент, а
не като точна стойност и без изрично да са описани основните данни, послужили за
изчисляването му. Твърди се, че уговорената неустойка накърнявала добрите нрави, тъй като
излизала от присъщите й функции и целяла накърняване на добрите нрави. Сочи се, че е
налице и заобикаляне на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Посочва се, че клаузата за
уговорената неустойка се явява неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 о т ЗЗП,
1
понеже обуславяла заплащането на необосновано висока неустойка и клаузата не била
индивидуално уговорена. Направено е искане за уважаване на исковите претенции и
присъждане на сторените разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
предявените искове се оспорват като неоснователни. Изложени са твърдения, че на
основание чл. 11.6 и сл. от договора задължението за неустойка е било намалено на две
погасителни вноски, като ищцата е извършила плащания по дължимата неустойка.
ПротИ.речИ. на това твърдение, впоследствие в отговора на исковата молба се посочва, че
ищцата е правила плащания само за главница, но не и за неустойка. Твърди се, че на
01.11.2022 г. между страните е сключено споразумение за прекратяване действието на
договора, в който страните са посочили, че нямат претенции една спрямо друга. Посочва се,
че при подписване на договора ищцата е била информирана за всички условия на същия.
Твърди се, че при уговорената неустойка липсва нарушение на добрите нрави, а е налице
санкция за неизпълнение на договорно задължение, предвидена за компенсация на риска на
кредитора и за обезпечение на изпълнението. Сочи се, че неустойката била с
дисциплинираща цел и била израз на свободата на договаряне. Задължението за
заплащането
Софийският районен съд, след като анализира събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Предмет на делото е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно
право с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 172 лева (пълният размер
на претенцията при уважено искане по реда на чл. 214 ГПК), представляваща недължимо
платена сума за неустойка по Договор за потребителски кредит № F9006024 от 24.02.2022
г.,ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба -
14.02.2023 г., до окончателното погасяване на вземането; както и по иска с правна
квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП
действителността на клаузата на клаузата на чл. чл. 11 от Договор за потребителски кредит
№ F9006024 от 24.02.2022 г. , предвиждаща задължение на потребителя за заплащане на
неустойка при неизпълнение на договорни задължения, изразяващи се в предоставяне на
обезпечение - банкова гаранция или поръчител физическо лице, отговарящо на изрично
разписани в контракта условия.
Фактическият състав, който поражда правото на ищеца да иска връщане на
престацията, включва следните елементи: 1) имуществено разместване между патримониума
на две лица, т.е. даване, респективно получаване на някакво благо 2) при начална липса на
основание за осъщественото имуществено разместване.
В тежест на ищеца по делото е в условията на пълно и главно доказване да
установи факта на плащането на процесната сума, като в тежест на ответника остава да
докаже наличието на правно основание, което да обосновава задържането на паричната
престация. В този смисъл Решение № 369 от 18.06.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 3821/2023 г.;
2
Решение № 50143 от 1. 1. 2022г. На ВКС по гр. д. №4307/2021г., III г. о.,ГК; Постановление
№ 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС.
В тежест на ответника по делото по предявения иск с правна квалификация чл.26,
ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП е да установи в условията
на пълно и главно доказване, 1) възникването на валидно облигационно отношение по
договор за кредит между него и ответника, по силата на което е предоставил уговорената
парична сума; 2) както и валидността на клаузата на чл. 11, ал. 3 от процесния договор за
кредит.
Настоящият състав приема за установено, след анализ на приетите по делото писмени
доказателства, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по
Договор за потребителски кредит № F9006024 от 24.02.2022 г. Кредитополучателят по
договора е физическо лице, което при сключването е действало извън рамките на своята
професионална или търговска дейност, поради което правоотношението следва да се
квалифицира като договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Кредиторът е
предоставил на кредитополучателя сумата от 1 000 лева, като последният се е задължил да
погаси дълга в срок, чрез 10 равни анюитетни вноски, съгласно приетия от страните
погасителен план. Процесната сума е усвоена изцяло от длъжника.
Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието
„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13
ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може
или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите
на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на
тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на
обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi
Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.
Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства,
националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да
компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или
доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на
защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо
продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и
на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова
страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да
повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от
Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от
Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки
изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните –
в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата
3
неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната
практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на
формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на
съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между
тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.
По отношение на чл.11 от договора - клаузата представлява неустойка, която
предвижда, че при неизпълнение на задължение за предоставяне на 1) банкова гаранция,
издадена от търговска банка със седалище на територията на Република България и/или 2)
застрахователна полица за сключен в полза на кредитора застрахователен договор, при
изрично одобрен от кредитора застраховател, с предвиден застрахован риск от
неизпълнение, като обезпечение на задълженията за главница и възнаградителна лихва, в
тежест на заемополучателя се начислява неустойка, платима разсрочено заедно с вноските
по погасителния план. Уговорена по този начин неустойката обезпечава не пряко
изпълнението на задълженията за връщане на главницата и заплащане на
възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение. Така уговорена неустойката се дължи независимо от своевременното
изпълнение на задълженията за главница и лихва съобразно уговорения погасителен план.
Съдът приема, че така уговорената неустойка по своя характер притежава санкционна
функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира със
задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски), което се отклонява
от обезпечителната и обезщетителната си функция, което протИ.речи на принципа на
добросъвестността. С оглед обстоятелството, че същата е включена наред с основното
задължение по погасителния план също води до извод, че не цели обезпечаване на кредита,
а скрито възнаграждение, т.е. без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно
основание заобикаля закона с оглед чл.19, ал.4 ЗПК вр. пар.1 ДР ЗПК. Отделно от това, с
така уговорената неустойка се цели дерогиране разпоредбите на глава 4 от ЗКП, касателно
оценката на кредитоспособността на потребителя, която оценка следва да бъде извършена
преди сключване на договора за потребителски кредит от страна на заемодателя, което на
самостоятелно основание я прави вероятно.
На следващо място, съгласно чл.19 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при
неизпълнение на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет
на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК ГПК да не е по-висок от
пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). С невключването на скритото
възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по см. на С-453/10 на СЕС,
съответно настоящият съд, анализирайки „неустойката“ стига до извод за неравноправния
им характер, вкл. влечащо неравноправен характер на договора относно цената на
отпуснатия кредит. При включване на това скрито възнаграждение, размерът на ГПР
нараства и по размер нарушава чл.19, ал.4 ЗПК, следователно с оглед чл.19, ал.5 ЗПК,
4
предвиждащ, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за
нищожни, то е налице нищожност на споразумението за допълнителен пакет от услуги.
Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК урежда, че договорът за потребителски кредит съдържа ГПР по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин, т.е.
договорът за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е такова,
ако съответства на параметрите на договореното във връзка със задълженията на
потребителя, неговите преки и косвени разходи. Нарушаване на нормата по чл.19, ал.4 ГПК
води до последиците на чл.22 (конкретно вр. чл.11, ал.,1, т.10 ЗПК) и чл.23 ЗПК, т.е.
договорът за кредит е недействителен и се дължи от потребителят само чистата стойност на
кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. По въпроса, че следва
уговорената в процесния договор „неустойка“ за неосигуряване на обезпечение е разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР – подробно съображения
виж Решение № 529/29.01.2024г. по в.гр.д. № 6422/2023г. по описа на СГС, III-б състав.
Съгласно заключението на вещото лице реалният размер на ГПР е 377%, при отчитане на
претенцията за „неустойка“.
След съвкупен анализ на събрания доказателствен материал настоящата инстанция
счита, че клаузата на чл. 11 от процесния договор за потребителски кредит е
неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и чл. 3, параграф 1 от Директива 93/13
ЕИО. Същата не отговоря на изискванията за добросъвестност и е във вреда на потребителя,
т.е. същата е недействителна и не обвързва страните.
Съгласно заключението по допуснатата СЧЕ, което съдът кредитира изцяло като
обективно и изчерпателно, тъй като съответства на събрания писмен доказателствен
материал, се установява: 1) длъжникът е погасил изцяло задължението по процесния
договор на кредит, плащайки на кредитора сумата от 1 355 лева лева; 2) погасеното вземане
за неустойка се равнява в размер на 172,70 лева, тъй като кредитът е предсрочно погасен,
като неустойката е начислявана за вноските с падеж на 30.03.2022 г. - 28.09.2022 г.
Фактическият състав, правопораждащ притезанието на ищеца с правна квалификация чл. 55
ЗЗД, включва: 1) имуществено разместване между патримониума на две лица, т.е. даване,
респективно получаване на някакво благо 2) при начална липса на основание за
осъщественото имуществено разместване. От съвкупният анализ на доказателствения
материал се установява, че сумата от 172,70 лева, представляваща вземане за неустойка по
чл. 11 от процесния договор е престирана на кредитора при начална липса на основание,
поради което подлежи на връщане. Следователно осъдителният иск с правна квалификация
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД основателен за претендираната сума от 172,70 лева.
По отговорността за разноски:
При този изход на делото отговорността за разноски е на ответника. Ищецът е
представил доказателства за платена държавна такса в размер на 127 лева, както и внесен
депозит за вещо лице в размер на 350 лева. Претендира се заплащане на адвокатско
5
възнаграждение за предоставяне на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, което
съдът определя за двата иска в общ размер на 100 лева с ДДС. Адвокатското
възнаграждение е съобразено с фактическата и правна сложност претенцията по чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, която е обусловена от съединения иск за действителността на чл. 11 от
процесния договор. Настоящият състав не е обвързан от минималните размера на НМРАВ.
Определеното възнаграждение е справедлИ. и съобразено с фактическата и правна сложност
на делото. Потребителят не следва да носи отговорност за сторените от насрещната страна
съдебни разноски, тъй като съгласно Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела |C-224/19 и
C-259/19 член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на
ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява
част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера
на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на
нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че
подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да
упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху
евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. В този смисъл виж и
Определение № 366/16.08.2022 г. по гр.д. № 1085/2022 г., по описа на ВКС, I Т.О.
Определение № 1911/08.07.2024 г. по гр.д. № 870/2024 г., по описа на ВКС, I Т.О. Решение от
21.03.2024 г. по дело C-714/22 г.
Така мотивиран, настоящият състав на Софийският районен съд:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК
установителен иск от Б. П. Ж., ЕГН **********, срещу ДРУЖЕСТВО, ЕИК *********, че
клаузата на чл. 11 от Договор за потребителски кредит № F9006024 от 24.02.2022 г,
предвиждаща заплащане на неустойка при неизпълнение на договорни задължения,
изразяващи се в предоставяне на обезпечение, е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр. 1 от
ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП.
ОСЪЖДА ДРУЖЕСТВО, ЕИК ********* да заплати на Б. П. Ж., ЕГН **********,
на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 172,70 лева, представляваща платена при
начална липса на основание престация по нищожна клауза, предвиждаща задължение за
заплащане на неустойка по Д Договор за потребителски кредит № F9006024 от 24.02.2022 г.,
ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба –
14.02.2023 г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ДРУЖЕСТВО, ЕИК ********* да заплати
на Б. П. Ж., ЕГН **********, сумата от 472 лева, представляваща сторените съдебни
разноски в рамките на първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА ДРУЖЕСТВО,
ЕИК ********* да заплати на адв. Х. П. Й. от САК, сумата от 100 лева с включено ДДС,
6
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в
първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7