№ 1778
гр. София, 31.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ИВ. ЗАФИРОВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20221110151201 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ АД /конституирано като правоприемник на преобразуваното в хода на процеса
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД/ срещу Я. Т. Х., с която са предявени
установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2
ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 1033,03 лева, представляваща прехвърлено чрез цесия вземане за
главница по Договор за стоков кредит №452407 от 24.06.2019 г., сключен с "Банка ДСК"
ЕАД, ведно със законната лихва от 14.04.2021 г. до изплащане на вземането, сумата от
200,61 лева, представляваща договорна лихва за периода от 24.7.2019 г. до 24.12.2020 г.,
сумата от 62,54 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 01.04.2020 г. до
26.03.2021 г., които суми е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 21041/2021 г. по
описа на СРС, 175-ти състав.
В исковата молба се твърди, че между ответника и „Банка ДСК“ ЕАД е сключен
Договор за стоков кредит № 452407 от 24.06.2019 г. Сочи се, че вземането произтичащо от
процесния договор е прехвърлено на ищеца по силата на сключен Договор за покупко-
продажба на вземания (цесия) от 17.06.2020 г. и допълнително споразумение към него от
28.10.2020 г. с Приложение № 1.1/28.10.2020 г. Излага се, че банката е упълномощила
ищцовото дружество да уведоми длъжника за сключената цесия, като към исковата молба се
прилага Уведомление за извършено прехвърляне на вземания и се развиват съображения, че
длъжникът следва да се счита уведомен за цесията с получаване на препис от исковата
молба. Поддържа, че съгласно процесния договор за кредит, банката е отпуснала стоков
кредит в размер на 1 700,21 лева за закупуване/заплащане на стоки и/или услуги, продавани
от „Технополис България“ ЕАД, която сума сочи, че е усвоена еднократно по сметка на
„Технополис България“ ЕАД. Сочи, че кредитът е следвало да се върне на 18 месечни
вноски, 17 от които в размер на 117,41 лева, а остатъкът в размер на 117,40 лева се дължал с
последната погасителна вноска. Излага, че съгласно чл. 6 от Договора ГЛП е в размер на
28,77 %, като останалата непогасена договорна лихва за периода от 24.07.2019 г. до
24.12.2020 г. възлизала на сумата от 200,61 лева. Аргументира, че е дължима и мораторна
1
лихва за периода от 01.04.2020 г. до 26.03.2021 г. Поддържа, че задължението по процесния
договор е изцяло падежирало на 24.12.2020 г., като сочи и че за периода на извънредното
положение, обявено в страната, не са начислявани лихви за забава. При тези твърдения моли
съда да уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба чрез назначения
от съда особен представител, с който предявените искове се оспорват като неоснователни.
Ответникът излага, че клаузите от процесния договор не били индивидуално уговорени.
Сочи, че липсвала ясно разписна методика досежно формирането на ГПР и развива
съображения за нищожност на клаузата, в която е посочен размерът. Сочи, че част от
главницата по кредита служила за плащане на застрахователна премия, чийто размер не бил
включен в годишния процент на разходите. Моли съда да отхвърли предявените искове.
Софийски районен съд, като взе предвид доводите от страните и прецени събраните
по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено следното от
фактическа и правна страна.
Исковата молба е редовна, а предявените с нея искове са процесуално допустими.
По така предявените искове, в доказателствена тежест на ищеца е да докаже при
условията на пълно и главно доказване следното: възникване на правоотношението по
Договор за стоков кредит № 452407 от 24.06.2019 г. с твърдяното от ищеца съдържание; че
ответникът е усвоил твърдения от ищеца кредит в размера, посочен в исковата молба;
настъпване на падежа на задължението за връщане на вноските по кредита; размер на дълга
за главница; уговорената между страните възнаградителна лихва и непогасеният размер;
сключването на договора за цесия; съобщаването на цесията на ответника, съществуването и
размера на главния дълг, изпадането на ответника в забава и размера на обезщетението за
забава.
В доказателствена тежест на ответника е при установяване на гореописаните
обстоятелства да докаже плащане на процесните задължения.
По делото липсва спор и с обявения за окончателен доклад съдът е обявил за
безспорни и ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК следните
обстоятелства: че между „Банка ДСК“ ЕАД и ответника е сключен Договор за стоков кредит
№ 452407 от 24.06.2019 г., по силата на който банката е отпуснала стоков кредит в размер на
1 700,21 лева за закупуване/заплащане на стоки и/или услуги, продавани от „Технополис
България“ ЕАД, която сума е усвоена еднократно по сметка на „Технополис България“ ЕАД;
че кредитът е следвало да се върне на 18 месечни вноски, 17 от които в размер на 117,41
лева и последна в размер на 117,40 лева, че ГЛП е в размер на 28,77 %; че задължението по
процесния договор е изцяло падежирало на 24.12.2020 г. Освен безспорния им характер,
тези обстоятелства се установяват по категоричен начин от приетия Договор за стоков
кредит, ведно с общи условия и погасителен план към него.
От приетото и неоспорено експертно заключение по съдебно-счетоводната
експертиза, което съдът кредитира като пълно, ясно и компетентно изготвено, се установява,
че главницата по кредита е изцяло усвоена и ответникът е погасил чрез плащане изцяло
първите осем вноски по погасителния план с падежи от 24.07.2019г. до 24.02.2020г. Също
така е заплатил частично сумата от 0,83 лева по деветата вноска с падеж 24.03.2020г., от
който момент ответникът е изпаднал в забава. Общият размер на извършените от ответника
плащания по кредита е 940,11 лева, от които 667,18 лева са отнесени в погашение на
2
главницата, а 272,93 лева – на възнаградителната лихва. Неплатеният остатък от главницата
по кредита е в размер на 1033,03 лева, неплатената възнаградителна лихва е в размер на
200,61 лева, а законната лихва върху неплатената главница за периода от 01.04.2020г. до
26.03.2021г. е в размер на 73,17 лева. Следователно неплатените от ответника задължения
по договора съответстват изцяло на размера на исковите претенции.
От приетия Договор за покупко-продажба на вземания от 17.06.2020г. се установява,
че „Банка ДСК“ АД е прехвърлила на „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД /понастоящем преобразувано в АД/ описаните вземания по сключени от банката
договори за необезпечен стоков кредит на физически лица в просрочие описани в приемо-
предавателен протокол. С Допълнително споразумение от 28.10.2020г. за цедиране на
вземания към рамков договор за по говор за покупко-продажба на вземания от 17.06.2020г.,
на ищеца са прехвърлени и вземанията, описани в приложение 1.1. към споразумението, а
съгласно приложението, предмет на цесията са и процесните по настоящото дело вземания
срещу Я. Т. Х. по договора за стоков кредит.
Представено е уведомление, изходящо от цедента „Банка ДСК“ ЕАД до ответника за
прехвърлянето на процесните вземания, както и пълномощно, издадено от „Банка ДСК“ АД
в полза на ищцовото дружество, с правото да уведомява от името на банката всички
длъжници по цедираните вземания по силата на допълнителното споразумение от
28.10.2020г. Представено е и потвърждение за цесията на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД,
изходящо от цедента „Банка ДСК“ АД. Всички тези книжа са връчени заедно с преписа от
исковата молба на ответника Я. Т. Х. чрез назначения му особен представител.
Съгласно последователната съдебна практика /Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС
по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК; Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. №
1711/2013 г., I т. о., ТК/, приложеното към исковата молба и връчено заедно с нея
уведомление за цесия съставлява надлежно връчване по смисъла на чл. 99, ал. 4 ГПК и съдът
е длъжен да зачете неговото действие съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК. Както е изяснено с
Решение № 114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК, тази постановка е
валидна както в исковото производство по осъдителен иск, така и в това по специалния
установителен иск по реда на чл. 422 ГПК. Според даденото с него разяснение, не е
възможно уведомяването съгласно чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД от цедента да бъде заместено от
съобщението за издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, тъй като
заповедта за изпълнение и съобщението са издадени от съда, а не от цедента, нито от негов
пълномощник. Получаването на уведомлението за цесията в рамките на исковото
производство с връчване на приложените към исковата молба доказателства, едно от които е
изходящото от цедента или неговия пълномощник съобщение по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД,
обаче, не може да бъде игнорирано. Следователно с връчване на уведомлението в хода на
исковото производство цесията има действие спрямо длъжника. В тази насока са и
указанията дадени с т. 9 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Също
така, както е уточнено с Решение № 198 от 18.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 193/2018 г., I т.
о., ТК, връчването на книжата по делото на назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен
представител на ответника представлява надлежно уведомяване на ответника.
Ето защо ищецът се явява активно материалноправно легитимиран да претендира
процесните вземания в качеството си на цесионер по посочения по-горе договор за цесия и
допълнително споразумение към него.
Относно релевираните от ответника възражения за недействителност на договора
съдът намира следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребитеския кредит "договорът
за потребителски кредит" е писмен договор с конкретни реквизити, въз основа на който
3
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и
"кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по договор за
потребителски кредит и не действа в рамките на своята професионална или търговска
дейност, а "кредитор" е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя
потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност.
От съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и съдържанието
на правата и задълженията, се установява, че същият представлява договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Кредитополучателят е физическо лице, на което по силата
на процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на
търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството на потребител
по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно банката е търговец по смисъла на § 13, т.
2 от ДР на ЗЗП. Съдържанието на договора сочи на съглашение, по силата на което
кредиторът се задължава да предостави на потребителя – физическо лице стоков кредит,
като не са налице изключенията по чл. 4 от ЗПК. При така възприетото съдът приема, че за
валидността на този договор са приложими разпоредбите на Закона за потребителския
кредит, които имат императивен характер.
В тази насока, на първо място въведеното от ответника чрез неговия особен
представител възражение за липса на посочена в договора методика за определяне на
годишния процент на разходите, е неоснователно. Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не
изисква от банката да включва в договора за кредит методиката за определяне на ГПР
/същата се съдържа в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК/, а единствено да посочи
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. В случая взетите предвид от банката
допускания се съдържат в погасителния план към договора за стоков кредит, в който е
уточнено, че за целите на изчисление на ГПР се приема, че договорът за потребителски
кредит ще е валиден за срока, за който е бил сключен и при параметрите, при които е
изготвен настоящият погасителен план. Посочено е също, че в случаите, когато договорът за
кредит позволява на потребителя различни възможности за неговото усвояване, допуска се,
че общият размер на кредита е усвоен незабавно и изцяло.
Като се вземе предвид обстоятелството, че процесният договор за стоков кредит е с
предварително установен размер на главницата, усвоен еднократно, и с фиксиран размер на
възнаградителната лихва за срока на договора, както и че вземанията по него са платими на
предварително определени анюитетни вноски по погасителен план, съдът намира, че
липсват други допускания по т. 3 от Приложение № 1 към ЗКИ, които банката да вземе
предвид при изчисляването на годишния процент на разходите. Ето защо съдът намира, че
изискването за посочване на приложените при определяне на ГПР допускания е спазено в
процесния договор.
Основателно е, обаче, възражението на ответника чрез особения му представител за
4
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради неправилно изчисляване на годишния процент
на разходите с оглед невключването в него на застрахователната премия по сключената чрез
„Банка ДСК“ ЕАД застраховка. Съгласно т. 1 от договора за стоков кредит, кредиторът
отпуска на кредитополучателя стоков кредит в размер на 1700,21 лева за закупуване на вещ
от „Технополис България“ ЕАД с цена 1544 лева, както и за сключване чрез „Банка ДСК“
ЕАД на застраховка с „Групама Животозастраховане“ ЕАД и „Групама Застраховане“ ЕАД
по пакет „Стандарт +“ за лица от 18 до 64 с еднократна застрахователна премия в размер на
156,21 лева.
Съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съдържанието на термина „общ разход по кредита
за потребителя“ е изяснено с пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
От така изложените императивни норми следва изводът, че застрахователните
премии представляват общ разход по кредита за потребителя, който следва да бъде включен
в състава на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, в случаите, в които
сключването на застрахователния договор е задължително условие за получаване на кредита
или задължително условие за ползване на кредита при конкретните параметри /напр. срок на
договора, размер на възнаградителната лихва и на допълнителните разходи и пр./. Също
така следва изводът, че при наличие на посочените от закона условия, застрахователната
премия представлява разход по кредита за потребителя независимо от това, дали тя се
заплаща пряко от потребителя на застрахователя, дали се заплаща от потребителя на
кредитора и последният я превежда в полза на застрахователя или в договора е уговорено
потребителят да бъде кредитиран с размера на премията /какъвто е настоящият случай/.
Законът не провежда разграничение между тези хипотези, защото във всички тях плащането
на премията е за сметка на потребителя и оскъпява размера на получения от него кредит
чрез извършване на допълнителни разходи.
В конкетната хипотеза сключването на застрахователния договор е изрично
предвидено в т. 1 от договора за стоков кредит, с определен в него конкретен застраховател
и пакет на застрахователното покритие, както и е уточнено, че дължимата застрахователна
премия ще бъде кредитирана от страна на банката /т.е. ще бъде включена в главницата по
кредита в допълнение към стойността на стоката, за чието закупуване ответникът-
потребител е сключил договора за стоков кредит/. Същевременно ищецът по делото не е
представил каквито и да било доказателства, от които да се установи наличието на
упражнено от потребителя при сключване на договора за кредит право на свободен избор
относно сключването на допълнителния застрахователен договор. Не е представена
преддоговорната информация, предоставена от банката под формата на стандартен
европейски формуляр, не е представено искането на потребителя за сключване на договора
за кредит с оглед допълнителните услуги в него, нито друг изходящ от потребителя
документ, в който да се съдържа негово волеизявление, че избира да се ползва от такава
застраховка като допълнителна незадължителна услуга. Впрочем по делото не е представена
дори застрахователната полица.
5
При това положение, като се вземе предвид обстоятелството, че договорът за кредит е
предварително изготвен от банката, че сключването на застраховката е изрично предвидено
в неговия предмет и не са представени каквито и да било доказателства, от които да се
направи извод, че потребителят е избрал да го сключи като допълнителна незадължителна
услуга, следва заключението, че в случая застрахователното правоотношение се явява
необходима предпоставка за отпускане на кредита при съдържащите се в него условия, и
разходът за него, в размер на кредитираната застрахователна премия, представлява „общ
разход по кредита“ по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. При извършено от съда
служебно изчисление на ГПР с включена в него застрахователна премия чрез използване на
електронен калкулатор /https://www.calculator.bg/1/crediten_gpr.html/ съдът установи, че
действителният размер на ГПР по процесния договор за кредит е 51,74%, вместо посочения
в договора 32,88%.
Предвид гореизложеното съдът намира, че макар формално процесният договор да
покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират
на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителя, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва
от уговорената сделка.
Съгласно чл. 23 ЗПК, в тази хипотеза потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Както е уточнено в съдебната
практика / Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о, Решение
№ 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и Решение № 50056/29.05.2023
г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, І т. о./ Ако недействителност на договора за кредит по чл.
22 ЗПК се установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението
си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23
ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита.
Това разрешение се отнася и до хипотезата на прехвърлени чрез цесия вземанеия /Решение
№ 60186 от 28.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 1023/2020 г., I т. о., ТК/.
Както беше посочено по-горе, от експертното заключение по ССчЕ се установява, че
общо платената от ответника сума по договора за стоков креди възлиза на 940,11 лева, а
чистата стойност на кредита /без включена в нея застрахователна премия/ възлиза на 1544
лева. Следователно неплатеният остатък от главницата по кредита се равнява на 603,89 лева,
до който размер установителният иск за главница е основателен, а за разликата до пълния
претендиран размер от 1033,03 лева искът следва да бъде отхвърлен. На основание чл. 23
ЗПК следва да бъдат отхвърлени изцяло предявените установителни искове за сумата от
200,61 лева, представляваща договорна лихва за периода от 24.7.2019 г. до 24.12.2020 г.,
сумата от 62,54 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 01.04.2020 г. до
26.03.2021 г.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски имат и двете страни. Ответникът, обаче,
не е сторил разноски, поради което такива не му се дължат. В заповедното производство
ищецът е сторил разноски в общ размер на 75,92 лева, като с оглед уважената част от
6
исковете следва да му бъде присъдена сумата от 35,01 лева. В исковото производство
ищецът е сторил разноски за държавна такса в размер на 25,92 лева, за възнаграждение на
особен представител в размер на 429,62 лева, за възнаграждение на вещо лице в размер на
400 лева, претендира и юрисконсултско възнаграждение, чийто размер съдът определи на
100 лева или общо 955,54 лева. С оглед уважената част от исковете, следва да му бъдат
присъдени разноски в исковото производство в размер на 440,64 лева.
Мотивиран от изложеното, Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
установителен иск с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД при
условията на чл. 23 ЗПК, че Я. Т. Х., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к.
„Филиповци“ № 67, дължи на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, с ЕИК:
*******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3
/правоприемник на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД/, сумата от 603,89
лева, представляваща неплатен остатък от чистата стойност на кредита по Договор за
стоков кредит № 452407 от 24.06.2019 г., сключен с "Банка ДСК" ЕАД, ведно със законната
лихва от 14.04.2021 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 21041/2021 г. по описа на СРС, 175-ти състав,
като ОТХВЪРЛЯ така предявения иск за разликата до пълния претендиран размер от
1033,03 лева; предявения установителен иск с правно основание чл. 430, ал. 2 ТЗ за сумата
от 200,61 лева, представляваща договорна лихва за периода от 24.07.2019 г. до 24.12.2020 г.
и предявения установителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 62,54 лева,
представляваща мораторна лихва за периода от 01.04.2020 г. до 26.03.2021 г.
ОСЪЖДА Я. Т. Х., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к. „Филиповци“ № 67,
да заплати на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, с ЕИК: *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 35,01 лева, представляваща разноски в заповедното
производство и сумата от 440,64 лева, представляваща разноски в исковото производство.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийския градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7