Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 21. 01. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, IV - „В“ въззивен състав, в открито
съдебно заседание на първи октомври две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Елена И.
Членове: 1. Златка Чолева
2. младши съдия Любомир Игнатов
с участието на
съдебния секретар Цветеслава Гулийкова, като разгледа докладваното от младши
съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 7332 по
описа на Софийския градски съд за 2020
г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството е по реда на чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК) и следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от К.Г.П. (с допусната във въззивната жалба техническа грешка във фамилното име “К.”, което въззивният съд приема предвид данните
от исковата молба, първоинстанционното решение и постъпило на 30. 09. 2020 г. становище),
ЕГН **********, адрес *** (въззивник), чрез процесуалния представител адвокат Т.П.,
адрес *** - 13, офис 5, телефон ******. С въззивната жалба се оспорва решение № 72039, постановено на 13. 04. 2020 г. от
Софийския районен съд, 28-и състав, по гр. д. № 8661 по описа за 2019 г.
(обжалвано решение).
С обжалваното решение районният съд изцяло е отхвърлил предявения от
въззивника иск с правно основание по чл. 422 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 405 от Кодекса за
застраховането (КЗ) за установяването на съществуването на вземане за
застрахователно обезщетение в размер на 471 лева и 28 стотинки, ведно със
законната лихва от датата на предявяване на заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение до окончателното изплащане. Решаващите мотиви на първата
инстанция за отхвърлянето на иска са, че застрахователят правомерно е отказал
заплащането на застрахователното обезщетение въз основа на застрахователния
договор.
С въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно,
необосновано и незаконосъобразно (постановено при нарушение на материалния и
процесуалния закон). Конкретно въззивникът посочва, че първата инстанция не е
обсъдила и съобразила събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, с
което е нарушила чл. 236, ал. 2 ГПК. Намира, че макар и районният съд да е
изключил представено от него писмено доказателство поради нечетливост,
застрахователят все пак следва да се приеме за уведомен за прехвърлянето на
собствеността върху застрахованата вещ. Добавя, че дори и да се приеме, че
застрахователят не е бил уведомен, той все пак дължи обезщетение, защото
приобретателят е встъпил в правата по застрахователния договор. Иска от
въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови друго, с
което да приеме за установено, че застрахователят дължи сумата от 471 лева и 28
стотинки. Претендира разноски, включително за адвокатско възнаграждение
за втората инстанция.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „З. “Б.И.”“ АД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***/******(въззиваемо
дружество) чрез процесуалния представител адвокат М.Г.. Въззиваемото дружество
оспорва въззивната жалба и твърди, че обжалваното решение е правилно,
законосъобразно и постановено в съответствие с материалния и процесуалния
закон. Иска от въззивния съд да го остави в сила. Претендира разноски за
въззивната инстанция. Прави евентуално възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на насрещната страна.
Съдът, след като съобрази твърденията на страните, събраните пред
първоинстанционния съд доказателства, направи следните фактически и правни
изводи.
Въззивната жалба е редовна и допустима. При служебна проверка въззивният
съд установява, че обжалваното с нея решение е валидно и допустимо. Относно
правилността му намира следното.
На 13. 12. 2017 г. между В.Х.Я., от една страна, и въззиваемото
дружество, от друга страна, бил сключен застрахователен договор (“автокаско” и
“пълно каско”, застрахователна полица № Е17990017433; л. 9. и л. 10. от делото
на районния съд). По силата на застрахователния договор е било застраховано
следното моторно превозно средство: марка и модел “Ауди А4/S4” с регистрационен
номер ******. Уговореният срок на застрахователния договор е бил от 21. 12.
2017 г. до 20. 12. 2018 г. и при сключването му застрахователната премия е била
платена. Установява се поради липсата на спор между страните, че въззивникът е
придобил правото на собственост върху застрахованото моторно превозно средство
в срока на застрахователния договор. Въззиваемото дружество е било уведомено за
промяната на собствеността (л. 7. от делото на районния съд). На 07. 08. 2018
г. в град Варна въззивникът е бил паркирал застрахованото превозно средство,
като при тръгване е установил щети от неизвестно моторно превозно средство в
дясната странична част (предната и задната дясна врата). Застрахованото моторно
превозно средство е било претърпяло пътнотранспортно произшествие с друго
движещо се неизвестно моторно превозно средство, което не е спазило странична
дистанция. От експертното заключение по изготвената по делото съдебна
автотехническа експертиза се установява механизмът на настъпването на вредите и
тяхната стойност (л. 28. от делото на
районния съд). Имуществените вреди, изчислени по средна пазарна стойност, са
били в размер на 481 (четиристотин осемдесет и един) лева и 70 (седемдесет)
стотинки. На 08. 08. 2018 г. въззивникът е отправил писмена застрахователна
претенция спрямо въззиваемото дружество (опис на щета № 2; № **********; л. 12.
от делото на районния съд). На 27. 08. 2018 г. въззиваемото дружество е
отказало да заплати на въззивника застрахователно обезщетение (л. 4. от делото
на районния съд).
Правопораждащият вземането за
застрахователно обезщетение по чл. 405, ал. 1 от Кодекса за застраховането
фактически състав е следният: наличие на валидно застрахователно обезщетение
между страните, настъпване на вредоносно събитие, увреждане на застрахованото
имущество, причинна връзка между вредоносното събитие и вредите и отправяне на
писмена застрахователна претенция към застрахователя.
Страните не спорят относно сключването
на застрахователен договор за процесното моторно превозно средство, но спорят
дали въззивникът е встъпил като страна по застрахователното правоотношение.
Въззивният съд приема възражението на
въззивника, че е встъпил като страна по застрахователния договор с
придобиването на моторното превозно средство, за основателно. Застрахователят
не оспорва, че въззивникът е придобил застрахованото моторно превозно средство
през време на действието на застрахователния договор и че е бил уведомен за
прехвърлянето. Той оспорва само спазването на изискванията на общите условия, а
именно даването на писмено изрично съгласие след придобиването на собствеността
и извършване на оглед. Въззивникът обаче е встъпил по право като
страна по застрахователния договор въз
основа на чл. 413, ал. 1 КЗ. За разлика от съответната правна норма от
отменения Кодекс за застраховането (чл. 212, ал. 1), приложимата към
разглеждания застрахователен договор норма от действащия КЗ не предвижда
възможност да бъде уговорено друго при прехвърляне на застрахованото имущество.
Следователно
т. 2. 15 от раздел VI от общите
условия към застрахователния договор противоречи на действащия КЗ. Затова отказът на въззиваемото дружество да заплати на
въззивника застрахователно обезщетение, позовавайки се на общите условия на
застрахователния договор, е неправомерен.
От събраните по делото доказателства се
установяват и останалите елементи от правопораждащия фактически състав:
настъпване на вредоносно събитие през периода на действие на застрахователния
договор, съответстващо на покрит застрахователен риск, настъпили вреди на
застрахованото моторно превозно средство, причинна връзка между вредоносното
събитие и вредите и отправяне на писмена застрахователна претенция.
По изложените съображения въззивната жалба е основателна. Обжалваното
решение трябва да бъде отменено изцяло като неправилно, а предявеният
иск да бъде уважен изцяло.
Разноски. С оглед изхода на делото и
предвид своевременно направеното искане, в полза на въззивника следва да бъдат
присъдени разноски. От друга страна, въззиваемото дружество своевременно е
направило възражения по чл. 78, ал. 5 ГПК. Предвид липсата на каквато и да е
правна и фактическа сложност по делото, разноските за адвокатско възнаграждение
трябва да бъдат ограничени до нормативно установения минимум.
В заповедното производство въззивникът е претендирал разноски за
държавна такса в размер на 25 лева и за адвокатско възнаграждение в размер на
350 лева, за чието заплащане по делото има доказателства. По чл. 7, ал. 7 във връзка с ал. 2, т. 1 от Наредба № 1
от 9. 07. 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в
приложимата ѝ редакция Дължимите разноски за адвокатско възнаграждение
трябва да бъдат намалени на 300 лева. С оглед
направеното в откритото съдебно заседание пред първата инстанция възражение за
прекомерност въззивният съд обаче приема, че така определеният минимален размер
на адвокатското възнаграждение продължава да е прекомерно висок с оглед липсата
на правна и фактическа сложност на казуса, вида на производството – заповедно,
и обема на процесуалните действия, извършени представителя на заявителя, свеждащи
се до подготовка и подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение. Предвид чл. 101, пар. 1 от Договора за
функционирането на Европейския съюз, чл. 4, пар. 3 от Договора за Европейския
съюз и разясненията, дадени в решение на Съда на Европейския съюз от 23. 11. 2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, съдът
приема, че в разглеждания случай нормативно установеният минимум на адвокатското
възнаграждение от 300 лева не отговаря на легитимните цели. При това положение
съгласно правото на Европейския съюз и с оглед конкретните условия по казуса
адвокатското възнаграждение за заповедното производство трябва да бъде
определено в размер на 100 лева, които осигуряват изпълнението на тези
легитимни цели. Тогава в полза на въззивника трябва да бъдат присъдени разноски
в заповедното производство в общ размер на 125 лева.
В исковото производство пред първата инстанция
въззивникът е претендирал разноски за държавна такса в размер на 25 лева, адвокатско възнаграждение в размер на 350 лева
и депозит за съдебната автотехническа експертиза в размер на 120 лева, за чието заплащане е приложил доказателства.
Дължимите разноски за адвокатско възнаграждение трябва да бъдат намалени на 300
лева (чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9. 07. 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения в приложимата ѝ редакция). Така
общо дължимите разноски за първоинстанционното исково производство са в размер
на 445 лева.
В производството пред въззивната инстанция въззивникът
е претендирал разноски за държавна такса в размер на 25 лева и за адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лева, за чието заплащане е приложил
доказателства. В случая размерът на адвокатското възнаграждение съответства на
нормативно установения минимум, поради което възражението на въззиваемото
дружество по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. Така общо дължимите разноски за
въззивното производство са в размер на 325 лева.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯВА
решение № 72039, постановено на 13. 04. 2020 г. от Софийския районен съд,
28-и състав, по гр. д. № 8661 по описа за 2019 г., като
вместо това постановявя следното:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО въз основа на чл. 422 във връзка с чл.
415, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 405, ал. 1 от
Кодекса за застраховането, че „З. “Б.И.”“ АД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***,
дължи на К.Г.П.,
ЕГН **********, адрес ***, адрес за кореспонденция град София, ул. “******, офис
5, сумата от 471
(четиристотин седемдесет и един) лева и 28 (двадесет и осем) стотинки,
представляваща застрахователно обезщетение по застрахователна полица № Е
17990017433 за настъпили вреди на моторно превозно средство марка и модел „Ауди
А4“, рег. номер ******, от пътнотранспортно произшествие на 07. 08. 2018 г. в
град Варна, ведно със законната лихва от 20. 11. 2018 г. до окончателното
изплащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение от Софийския
районен съд по ч. гр. д. № 73543 по описа за 2018 г.
ОСЪЖДА
въз основа на чл. 78, ал. 1 от Гражданския
процесуален кодекс „З. “Б.И.”“ АД да заплати на К.Г.П. сумата
от 125 (сто двадесет и пет) лева –
разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА
въз основа на чл. 78, ал. 1 от Гражданския процесуален
кодекс З. “Б.И.” АД
да заплати на К.Г.П.
сумата от 445 (четиристотин четиридесет
и пет) лева – разноски в първоинстанционното исково производство.
ОСЪЖДА
въз основа на чл. 78, ал. 1 от Гражданския
процесуален кодекс З. “Б.И.”
АД да заплати на К.Г.П. сумата от 325 (триста двадесет и пет) лева – разноски във въззивното производство.
Решението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.