Р Е Ш Е Н И Е
№
260938
20.10.2020 година, град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, V граждански
състав, в публично заседание на седми
октовмври две хиляди и двадесета година, в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
при участието на секретаря Петя Мутафчиева, като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 20188 по описа на съда за
2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от М.Ж.М., ЕГН **********,***
против „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ, „Силвър Център“, ет. 2, офис 73 Г, с
която са
предявени обективно съединени при условията на евентуалност искове с
правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 10, чл.11, чл. 19, чл.21,
чл.33 ЗПК, чл.92 ЗЗД за прогласяване
на нищожността на договор за
кредит от 21.07.2017 г., като
противоречащ на императивни законови изисквания, както и при условията на евентуалност за
прогласяване нищожността на клаузата
на чл. 4, ал. 2 от договора за кредит, като противоречаща на добрите прави, заобикалящи
материално – правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняващи договорното
равноправие между страните и нарушаващи предпоставките по чл. 11, т.9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит,
както и да се осъди ответникът да заплати на ищеца сумата от 491, 76 лв.,
представляваща платена без основание неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора за
периода от 20.08.2017 г. до 17.04.2018 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба – 09.12.2019 г. до окончателното й изплащане.
Ищецът сочи, че на 21.07.2017
г. е сключил с ответното дружество
договор за кредит, по силата на който кредиторът са му предоставени в
собственост заемни средства в размер на 1200 лв., при фиксиран лихвен процент по
заема 40, 31 % и годишен процент на разходите – 49,47 %. Съгласно договора за
заем, същият следва да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения:
физическо лице – поръчител, което да
отговаря на следните изисквания: да е навършило 21 годишна възраст; да представи
служебна бележка от работодател за размер на трудовото възнаграждение, нетният
размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е
заемател, поръчител по друг договор за паричен заем, да няма неплатени
осигуровки през последните две години, да няма задължения към други банкови и
финансови институции или ако има- кредитната му история в Централния кредитен
регистър към БНБ една година назад да е със статут не по – лош от „Редовен“ или
банкова гаранция.
При неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение ищецът дължи неустойка на кредитора в размер почти
равен на главницата, която той следва да престира заедно с погасителната вноска, към която се
кумулира вноска за неустойка и падежното вземане нараства значително. Ищецът не
спори, че е усвоил заемния ресурс, но не е дължал плащания за лихва и
неустойка, тъй като договорът за кредит е нищожен на подробно изложените в
исковата молба основания.
Счита, че посоченият в договора фиксиран
лихвен процент в размер на 40,30 % не отговаря на действително приложения
лихвен процент, тъй като уговорената неустойка представлява добавък към
договорната лихва. Поради по – високия лихвен процент нараства и стойността на
годишния процент на разходите (доколкото възнаградителната лихва е един от
компонентите му), но същият не е обявен на потребителя и не е посочен в
договора в действителния му размер в нарушение на изискванията по чл.11, т. 10 ЗПК и чл. 5 ЗПК.
Твърди,
че с договорения фиксиран лихвен процент в размер на 40,30 %, към който се
кумулира вземането, представляващо скрита печалба визирана в договора за
неустойка, с която кредиторът допълнително се обогатява се нарушават добрите
нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителят и
доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в
негов ущърб, което води до нищожност на договорното съглашение.
Цитира
съдебна практика, като сочи, че в нея се приема, че при формиране размера на
възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит,
обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на
законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер.
Трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за
обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В случая се сочи, че
възнаградителната лихва не само, че е в по- голям размер, но и не отговаря на
действителните параметри на договора, тъй като в нея се кумулира уговорената в
договора неустойка. Оспорва се и клаузата за неустойка като нищожна поради
противоречие с добрите нрави.
Посочва, че по силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлява предварително определено обезщетение за вредите от
неизпълнението и обезпечава изпълнението ма договора, а в съдебната практика и
в правната доктрина се приема безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна
функция. Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на
поръчители или представяне на банкова гаранция се сочи, че е загубила присъщата
на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди
от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети
за кредитора биха настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на
главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани
принудително от неговото имущество, като в този случай няма да съществува
възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили
лично обезпечение.
На плоскостта на конкретния казус се
сочи, че са предвидени следните
ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни
договорното си задължение:
• за кредит от 1200,00 лева, заемателят
се е задължил да осигури поръчителство па физическо лице с трудово
възнаграждение в размер на най- малко 1000,00 лева, т.с. лица, които месечно
получават доходи всеки от тях в пъ ти повече па предоставената в заем сума,
• Ограничение в процесния договор за
заем е налице и по отношение на изискванията относно лицата, които може да
поръчителстват- те могат да бъдат само физически, не и юридически лица.
• Гарантите трябва да получават
минимален осигурителен доход поне 1000,00 лева, която трябва да произтича само
от сключен безсрочен трудов договор. Ограничението относно получавания трудов
доход е необосновано, тъй като физическо лице може да получава доходи от
граждански правоотношения, например като управител или изпълнителен директор на
търговски дружества, а освен това да разполага със движимо и недвижимо
имущество, с което ще отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД.
Така
се твърди, че недобросъвестно и в ущърб
на потребителя, небанковата финансова институция е поставила към нея
неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в
нарушение на ограниченията по чл. 19, ат. 4 от ЗПК.
Твърди,
че кредиторът не е търсил обезпечение, тъй като е поставил ограничения и е дал
и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители- едва три дни след
сключване на договора. Поставянето на изискването за осигуряване на лично
обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От
член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става
ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи
оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди
отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закопа за
потребителския кредит.
Цитира
съдебна практика в подкрепа на изложените доводи, както и разпоредби на
Директива 2008/48 и практика на СЕС.
Сочи, че неустойката е излязла в
разрез с добросъвестността извън присъщите й функции. Предвидено е тя да се
кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване
на кредита. По същество тя е добавка към възнаградителната лихва па търговеца -
заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила
цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и
печалбата на заемодателя. Договорена при тези условия тя представлява допълнителна
облага-печалба към възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявена по
този начин на потребителя по реда на чл. 5 от ЗПК и без тя да бъде включена в
договорното съдържание като договорна лихва и като част от ГПР, съобразно
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.Съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение или от договор за
предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или кредитният посредник
предоставя своевременно на потребителя съобразно изразените от него
предпочитания и въз основа на предлаганите от кредитора условия на договора
необходимата информация за сравняване иа различните предложения и за вземане на
информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит.
Информацията по чл. 5, ал.1 се предоставя във формата на стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно
приложение № 2. На плоскостта на настоящият казус, не е извършено отнапред
разясняване на потребителя на клаузите във връзка с крайните задължения по
договора. Видно от съдържанието на договора за предоставяне на паричен заем и
представения стандартен европейски формуляр поради неспазване на изискванията
на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК, същите са изготвени без заемателят да е бил
запознат с действителния размер на ГПР.
Сочи се, че поради невключването на
неустойката в посоченият в потребителския договор размер на ГПР, последният не
съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение, тъй като реалния лихвен процент не отговаря на реализирания,
увеличен със скрития добавък от неустойката.
Посочва, че съгласно чл.22 от ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде
посочен точният размер на дължимия лихвен процент и на ГПР договорът за
потребителски кредит като недействителен не поражда права и задължения за
страните по заемното правоотношение. По силата на чл.23 от ЗПК, в този случай
потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита, поради което ответникът няма правно основание да
претендира исковите суми, тъй като е следвало в ГПР и във ГЛП да бъде посочено
вземането на кредитора за лихва, прикрито като неустойка, представляващо част
от компонентите на ГПР.
Сочи, че съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД е възможно договор да бъде само частично недействителен. Нищожността на
отделни части от договора може да доведе до нищожност на целия договор,само ако
частта не може да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или
ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната
му част. На плоскостта на процесния казус, нищожните клаузи на договора относно
определянето на процента на възнаградителната лихва не биха могли да се
заместят по право от повелителни норми на закона, тъй като законодателят не е
въвел императивни размери на цените на кредитите. Твърди, че е неприложима е и
втората хипотеза па чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като договорът за потребителски
кредит не би могло да бъде сключен без недействителната му част, тъй като той нормативно
е уреден като възмезден и кредиторът не би го сключил без определено
възнаграждение за отпуснатия кредит. Поради това се формира изводът, че
недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожността
на делия договор. Аргумент за недействителност на договора на това основание
посочва, че може да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по- пълната
защита, дадена па потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на
императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл.10, ал. 1, чл.
11, ап.1, т. 7-12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното
определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал, 1, т. 9 ЗПК, договорът за
потребителски кредит се явява изцяло недействителен.
На
основание подробно изложените съображения се моли предявеният иск да се уважи.
Претендират се разноски.
Ответникът не оспорва сключването на
договора за кредит, както и че по силата на този договор е предоставена в заем
сумата от 1200 лв. на ищеца. Допълва, че съгласно клаузите на договора ищецът е
следвало да върне заемната сума чрез заплащане на 9 равни месечни вноски от по
211,35 лв., в които са включени дължимите главница, лихва и такса експресно
разглеждане на кредита.
Посочва, че както изрично е посочено в чл. 1, ал. 1, т.
2 от Договора преди сключването му на ищеца е представен Стандартен европейски
формуляр (СЕФ), описващ всички условия по договора съгласно изискванията за
Закона за потребителския кредит (ЗПК).
Възразява срещу главния иск на ищеца
за обявяване на целия Договор за нищожен, както и срещу предявените при
условията на евентуалност претенции за обявяване на клаузата на чл. 4, ал. 2 от
Договора за нищожна и осъждане на Дружеството да заплати на ищеца недължима
неустойка, заплатена от него по Договора. Счита, че претенциите на ищеца са
напълно неоснователни и следва да бъдат изцяло отхвърлени. Допълнително,
доколкото се твърди нищожност на отделни договорни клаузи, то дори да бъдат
уважени аргументите на ищеца, тяхната недействителност не следва да влече нищожност
на целия договор, доколкото неговото изпълнение би било възможно и без тяхното
съдържание. Излага подробни съображения
в тази насока.
Твърди, че ищецът неправилно счита, че предвидената в
Договора неустойка представлява добавък към договорната лихва, което според
него било в противоречие с добрите нрави. Сочи, че видно от Договора,
представен с исковата молба, заемната сума е предоставена на ищеца при фиксиран
годишен лихвен процент от 40,31%. При така договорения лихвен процент годишният
процент на разходите по заема (ГПР) е в размер на 49,47%, а именно в рамките на
допустимите стойности, предвидени в ЗПК.
Твърди,
че ЗПК не въвежда лимит на възнаградителната лихва по договорите за
потребителски кредит. Единственото ограничение, предвидено вчл. 19, ал. 4 ЗПК,
е ГПР да не е по-висок от петкратния размер на законната лихва. Дружеството е
спазило това ограничение, като ГПР съгласно Договора възлиза на 49,47%. При
изчисляването на ГПР е включен размерът на фиксирания годишен лихвен процент.
Оспорва възнаградителната лихва да е
нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Предявеният при условията на
евентуалност иск за прогласяване на нищожност на неустойката, твърди, че също е неоснователен. Посочва, че съгласно чл. 5, ал. 1 от Договора ищецът се е
задължил в срок до 3 дни от подписването му да предостави на Дружеството едно
от посочените в Договора обезпечения - поръчителство или банкова гаранция.
Сочи, че действащото законодателство не предвижда ограничения за финансовите
институции да изискват обезпечаване на заемите, които предоставят. Ищецът не е изпълнил задължението за
предоставяне на обезпечение на кредита, което автоматично е породило
отговорност за него да заплати предвидената в чл, 5, ал. 2 от Договора
неустойка в размер на 614,70 лв., като ищецът е информиран за този фиксиран
размер на неустойката. Относно
разсрочването на плащането се посочва, че същото е за да се облекчи ищецът при
погасяване на това задължение. Оспорва
твърденията на ищеца, че неустойката е загубила присъщата й обезщетителна
функция и по никакъв начин не кореспондира с вредите от неизпълнението, както
и, че неустойката противоречи на добрите нрави и води до скрито оскъпяване на
кредита в негов ущърб.
Законът не поставя изискване при
уговаряне на неустойка да се посочва кои вреди ще бъдат компенсирани с
неустойката. Именно в това се изразява нейният смисъл - отпадането на
необходимостта вредите да бъдат доказвани от изправната страна по договора (чл.
92, ал. 1 от ЗЗД), В настоящия случай неизпълнението на задължение за
предоставяне на обезпечение поставя Дружеството в риск да не събере тази сума
впоследствие. Този риск би бил покрит само ако ищецът е представил обезпечение.
На практика ищецът е усвоил сума от 1200 лв., без да е дал каквито и да е
гаранции за връщането й, както й за изпълнението на другите си парични
задължения по Договора. Дружеството е поело значителен риск при неизпълнение от
негова страна да не може да събере вземанията си към него. Оспорва се
твърдението за неизпълнимост на изискванията за представяне на обезпечение.
Твърди, че поставянето на изискване за осигуряване на лично обезпечение
(поръчителство) не противоречи на целта на Директива 2008/48 и в частност на
предвидените в нея задължения на кредитора преди сключване на договора за
кредит да направи оценка на кредитоспособността на потребителя. Твърди, че е
изпълнило задълженията си по чл. 16 от ЗПК да оцени кредитоспособността на
ищеца преди сключване на Договора, която оценка се прави при разглеждане на
заявката за кредит. При тази оценка Дружеството е приело, че може да отпусне
заемна сума в този размер и да сключи Договора при описаните в него параметри.
В тази връзка се сочи, че изискването на обезпечение съгласно Договора се явява
гаранция за събираемостта на вземанията на Дружеството, а не предпоставка за
отпускане на кредита.
Оспорва твърденията на ищеца, че
договорената неустойка е следвало да бъде включена в ГПР по кредита, като
невключването й представлявало нарушение на чл. 5, чл, 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Ал. 3 на чл. 19 ЗПК изрично предвижда, че в ГПР не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит. Неустойката за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение има точно такъв характер и категорично не следва да
участва при формирането на ГПР. Нещо повече, включването на неустойката в ГПР
би представлявало недопустимо нарушение на императивна разпоредба на ЗПК от
страна на финансовата институция и би довело до заблуждаване на потребителя
относно размера на действителните разходи по кредита и размера на неговите
задължения. Сочи се, че лишено от правна логика е становището, че неустойката
следва да участва при формирането на ГПР не само заради изричната забрана за
това съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК, но и поради характера на неустойката,
представляваща задължение, което възниква условно само и единствено в случай,
че кредитополучателят не осигури обезпечение по вид и в срок, посочен в
Договора. В тази връзка се твърди, че към
датата на сключване на Договора задължението за неустойка не е било
възникнало и не е имало сигурност, че ще възникне.
Твърди, че в общата сума за погасяване не се
включва размера на неустойката по чл. 5, ал. 2, доколкото тя е условно задължение, което не е известно дали ще
възникне, тъй като зависи от бъдещо несигурно събитие, а именно изпълнението на
задължението за обезпечаване на кредита от ищеца.
Оспорва
като несъстоятелни и необосновани твърденията, че посоченият в Договора размер
на ГПР не е реален, което било „заблуждаваща търговска практика" по
смисъла на чл. б8д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Ищецът не навежда никакви доводи в
тази връзка, а развива единствено бланкетни формулировки за неравноправност на
клаузите, които според нас съдът не следва да взема предвид.
Твърди, че в процесния случай няма
основание за прилагане на чл. 22 ЗПК, който предвижда, че договорът за
потребителски кредит е недействителен, когато в него не са посочени лихвения
процент по кредита и ГПР. Политиката на Дружеството е да предоставя на
потребителите законосъобразни, ясни и детайлни договори за всички предоставяни
от него продукти. Такъв сочи, че е и
процесният Договор, от прочита на който не остава никакво съмнение какъв е
размерът на усвоената сума, срока на заема, ГПР, годишният лихвен процент,
общият размер на плащанията по заема, фиксираният размер на неустойката по чл.
5, ал. 2.
Оспорва твърденията за наличие на
празнота, липса на съществени елементи на Договора, когато тези елементи са
конкретно посочени както в СЕФ, така и в Договора, с които ищецът надлежно се е
запознал и е направил доброволно изрично волеизявление да сключи Договора при
посочените в него условия.
На основание изложените доводи моли
исковете да се отхвърлят като неоснователни и недоказани.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на
чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори и от приетия по делото
като доказателство договор за паричен заем „Вивакредит ПЛАН“ № *** е видно, че на 21.07.2017 г. ищецът в
качеството на заемополучател е сключил с ответника в качеството на
заемодател договор за заем, по силата на
който му е предоставена в заем сумата от 1200 лв., като е уговорено, че с подписване на договора, заемателят
удостоверява, че е получил от заемодателя заемната сума, като договорът има
силата на разписка за предадена, съответно получена сума. В договора е уговорен срок на заема 9 месеца,
чрез заплащане на 9 месечни вноски от по
211,35 лв. всяка. Отразен е фиксиран годишен лихвен процент от 40,31 % и ГПР в
размер от 49,47 %. Посочени са датите, на които настъпват падежите на всяка от
вноските, като е отразен общият размер на всички плащания – 1902,15 лв., като е отразено, че същият е сбор
от общия размер на заемната сума и общите разходи по кредита при взети предвид
посочените допускания в т. 8. Съгласно чл. 5 от договора, заемателят се е задължил в 3
дневен срок от усвояване на сумата по договор да предостави на заемодателя едно
от следните обезпечения на задълженията му по този договор, а именно: поръчител
- физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от работодателя,
издадена не по-рано от 3 дни от деня на представянето и да отговоря на следните
изисквания: да е навършило 21 годишна възраст; да работи по безсрочен трудов
договор, да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен договор в размер от
1000 лв., както и през последните 5 години да няма кредитна история в
Централния кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус не
по – лош от 401- редовен, да не е поръчител по друг договор за паричен заем и
да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател или банкова
гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото
задължение на заемателя, посочено в чл.3, ал.1, т. 7, валидна 30 дни след
падежа за плащане по договора. Съгласно чл. 5, ал. 2 от договора страните се
съгласяват, че в случай на неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал. 1, заемателят дължи
неустойка в размер на 491,76 лв., като същата е уговорено да се разсрочи и да
се заплаща на равни части към всяка погасителна вноска, като в този случай
дължимата вноска е в размер на 265,99 лв. и общото задължение по договора става
в размер на 2393,91 лв.
От приетото по делото заключение на
съдебно – счетоводната експертиза се установява, че замествайки параметрите във формулата,
посочена в Приложение № 1 към ЗПК се получава, че ГПР е в размер на 49,47 %. Установява се, че в годишния процент на
разходите, като разход на заемодателя е включена само договорната лихва. Вещото
лице установява, че ищецът е усвоил изцяло предоставената в заем сума от 1200
лв. и е погасил изцяло дължимата
главница в размер на 1200 лв., 7,34 лв.- възнаградителна лихва, такса експресно
разглеждане в размер на 32,50 лв. Установява
се, че на 22.07.2017 г. ищецът е заплатил обща сума в размер на 1239,84
лв., с която са погасени изцяло гореописаните суми. След това плащане
ответникът е приел, че договорът е изцяло предсрочно погасен. В
заключението вещото лице е посочило, че формулата за изчисляване на ГПР,
съгласно Приложение № 1 към чл.19, ал. 2 ЗПК включва общият брой усвоявания по
кредита, поредният номер на усвояване на кредита, размерът на съответното
поредно усвояване, интервал, изразен в години и част от годината, между датата
на първото усвояване на сума по кредита и датата на съответното усвояване на
суми по кредита, общият брой на погасителните вноски и плащания на разходи и
др., като вещото лице изрично е посочило, че в ГПР е включен, като разход само
договорната лихва. Установява се, че
кредитът с постигнатата договорка за заплащане на неустойка за обезпечение е 54,64 %.
Не се установява да са платени
суми от ищеца, с които да са погасени задължения по клауза за неустойка. Установява се, че законната лихва от сключване
на договора и усвояване на сумата до предсрочното погасяване е в размер на
0,8333 – месечен лихвен процент и 10 – ГЛП, брой дни – 1.
Между ищеца и ВИВА КРЕДИТ ООД са
възникнали правоотношения по договор за
паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора
за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й,
визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната
разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи
връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно
чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в
отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер
на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по
кредита; годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .
Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.
В смисъла на
горните аргументи е и практиката на Съда на европейския съюз. В Решение на СЕС
от 09 ноември 2016 г. по отношение на приложението на Директива 2008/48/ЕО по
дело С- 42/15 се приема, че чл. 10, параграф 2, буква з) и и) от Директива
2008/48 (съответстващо на чл. 11, ал.1, т. 11 от ЗПК) трябва да се тълкува в смисъл, че в срочния договор за кредит,
предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски не трябва да
се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяване на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани във
връзка с чл. 22, параграф 1 от тази директива, не допускат държавата членка да
предвижда такова изискване в националната си правна уредба. Приема се, че
чл.10, параграф 2, буква з ) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в договора
за кредит е необходимо да се посочват точните дати на падежа на отделните
вноски на потребителя, стига условията по този договор да позволяват на потребителя
да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски. Аналогично е разрешението и в Решение на СЕС
от 05.09.2019 г. по дело С- 331/18, съгласно което чл. 10, параграф 2, букви з)
–й) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета във вр. с чл. 22, не допуска национална правна уредба,
съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, която да показва погасяването на главницата, лихвите и
другите разходи.
Съдът счита за неоснователни възраженията, че е налице нарушение на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, изразяващо се в липса на включване на
сумата по неустойката при изчисляване на ГПР.
Съдът счита, че в настоящия случай
размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се формира по определения в
приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение са посочени редът и начинът на
изчисление на ГПР, както и значимите компоненти
на изчисляването му.
В този смисъл е и практиката на СЕС.
Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва
да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и
условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази
директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от
нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният
договор е сключен“. Така това информиране на потребителите относно общия разход
по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа
формула, има съществено значение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември
2010 г., Pohotovosť, C‑76/10,
EU:C:2010:685, т. 69 и 70). В случая към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи, предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на
посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора.
Неоснователни се явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде включена и
уговорената неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит.
В сключения договор е посочен
фиксиран ГЛП в размер на 40,31 % , а при положение, че лихвения процент е точно
фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че са
нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК / решение № 1285 от 27.10.2017 г. на
ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва
задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
както и липсва задължение за информацията по 11, ал.1, т. 11 относно погасителен план, който да съдържа информация
за размера, броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
С
оглед гореизложеното съдът счита, че не са налице сочените основания за
недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК.
Съдът не възприема възраженията на
ищеца, че договорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави.
Същата е в размер от 40,31%, което
действително надвишава трикратния размер на законната лихва към датата на
сключване на договора, но преценката за противоречието й с добрите нрави не
следва да се основава само на това обстоятелство. В по – новата практика се приема, че не
следва критерият законна лихва да се абсолютизира и възнаградителната лихва да
се счита, противоречаща на добрите нрави в случай, че надхвърля трикратния
размер на законната лихва. В решение № 453/03.08.2016г. по гр.д.№ 1742/2015г.
на ІV г.о. на ВКС е прието, че преценката дали договореното противоречи на
добрите нрави /общоприети норми за справедливост и добросъвестност при осъществяване
на гражданските правоотношения в интерес на обществото/ се прави въз основа на
конкретно установените във всеки отделен случай релевантни обстоятелства.
Констатирано противоречие на волеизявленията с посочените изисквания обуславя
нищожността им, която свободата на договаряне не може да преодолее, именно
защото тя не е абсолютна, а е рамкирана съобразно императивната норма на чл.9 ЗЗД. За да достигне до извода за нищожност на клаузата за възнаградителна
лихва, поради противоречие с добрите нрави, решаващият състав на апелативния
съд е взел предвид всички обстоятелства по делото, а не само размера на
възнаграждението спрямо законната и пазарната лихва за същия период от време,
вкл. лихвата, договорена при кредитирането от третите лица, както и уговорката,
че дори при предсрочно връщане на заема, възнаграждението е дължимо в същия
размер, без клаузата да отчита ползването на заемната сума във времево
отношение, вкл. и съотношението на възнаграждението към заемния капитал. В
настоящия случай се установява, че доколкото липсва друго обезпечение по
договора за кредит и същият е предоставен за кратък срок, то определената
договорна лихва е съобразена с тези обстоятелства и не се явява прекомерна.
С оглед неоснователност на предявения главен
иск за установяване на недействителност на целия договор за кредит, то следва
да се пристъпи към разглеждане на евентуалния такъв за недействителност на
клаузата за неустойка.
Настоящият съдебен състав намира, че
предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави:
Критериите дали е налице нищожност
поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
В случая страните са уговорили клауза
за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора
в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са
предвидили неустойка във фиксиран размер от 491,76 лв. Така предвиденият размер
оскъпява кредита с 54,64 % годишно или
6,07 % дневно, което противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК, както и на добрите нрави.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза
в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по
смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение, а това задължение има
вторичен характер и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем. Отделно от това
въведените в договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4, ал. 1, т. 1 и 2 от
договора/ и срока за представянето им създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпени вреди за кредитора, който
би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и
риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия.
Освен обезпечителна и обезщетителна,
по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна
функция. В случая неустойката е
предвидена, като санкция за неосигуряване на обезпечение. Задължението за предоставяне на обезпечение
има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение
на кредитополучателя за връщане на дадения му кредит. В договора това
задължение е уговорено по начин относно изискванията за вида обезпечение и
относно срока за представянето му, че да създава значителни затруднения при
изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, а начина по който
е уговорена неустоечната клауза създава единствено предпоставки за
начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим с добрите нрави
и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции,
тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.
Доколкото противоречието между клаузата
за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора,
съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част
договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е
пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора.
Ето защо иска за прогласяване на
недействителността на тази клауза следва да се уважи, като основателен и
доказан.
Съдът не споделя становището на
ищеца, че недействителността на клаузата за неустойка обуславя недействителност
на целия договор. В случая е приложима разпоредбата на чл. 24 ЗПК във вр. с чл.
146, ал. 5 ЗЗП, който се явява специален спрямо чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Съгласно чл.
146, ал. 5 ЗЗП Наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и
без тези клаузи.
С оглед
гореизложеното съдът счита, че следва да се отхвърли, като неоснователен
предявения главен иск за установяване на недействителност на целия договор и да
се уважи евентуалният такъв за установяване на недействителност на клаузата за
неустойка.
По отношение
на иска за връщане на сумата от 491, 76
лв., представляваща платена без основание неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора
за периода от 20.08.2017 г. до 17.04.2018 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 09.12.2019 г. до окончателното й
изплащане, то от събраните по делото писмени доказателства и приетото и
неоспорено от страните заключение на съдебно – счетоводната експертиза не се
установява, ищецът да е заплатил претендираната сума. Съдът счита за
основателни възраженията на ответника, че не са настъпили предпоставките за
начисляване на сумата по клауза за неустойка, доколкото ищецът е погасил
предсрочно кредита – 1 ден след сключване на договора, а задължението за
предоставяне на обезпечение е в 3 – дневен срок от усвояване на сумата т.е. до 24.07.2017
г. вкл. С оглед липсата на установяване от ищеца на първата предпоставка за
уважаване на претенцията по чл. 55, ал.1, т. 1 ЗЗД, искът за връщане на тази
сума следва да се отхвърли, като неоснователен и недоказан. Доколкото тези
обстоятелства се установяват едва след приемане на заключението на съдебно –
счетоводната експертиза, то същите представляват основание за отхвърляне на
исковата претенция по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД като неоснователна и
недоказана.
С оглед изхода на спора и на
основание чл. 78, ал.1 и ал. 3 ГПК в полза на всяка от страните по делото
следва да се присъдят разноски по съразмерност на уважена и отхвърлена част от
исковите претенции. Ищецът претендира разноски в размер от 50 лв. за платена
държавна и 150 лв. депозит за съдебно –
счетоводна експертиза. От така претендираните разноски с оглед уважаване на
исковата претенция по един от евентуалните искове в полза на ищеца следва да се
присъдят 1/3 от направените разноски или сумата от 67 лв. Представен е договор за правна защита и
съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на
основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение. Предвид частичното уважаване на исковите
претенции в полза на процесуалния представител следва да се присъди сумата от
116 лв. (1/3 от претендираното
адвокатско възнаграждение, съгласно списък с разноските по чл. 80 ГПК, което е
съобразено с минималното такова, съгласно НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения). В случая е представен
договор за правна защита и съдействие с адв. Е.И. в полза, на която следва да
се присъди възнаграждението.
С оглед частичната основателност на
исковите претенции, то на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника
следва да се присъдят разноски по съразмерност. Ответникът представя
доказателства и претендира да му бъдат заплатени разноски за съдебно –
счетоводна експертиза и за платено адвокатско възнаграждение в общ размер от
350 лв., от които съразмерно на отхвърлената част от претенциите следва да се
присъди сумата от 233 лв.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявения
от М.Ж.М., ЕГН **********,*** против „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, гр.
София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ, „Силвър Център“,
ет. 2, офис 73 Г иск за за прогласяване
на нищожността на договор за паричен заем „Вивакредит ПЛАН“ № *** от 21.07.2017 г., както и иска за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 491, 76 лв.,
представляваща платена без основание неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора за
периода от 20.08.2017 г. до 17.04.2018 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба – 09.12.2019 г. до окончателното й изплащане.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между М.Ж.М., ЕГН **********,*** и „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК
*********, гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ,
„Силвър Център“, ет. 2, офис 73 Г, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от договор
за паричен заем „Вивакредит ПЛАН“ № ***
от 21.07.2017 г., уреждаща задължение за заплащане на неустойка, е
недействителна поради противоречие с добрите нрави и неравноправност.
ОСЪЖДА
„ВИВА
КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“
№ 28, бл. АТЦ, „Силвър Център“, ет. 2, офис 73 Г ДА ЗАПЛАТИ НА М.Ж.М., ЕГН **********,*** сумата
от 67 лв.- разноски по съразмерност по делото.
ОСЪЖДА „ВИВА
КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“
№ 28, бл. АТЦ, „Силвър Център“, ет. 2, офис 73 Г да
заплати на адв. Е.Г.И.,*** № 2 сумата от 116 лева - адвокатско възнаграждение, съразмерно на
уважените претенции на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
ОСЪЖДА
М.Ж.М.,
ЕГН **********,*** да заплати на „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, гр. София,
ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ, „Силвър Център“, ет. 2,
офис 73 Г сумата от 233 лв. – разноски по съразмерност на отхвърлената част от
исковите претенции по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд–
Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи
на страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
/Дафина Арабаджиева/
Вярно
с оригинала.
ПМ