№ 69
гр. Казанлък, 06.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ШЕСТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми януари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ
при участието на секретаря РАДИАНА Д. ГРОЗЕВА
като разгледа докладваното от КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ Гражданско
дело № 20235510102388 по описа за 2023 година
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и
3 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 10, вр. чл.19 от ЗПК, вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
Ищецът В. И. П. чрез пълномощника си адв. Д. М. М. твърди, че между
нея и ответника „Б.И.Д.т" ООД е сключен договор за потребителски кредит №
***, като Страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на
1000,00 лева. В договора било уговорено, че В. П. дължи такса бързо
разглеждане в размер на 350,13 лв, или 35 % от размера на главницата.
Процесуалният представител на ищцата претендира, че клаузата, с която е
уговореното заплащане на такса в размер на 350,13 лв., е нищожна, на
основание чл. 143, ал.2, т.5 от ЗЗП, тъй като задължава потребителя да заплати
суми в размер на над 35% за услуги, които не са извършени. Адв. М. цитира
разпоредбата на 10а, ал.1 ЗПК, според която кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора
за потребителски кредит. В ал.2 на същия текст било предвидено, че
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Посочената такса не касаела
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а се
отнасяла за действия по усвояването и управлението на кредита, които били
част от дейността на кредитора по предоставянето на кредита. Целта на
таксите и комисионните по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК била да се покрият
административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от
основната услуга по предоставяне на кредит. Ето защо таксата за експресно
разглеждане не попадала в изброените в чл.10а, ал.1 ЗПК услуги.
1
За ищцата се породил правен интерес от предявяване на иск с правно
основание чл. 26 от ЗЗД за обявяване на клаузата, предвиждаща заплащане на
такса бързо разглеждане, за недействителна.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника
„Б.И.Д.т" ООД, представлявано от Б. К. Б. и С.И.Г. чрез пълномощника си
юрисконсулт Г.Д.И., с който твърди, че клаузата на чл.10, ал. 1 от договора не
накърнява добрите нрави и не са в противоречие с общоприети житейски
норми на справедливост и добросъвестност, както и с правилата за поведение,
установени в обществото. Това не можело да бъде различно, тъй като
дейността на финансовите институции се осъществявала при регулаторен
режим, строг контрол и договор при общи условия, необходими да се
гарантира пазарната дисциплина и сигурността на клиентите. Твърди, че
принципите за доброволност при договарянето в рамките на установената от
чл. 9 ЗЗД договорна свобода и за еквивалентност на насрещните престации на
договарящите при двустранните договори не са етични, а правни принципи,
които били скрепени с правни норми и евентуалното противоречие с тези
принципи би могло да доведе до нищожност на договора поради
противоречие със закона или липса на съгласие, но не и до нищожност поради
накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Сочи, че твърдението на ищеца, че предлаганите от кредитора доброволни
действия представляват скрита възнаградителна лихва и по този начин
заобикалят закона, също е неоснователно, тъй като изискването на чл. 11, т. 10
от ЗПК било да бъде наличен ГПР, което не било сторено в договора, както и
не отговаряло на истината, че ГПР не е изчислен по методиката, посочена в
закона.
Освен това ищецът сам бил пожелал допълнителните действия,
допълнителното действие не било задължителна предпоставка за отпускане на
кредит от страна на „Б.И.Д.т" ООД, договорът е можело да бъде сключен и без
него. Не можело да се твърди, че ищецът не бил разбрал за него, а сам е
пожелал да го ползва, което отхвърляло твърдението, че клаузата била
уговорена индивидуално от кредитора и е неравноправна по смисъла на чл.
144, т. 9 от ЗЗП.
От събраните по делото доказателства преценени по отделно и в
съвкупност съдът намира за установено следното:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложените по
делото писмени доказателства, че са сключили Договор за потребителски
кредит №MAX_*** от 04.02.2021 г., с който на ищцата е предоставен паричен
заем в размер от 1000,00 лева, при ГПР 34,52 %, годишен лихвен процент по
кредита – 32,54 %, такса бързо разглеждане – 350,11 лева и общо дължима
сума в размер на 2020,04 лева. Уговорено е, че срокът на договора е 30 дни, с
падеж 20.01.2022 г.
Видно от представения по делото Договор за потребителски кредит
2
№MAX_*** от 04.02.2021 г. отпуснатият кредит се погасява на 11
погасителни вноски.
От така приетите за установени факти и обстоятелства съдът прави
следните изводи:
Безспорно е между страните, че са били обвързани от облигационно
правоотношение по силата на Договор за потребителски кредит №MAX_***
от 04.02.2021 г., съгласно който „Б.И.Д.т" ООД се задължил да предостави на
ищцата заем в размер на 1000,00 лева, при подробно описани в договора
условия.
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и
3 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 10, вр. чл.19 от ЗПК, вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
В това производство в тежест на ищеца е да докаже сключването на
процесния договор за заем между страните, както и твърденията си
процесната разпоредба накърнява добрите нрави и противоречие на закон и
заобикаля закона, а в доказателствена тежест на ответника е да установи
спазването на изискванията за валидност на клаузата.
Съдът е длъжен да разгледа основанията на нищожност, подредени
според тежестта на порока: от най-тежкия - противоречие на закона или
заобикалянето му, към по-леките - липса на основание, липса на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на
форма. Когато съдът прогласи нищожността на сделката на едно от сочените
от ищеца основания, разгледани в поредността според тежестта на порока,
отпада вътрешнопроцесуалното условие, под което са предявени останалите
евентуално съединени искове, основаващи се на по-леки пороци.
Безспорно по делото е, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение за предоставяне на паричен заем в размер на 1000 лева.
Не се спори между страните по делото също, че заемодателят – ответник
е небанкова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ и има право да отпуска
кредити със средства, което не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. От друга страна ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като
такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК.
По изложените съображения съдът приема, че сключеният договор за
паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. За неравноправния
характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и
следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения.
Доколкото в случая се касае за приложение на императивни
3
материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1
на ТР № 1 от 09.12.2013 г. , постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС,
ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да
бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен
такъв довод.
В случая заемателят се позовава на нищожност. Доколкото се касае до
договор за потребителски кредит, то на първо място следва да се разгледат
твърденията за противоречие с разпоредбите на ЗПК. Възможността на
кредитора да въвежда такси извън стойността на договорения размер на заема
е регламентирана в чл. 10а от ЗПК и е предвидена за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит. Налице е изрична забрана
съгласно сочения текст да се изискват такси и комисионни за действия,
свързани с усвояването и управлението на кредита. Съдът счита, че в случая
не е налице допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК.
Допълнителни са тези услуги, които са извън основната престация на
заемодателя, съдържаща се в облигационното отношение възникнало в
резултат на договора, а именно отпускане на заема и неговото
администриране. Таксата за бързо разглеждане е свързана с усвояването и
управлението на кредита. Предвидената клауза за бързо разглеждане в
процесния договор е неравноправна, тъй като противоречи на чл. 10а, ал. 2
ЗПК, поради което е нищожна.
Ето защо, предявеният иск следва да се уважи, доколкото процесната
клауза противоречи на закона.
Съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, е всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, а според чл.
146, ал. 1 от ЗЗП неравноправната клауза е нищожна, освен ако е уговорена
индивидуално. Клаузите в потребителските договори не са индивидуално
уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца типизирано, а
търговецът ги предлага на неограничен брой потребители, като потребителят
не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Таксата за бързо
разглеждане, дължима отделно от главницата и възнаградителната лихва
подоговора за кредит, представлява възнаграждение за извършена от
кредитора конкретна дейност или услуга и е част от общия разход по кредита
за потребителя, дефиниран легално в § 1, т. 1 ДР ЗПК, поради което подлежи
на включване в ГПР.
В случая съгласно Раздел I, т. 1 от Общите условия на договора за
кредит ГПР не включва разходите за допълнителни действия от страна на
кредитора, когато тяхното предоставяне не е задължително условие за
отпускането на кредита или получаването му при предлаганите условия.
Невключването на таксата за бързо разглеждане в ГПР представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП и като
4
краен резултат не позволява на кредитополучателя да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора, което означава, че
клаузата относно нейната дължимост е неравноправна и по смисъла на чл.
143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Същевременно данни за индивидуално уговаряне на
клаузата не могат да се почерпят и от самия договор, който е сключен при
общи условия и е типизиран.
Следователно предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД е основателен, поради което не са налице условията за разглеждането на
другите релевирани от ищеца основания за нищожност на процесната клауза
заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави.
По отношение на претендираните от ищеца разноски, съдът
възприема следното:
В разпоредбата на чл.236, ал.1, т.6 от ГПК е предвидено задължение за
съда да се произнесе в тежест на кого възлага разноските. С молба с вх.
№16997/27.11.2024 г. ищецът посочва, че чрез процесуалния си представител
представя списък с разноски по чл. 80 от ГПК.
Предвид изхода на спора ищецът има право на разноски, съгласно чл.78,
ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от иска. От представеното по делото
пълномощно е видно, че ищеца е упълномощила Адвокатско дружество „Д.
М.“ и лично адв. Д. М., който е преупълномощил адв. И.Г.. Видно от
представения по делото Договор за правна защита и съдействие /лист 36 от
делото/ ищцата е заплатила 1900,00 лева с начислен ДДС, в брой при
подписване на договора.
С отговора на исковата молба е направено възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение. Съдът намира същото за основателно. На
основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, съдът определя адвокатско възнаграждение в
минимален размер от 400,00 лева. Това е така, тъй като делото не е от
фактическа и правна сложност, и е приключило само в две открити съдебни
заседания. Тъй като по делото са представени доказателства, че адвоката е
регистриран по ДДС, върху горепосочената сума се дължи и сумата от 80,00
лева /20 % ДДС/. С оглед предходното, ответникът следва да заплати на
адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лева.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати внесената от ищеца държавна такса в размер на 50,00 лева.
По отношение на претендираната сума в размер на 20,00 лв. за
куриерски услуги, съдът намира, че същата не следва да бъде присъждана в
полза на ищцата, поради факта, че по делото не са представени доказателства,
от които да е видно, че посочените разходи са действително извършени от
страната.
5
Воден от горните мотиви съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата за заплащане на такса „бързо
разглеждане“, посочена в чл. 10, ал. 1 и ал. 2 от Договор за кредит №
MAX_*** от 04.02.2021 сключен между „Б.И.Д.т” ООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: ***, представлявано от управителите Б. К. Б.
и С.И.Г. и В. И. П., ЕГН **********, с адрес ***, поради противоречие със
закона, чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД , във връзка с чл. 10а, чл. 11 и чл. 19, ал. 4
ЗПК.
ОСЪЖДА „Б.И.Д.т” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от управителите Б. К. Б. и С.И.Г. да заплати
на В. И. П., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 50,00 лева
представляваща направени по делото разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „Б.И.Д.т” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от управителите Б. К. Б. и С.И.Г. да заплати
на заплати на В. И. П., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 480,00 лева,
представляваща извършени по делото разноски за заплатен адвокатски
хонорар.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд-С.З. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Казанлък: _______________________
6