№ 675
гр. Русе, 20.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, III НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Кристиан Б. Гюрчев
при участието на секретаря Виктория В. Стоянова
като разгледа докладваното от Кристиан Б. Гюрчев Административно
наказателно дело № 20224520200600 по описа за 2022 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от Закона за административните
нарушения и наказания (ЗАНН).
Образувано е по жалба на М. С. Г. против Наказателно постановление № 20-
1085-004193/05.02.2021 г., издадено от Началник Сектор „Пътна полиция“ при ОД на
МВР-Русе, с което на основание чл. 177, ал. 1, т. 2 от ЗДвП му е наложено
административно наказание „Глоба“ в размер на 300 лева за нарушение на чл. 150а, ал.
1 от ЗДвП.
В жалбата се навеждат съображения за незаконосъобразност, доколкото
обжалваното наказателно постановление е издадено при неправилно приложение на
материалния закон и при съществени процесуални нарушения, и необоснованост,
доколкото приетите от наказващия орган фактически положения не се подкрепят от
събраните доказателства. В тази насока се моли последното да се отмени.
В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява, като вместо
него се явява адв. А. С. от АК-Русе, който пледира за основателност на така
депозираната жалба, като навежда подробни съображения в тази насока. Моли
обжалваното наказателно постановление да се отмени. Претендира адвокатско
възнаграждение.
Административнонаказващият орган, редовно призован, не изпраща
представител.
1
Районна прокуратура – Русе, редовно призована, не изпраща представител.
Жалбата е подадена от процесуално легитимирано лице, по отношение на което
е ангажирана административнонаказателна отговорност, подадена е в
законоустановения срок – препис от обжалваното наказателно постановление е
получено от жалбоподателя на 28.03.2022 г., а жалбата е подадена на 04.04.2022 г.,
касае подлежащо на обжалване наказателно постановление, поради което се явява
процесуално ДОПУСТИМА и следва да бъде разгледана по същество.
Съдът, като съобрази ангажираните от жалбоподателя фактически и
правни доводи, прецени събраните по делото доказателства и извърши служебна
проверка на обжалваното наказателно постановление съгласно изискванията на
чл. 314 от НПК във вр. с чл. 84 от ЗАНН, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
От фактическа страна:
Във връзка с АУАН с бланков № 841254 от 19.09.2020 г. била издадена Заповед
за прилагане на принудителна административна мярка № 20-1085-001015/21.09.2020 г.
на Началник Група при Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР-Русе, с която на
основание чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП на жалбоподателят М. Г. било наложена
принудителна административна мярка за временно отнемане на свидетелство за
управление на моторно превозно средство – СУМПС № *********, за следния срок –
до решаване на въпроса за отговорността му, но не за повече от осемнадесет месеца.
Така издадената заповед била връчена на жалбоподателя на 15.10.2020 г. и била
обжалвана пред Административен съд – Русе. Въпреки че заповедта била обжалвана на
основание чл. 172, ал. 6 от ЗДвП изпълнението на приложената административна
мярка не било спряно. С Решение № 6/09.03.2021 г., постановено по адм. дело №
634/2020 г. по описа на Административен съд – Русе, влязло в сила на 09.03.2021 г.,
жалбата на Г. срещу горепосочената заповед била оставена без уважение.
Жалбоподателят Г. обжалвал и Наказателно постановление № 20-1085-
003331/16.10.2020 г., което било издадено на основание горепосочения АУАН, като с
Решение № 260210/21.04.2021 г., постановено по НАХД № 2326/2020 г. по описа на
Районен съд – Русе, съдът го потвърдил.
На 09.12.2020 г., вечерта, жалбоподателят М. Г. отишъл в дома на бившата си
съпруга – свидетелката Т. Г.а, намиращ се в гр. Русе, местност „Касева чешка“, където
живеела с детето им.
След като прекарали известно време заедно, жалбоподателят и свидетелката Г.а
се скарали, като в яда си Г. ударил и повредил врата в къщата. Притеснена от
поведението му, свидетелката Г.а се свързала със свой познат и го помолила да подаде
сигнал в полицията.
2
По повод този сигнал, малко след полунощ, на място пристигнали свидетелите
П. А. и С. Д. – полицейски служители при Второ РУ при ОД на МВР-Русе.
Полицейските служители заварили бившите съпрузи все още спорещи, но след
намесата им конфликтът бил прекратен. Свидетелката Г.а поискала от полицаите да
изведат жалбоподателя Г. от имота , тъй като имала издадена ограничителна заповед
и заявила, че впоследствие ще подаде жалба срещу него. След като полицейските
служители и жалбоподателя Г. излезли от двора на къщата, един от полицейските
служители, неустановен по делото, разпоредил на жалбоподателя да премести
паркирания пред имота лек автомобил „Киа Магентис“, на който били поставени
табели с регистрационен номер Р 2305 ВМ.
Жалбоподателят М. Г. се качил в автомобила, стартирал двигателя и започнал
движение напред. В този момент, пред автомобила застанал свидетелят А. и подал
сигнал за спиране с високо вдигната ръка. След като жалбоподателят Г. спрял и
излязъл от автомобила, полицейските служители пристъпили към проверка, при което
установили, че жалбоподателят Г. е с временно отнето право да управлява МПС по път
отворен за обществено ползване по реда на чл. 171, т. 1 от ЗДвП, както и че
поставените на автомобила регистрационни табели били издадени за друг автомобил –
лек автомобил „Мерцедес Ц 180“, собственост на Димитринка Г.а /майка на
жалбоподателя/.
Във връзка с така установеното, служителите на Второ РУ-Русе поискали
съдействие от свои колеги при Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР- Русе, като на
място бил изпратен свидетелят И. И. – младши автоконтрольор. След като горната
фактическата обстановка му била предадена от свидетелите А. и Д., той също
извършил справка в масивите на МВР, при която констатирал, че жалбоподателят Г.
действително е с временно отнето свидетелство за управление на МПС по реда на чл.
171, т. 1 от ЗДвП.
Съобразявайки гореизложеното, свидетелят И. И., приел, че с поведението си
жалбоподателят Г. е осъществил нарушение на разпоредбата на 150а, ал. 1 от ЗДвП,
като в тази връзка му съставил АУАН № 20-1085-004193/10.12.2020 г., който бил
подписан от жалбоподателя без възражения. В срока по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН
жалбоподателят Г. депозирал възражение, в което посочил, че изложената в АУАН-а
фактическа обстановка не отговаря на действителната такава.
Въз основа на съставения АУАН, АНО издал оспореното наказателното
постановление, като в същото били възприети фактическо описание и правна
квалификация на деянието, идентични с тези, съдържащи се в АУАН-а, като за
осъщественото нарушение на чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП на основание на чл. 177, ал. 1, т. 2
от ЗДвП на жалбоподателя Г. било наложено административно наказание „Глоба“ в
размер на 300 лева.
3
Фактическата обстановка беше установена от съда след преценка на
приложените и приобщени към делото по реда на чл. 283 от НПК писмени
доказателства и доказателствени средства – АУАН № 20-1085-004193/10.12.2020 г.,
Наказателно постановление № 20-1085-004193/05.02.2021 г., възражение, справка,
докладна записка, Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №
20-1085-001015/21.09.2020 г., справка нарушител/водач, доклад за установен факт и
предприето действие, АУАН № 791141/10.12.2020 г., справка за собственост на МПС,
както и гласни доказателства, приобщени чрез разпит на свидетелите И. И., П. А., С. Д.
и Т. Г.а.
Изброените доказателствени източници са логични, непротиворечиви, взаимно
допълващи се и следва да бъдат кредитирани в цялост, тъй като не разкриват
противоречия и изясняват фактическата обстановка по начина, възприет от съда.
От така събраната доказателствена съвкупност се установява както авторството
на нарушението, във връзка с което е ангажирана административнонаказателната
отговорност на жалбоподателя, така и механизма на осъществяването му.
От правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 1 във вр. с чл. 84 от ЗАНН във вр. с чл. 314
от НПК в това производство районният съд следва да провери законността на
обжалваното НП, т.е. дали правилно е приложен както процесуалния, така и
материалния закон, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя.
Съгласно чл. 189, ал. 1 от ЗДвП актовете, с които се установяват нарушенията
по този закон, се съставят от длъжностни лица на службите за контрол, предвидени в
този закон. Съгласно чл. 189, ал. 12 от ЗДвП наказателните постановления се издават
от министъра на вътрешните работи или от определени от него лица. В процесния
случай се установи, че АУАН-ът е съставен от компетентен актосъставител – младши
автоконтрольор, а НП е издадено от компетентен АНО – Началник Сектор „Пътна
полиция“ при ОД на МВР-Русе, упълномощен със Заповед № 8121з-515/14.05.2020 г.
на Министъра на вътрешните работи.
Съдът констатира, че са спазени императивните процесуални правила при
издаването и на двата административни акта – тяхната форма и задължителни
реквизити, съгласно разпоредбите на чл. 40, 42, 43, ал. 5, чл. 57 и чл. 58, ал. 1 от
ЗАНН. В акта, а впоследствие и в наказателното постановление, нарушението е
описано пълно и ясно, като са посочени всички съставомерни елементи. По този начин
била осигурена възможност на нарушителя да разбере за извършването на какво
нарушение е ангажирана и административнонаказателната му отговорност, съответно
да организира пълноценно защитата си.
В конктетния случай административнонаказателното производство е образувано
4
със съставянето на АУАН в предвидения от ЗАНН срок от извършване на
нарушението, респективно от откриване на нарушителя. От своя страна обжалваното
наказателно постановление е постановено в шест месечния срок. Ето защо са спазени
всички давностни срокове, визирани в разпоредбата на чл. 34 от ЗАНН, досежно
законосъобразното ангажиране на административнонаказателната отговорност на
жалбоподателя от формална страна.
Съдът констатира, че при съставянето на акта и издаване на наказателното
постановление не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила,
които да са предпоставка за отмяна на НП само на това основание.
На следващо място съдът намира, че от събраните в хода на производството
гласни и писмени доказателства и извършената им оценка следва да бъде изведен
единственият възможен от правна страна извод, а именно, че жалбоподателят М. Г. е
осъществил състава на нарушението на чл. 150а от ЗДвП, както от обективна, така и от
субективна страна.
Съгласно разпоредбата на чл. 150а за да управлява моторно превозно средство,
водачът трябва да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към
която спада управляваното от него моторно превозно средство, да не е лишен от право
да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, както и
свидетелството му за управление да е в срок на валидност, да не е временно отнето по
реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс
и да не е обявено за невалидно, тъй като е изгубено, откраднато или повредено.
В процесния случай по категоричен начин се установи, че на 10.12.2020 г. на
улица без име, находяща се в местност „Касева чешма“, вилна зона, жалбоподателят М.
Г. е управлявал лек автомобил „Киа Магентис“, негова собственост, с поставени два
броя табели с рег. № Р2305ВМ, отговарящи на лек автомобил „Мерцедес Ц 180“,
собственост на Димитринка Г., след като свидетелството му за управление на моторно
превозно средство е било временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 от ЗДвП със Заповед
за прилагане на принудителна административна мярка № 20-1085-001015/21.09.2020 г.
на Началник Група при Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР-Русе. Тоест налице
са всички съставомерни елементи от обективна страна на нарушението, във връзка с
което е ангажирана административнонаказателната отговорност на жалбоподателя.
Съдът счита за неоснователно наведеното от процесуалния представител на
жалбоподателя възражение, че горепосоченото нарушение се явява несъставомерно,
доколкото не било налице управление на МПС по пътищата, отворени за обществено
ползване, тъй като участъка, в който това се е случило бил „черен път“. Действително
от събраните по делото доказателства се установява по безспорен начин, че участъка
пред дома на свидетелката Г.а представлявал път с отъпкана пръст, частично с трева и
камъни и с ширина, позволяваща преминаването на един лек автомобил, тоест „черен
5
път“. В същото време обаче от показанията на свидетелката Г.а и показанията на
полицейските служители става ясно, че този път се използва за движение на моторони
превозни средства от различни граждани, с цел придвижване от главния път към
намиращите се там жилищни постройки. Поради това съдът приема, че този път, по
който жалбоподателят Г. управлявал процесния лек автомобил, представлява път
отворен за обществено ползване. В този смисъл е и легалното определение на § 6, т. 1
от ЗДвП, според което път е всяка земна площ или съоръжение, предназначени или
обикновено използвани за движение на пътни превозни средства или на пешеходци.
Към пътищата се приравняват и улиците. Тоест по смисъла на това тълкуване, а и
съобразно константната практика, в обхвата на пътищата попадат и всички т.нар. черни
пътища, чакълирани и други земни площи или съоражения, за които може да се
приеме, че са предназначени и могат да се използват от пътни превозни средства и
пешеходци. Поради това е безспорно, че жалбоподателят Г. е управлявал моторно
превозно средство на път, който е отворен за обществено ползване и поведението му
попада в обхвата на приложение на Закона за движението по пътищата.
В тази насока е и Решение № 343 от 15.11.2022 г., постановено по к.а.д. №
333/2022 г. по описа на Административен съд – Русе.
От субективна страна деянието е извършено виновно при форма на вината пряк
умисъл. Въпреки че в съзнанието на водача са намерили отражение представи, че е
временно лишен от свидетелство за управление на МПС, същият привел в движение
процесния автомобил.
Съдът счита за неоснователно наведеното от процесуалния представител на
жалбоподателя възражение, че осъщественото от жалбоподателя Г. нарушение е
несъставомерно, тъй като било в изпълнение на полицейско нареждане. От събраната
по делото доказателствена съвкупност се устнови по категоричен начин, че
жалбоподателят Г. е привел в движение процесния
лек автомобил по разпореждане на полицейски служител. В същото време обаче,
посоченото полицейско разпореждане не може да се приеме като извинителна причина
жалбоподателя да управлява моторно превозно средство при положение, че същият е
бил лишен от свидетелството си управление на МПС и е бил наясно с това. Това е така,
тъй като съобразно разпоредбата на чл. 64, ал. 4 от ЗМВР разпорежданията на
полицейския орган са задължителни за изпълнение, освен ако налагат извършването на
очевидно за лицето престъпление или нарушение, или застрашават живота или
здравето му. Жалбоподателят Г. несъмнено е бил наясно, че не следва да привежда в
движение лекия автомобил, доколкото е с временно отнето свидетелство за управление
на МПС, поради което е следвало да уведоми полицеския орган за това обстоятелство
и да откаже да изпълни даденото му разпореждане. Като не е сторил това,
изпълнението на полицейското разпореждане представлява очевидно за Г. нарушение,
6
което той осъществил. Поради това не са и налице основанията за отпадане на неговата
административнонаказателна отговорност в процесната хипотеза.
В тази насока е и Решение № 343 от 15.11.2022 г., постановено по к.а.д. №
333/2022 г. по описа на Административен съд – Русе.
Съдът счита, че АНО правилно е издирил относимата санкционна разпоредба –
чл. 177, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, предвиждаща административно наказание „Глоба“ в размер
на 100 до 300 лева. При индивидуализацията на наказанието, АНО без да излага
каквито и да е мотиви е наложил наказание в максимален размер, а именно „Глоба“ в
размер на 300 лева. С оглед на така констатираната липса на мотиви, обусловили
решението му да наложи наказание в посочения размер, то съдът счита, че
наказателното постановление следва да се измени в неговата санкционна част, като
размерът бъде намален до предвидения в закона минимум, а именно 100 лева. Липсата
на мотиви относно определянето на размер на административното наказание
препятства съдебния контрол във връзка със спазване разпоредбата на чл. 27, ал. 2 от
ЗАНН от страна на административнонаказващия орган. В допълнение съдът счита, че
измененият размер на наказанието се явява и справедлив, доколкото по делото се
установи, че осъщественото от жалбоподателя нарушение се явява с по-ниска степен
на обществена опасност от другите нарушения от съответния вид, доколкото в случая
се касае за управление на МПС, придвижено на пренебрежимо малко разстояние, по
време и на място, където не е имало други участници в движението, а в крайна сметка
и в изпълнение на полицейско разпореждане.
Не са налице предпоставките за приложение на чл. 28 от ЗАНН, доколкото
извършеното нарушение не разкрива белезите на маловажен случай съгласно легалната
дефиниция, съдържаща се в чл. 93, т. 9 от НК, приложим на основание чл. 11 от ЗАНН.
По делото не се установиха изключителни или многобройни смекчаващи
отговорността обстоятелства, въз основа на които да бъде направен извода, че
извършеното нарушение разкрива по-ниска степен на обществена опасност в сравнение
с обикновените случай на нарушения от този вид. Точно обратното налице е
отегчаващото вината обстоятелство, доколкото видно от приложената по делото
справка за нарушител/водач жалбоподателят Гавраилов е бил многократно
санкциониран за различни нарушения на правилата за движение, като в тази връзка са
му налагани и различни административни наказания. Извън посоченото следва да се
отбележи, че с привеждането в движение на лекия автомобил жалбоподателят е
осъществил и още едно нарушение на правилата за движение, доколкото МПС-то било
с поставени регистрационни табели на друго МПС. Така изложеното изключва
възможността за прилагане на разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН в процесния случай.
С оглед на гореизложеното, жалбата се явява частично основателна, поради
което наказателното постановление следва да се измени, като наложеното
7
административно наказание „Глоба“ се намали до предвидения в закона минимум, а
именно 100 лева.
По разноските:
Съгласно разпоредбата на чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН в производствата пред
районния съд страните имат право на присъждане на разноски по реда на
Административнопроцесуалния кодекс.
Съобразно разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от АПК, когато съдът отмени
обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден административен акт,
държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат,
ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал
отменения акт или отказ.
По делото жалбоподателят М. Г. е бил представляван от адв. А. С., на когото
заплатил хонорар в размер на 400 лева, съобразно приложените по делото адвокатско
пълномощно и договор за правна защита и съдействие. В хода на съдебната предния,
адв. С. е претендирал присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение в пълен
размер. Същевременно административнонаказващият орган е направил възражение за
прекомерност на разноските. В конкретния случай договорения от страните размер на
адвокатското възнаграждение не надвишава определения в нормата на чл. 7, ал. 2, т. 1
от Наредба № 1 от 09.07.2004 за минималните размери на адвокатските
възнаграждение, приложим по силата на чл. 18, ал. 2 от същата наредба, минимален
размер – 400 лева. С оглед на така изложеното, възражението за прекомерност следва
да се остави без уважение.
Доколкото в случая, съдът е изменил обжалваното наказателно постановление,
намалявайки наложеното наказание до минимален размер, то съобразно разпоредбата
на чл. 78, ал. 1 от ГПК на жалбоподателя Г. следва да бъде заплатена съразмерна с
уважената претенция сума в размер на 266,67 лева.
При така изложеното става ясно, че са налице всички предпоставки
административнонаказващият орган да бъде осъден да заплати на жалбоподателя М.
Гавраилов разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 266,67 лева.
Според легалното определение на § 1, т. 6 от ДР на АПК „Поемане на разноски
от административен орган“ е поемане на разноските от юридическото лице, в
структурата на което е административният орган. Административнонаказващият орган
в настоящия случай е Началника на Сектор „Пътна полиция“, част от структурата на
ОД на МВР-Русе. С оглед на изложеното, следва ОД на МВР-Русе да бъде осъдено да
заплати на жалбоподателя М. Г. разноски за адвокатско възнаграждение в размер от
266,67 лева.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 63, ал. 7, т. 2 във вр. с ал. 2, т. 4 и
8
чл. 63д, ал. 2 от ЗАНН във вр. с чл. 143, ал. 1 от АПК, съдът
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ Наказателно постановление № 20-1085-004193/05.02.2021 г., издадено
от Началник Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР-Русе, в частта му, с която за
нарушение на чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП на М. С. Г., с ЕГН: **********, на основание чл.
177, ал. 1, т. 2 от ЗДвП е наложено административно наказание „Глоба“ в размер на
300 лева, като го НАМАЛЯВА на 100 лева.
ПОТВЪРЖДАВА Наказателно постановление № 20-1085-004193/05.02.2021 г.,
издадено от Началник Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР-Русе, в останалата му
част.
ОСЪЖДА ОД на МВР-Русе да заплати на М. С. Г., с ЕГН: **********, сумата
в размер на 266,67 лева /двеста шесетдесет и шест лева и 67 стотинки/,
представляващи разноски за адвокатско възнаграждение съобразно уважената част от
жалбата.
Решението подлежи на обжалване пред Административен съд – Русе в 14-дневен
срок от съобщаването на страните, че е изготвено.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
9