№ 175
гр. Враца, 25.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, III-ТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Росица Ив. Маркова
Членове:Христо Н. Христов
Катя Н. Гердова
при участието на секретаря Галя Цв. Иванова
като разгледа докладваното от Росица Ив. Маркова Въззивно гражданско
дело № 20251400500162 по описа за 2025 година
Въззивното производство е образувано въз основа на постъпила въззивна жалба от
Община Мизия, ЕИК ***, представлявана по пълномощие от адв. Ц. С. от АК-Враца, срещу
Решение № 43/17.02.2025 г., постановено по гр. дело
№ 760/2024 г. на Районен съд-Оряхово, в частта, с която Община Мизия е осъдена да
заплати на И. А. И., сумата от 3 108 лв., представляваща обезщетение за неползван платен
годишен отпуск от 29 дни за 2023 г., както и сумата от 410,29 лв. законната лихва върху
главницата за периода от 27.10.2023 г. до 09.10.2024 г., както и да заплати по сметка на РС
Оряхово сумата от общо 274,32 лв., представляваща разноски за държавни такси за
уважените два обективно кумулативно съединени осъдителни искове и депозит за вещо лице
по ССчЕ.
В жалбата се инвокира оплакване за неправилност на обжалваното решение, като
постановено в противоречие със закона и със съдопроизводствените правила. Според
въззивника районният съд е приел неправилно, че Решение № 2/20.01.2011 г. по гр. дело №
478/2010 г. на ВКС, ІІІ ГО е неотносимо към въпроса за правото на ищеца за обезщетение по
чл. 224, ал. 1 КТ, което е цитирано от Община Мизия в Заповед
№ РД 11- 548/17.11.2023 г., с която е коригирана Заповед № 28/31.10.2023 г. в частта относно
изплащане на обезщетение на ищеца за неползван отпуск за 2022 г.
Въззивникът счита, че районният съд е разрешил неправилно и въпроса, касаещ
доказателствената сила на счетоводните книги и платежни ведомости, като се цитира
записаното в обжалваното решение и аргументите на районния съд за неговото
постановяване. Становището на въззивника е, че съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗМСМА кметовете
на общините се избират пряко от населението, поради което за тях липсва работодател по
смисъл на КТ, който да разрешава ползването на платен годишен отпуск. Според въззивника
при това положение ищецът, в качеството на *** на общината, е следвало да осигури
1
ползването на целия полагащ му се платен годишен отпуск в рамките на всяка от
процесните календарни години, през които е заемал тази длъжност, а ползването на отпуска
във времето, регламентирано от КТ, по изключение е допустимо само в хипотезите на чл.
176, ал. 1 КТ, които в конкретния случай не са приложими.
В жалбата се сочи приетото от съда, че кметовете на общини, райони и кметства имат
всички права по трудово правоотношение, освен тези, които противоречат или са
несъвместими с тяхното правно положение, като в настоящия случай такова изключение е
налице, тъй като основните права на кметовете на кметства се регламентират от ЗМСМА и
тъй като те се избират пряко от населението, за тях липсва работодател по смисъла на КТ,
който да им разрешава ползването на полагащия им се отпуск, а те самите като кметове сами
са си работодатели и са длъжни да осигурят ползването на полагащия им се отпуск за
съответната календарна година, от което според въззивника следва, че не може да се твърди,
че КТ се прилага в случая за кметовете изцяло, при положение, че липсва фигурата на
работодател, какъвто е самият ***.
Твърди се, че видно от събраните от районния съд доказателства, кметът умишлено
не е ползвал полагащия му се отпуск като злоупотребил с правото си сам да определи време
за ползване на отпуска, с цел да получи обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ след изтичане на
мандата му. Излагат се разсъждения за правното положение на ищеца, в качеството му на
*** и за уреждането на отношенията във връзка с неговите трудови права след прекратяване
на правоотношението между страните.
Сочи се, че спорът между страните се свежда до въпроса дали работодателят е
действал добросъвестно и следва ли се на ищеца търсеното обезщетение. Развивайки своите
съображения във връзка с изискването за добросъвестност при упражняване на трудовите
права и задължения, въззивникът сочи приетите по делото писма на Община Мизия до
ищеца И., с които същият е уведомяван за размера на платения годишен отпуск, който има
право да ползва през календарната година, включително и за отложения или неизползван
такъв за предходните години след 2019 г.
Поддържа се становище, че на противната страна не се дължи обезщетение поради
допусната от него злоупотреба с право, тъй като от негова страна е налице недобросъвестно
поведение, целящо изплащане на такова.
В жалбата се заявява искане за отмяна на обжалваното решение, в частта, с която
общината е осъдена да заплати обезщетение ведно със законната лихва и разноски по
първоинстанционното производство, като се претендират разноски за тази инстанция.
Въззиваемият И. А. И. не е подал отговор на въззивната жалба.
В открито съдебно заседание по делото въззивникът Община Мизия, редовно
призована, се представлява от адв. Ц. С., който поддържа подадената жалба и иска отмяна
на решението на първоинстанционния съд. Претендира разноски по приложен списък. Моли
за срок за писмени бележки, като същите са представени в срок и по своята същност
поддържат изложеното във въззивната жалба.
Въззиваемият И. А. И., също редовно призован за откритото съдебно заседание по
делото, се явява лично. Оспорва жалбата и моли решението да бъде потвърдено.
Страните не представят доказателства и не правят доказателствени искания пред
въззивната инстанция.
При проверка на допустимостта и редовността на въззивната жалба настоящият
съдебен състав констатира, че същата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и отговаря
на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК. При констатираната допустимост на жалбата,
съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
релевираните въззивни основания в жалбата.
2
Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, постановено в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено с исковата
молба.
За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен
състав обсъди събраните доказателства поотделно и в тяхната пълнота, във връзка с
изтъкнатите от страните доводи, при което приема следното:
Районен съд – Оряхово е бил сезиран с искова молба от И. А. И., ЕГН ********** от
*** срещу Община Мизия, представлявана от ***а на общината, с искане за изплащане на
обезщетение за 42 дни неизползван платен годишен отпуск за 2022 г. и 2023 г. в размер на 3
108 лв., ведно с лихва за забава върху сумата в размер на 410,29 лв., считано от 27.10.2023 г.
до 09.10.2024 г. Претендират се разноски в производството.
Предявени са кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правна
квалификация чл. 224, ал. 1 от КТ и чл. 86 от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че ищецът е заемал длъжността *** на
с. ***, общ. Мизия до 27.10.2023 г., на която дата е прекратено трудовото му
правоотношение по силата на Заповед № 28/31.10.2023 г. В последната е било определено
заплащане на неползван платен годишен отпуск за 42 дни, което не му е заплатено и ищецът
претендира в размер на 3 108 лв. При тези съображения е предявен иск за заплащане на
обезщетение за неползвания платен годишен отпуск 2022 г. и 2023 г., като се претендира и
лихва за забава върху сумата от 3 108 лв., в размер на 410,29 лв., считано от 27.10.2023 г. до
09.10.2024 г.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от Община
Мизия, представлявана от ***а на общината В. Б., действаща чрез
адв. Ц. С. от АК-Враца, с който се оспорват предявените искове като неоснователни и
недоказани. Потвърждава се фактът, че ищецът е заемал длъжността *** на с. ***, общ.
Мизия, както и че със Заповед № 28/31.10.2023 г. трудовото му правоотношение е
прекратено на посоченото в заповедта основание. Сочи се, че Заповед № 28/31.10.2023 г. е
коригирана със Заповед № РД.11-548/17.11.2023 г., връчена лично на ищеца, като е отпаднала
точката за изплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2022 г. и 2023
г. за общо 42 дни, тъй като ищецът е следвало да използва същия по време на своя мандат, а
неползваният се губи и не подлежи на обезщетение, поради неприложимост на хипотезите
на чл. 176, ал. 1 от КТ в настоящия случай. Именно затова са изложени доводи за
неоснователност на исковете, като се претендират разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение.
С Определение № 558/04.11.2024 г. съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от
доказване между страните, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК, обстоятелствата, че
ищецът е заемал длъжността *** на с. ***, общ. Мизия и че със Заповед № 28/31.10.2023 г.
трудовото му правоотношение е прекратено на посоченото в заповедта основание. Тези
обстоятелства се установяват и от писмените доказателства по делото.
От представената по делото Заповед РД 11-548/17.11.2023 г., връчена на ищеца на
17.11.2023 г., се установява, че с нея е коригирана Заповед № 28/31.10.2023 г. в частта, в
която е било определено изплащане на ищеца на обезщетение за неползван платен годишен
отпуск за 2022 г. (13 дни) и за 2023 г. (29 дни)– за общо 42 дни. Отбелязано е, че корекцията
се прави въз основа на Решение № 2/20.01.2011 г. на ВКС по гр. дело № 478/2010 г., III гр.
отделение.
Съгласно писмо до ищеца от 09.02.2023 г. от ***а на Община Мизия, същия е
уведомен за възможността да ползва полагащия му се платен годишен отпуск за периода
2021 г. – 2023 г. в размер на 95 дни, като е предупреден, че ако не го използва, то предвид
изтичане на мандата му като *** на кметство няма да му се дължи обезщетение за
3
неползването му. Приложени са и 5 броя уведомления до ищеца за периодите 2019 г. – 2023
г. относно размерите на платения годишен отпуск, който има право да ползва, вкл. отложен и
неизползван от предходни календарни години.
От представена по делото справка от Община Мизия за изплатени обезщетения за
неползван платен годишен отпуск на кметове, с изтичащ мандат се установява, че за мандат
2015 г. – 2019 г. са изплащани обезщетения на всички кметове, вкл. и на ищеца И. И. – в
размер на 4 749,47 лв. За мандат 2019 г. – 2023 г. се установява, че не са изплащани
обезщетения за неползван платен годишен отпуск на кметовете, с изтичащ мандат през 2023
г.
По делото е прието и заключение на допусната съдебно-счетоводна експертиза,
неоспорено от страните, което съдът възприема като обективно, пълно и всестранно
изготвено по поставените въпроси, съгласно компетентността и специалните знания на
вещото лице в конкретната област. От заключението безспорно се установява, че ищецът за
2022 г. е имал да ползва общо 70 дни платен годишен отпуск, от които 35 дни за 2021 г. и 35
дни за 2022 г. Установява се също, че през 2022 г. той е ползвал само 10 дни от 2021 г.,
поради което към 31.12.2022 г. са останали неизползвани 25 дни за 2021 г. и 35 дни за 2022 г.
- или общо 60 неизползвани дни. Вещото лице е установило също, че тези 60 дни са
ползвани изцяло през 2023 г., поради което са останали неползвани, до датата на
освобождаване от длъжност на ищеца, общо 29 дни платен отпуск, които му се полагат за
периода от 01.01.2023 г. до 31.10.2023 г. и които ищецът не е използвал до датата на
прекратяване на трудовото му правоотношение.
За тези 29 дни вещото лице е изчислило, че размерът на обезщетението по чл. 224 от
КТ към датата на освобождаването му от заеманата длъжност е 3 408,37 лв. (при
претендирани от ищеца 3 108 лв.), а длъжимата мораторна лихва върху тази сума за заявения
от ищеца период от 27.10.2023 г. до 09.10.2024 г. е в размер на 449,94 лв. (при претендирани
от ищеца 410,29 лв.). Ищецът не е заявил увеличаване на претенцията си, поради което не е
допуснато увеличение на исковете по реда на чл.214,ал.1 от ГПК.
Безспорно ищецът в производството е доказал прекратяването на трудовото му
правоотношение с ответника и наличието на неползван, полагащ се платен годишен отпуск
за календарната година на прекратяването, вкл. размерът и периодът на претендираното
неизплатено обезщетение. От своя страна ответната страна не оспорва факта, че не е
изплатила на ищеца обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ, тъй като спорът в производството
касае наличието/липсата на основание за недължимост на претендираното от ищеца
обезщетение.
Ищецът е с прекратено трудовото правоотношение от 27.10.2023 г. и не е ползвал
полагащия му се платен годишен отпуск за годината на прекратяването – в случая 29 дни за
2023 г., за което му се дължи обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ в заявения с исковата
молба размер от 3 108 лв. и дължима законна лихва за периода от 27.10.2023 г. до 09.10.2024
г. в размер на 410,29 лв., които размери са подробно изчислени и описани от вещото лице в
заключението на ССчЕ и които са установени дори в по-високи размери от заявените с
исковата молба такива.
При така подадените искова молба и отговор, събраните писмени доказателства и
отчитайки изготвената съдебно-счетоводна експертиза с обжалваното решение РС-Оряхово
е приел, че предявените искове се явяват основателни и следва да бъдат уважени изцяло.
Единствено приел, че искът по чл. 224, ал. 1 от КТ следва да бъде отхвърлен за
претендираното обезщетение за неползван платен годишен отпуск от 13 дни от 2022 г., като
това отхвърляне не засяга размера на претенцията.
При този изход на спора ответната Община Мизия е осъдена да заплати на И. А. И.,
сумата от 3 108 лв., представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск от 29
4
дни от 2023 г., сумата от 410,29 лв. законната лихва върху главницата за периода от
27.10.2023 г. до 09.10.2024 г., както и да заплати по сметка на РС Оряхово сумата от общо
274,32 лв., представляваща разноски за държавни такси за предявените и уважени искове два
обективно кумулативно съединени осъдителни искове и депозит за вещо лице по ССчЕ.
Въззивната инстанция споделя направените от районния съд фактически и
правни изводи и намира, че решението му е постановено при правилно приложение на
материалния закон и доказателствата по делото, при което на основание чл. 272 ГПК се
присъединява и препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
Според оплакванията във въззивната жалба, спорен между страните е останал
въпросът следва ли се на ищеца търсеното обезщетение при прекратяване на трудовото
правоотношение.
Съгласно чл. 224, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение
работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен
годишен отпуск за текущата календарна година пропорционално на времето, което се
признава за трудов стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда на
чл. 176, правото за който не е погасено по давност. Според разпоредбата на чл. 173,
ал. 5 КТ, редакция на нормата ДВ, бр. 25/2001 год., действала до 29.07.2010 год. работникът
или служителят използва платения си годишен отпуск до края на календарната година, за
която се отнася, като работодателят е длъжен да разреши платения годишен отпуск на
работника или служителя до края на съответната календарна година освен ако ползването му
е отложено по реда на чл. 176 КТ.
В същия смисъл са и последващите редакции на чл. 173, ал. 2 от КТ, редакция ДВ, бр.
58/2010 год., действала до 16.07.2015 год. и чл. 173, ал. 5 КТ, редакция ДВ, бр. 54/2015, в
сила от 17.07.2015 год./.
От анализа на горните разпоредби се налага изводът, че същността и
предназначението на платения годишен отпуск е да бъде ползван в рамките на календарната
година, за която се отнася, а работодателят е длъжен да разреши платения годишен отпуск на
работника или служителя до края на съответната календарна година, освен ако ползването
му е отложено по реда на чл. 176 КТ.
Работникът разполага с правото да определи при условията на чл. 176, ал. 3 КТ (Изм.
- ДВ, бр. 100 от 1992 г., изм. - ДВ, бр. 58 от 2010 г., в сила от 30.07.2010 г., изм. - ДВ, бр. 54
от 2015 г., в сила от 17.07.2015 г.) времето, през което ще ползва отпуск от предходни
години само в случаите, когато отпускът е бил отложен или не е ползван до края на
календарната година, за която се отнася.
Текстът на чл. 176а от КТ (Нов - ДВ, бр. 18 от 2011 г., в сила от 01.03.2011 г.) сочи,
че когато платеният годишен отпуск или част от него не е ползван до изтичане на две години
от края на годината, за която се полага, независимо от причините за това, правото на
ползването му се погасява по давност. Видно законодателят е разграничил правото на
ползване на платен годишен отпуск от задължението същия да се използва, като е регулирал
задължение за работодателя да разрешава ползването му, освен в определени хипотези.
***ът е конституционно установена правна фигура, съгласно чл. 139, ал. 1 от
Конституцията на Република България и чл. 38, ал. 1 от ЗМСМА, изпълняващ функциите на
орган на изпълнителната власт в общината и на местното самоуправление. Тази
характеристика се разпростира и по отношение на кметовете на райони и на кметствата.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗМСМА кметът на общината и кметовете на кметства се
избират пряко от населението за срок от четири години, като пълномощията им възникват с
полагането на клетвата по чл. 32, ал. 1 от закона. Правоотношението, което възниква от
5
избора, е трудово правоотношение, както предвижда чл. 86, ал. 1 от Кодекса на труда. В този
смисъл е и разпоредбата на чл. 38, ал. 7 от Закона за местното самоуправление и местната
администрация, според която кметовете на общини, кметства и райони имат всички права
по трудово правоотношение, освен тези, които противоречат или са несъвместими с тяхното
правно положение.
Съгласно чл. 86, ал. 4 и ал. 5 от КТ трудовото правоотношение, възникнало от избор
остава в сила и след изтичане на установения срок до избирането на друго лице за
длъжността. Когато при новия избор е избрано същото лице, трудовото правоотношение с
него продължава за нов срок. Аналогична е правната уредба относно продължителността на
трудовото, респективно осигурителното правоотношение на кмета на община, район или
кметство, съдържаща се в чл. 38, ал. 4 и чл. 42, ал. 6 от Закона за местното самоуправление и
местната администрация и чл. 47 от Закона за местните избори. Като работещ по трудово
правоотношение на изборна длъжност, кметът на община или кметство е и осигурено лице
по смисъла на чл. 4, ал. 1, т. 8 от КСО.
Поради специфичното, регламентирано в специален закон, правоотношение, което
възниква за кметовете на общините, за тях липсва работодател по смисъла на функциите по
КТ и в частност да им разрешава ползването на полагащия им се съгласно чл. 38, ал. 7 от
ЗМСМА вр. чл. 155 от КТ платен годишен отпуск. Отлагането на ползването на отпуск във
времето, установено в КТ по изключение, е допустимо само в хипотезите на чл. 176, ал. 1 КТ
(изм. - ДВ, бр. 54 от 2015 г., в сила от 17.07.2015 г.) , които не са приложими в настоящия
случай. В този смисъл са мотивите на решение № 2/20.01.2011 год. по гр. дело № 478/2010
год. на ВКС на РБ, Трето г. о., извън тълкувателната част.
Налице е съдебна практика, че ***ът е работещ по трудово правоотношение на
изборна длъжност, а споровете породени от накърняване на правата по правоотношението -
трудови (решение № 14294 от 19.12.2008 г. по адм. д. № 9051/2008 г. на ВАС, решение №
16461 от 20.12.2012 г. по адм. д. № 4377/2012 г. на ВАС). Този извод следва и от
съвместното тълкуване на чл. 21, ал. 1, т. 5 от ЗМСМА, чл. 38, ал. 7 от същия закон, чл. 86,
ал. 1 от КТ.
Наличието на трудово правоотношение задължава работодателят да изплати на
работника парично обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползувания годишен отпуск.
Както е възприел и в практика си Съда на ЕС правото на годишен отпуск е само една
от двете части на правото на платен годишен отпуск, което като съществен принцип на
социалното право на Съюза е отразено в член 7 от Директива 93/104/ЕО на Съвета от 23
ноември 1993 година относно някои аспекти на организацията на работното време (ОВ L
307, 1993 г., стр. 18) и в член 7 от Директива 2003/88, а междувременно е и изрично
закрепено като основно право в член 31, параграф 2 от Хартата. Посоченото основно право
включва и правото на заплащане, а също и — като право, неотделимо от правото на "платен"
годишен отпуск — правото на финансово обезщетение за неизползвания годишен отпуск
при прекратяване на трудовото правоотношение.
При постановяване на обжалваното решение първоинстанционният съд не е допуснал
нарушения при прилагането на материалния закон и процесуалните правила, с оглед на
което въззивният съдебен състав намира, че обжалваното решение ще следва да бъде
потвърдено.
В останалата необжалваема част решението е влязло в законна сила.
По разноските:
При констатираната неоснователност на въззивната жалба, на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК жалбоподателя дължи заплащане на направените от въззиваемата страна деловодни
разноски, като в случая разноски не са претендирани и не следва да се присъждат.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖАВА Решение № 43/17.02.2025 г., постановено по гр. дело № 760/2024 г.
на Районен съд-Оряхово, В ЧАСТТА с която Община Мизия, ЕИК 0*** е осъдена да заплати
на И. А. И., сумата от 3 108 лв., представляваща обезщетение за неползван платен годишен
отпуск от 29 дни от 2023 г., сумата от 410,29 лв. законната лихва върху главницата за периода
от 27.10.2023 г. до 09.10.2024 г., както и да заплати по сметка на РС-Оряхово сумата от общо
274,32 лв., представляваща разноски за държавни такси за уважените два обективно
кумулативно съединени осъдителни искове и депозит за вещо лице по ССчЕ.
В останалата необжалваема част решението е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7