РЕШЕНИЕ
№ 17668
гр. София, 02.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:б в
при участието на секретаря С В
като разгледа докладваното от б в Гражданско дело № 20231110128242 по
описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
И. К. Д. е предявил срещу „В..“ ЕООД два кумулативно обективно съединени иска,
както следва: установителен иск с правно основание чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД, вр. чл. 19, ал.
4 ЗПК за признаване за установено, че клаузата, с която е предвидено заплащане на "такса
експресно разглеждане" в Договор за кредит № ... от 23.11.2019 г., е нищожна, тъй като е
неравноправна по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗПК, с нея се цели обогатяване на кредитора без
реално да е извършена конкретна услуга, като представлява скрит разход по кредита,
привидно уговорен като такса за услуга, противоречи на изискването за добросъвестност, в
пряко противоречие е с принципа на добрите нрави, с нея се цели заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предложение първо
ЗЗД за заплащане на сумата 126,69 лева, платена без основание по недействителен договор
за потребителски кредит № ... от 23.11.2019 г., ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска до окончателното изплащане.
Ответникът "В.." ЕООД, е депозирал писмен отговор на исковата молба по реда и в
срока на чл.131, ал.1 ГПК. Счита исковата молба за нередовна, тъй като не била посочена
цената на иска, което възражение съдът намира за неоснователно. По същество възразява, че
клаузата за допълнителна услуга предвидена в процесния договор е действителна и в
съответствие с разпоредбите на ЗПК. Моли да се отхвърли предявените искове.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
В тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД е да докаже, че
оспорената клауза от процесния договор за заем е нищожна, тъй като противоречи на
императивни изисквания на закона и на добрите нрави, включително, че същата е
неравноправна. В тежест на ответника е да докаже, че оспорената клауза е действителна,
включително че е договорена индивидуално.
1
В тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже, че е
заплатил процесните суми в полза на ответника, а в тежест на ответника – че е налице
основание за получаването им, съответно задържане на полученото.
От фактическа страна:
По делото е прието заключение на съдебно-техническа експертиза, което след преценка
по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано като пълно, точно и обективно. На
06.02.2024 г. в 9:50 ч. вещото лице, чрез софтуер за отдалечен достъп е осъществило достъп
до електронната поща на ищеца И. Д. и е установило, че на 08.02.2023 г. в 14:06 ч. до
електронната поща на ищеца .....е било изпратено имейл съобщение от имейл адрес ....със
заглавие „Отговор на искане за достъп до лични данни, постъпило на 16.01.2023 г.“. Към
това писмо има прикачен файл, съдържащ 1021 страници с информация за ищеца като
клиент по 103 договора за кредит, като сред тези страници са и приложените към исковата
молба разпечатки. Вещото лице е установило, че след изпращането файлът не е бил
променян, както и че приложената защита на документа гарантира, че той не може да бъде
променян след неговото създаване. В заключението е посочено, че ответното дружество е
отказало да предостави достъп и информация във връзка с изготвяне на експертизата,
поради което вещото лице не е отговорило на част от поставените задачи.
По делото са приети разпечатани текстове от описания по-горе имейл, изпратен от
ответника на ищеца, от които се установява, че на 23.11.2019 г. ответникът е отпуснал на
ищеца кредит в размер на 200 лв. със срок на погасяване 10 дни и ГПР 49, 90 %. Посочена е
лихва за срока на договора в размер на 2, 23 лв. и такса за бързо разглеждане в размер на 21
лв. На 28.11.2019 г. страните са се уговорили ответникът да предостави на ищеца
допълнителна сума по кредита в размер на 750 лв., като по този начин размерът на
главницата е станал общо 950 лв., а срокът за погасяване на кредита е бил предоговорен на
17.12.2019 г. Допълнителната сума е била предоставена на 07.12.2019 г., с лихва от 10, 60 %
и нов размер на таксата за бързо разглеждане от 126, 69 лв.
Прието е и заключение по изготвена съдебно-счетоводна експертиза, което след
преценка по реда на чл. 202 ГПК също следва да бъде кредитирано. То е обективно, пълно и
точно изготвено и кореспондира с приетите по делото писмени доказателства. Като е взело
предвид предоговорените условия по кредита, вещото лице е изчислило, че реалният размер
на годишният лихвен процент по процесния кредит се равнява на 200, 73 %. При това
изчисление вещото лице е взело предвид уговорената възнаградителна лихва и
допълнителната такса за бързо разглеждане в размер на 126, 69 лв.
В заключението е посочено още, че по процесния кредит при ответника е постъпило
едно плащане по банков път на 17.12.2019 г. в размер на 1087, 29 лв., с която сума са били
погасени следните вземания: 950 лв. главница, 10, 60 лв. възнаградителна лихва и 126, 69 лв.
такса за експресно разглеждане на документи. Полученото плащане е било осчетоводено по
партидата на клиент с данните на ищеца и детайли – номера на процесния договор, като с
плащането кредитът е бил погасен изцяло.
От правна страна:
Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит – 28.05.2022 г.,
приложение намира Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г.
Договорът за заем е неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно
правоотношение е необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя
на заемателя, с което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата
валута и размер. От приетите по делото писмени доказателства и от заключението на
вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза по делото разписка се установява, че
ответникът е предоставил уговорената сума в размер на 950 лв. на ищеца.
Според чл. 19, ал. 4 ЗПК /ред. ДВ бр. 35 от 2014 г. в сила от 23.07.2014 г. /, който е бил
2
в сила към момента на сключване на договора, годишният процент на разходите, който
включва и законната лихва, не може да бъде по - висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в съответната валута на кредита, определена с ПМС.
Според чл. 19 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи като лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни и възнаграждения, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията по кредита. Стойността на ГПР съответства и онагледява
разходите, които потребителят следва да заплати при нормално развитие на
правоотношението и точно изпълнение на задълженията от негова страна.
Според § 1, т. 1. ДР ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Съдът намира, че с оглед цитираните по-горе разпоредби, таксата за експресно
разглеждане безспорно се явява разход по кредита, който следва да бъде включен в
годишния процент на разходите. Това е разход, дължим от потребителя винаги дори при
точно изпълнение на задълженията му по договора за потребителски кредит, наред със
сумата за главница. В този смисъл е и решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС,
според което за да осигури по-голяма защита на потребителите законодателят на Съюза е
възприел широко определение на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" /§
40/. Разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски
кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането
му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и
възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният
размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по
смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат
този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница.
Потребителски кредит, в който не е посочен ГПР, е нищожен според чл. 22 ЗПК. В
случая посоченият в договора ГПР от 49, 90 процента не е действителният, т. к. той не
включва разходите от 126, 69 лв. – такса за експресно разглеждане. При включване на този
разход се получава действителният размер на годишния процент на разходите, който
надвишава максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Договорът е нищожен
поради липса на негов съществен реквизит съгл. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според чл. 26, ал. 4
ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени
по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката
би била сключена и без недействителните й части, които хипотези в случая не са налице.
Ето защо, предявеният иск за нищожност на клаузата, предвиждаща такса за експресно
разглеждане, е основателен и следва да бъде уважен.
Относно иска по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. Видно от представените писмени
3
доказателства и от приетото заключение на вещото лице, ищецът е погасил сума в размер на
1087, 29 лв., с част от която е била погасена таксата за експресно разглеждане от 126, 69 лв.,
уговорката за заплащане на която е нищожна, както бе прието по-горе. С оглед на това,
посочената сума е била платена без основание, поради което подлежи на връщане и искът се
явява основателен.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да
бъдат присъдени направените по делото разноски в размер на общо 830 лв., от които 130 лв.
държавна такса, 400 лв. депозит за СТЕ и 300 лв. депозит за ССчЕ. В полза на Еднолично
адвокатско дружество, „Д. М.“, следва на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в размер на 480 лв. с вкл.
ДДС.
Съдът намира, че на процесуалния представител на ищцата се дължи този размер на
възнаграждението за осъщественото безплатно процесуално представителство по следните
съображения. С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни
тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в
светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е посочено, че член 14 от Директива 2004/48
прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и
пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен
ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е
посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея
мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки случай по такъв
начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все това член 14 от
Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират възстановяването единствено
на "разумни" съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния
характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като
предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото
страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални
обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата/загубилата
делото страна действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която
допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на
съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по
изключение от този режим. В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-
428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига до крайния извод, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от
една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния
размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика на
СЕС, която има превес над националната такава, като в полза на процесуалния представител
бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адв. възнаграждение.
При определяне на размера им съдът намира, че следва да съобрази наличните обективни
фактори, че делото не се отличава с процесуални усложнения, както и реално извършените
действия от процесуалния представител. Производството по делото се е развило в
минимални рамки. Не без значение е обстоятелството, че делото касае потребителски спор
по т. н. масови дела във връзка с нищожност на клаузи от договори за потребителски
кредити и извършените по тях плащания. Тоест, делото не се отличава с никаква фактическа
и правна сложност. Отделно от това макар и да са налице две претенции същите имат един
4
общ правопораждащ юридически факт, а именно договора за заем. В конкретния случай от
страна на адвоката не се изисква специфична защита, която да е обусловена от обективното
съединяване на искове, следваща му отделно възнаграждение за всеки иск, доколкото същите
произтичат от един интерес, поради което съдът намира, че не му се дължи отделно
възнаграждение по всеки от предявените искове.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД, вр. чл. 19, ал.
4 ЗПК по предявения от И. К. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „К..“ № 20, срещу
„В..“ ЕООД, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Д. ..“ № ..., иск, че
клаузата, с която е предвидено заплащане на "такса експресно разглеждане" в Договор за
кредит № ... от 23.11.2019 г., е нищожна поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА „В..“ ЕООД, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Д. ..“ № ..., да заплати на И. К. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „К..“ № 20, на
основание чл. 55, ал. 1, предложение първо ЗЗД, сумата от 126,69 лева, платена без
основание по недействителен договор за потребителски кредит № ... от 23.11.2019 г., ведно
със законната лихва от датата на предявяване на иска (23.05.2023 г.) до окончателното
изплащане.
ОСЪЖДА „В..“ ЕООД, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Д. ..“ № ..., да заплати на И. К. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „К..“ № 20, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в размер на 830 лв.
ОСЪЖДА „В..“ ЕООД, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Д. ..“ № ..., да заплати на Еднолично адвокатско дружество, „Д. М.“, БУЛСТАТ ..., на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна правна
помощ в размер на 480 лв. с вкл. ДДС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5