Разпореждане по дело №77/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 69/02.07.2013 г., постановено по гр.д. №554/2013 г., К. районен съд е отменил наложеното на С. Ф. А. от с.Н., дисциплинарно наказание „уволнение” със Заповед № 122/ 20.03.2013 г. на директора на ОУ „И. В.,с.Н., издадена на основание чл.190, ал.4,във вр. с чл.330,ал.2, т.6 от КТ,както и е отменил заповед № 123/ 31.03.2013 г. на директора на ОУ „ И. В., с.Н., с която е прекратено трудовото правоотношение със С. Ф. А.. Съдът е признал извършеното с тези заповеди уволнение за незаконно. Съдът е възстановил С. Ф. А. на предишната й работа - “прогимназиален учител /старши/” в ОУ „И. В., с. Н.,О.. Съдът е осъдил ОУ „И. В., с. Н.,О. да заплати на С. А. сумата 1 436,01 лв.,представляваща обезщетение за оставане без работа поради уволнението за периода 21.03.2013 г. – 18.06.2013 г.,вкл., като е отхвърлил предявения иск по чл.344, ал.1,т.3 от КТ за разликата над сумата 1 436.01 лв. до пълния му предявен размер от 4 053.84 лв. и за периода от 19.06.2013 г. до 21.09.2013 г. Съдът е осъдил ответното У. да заплати на ответницата и сумата в размер на 600 лв., представляваща направени в производството разноски, а по сметка на РС, гр.Кърджали, сумата 117.44 лв., представляваща дължими държавни такси за уважените искове.

Настоящото производство е образувано по въззивна жалба, подадена от О. У. „И. В., с. Н., общ. Кърджали, против така постановеното решение в частта му, с която са уважени предявените от ищцата С. Ф. А. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за отмяна на уволнението й, за възстановяването й на предишната й работа на длъжност “прогимназиален учител /старши/”, както и за заплащане на сумата 1 436,01 лв. - обезщетение за оставане без работа поради уволнението за периода 21.03.2013 – 18.06.2013 г. В жалбата се твърди неправилност на постановеното от районния съд решение поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. В жалбата се излагат подробни съображения относно законосъобразността на уволнителната заповед с № 122/20.03.2013 г., издадена от директора на ОУ „И. В., с. Н.. Сочи се също, че уволнителните заповеди били две и следвало законосъобразността на всяка от тях да бъде преценена от първоинстанционния съд, поотделно. Излагат се съображения за неправилна преценка на обстоятелството, от кога в казуса тече срокът по чл.194 от КТ. Жалбоподателят моли въззивния съд да отмени атакуваното съдебно решение в обжалваната му част, вместо това постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира заплащане на разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, ответницата по въззивната жалба – С. Ф. А. е депозирала отговор, в който излага подробни съображения за правилност на обжалваното съдебно решение, като иска неговото потвърждаване в обжалваната му част. Претендира заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство.

В срока по чл. 263, ал. 2 от ГПК ответницата по въззивната жалба, чрез процесуалния си представител, подава и насрещна въззивна жалба против обжалваното съдебно решение в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил искът почл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради уволнението, за сумата над 1 436,01 лв. до пълния предявен размер от 4 053,84 лв. и за периода 19.06.2013 г. – 21.09.2013 г., ведно със законните лихви за забава, считано от 21.03.2013 г. С насрещната жалба се прави искане след отмяната на решението в тази му отхвърлителна част, да бъде постановено друго, с което да бъде уважена ищцовата претенция в пълния й предявен размер.

Ответната по насрещната въззивна жалба страна - ОУ „И. В., с. Н., чрез процесуалния си представител, подава отговор в срока по чл. 263, ал. 3, изр. 2 от ГПК, в който излага съображения за неоснователност на насрещната жалба. Сочи новоузнато по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 1 от ГПК обстоятелство, релевантно за спора, а именно, че ищцата С. Ф. А. след уволнението е започнала работа и получава трудово възнаграждение.

В съдебно заседание, първоначалният жалбодател ОУ „И. В., с. Н., чрез процесуалния си представител, поддържа изцяло въззивната си жалба и оспорва изцяло насрещната въззивна жалба.

В съдебно заседание, ответникът по първоначалната въззивна жалба С. Ф. А., лично и чрез процесуалния си представител оспорва същата.Поддържа изцяло депозираната си насрещна въззивна жалба.

Въззивният съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба и насре¨ната въззивна жалба пороци на атакувания съдебен акт, както и възраженията на насрещната по всяка от жалбите страна, намира за установено следното:

Жалбите, като подадени в срок и от лица, имащи правен интерес от обжалване, са процесуално допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбите. С оглед изложеното настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран от С. Ф. А. чрез процесуален представител с искова молба от 28.03.2013 г., с която срещу ОУ „И. В., с. Н., общ. Кърджали, са предявени следните обективно кумулативно съединени искове: иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението на С. Ф. А., извършено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ със заповед № 122/20.03.2013 г. за наложено дисциплинарно наказание „уволнение” и заповед № 123/21.03.2013 г. за прекратяване на трудовото правоотношение, и двете издадени от Директора на ОУ „И. В., с. Н.; иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на С. Ф. А. на заеманата в ответното У. преди уволнението длъжност – прогимназиален учител /старши/; и иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за заплащане на обезщетение в размер на 4 053,84 лв. за оставане без работа поради уволнението за периода 21.03.2013 – 21.09.2013 г.

В исковата молба се твърди, че извършеното уволнение е незаконно поради немотивираност на уволнителната заповед, в която не се съдържали фактическите и правни основания за извършване на процесното уволнение. Сочи се, че в заповедта не било посочено всяко конкретно нарушение, кога е извършено, както и правното му основание. Наред с това в исковата молба ищцата твърди, че не е извършила нарушенията, посочени в уволнителната заповед. Излага и съображение, че едното от посочените в заповедта деяния, свързано с дадени от нея свидетелски показания по гражданско дело, не съставлява дисциплинарно нарушение, а другото, свързано с настройване на учениците с цел проваляне на учебните занятия – не е подкрепено с убедителни доказателства. Твърди също, че в този аспект работодателят в разрез със разпоредбата на чл.193, ал.1 от КТ не е събрал необходимите доказателства и не е оценил конкретната обстановка.

Не е спорно в производството, че ищцата е изпълнявала длъжността „старши прогимназиален учител” в ОУ „И. В., с. Н., както и че трудовото й правоотношение е прекратено, считано от 21.03.2013 г. , на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 във вр. с чл. 190, т. 4, във вр. с чл. 188 от КТ. Не е спорно в производството, че със заповед № 122/20.03.2013 г. й е наложено дисциплинарно наказание „уволнение”, а заповед № 123/21.03.2013 г. е издадена за прекратяване на трудовото правоотношение с работодателя. Не е спорно, че и двете заповеди са издадени от надлежния орган- директора на ОУ „И. В., с. Н.. Не е спорно и обстоятелството, че издадената уволнителна заповед е връчена на ищцата при отказ на 21.03.2013 г., като връчването е надлежно удостоверено с подписи на двама свидетели.

В производството се установява и че директорът на ОУ „Ив.В., с.Н. издал процесната заповед № 122/20.03.2013 г. за констатирани от него две нарушения, а именно: първо, че на 15.01.2013 г. прогимназиалният учител С. А. свидетелствала в полза на предишния директор, който водел гражданско дело срещу училището, и като свидетел заявила, че няма роднинска връзка със семейството на предишния директор, което не било вярно, както и, че била пуснала децата без знанието на тогавашния директор, след като в деня преди делото заявила пред целия учителски колектив, че ще каже истината, че тогавашният директор заповядал да пусне децата без учениците да проведат учебни часове; и второ, че на 08.03.2013г. постъпила жалба от Ф.А.М.-прогимназиален учител в същото У., в която същият посочил, че С. А. настройвала учениците с цел проваляне на учебните му часове. Така посочените като извършени от С.А. нарушения, работодателят квалифицирал като нарушения на трудовата дисциплина по чл.187, т.8 от КТ - злоупотреба с доверието на работодателя. Констатирано е в производството обстоятелството, че само за първото нарушение работодателят по реда на чл.193, ал.1 от КТ е поискал от учителката С. А. /с писмо с изх.№ 7/17.01.2013 г./ писмените й обяснения, като работодателят определено не е направил това за второто посочено в заповедта нарушение на трудовата дисциплина.

При така изградените фактически констатации първоинстанционият съд е формирал правни изводи в два аспекта- първо, че считано от 17.01.2013 г., датата на писмо с изх.№ 7, с което са поискани писмените обяснения от учителката А., съставляваща същевременно и дата, на която най-късно работодателят е открил първото нарушение, до налагането му с цитираната заповед /20.03.2013 г./ е изтекъл срок по-дълъг от посочения в разпоредбата на чл.194, ал.1 от КТ, двумесечен срок. А по отношение на второто констатирано нарушение на трудовата дисциплина, в нарушение на разпоредбата на чл.193, ал.1 от КТ работодателят не е поискал обясненията на учителката А.. Съдът е приел и че заповедта, с която е наложено дисциплинарното нарушение, като издадена в разрез с изискванията на разпоредбата на чл.195, ал.1 от ТЗ, е немотивирана.

Настоящият състав споделя така изложените от първоинстанционния съд мотиви, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с направените в жалбата доводи следва да се добави и следното:

"Откриване на нарушението", по смисъла на чл.194,ал.1 от КТ, означава узнаване от субекта на дисциплинарната власт на нарушаването на трудовата дисциплина, установено в съществените му признаци - субектът на нарушението, времето и мястото на извършването му, съществените индивидуализиращи признаци на деянието от обективна и субективна страна, които го квалифицират като нарушение. Именно в рамките на двумесечния срок от откриването на нарушението, работодателят следва да извърши съответните необходими допълнителни проверки за пълното изясняване на случая, като в тази връзка следва и да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере посочените от него доказателства, да прецени дали да наложи дисциплинарно наказание и да определи вида му, както и да връчи заповедта за дисциплинарно наказание на работника или служителя. След изтичането на двумесечния срок по чл.194, ал.1 от КТ, субективното потестативно право на работодателя да наложи дисциплинарно наказание, ако не е упражнено, се преклудира. Както беше посочено безспорно в казуса е установено, че най-късната възможна дата на откриване на нарушението от работодателя е датата 17.01.2013 г.,т.е. това е моментът от който следва да се брои законовият двумесечен срок по смисъла на цитираната разпоредба. В този аспект процесната заповед № 122, като издадена на 20.03.2013 г. и връчена на учителката А. на 21.03.2013 г., т.е. след изтичане на двумесечния срок, е издадена след като е било преклодирано правото на работодателя да наложи за това нарушение дисциплинарно наказание. Сам по себе си така формираният в производството извод по повод на конкретното първо нарушение е достатъчен за изхода на спора, без да е необходимо по същество да се разисква констатираното съставлява ли нарушение на трудовата дисциплина и дали е извършено от учителката А.. В смисъла на изложеното и постановените по реда на чл.290 от ГПК, решение № 256/18.05.2012 г. по гр.д.№ 1036/2011 г. на ІV ГО, ГК на ВКС и решение № 231/ 13.06.2011 г. по гр.д. № 858/2010 г. , ІV ГО ,ГК на ВКС/.

По повод посоченото в процесната заповед № 122/20.03.2013 г., второ нарушение на трудовата дисциплина, извлечено от депозирана на 08.03.2013 г. жалба от прогимназиалния учител в същото У. Ф. А.М., и изразяващо се в това, че С. А. настройвала учениците ± цел проваляне на учебните му часове, настоящата инстанция съобрази следното: Счита, че при постановяване на процесната заповед в посочената й част е нарушена от работодателя процедурата по чл.193, ал.1 от КТ. И това е така защото, в производството не се установи работодателят да е поискал обясненията на учителката А. по повод на така вмененото й деяние. Действително в самата заповед работодателят твърди, че по повод на постъпилата жалба е изслушал учителката А., но в производството това обстоятелство остана недоказано, вкл. и от снетите по делото свидетелски показания на подалият жалбата учител Ф М. Действително от прочита на приложената към личното трудово досие на учителката А. жалба от 08.03.2013 г., се установява, че е проведен разговор между директора, учителя-свидетел в производството Ф.М.и учителката А., и от същия се потвърдило негативното отношение на последната към учителя М. Доколкото обаче жалбата е подадена от Ф.М относно „морално-етичното и професионалното поведение на колежката А. …”, то дори и да се приеме, че този разговор съставлява изискуемото се от разпоредбата на чл.193, ал.1 от КТ, изслушване от работодателя на работника или служителя преди налагане на дисциплинарното му наказание, то и при това положение не се установява в производството за какво точно е воден този разговор, доколкото сам по себе си фактът на съществуване на негативно отношение между колеги не е нарушение на конкретно трудово задължение. Всъщност тази празнота, това не изясняване на обстоятелствата около твърдяното за извършено от учителката А. трудово нарушение, са дали отражение и в самата процесна заповед, с която е наложено дисциплинарното наказание, защото в окончателния си вид същата е останала немотивирана. От прочита и анализирането й не се установява в какво точно се състои нарушението и кои точно са индивидуализиращите го признаци по смисъла на чл.195, ал.1 от КТ.

Или казано в заключение решението на първоинстанционния съд,в обжалваната му част предмет на настоящия въззивен контрол по повод депозираната първоначална въззивна жалба, се явява правилно, поради което следва да бъде потвърдено в тази му атакувана част.

По аналогия за противното от разпоредбата на ал.3 на чл.263 от ГПК, доколкото въззивният съд се е произнесъл по първоначалната въззивна жалба,то той дължи произнасяне и по насрещната такава.

Настоящата инстанция приема депозираната насрещна въззивна жалба за частично основателна. И това е така защото, приема за доказано в производството, в частност от приложената по делото в оригинал трудова книжка на служителката А., че същата и към момента на постановяване на настоящия съдебен акт е безработна. Т.е. на същата се дължи обезщетение по смисъла на чл.225, ал.1 от КТ в размер на брутното й трудово възнаграждение за времето, през което е останала без работа поради признатото й незаконно уволнение, но за не повече от законово предвидения срок от 6 месеца. Т.е. в казуса е дължимо обезщетение за претендирания период от 21.03.2013 г. до 21.09.2013 г. в доказания размер от 2 937.30 лв. /6 Х 489.55 лв./, изчислен въз основа на размера на последното трудово възнаграждение на учителката А., за който размер страните са постигнали съгласие в о.с.з. от 18.06.2013 г. Т.е. доколкото с първоинстанционното решение е присъдено в полза на последната сумата в размер на 1 436,01 лв.,представляваща обезщетение за оставането й без работа поради уволнението, за периода 21.03.2013 г. – 18.06.2013 г.,вкл., то следва да бъде отменено постановеното решение в отхвърлителната му част за сумата от 1 436.01 лв. до доказано дължимият се в производството размер от 2 937.30 лв. за периода от 19.06.2013 г. до 21.09.2013 г. При все, че в насрещната въззивна жалба е посочено, че след отмяна на обжалвана от първоинстанционното решение част, следва да бъде уважен искът с правно основание чл.344, ал.1, т.3 от КТ в пълния му предявен размер, включително и с присъждане на законните лихва за забава, настоящата инстанция счита за необходимо да посочи,че такова изрично и надлежно искане за присъждане, нито в исковата молба, нито в процеса на производството, ищцата не е направила.

При този изход на делото доколкото изрично са поискани, се следват на С. А., съразмерно уважената част на насрещната въззивна жалба, разноски под формата на адвокатско възнаграждение в размер на 172.04 лв. Прочие дължи се от работодатÕля и държавна такса, платима по сметка на КОС върху уважената от настоящата инстанция част от исковата претенция, а именно в размер на 60.05 лв.

Ето защо, въззивният съд

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 69/ 02.07.2013 г., постановено по гр.д. № 554/2013 г. по описа на Кърджалийския районен съд, В ЧАСТТА МУ, с която е отхвърлен предявеният от С. Ф. А. срещу ОУ „И. В., с.Н., О., иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 от КТ за присъждане на обезщетение за времето, през което същата е останала без работа поради уволнението, за периода от 19.06.2013 г. до 21.09.2013 г. и за разликата от 1 436.01 лв. до 2 937.30 лв.,ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА ОУ „И. В., с.Н., О., ЕИК *, да заплати на С. Ф. А. от с.Н., О., с ЕГН *, допълнително сумата в размер на 1 501.29 лв. /2937.30 лв.-1436.01лв./ , съставляваща обезщетение за времето, през което е останала без работа поради уволнението, за периода от 19.06.2013 г. до 21.09.2013 г.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 69/02.07.2013 г., постановено по гр.д. № 554/2013 г. по описа на Кърджалийския районен съд, в останалите му обжалвани части.

ОСЪЖДА ОУ „И. В., с.Н., О., ЕИК *, да заплати на С. Ф. А. от с.Н., О., с ЕГН *, сумата в размер на 172.04 лв., съставляваща направени във въззивното производство разноски.

ОСЪЖДА ОУ „И. В., с.Н., О., ЕИК * да заплати по сметка на Кърджалийския окръжен съд сумата в размер на 60.05 лв., съставляваща дължима се върху уважения от въззивната инстанция размер на иска, държавна такса.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд на Р. България, в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.