Решение по дело №1270/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 145 от Административнопроцесуалния кодекс АПК/, във вр. с чл. 172 ал. 5 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/.

Производството е образувано по жалба от „РЕНТ-ВАРНА-КАР“ ЕООД, ЕИК ***, представлявано от Р. И. Г., чрез адв. Й. А. срещу Заповед за налагане на принудителна административна мярка /ЗППАМ/ № 24-0442-000190/29.05.2024г. на Н. С. към ОДМВР Варна, РУ 04 Варна, с която на оспорващия е наложена принудителна административна мярка на основание чл. 171 т. 2А, буква „а“ от Закона за движение по пътищата – „прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца“, като са отнети СРМПС № *** и два броя регистрационни табели № [рег. номер]. Мярката е наложена за това, че на 28.05.2024г. около 02.55 ч. в [населено място], В. Й. Д. управлява лек автомобил *** с рег. № [рег. номер], собственост на дружеството със СУМПС, издадено във Великобритания, което не е заменено с българско след изтичане на тримесечния срок от влизане в България на 26.01.2024г.

С жалбата се твърди, че заповедта е незаконосъобразна, издадена в нарушение на процесуалния и материалния закон, в несъответствие с целта на закона. Излагат се съображения за това, че в заповедта не са изложени фактически обстоятелства, обосноваващи констатираното нарушение, липсва конкретно и точно описание на същото. Посочената в заповедта норма – чл. 171 т. 2А б.“а“ от ЗДвП има повече от една хипотеза, като не е посочено конкретно коя от тях е налице. Твърди се също, че срещу дружеството не е издаден АУАН, като такъв е съставен срещу водача Д. и доколкото автомобилът е собственост на дружеството, неговата отговорност може да бъде ангажирана на друго основание. Излага се и твърдения за това, че издаденото от Великобритания свидетелство за управление на МПС на Д. не следва да се заменя, тъй като с напускането на Европейския съюз, О. К. не е напуснало Европейското икономическо пространство. Моли съда да отмени заповедта за налагане на принудителната административна мярка. Претендира се заплащане на разноските по делото.

По делото е присъединена за общо разглеждане подадената от дружеството жалба по административен ред срещу същата заповед.

В проведеното съдебно заседание жалбоподателят редовно призован не се явява, представлява се от адв. К. К., преупълномощена от адв. Й. А., който поддържа жалбата на изложените в нея основания.

Ответникът по жалбата – Началник Сектор към ОДМВР Варна, РУ 04 Варна, редовно призован не се явява, представлява се от гл. юриск. Г. Г.. Изразява становище за правилност и законосъобразност на заповедта, като издадена от материално компетентен орган, при правилно приложение на закона – водачът на МПС притежава английско свидетелство за управление, което е следвало да се ползва само за определен от закона срок и при неиздаването на български образец, водачът се счита за неправоспособен. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, като с изпращането на преписката в писменото становище е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

 

Настоящият съдебен състав на Административен съд-Варна, като се запозна с доводите на страните, прецени събраните доказателства в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна:

На 28.05.2024г. около 02.55 ч. в [населено място], [улица]посока център на [жк], В. Й. Д. управлявал лек автомобил *** с рег. № [рег. номер], собственост на „РЕНТ-ВАРНА-КАР“ ЕООД със СУМПС №****, издадено от Великобритания, която не е членка на Е. или ЕИП и не е заменено с българско след изтичане на срок от три месеца, считано от датата на влизане на територията на страната, което е на 26.01.2024г. Прието било, че Д. е извършил нарушение на чл. 162 ал. 1 от ЗДвП, за което му бил съставен АУАН серия GA № 822454/28.05.2024г., с който били иззети СРМПС № ********* и два броя регистрационни табели № [рег. номер].

Представени са Заповед № 365з-8226/30.12.2021 г. на Директора на Областна дирекция на МВР [населено място], Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 г. на Министъра на вътрешните работи. Представена е справка удостоверяваща, че В. Й. Д. е влязъл в Република България на 26.01.2024 г. през Аерогара Варна и няма последващо излизане.

При така установената по делото фактическа обстановка и при извършената, на основание чл. 168 ал. 2 от АПК проверка за валидност и законосъобразност на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, настоящият съдебен състав на Административен съд-Варна прави следните правни изводи:

Жалбата е процесуално допустима, подадена е в преклузивния срок за обжалване, срещу годен за оспорване административен акт и от надлежна страна, за която е налице правен интерес от търсената защита. Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Като индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 ал. 1 от АПК, заповедта следва да отговаря на изискванията на законосъобразност по кодекса – да е издадена от компетентен орган, при спазване на установената форма и процедура, при правилно приложение на материалния закон и в съответствие с целта на закона.

Обжалваната заповед е издадена от компетентен орган – началник на сектор при ОД на МВР – Варна, упълномощен за прилагане на принудителни административни мерки от вида на обжалваната с т. 1. 6 от Заповед № 365з-8226/30.12.2021 г. на Директора на ОД на МВР – Варна на основание чл. 172 ал. 1 от ЗДвП. Заповедта е издадена в надлежна писмена форма, но не съдържа описание на обстоятелствата и правното основание за издаването си в достатъчен обем, за да позволи упражняването на съдебен контрол за законосъобразност. Допуснатите съществени процесуални нарушения са засегнали правото на защита на адресата на акта.

В случая принудителната мярка е наложена поради извършено при управление на собствения на дружеството - жалбоподател лек автомобил от друго лице. На водача e вменено нарушение на чл. 162 ал. 1 от ЗДвП, който гласи, че българските граждани могат да управляват моторни превозни средства на територията на Република България с чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария в срок до 3 месеца от датата на влизането им в страната.

Правното основание за налагане на принудителната мярка е чл. 171 т. 2а буква „а“ от ЗДвП, а словесното описание на нарушението, изведено от заповедта е, че се прекратява регистрацията на пътно превозно средство на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, което не притежава валидно свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство.

Съдът намира, че в мотивите на заповедта липсват изложени в достатъчна степен съображения защо административният орган счита, че свидетелството за управление на Д. е невалидно. В хода на административното производство не са събрани доказателства за това кога е издадено свидетелството за управление, за да бъде поставен въпросът с неговата валидност по смисъла на чл. 161 от ЗДвП. В случая изводът за невалидност на свидетелството за управление на Д. не е следствие от констатирано изтичане на срок на валидност, отразен в свидетелството, а е формиран въз основа на констатациите, че той управлява с чуждестранно национално свидетелство, издадено от Великобритания, повече от три месеца от датата на влизане в страната, тоест това е правен извод, който е изложен декларативно без връзка с конкретни установени от органа факти.

Предвид обстоятелството, че адресатът на принудителната мярка е различен от нарушителя и осъществява защитата си въз основа на отразените в заповедта факти, в мотивите на заповедта е следвало да са изрично посочени не само държавата, издала свидетелството за управление, но и датата на неговото издаване. Данни за последната в обжалваната заповед липсват. В нея е описано единствено свидетелството за управление, без посочена крайна дата на неговата валидност. Така описанието на нарушението, за което е наложена принудителната мярка, е непълно и не позволява на адресата на мярката да разбере напълно фактите, които следва да оспори или да докаже и по-конкретно притежаваното от Д. СУМПС в срока на валидност ли е, в зависимост от датата на неговото издаване.

В заповедта липсват и мотиви защо органът счита, че свидетелството е издадено от държава, която не е държава членка на Е. или страна по Споразумението за ЕИП или от Конфедерация Швейцария. При безспорно установена държава на издаване Великобритания и фактът, че Споразумението за оттегляне на Обединеното кралство от Европейския съюз е в сила от 01.02.2020 г., с преходен период до 31.12.2020г., органът е следвало да изложи мотиви защо приема, че издаденото свидетелство попада в обхвата на чл. 162 ал. 1 от ЗДвП, а не в този на чл. 161 т. 5 от ЗДвП, според който свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено от държава - членка на Европейския съюз или от страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, е валидно на територията на Република България за категорията, за която е издадено и дава право на титуляра си да управлява МПС на територията на България без изискване за подмяна в определен срок.

Няма и посочване на какво правно основание или с какъв акт свидетелството е прието за невалидно на територията на България след твърдяното изтичане на срока по чл. 162 ал. 1 от ЗДвП. Това е необходимо предвид факта, че тази разпоредба не урежда валидността на чуждестранни свидетелства за управление, а единствено дава ограничено със срок право на управление на МПС с чуждестранно свидетелство за управление от страни извън тези по чл. 161 т. 5 от ЗДвП.

При това положение съдът счита, че липсата на мотиви относно съществени релевантни за прилагане на принудителната мярка обстоятелства са засегнали правото на защита на адресата, който не е водачът, срещу когото е образувано административнонаказателното производство и който с цел организиране на защитата си, би следвало да узнае всички факти, възприети от органа като материалноправни предпоставки за прилагане на административна принуда и съображенията на административния орган. Тази липса препятства и провеждането в пълнота на съдебния контрол за законосъобразност на акта. Липсата на достатъчно мотиви в случая представлява съществено нарушение на изискванията за форма на акта по чл. 146 т. 2 от АПК и налага отмяната му само на това основание.

Само за пълнота на изложението съдът намира за необходимо да посочи следното: Великобритания не е член на Е., считано от 01.02.2020 г., като е изтекъл и "преходния период" до 31.12.2020 г., в който законодателството ще се прилага изцяло по отношение на и в Обединеното кралство /Великобритания/. По силата на Споразумението за оттегляне, тя е приложима и във Обединеното кралство Великобритания до края на преходния период – 31.12.2020 г., от което следва, че до 31.12.2020 г. страните-членки на Е. и Обединеното кралство Великобритания взаимно признават издадените от тях СУМПС. След този период е приложима Конвенцията за движението по пътищата от 08.11.1968 г., като по нея договарящи страни са както Република България, така и Обединеното кралство Великобритания. Съгласно Конвенцията, когато съответното свидетелство съответства напълно на приложение № 1 към Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006 г. относно свидетелствата за управление на превозни средства, същото е валидно на територията на страните по нея.

На официалната страница на Министерство на вътрешните работи на Република България е общодостъпна информация, според която след изтичане на преходния период, в РБ, СУМПС издадено от Обединеното кралство Великобритания, ще бъде признавано като СУМПС, издадено от държава, която е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата от 1968 г. и отговарящо на изискванията на приложение № 6 към нея. В действащото си законодателство Република България няма разпоредба, която да изключва валидността на издадените от Обединеното кралство Великобритания СУМПС, чийто срок все още не е изтекъл. В съответствие с Известие относно пътуването между Европейския съюз и Обединеното кралство след края на преходния период, компетентният орган – Министерство на вътрешните работи публично е огласил, че тези СУМПС ще се третират като издадени от държава, която е договаряща страна по Конвенцията и отговарящи на изискванията на приложение № 6 към нея. Посоченото изпълва едно от алтернативно предвидените условия на чл. 162 ал. 1 от ЗДвП за признаване валидността на СУМПС, издадено от друга държава.

Тежестта за доказване на материалноправните предпоставки за издаване на индивидуален административен акт е за административния орган - чл. 170 ал. 1 АПК, приложим съгл. чл. 172 ал. 5 от ЗДвП. Съгласно посочената разпоредба административният орган и лицата, за които оспореният акт е благоприятен, трябва да установят съществуването на фактическите основания, посочени в него и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. При недоказване на относимите за предмета на спора факти и обстоятелства, за административния орган следва неблагоприятната последица, съставляваща отмяна на издадения от него акт. Следователно доколкото законът възлага основно доказателствената тежест при издаден административен акт върху административния орган, то при неуспешно провеждане на пълното доказване на фактите в оспорения в настоящото производство акт, съответно неправилното приложение на материалния закон, това представляват основания за отмяна на заповедта като незаконосъобразна.

При този изход спора, на основание чл. 143 ал. 1 АПК в полза на дружеството-жалбоподател следва да се присъдят сторените в производството разноски общо в размер на 1250.00 лв., от които 50.00 лв. за държавна такса и 1200.00 лв. с вкл. ДДС адвокатско възнаграждение, което видно от договор за правна защита и съдействие от 13.09.2024 г. е изплатено изцяло в брой.

Възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение се преценява като неоснователно, т. к. същото изцяло кореспондира с обема на предоставената адвокатска защита и с фактическата и правна сложност на спора, обусловена в голяма степен от липсата на ясна воля на издателя на обжалваната заповед.

 

Съдът, на основание чл. 172 ал. 2 от АПК и чл. 172 ал. 5 от ЗДвП

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ по жалбата на „РЕНТ-ВАРНА-КАР“ ЕООД Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 24-0442-000190/29.05.2024г. на Началник Сектор към ОДМВР Варна, РУ 04 Варна, с която на дружеството е наложена принудителна административна мярка на основание чл. 171 т. 2А, буква „а“ от Закона за движение по пътищата – „прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца“ и са отнети СРМПС № **** и два броя регистрационни табели № [рег. номер].

 

ОСЪЖДА ОДМВР Варна да плати на „РЕНТ-ВАРНА-КАР“ ЕООД, ЕИК ***, представлявано от Р. И. Г. сума в размер на 1250 /хиляда двеста и петдесет/ лева, представляваща разноски по делото.

 

Решението не подлежи на обжалване.