№ 4232
гр. София, 11.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
БИЛЯНА Д. СИМЧЕВА
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от БИЛЯНА Д. СИМЧЕВА Въззивно гражданско
дело № 20241100500723 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 ГПК и сл.
Образувано е по подадена въззивна жалба от ищеца “Топлофикация
София” ЕАД срещу решение № 20098080 от 21.07.2023 г. по гр. дело №
84213/2017 година по описа Софийски районен съд, 123 с-в, в частта, с която
са отхвърлени като неоснователни предявените от “Топлофикация София”
ЕАД срещу Г. С. Б. искове по реда на чл. 422 ГПК за признаване за установено
в отношенията на страните, че ответницата дължи на ищеца следните суми, за
които има издадена заповед по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 14551/2015 г. по
описа на Софийски районен съд, 123 състав, а именно: 1158.88 лв. - неплатено
задължение за доставена от “Топлофиакция София” ЕАД в периода от месец
04.2012 г. до месец 04.2014г. топлинна енергия за топлоснабдения имот,
находящ се на адрес гр. София, ж.к. *******, абонатен номер *******, ведно
със законната лихва върху тази сума за периода от 19.03.2015 г. – на която
дата е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК до изплащане на вземането; 170.76 лв. – обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху главницата за периода от 31.05.2012 г. до 10.03.2015
г.; 4.08 лв. – стойност на предоставена в периода от месец 04.2012 г. до месец
04.2014 г. услуга дялово разпределение, ведно със законната лихва върху
тази сума за периода от 19.03.2015 г. – на която дата е подадено заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до изплащане на вземането;
и 0.90 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
непогасеното в срок задължение за дялово разпределение за периода на забава
от 31.05.2012 г. до 10.03.2015 г.
1
Решението, в частта му, с която исковата молба е върната като
недопустима за периода извън този, за който е издадена заповед за
изпълнение, не е обжалвано от ищеца, поради което е влязло в сила.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на
първоинстанционното решение като постановено в противоречие на
събраните по делото доказателства. Твърди се, че съдът неправилно не е
кредитирал изготвените по делото съдебно-техническа и съдебно-счетоводна
експертизи с аргумент, че същите са базирани на непредставени по делото
документи. Отправя се искане за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените искове да
бъдат изцяло уважени. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба
от ответника в производството Г. С. Б. с доводи за нейната неоснователност.
Поддържа, че по делото не е безспорно установено наличието на
облигационно отношение с ищеца, както и обема на доставената в имота
топлинна енергия. Оспорва летигимацията на ищеца да претендира суми за
услугата дялово разпределение. Намира, че не се дължи лихва върху
главниците, поради липса на отправена покана. Отправя искане за
потвърждаване на постановеното решение като правилно и законосъобразно.
Не претендира разноски.
Софийски градски съд, след като обсъди по реда на чл. 236, ал. 2
от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на
ОСГТК на ВКС.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като постановено в
писмена форма, от законен съдебен състав, в рамките на правораздавателната
му компетентност. Не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми.
Предвид изложеното, съдът следва да се произнесе по наведените от
страните оплаквания, свързани с правилността на постановеното решение:
Предявени са установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правна
квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че ответникът е собственик и потребител на
топлинна енергия в имот, находящ се на адрес гр. София, ж.к. *******,
абонатен номер *******.
Твърди, че между страните по спора е налице облигационно
2
отношение, възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна
енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ обвързват
потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че
съгласно тези общи условия е доставил за процесния период 2012-2014 г. на
ответника топлинна енергия, като купувачът не е заплатил дължимата цена.
Твърди, че съгласно общите условия купувачът на топлинна енергия е длъжен
да заплаща дължимата цена в 30-дневен срок след изтичане на периода, за
който е доставена енергията. Моли съда да установи вземанията така, както са
предявени в заповедното производство. Претендира разноски.
Ответникът – Г. Б., в писмения отговор по чл. 131 ГПК, оспорва
предявените искове по основание и размер, като излага съображенията си за
това. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Моли съда да
отхвърли предявените искове.
Третото лице помагач на страната на ищеца намира исковете за
основателни, като поддържа, че дялото разпределение за имота е извършвано
в съответствие с нормативната уредба.
Установява се от представените по делото писмени доказателства и
изготвената съдебно-техническа експертиза, че през исковия период
процесната сграда е била топлофицирана и че ищецът е доставил в абонатната
станция на сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от
общия топломер.
Към началния момент на процесния период е действал Законът за
енергетиката /обн. ДВ 107/09.12.2003 г./, съгласно който договорът за
продажба на топлинна енергия е неформален и се счита сключен при
доставяне на топлинна енергия от страна на топлопреносното дружество и
ползването й от потребителя.
Съгласно разпоредбите на чл.153, ал.1 ЗЕ и § 1, т.42 от ДЕ ЗЕ
/действаща до 17.7.2012 г./ и т.2а от ДР ЗЕ /приложима редакция след
17.07.2012 г./ потребители, респ. битови клиенти на топлинна енергия през
процесния период са физически лица – ползвател или собственик на имот,
които ползват електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или
природен газ за домакинството си.
От представените по делото нотариален акт и удостоверение за
наследници се установява, че ответникът е собственик на процесното жилище
в същата сграда – етажна собственост. Горното се потвърждава и от
подадената от ответника изрична молба до топлофикационното предприятие
за откриване на индивидуална партида за имота на нейно име.
С оглед на това, съдът намира, че в рамките на процесния период
ответникът е имал качеството “собственик” на топлоснабдения имот.
Следователно, установено е съществуването на облигационно договорно
правоотношение между страните, произтичащо от договор за продажба на
топлинна енергия, по който ищецът е доставял в имота на ответника топлинна
енергия, което е достатъчно за доказване на иска по основание.
Съдържанието на този договор е уредено в представените общи
3
условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответника дори и без да ги е
приел изрично съгласно специалната разпоредба на чл.150, ал.2, изр.2 ЗЕ и
доколкото не се твърди и установява изключението по чл.150, ал.3 ЗЕ.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е
доставено в сградата и в жилището на ответника е от значение единствено към
доказването на размера на иска.
За установяване факта на предоставяне на топлинна енергия в обема,
съответстващ на претендираната цена, по делото пред първоинстанционния
съд е прието заключение на СТЕ, неоспорено от страните.
Съгласно същото, количеството топлинна енергия, постъпило в
топлоснабдената сграда, се измерва чрез общ топломер, монитран в
абонатната станция, като същият е преминал метеорологична проверка.
Показанията се отчитат ежемесечно. С оглед въведената система за дялово
разпределение отчитането на топлинната енергия е извършвано от третото
лице помагач съобразно договор от 2002 г., сключен с етажните собственици
на топлоснабдената сграда. При условията на сключения договор третото лице
помагач е отчитало отдадената топлинна енергия чрез дистанционен
радиоотчет на уредите за дялово разпределение.
На ответника е начислявана топлинна енергия за отопление
единствено от щранг лира за отопление в банята /на която е невъзможно да се
постави уред за отчитане/, за енергия, отдадена от сградната инсталация, като
енергия за битово горещо водоснабдяване. Технологичните разходи в
абонатната станция са приспаднати за сметка на ищеца. Отчетените от
третото лице помагач стойности на потребената енергия, отразени в
индивидуалните справки не са оспорени от потребителя.
С оглед на изложеното съдът приема, че за процесния имот на
ответника е доставяна топлинна енергия съобразно уговореното, като
количеството на доставената енергия е измервано коректно.
Следва да се даде отговор на въпроса, какво е количеството
потребена енергия, за което се дължи заплащане на цена.
Доколкото ответникът дължи цената на реално потребената енергия,
то при определянето й за процесния период следва да се вземат предвид не
стойностите на прогнозния дял /по фактури/, а тези, които се формират в
резултат от изравняване.
Съдът кредитира изцяло заключението на СТЕ, съгласно която
потебената в имота топлинна енергия е изчислена съобразно действащата
нормативна уредба от уреди, преминали задължителен метрологичен контрол.
От изчисленията на вещото лице се установява, че в рамките на процесния
период, при съобразяване на направеното от ФДР изравнение, доставената и
потребена топлинна енергия в имота възлиза на общо сумата от 1158.43 лева.
Ответникът не твърди, а и не се установява от изготвената ССчЕ,
така установеното задължение за реално потребена топлинна енергия в имота
да е било заплатено, поради което съдът намира предявеният иск за доказан до
размер на сумата от 1158.43 лева, а за горницата до 1158.88 лева /т.е. за 0.45
4
лева/ следва да бъде отхвърлен.
Изцяло основателна се явява и претенцията за заплащане на
дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово разпределение в
общ размер от 4.08 лева /съобразно заключението на ССчЕ и предвид, че те
не са включени в стойността на потребената топлинна енергия/.
Неоснователно е оплакването, че ищецът не е материалноправно
легитимиран да претендира сумите за такса “дялово разпределение”. Съгласно
разпоредбите на чл.36 от ОУ, чл.61, ал.1 Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за
топлоснабдяването и на чл.10 от Общите условия на договорите между
„Топлофикация София” ЕАД и търговец за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда – етажна
собственост се заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото
дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на
дружествата за дялово разпределение.
Неоснователно се явява и оплакването на ответника /възприето от
първоинстанционния съд/, че изготвените по делото експертизи не следва да
се кредитират, доколкото вещите лице са работили по документи,
непредставени по делото.
На първо място, съгласно разпоредбата на чл. 197, ал. 1 ГПК, в
определението, с което съдът назначава вещото лице, се посочват предметът и
задачата на експертизата и материалите, които се предоставят на вещото лице.
В конкретният случай, съдът е допуснал изготвянето на СТЕ и ССЧе, така
както е било формулирано от самия ищец, а именно - експертизите да бъдат
изготвени по представените по делото материали, както и при извършване на
проверка на наличната документация у ищеца и ФДР.
Вещите лица не са се отклонили от поставените задачи, като
подробно са описали представените им за изследване документи и,
изчерпателно и компетентно са дали отговор на всички зададени от страните
въпроси, съобразно притежаваните от тях специални знания. Поради това
настоящият състав намира, че заключенията следва да бъдат кредитирани.
По отношение на исковете по чл.422 ГПК вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД:
Основателността на иска за законна лихва предполага наличие на
главен дълг и забава в погасяването му.
Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното от
страните. Съгласно чл. 33, ал.1 от приложимите Общи условия, купувачът е
длъжен да заплаща месечната сума за топлинна енергия в тридесетдневен
срок след изтичане на периода, за който се отнася. Съгласно чл. 33, ал. 6 от
Общите условия, при забава в плащането потребителят дължи обезщетение в
размер на законната лихва.
При анализа на тези разпоредби се налага изводът, че независимо от
прогнозния характер на месечните сметки, потребителят е длъжен да заплаща
същите в уговорения срок, като при забава дължи лихва, а в случай че след
изравняването се установи по-малко или по-голямо количество на потребена
5
енергия, това не се отразява на възникналото вече задължение за лихва върху
забавената месечна сметка. Ето защо ответникът дължи лихва върху
месечните задължения съгласно издадените фактури, считано от падежа на
всяко отделно вземане.
Според заключението на ССчЕ размерът на дължимата лихва върху
прогнозната стойност на цената за доставена енергия възлиза на 170.76 лева,
поради което искът се явява основателен за пълния му заявен размер.
По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва
предвиден срок за плащане от страна на потребителя на топлинна енергия,
поради което длъжникът изпада в забава след покана – арг. чл.84, ал.2 ЗЗД. По
делото не са представени доказателства за отправена и получена от ответника
покана за плащане на това задължение от дата, предхождаща подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, поради
което акцесорната претенция за сумата от 0.90 лева се явява неоснователна.
Предвид достигането до противоположни изводи с тези на
първоинстанционният съд относно основателността на предявените искове,
обжалваното решение следва да бъде отменено в частта му, с която
предявеният иск за главница за доставена топлинна енергия е отхвърлен за
сумата от 1158.43 лева, искът за заплащане на такса за услугата дялово
разпределение е отхвърлен за сумата от 4.08 лева, а искът за мораторно
обезщетение върху главницата за топлинна енергия е бил отхвърлен за сумата
от 170.76 лева.
В останалата му част, в която искът за главница е отхвърлен за
разликата над уважения размер от 1158.43 лева до предявения от 1158.88 лева
и в частта, с която искът е мораторно обезщетение върху таксата за дялово
разделение е отхвърлен в цялост за сумата от 0.90 лева - решението следва да
бъде потвърдено.
По възражението за давност:
Възражението за погасяване на задълженията по давност е
неоснователно. Съгласно ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС вземанията на
топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както
и на доставчици на комуникационни услуги са периодични плащания по
смисъла на чл.111, б. „в” ЗЗД и за тях се прилага тригодишна давност. Същата
разпоредба се прилага и за задължението за мораторна лихва. Предявяването
на иска спира течението на давността. Искът е предявен на 19.03.2015 г.
/чл.422, ал.1 ГПК/, поради което извън погасителната давност са всички
вземания, чиято изискуемост настъпва /които се претендират след 19.03.2012
г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ищеца вземането за главница
става изискуемо след изтичане на 30 дни от периода, за който е доставяна
енергиятат, т.е. най-ранното претендирано от ищеца вземане /за неплатени
задължения от м. април 2012 г./е с падеж 30.05.2012 г.
С оглед на това, възражение се явява изцяло неоснователно.
6
По отговорността за разноски:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал.1 ГПК на ищеца
следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски във
въззивното, исковото и заповедното производство /предвид т.12 от ТР 4/2013
г. на ОСГТК на ВКС следва да се постанови осъдителен диспозитив за
разноските в заповедното производство/.
Ищецът е сторил разноски както следва: 26.69 лева – държавна такса
в заповедното производство; 300 лева – възнаграждение за юрисконсулт в
заповедното производство; 26.69 лева – държавна такса в исковото
производство, 100 лева – възнаграждение за юрисконсулт в исковото
производство, 350 лева – депозит за СТЕ, 350 лева – депозит за ССчЕ, 25 лева
- държавна такса за въззивното производство и 100 лева - юрисконсултско
възнаграждение пред СГС – общо 1225 лева.
Съобразно уважената част от исковете, в полза на ищеца следва да
бъдат присъдени разноски в общ размер на 1223.76 лева.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал. 3 ГПК ответникът
също има право на разноски съобразно отхвърлената част от исковете. Такива
обаче не следва да му се присъждат, доколкото съдът не е сезиран с такова
искане и не са представени доказателства за извършването на разходи от
страна на ответника - въззиваем.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20098080 от 21.07.2023 г. по гр. дело №
84213/2017 година по описа Софийски районен съд, 123 с-в, В ЧАСТТА, с
която са отхвърлени като неоснователни предявените от “Топлофикация
София” ЕАД срещу Г. С. Б. искове по реда на чл. 422 ГПК за признаване за
установено в отношенията на страните, че ответницата дължи на ищеца
вземанията, за които има издадена заповед по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело №
14551/2015 г. по описа на Софийски районен съд, 123 състав, до размера на
сумите както следва: 1158.43 лв. - неплатено задължение за доставена от
“Топлофикация София” ЕАД в периода от месец 04.2012 г. до месец 04.2014г.
топлинна енергия за топлоснабдения имот, находящ се на адрес гр. София,
ж.к. *******, абонатен номер *******, ведно със законната лихва върху тази
сума за периода от 19.03.2015 г. – на която дата е подадено заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до изплащане на вземането;
170.76 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода от 31.05.2012 г. до 10.03.2015 г.; 4.08 лв. – стойност на
предоставена в периода от месец 04.2012 г. до месец 04.2014 г. услуга дялово
разпределение, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от
19.03.2015 г. – на която дата е подадено заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до изплащане на вземането,
7
КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявени от “Топлофикация
София” ЕАД, ЕИК *******, искове по реда на чл. 422 ГПК, че ответникът Г.
С. Б., ЕГН **********, дължи на основание чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл.
149 ЗЕ и чл.86, ал. 1 ЗЗД на ищеца следните суми, за които има издадена
заповед по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 14551/2015 г. по описа на Софийски
районен съд, 123 състав, а именно: 1158.43 лв. - неплатено задължение за
доставена от “Топлофикация София” ЕАД в периода от месец 04.2012 г. до
месец 04.2014г. топлинна енергия за топлоснабдения имот, находящ се на
адрес гр. София, ж.к. *******, абонатен номер *******, ведно със законната
лихва върху тази сума за периода от 19.03.2015 г. – на която дата е подадено
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
изплащане на вземането; 170.76 лв. – обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода от 31.05.2012 г. до 10.03.2015 г.;
4.08 лв. – стойност на предоставена в периода от месец 04.2012 г. до месец
04.2014 г. услуга дялово разпределение, ведно със законната лихва върху
тази сума за периода от 19.03.2015 г. – на която дата е подадено заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до изплащане на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20098080 от 21.07.2023 г. по гр. дело
№ 84213/2017 година по описа Софийски районен съд, 123 с-в, в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА Г. С. Б., ЕГН **********, да заплати на “Топлофикация
София” ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1223.76
лева - сторените разноски в заповедното и исковото производство,
съразмерно на уважената част от исковете.
Решението е постановено при участието в процеса на „Т.С.” ЕООД
като трето лице помагач на ищеца-въззивник.
Решението не подлежи на касационно обжалване по аргументи от чл.
280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8