РЕШЕНИЕ
№ 144
гр. Пловдив, 21.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно
търговско дело № 20235001000112 по описа за 2023 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 29 от 14.10.2022 година, постановено по т. дело №
95/2021 година по описа на Окръжен съд – Кърджали, е признато за
установено по отношение на „Р.“ ООД, с адрес на управление гр.К., ж.к.
район „О.“, з. „Б“, ет.2, ЕИК ***, Х. Р. Ф., с постоянен адрес гр.К., ул. „Б.“ №
27, вх. „А“, ет.3, ап.7, ЕГН ********** и Р. Ф. Ф., с постоянен адрес гр.А.,
ул. „С.“ № 17, ЕГН **********, съществуването на солидарно вземане от
тримата на „О.“ ЕООД, гр.С., бул. „А.“ № 73, ет.3, ЕИК ***, за сума в
общ размер на 24 328.75 евро, от които 14 351.75 евро, представляващи част
от неизпълнено парично задължение по запис на заповед от 28.08.2017 г. и 9
977 евро, представляващи част от неизпълнено парично задължение по запис
на заповед от 07.09.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 17.09.2021
г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.417 от ГПК, до окончателно изплащане на сумата, за което вземане са
1
издадени заповед №*/28.09.2021 г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист №* с дата
29.09.2021 г. по ч.гр.д. № 1328/2021 г. по описа на РС - Кърджали.
Осъдени са „Р.“ ООД, ЕИК ***, Х. Р. Ф., ЕГН ********** и Р. Ф. Ф.,
ЕГН **********, да заплатят на „О.“ ЕООД - гр.С., ЕИК ***, разноски за
заповедното и исковото производство в общ размер на 5 152.31 лв.
Така постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба от
ответниците в първоинстанционното производство „Р.“ ООД, Х. Р. Ф. и Р. Ф.
Ф., тримата чрез процесуалния си представител адвокат Т. Х. Ч.-В..
Оплакванията са за незаконосъобразност и неправилност на
първоинстанционното решение. Оспорени са изводите на
първоинстанционния съд, че отговорът на исковата молба е подаден от „Р.“
ООД и Х. Р. Ф. извън предвидения в закона двуседмичен преклузивен срок.
Твърди се, че в първото по делото открито съдебно заседание процесуалният
представител на тримата жалбоподатели е заявил, че поддържа подадения
отговор от името и на тримата, което не било съобразено от съда. Твърди се
освен това, че в отговора на исковата молба са оспорени част от
представените към нея писмени доказателства като ненадлежно заверени и е
поискано представянето им със заверка с подпис и печат, но съдът не се
произнесъл по това искане нито в доклада, нито в по-късен етап от
производството и не открил производство по чл. 193 от ГПК за изключването
им като доказателства по делото.
Във въззивната жалба са изложени доводи, че за жалбоподателите не е
ясно кои от задълженията по каузалните правоотношения, върху които се
простира обезпечителната функция на записите на заповед, са непогасени.
Записите на заповед имали обезпечителен характер по отношение на два
договора за финансов лизинг - от 28.08.2017 година за багер и от 07.09.2017
година за автомобил, като в съдържанието и на двата договора било
посочено, че записите на заповед обезпечават задълженията по тях, но не и
отделни части от тези задължения. Твърди се, че по-голямата част от
лизинговите вноски по двата договора за финансов лизинг са платени и че
след връщането на багера и автомобила жалбоподателите нямат информация
дали активите са продадени и дали има получени суми за покриване
стойността на неплатените лизингови вноски.
2
Не били обсъдени и възраженията на жалбоподателите, че при
подписването на представената по делото спогодба от 03.07.2020 година е
участвало само „Р.“ ООД, без останалите двама съдлъжници по двата
договора за финансов лизинг.
Във връзка с приетата от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна
експертиза се твърди, че вещото лице неправилно не е отразило всички
плащания, които жалбоподателите са направили по двата договора за лизинг
и че приетите от съда в решението несъществени нередности на стр. 13, без да
е посочено кой са точно и в какъв размер, правели решението неправилно.
Твърдението е,че цената по договора за финансов лизинг на комбинирания
багер е изплатена изцяло, а дължимите суми, посочени като разлика за
заплатени от ищеца застраховки и други били отразени незаконосъобразно по
партидата именно на този договор. На стр. 11 и следващите била посочена
некоректно хронологията на сметка 5040.
Във въззивната жалба се оспорва и размерът на разноските, присъдени
с обжалваното решение, като се твърди, че адвокатското възнаграждение за
исковото производство е присъдено два пъти и се прави възражение за
неговата прекомерност.
Иска се отмяна на първоинстанционното решение изцяло и се
претендират разноски за производството по делото, включително за
заповедното производство.
Оплакванията във въззивната жалба, касаещи първоинстанционното
решение в частта за разноските , представляват молба за изменението му по
реда на чл. 248 от ГПК. Първоинстанционният съд се е произнесъл по тази
молба с определение № 7/11.01.2023 година по т. дело № 95/2021 година, като
я е оставил без уважение. Срещу това определение не е подадена частна
жалба по реда на чл. 248, ал. 3 от ГПК. То е влязло в сила, поради което
въззивният съд не дължи произнасяне по оплакванията, свързани с размера на
разноските за първоинстанционното производство.
Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от ищеца в
първоинстанционното производство „О.“ ЕООД с изразено становище за
нейната неоснователност и с искане за потвърждаване на
първоинстанционното решение и за присъждане на разноски за въззивното
производство. Оспорени са изложените във въззивната жалба доводи, като са
3
изложени подробни съображения за тяхната неоснователност.
Въззивният съд, като се запозна със събраните по делото доказателства
и доводите на страните, намира следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е от лица,
имащи право на въззивно обжалване, а именно от ответниците в
първоинстанционното производство срещу решението, с което е уважен
предявеният срещу тях иск с правно основание чл. 422 от ГПК.
Съобщението за изготвеното решение е връчено на жалбоподателите на
24.10.2022 година, а въззивната жалба е с вх. № 3113/31.10.2022 година,
изпратена по пощата на 28.10.2022 година, т.е. в двуседмичния срок по чл.
259 ал. 1 от ГПК.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Досежно правилността на първоинстанционното решение съдът е
ограничен от посоченото във въззивната жалба, съгласно разпоредбата на чл.
269 от ГПК, освен когато става дума за приложение на императивни
материално правни норми или когато съдът е длъжен служебно да следи за
интересите на някоя от страните в процеса.
По същество, преценявайки конкретните оплаквания, изложени във
въззивната жалба и подробно посочени по-горе, съдът намира следното:
По търговско дело № 95/2021 година Окръжен съд - Кърджали е
сезиран с иск с правно основание чл. 422 от ГПК.
Искът е предявен от „О.“ ООД срещу тримата ответници „Р.“ ООД, Х.
Р. Ф. и Р. Ф. Ф..
В първоначалната искова молба ищецът се е позовал на два броя
записи на заповед с издател „Р.“ ООД, авалирани от останалите двама
ответници, съответно от дата 28.08.2017 година и от 07.09.2017 година, с
които дружеството се е задължило безусловно и неотменимо при
предявяването им в срок от 42 месеца по първия и от 54 месеца по втория, да
плати без протест и без разноски на ищеца или на негова заповед сума в
размер на 5417,90 евро по първия запис на заповед от 28.08.2017 година и от
59678,43 евро по записа на заповед от 07.09.2017 година. Посочено е, че с
нотариални покани, връчени на „Р.“ ООД и на Х. Ф. на 14.07.2021 година и
на Р. Ф. на 29.05.2021 година записите на заповед са предявени на
ответниците и те са поканени да заплатят на ищеца дължимите суми по тях.
4
Поради неплащането на сумите ищецът подал заявление по чл. 417 от ГПК за
вземанията си по двата записа на заповед в общ размер на 24328,75 евро, от
които 14351,75 евро по записа на заповед от 28.08.2017 година и 9977 евро по
записа на заповед от 07.09.2017 година, въз основа на което били издадени
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК
№*/28.09.2021 година и изпълнителен лист по ч.гр. дело № 1328/2021 година
на РС – Кърджали. С тях тримата ответници били осъдени да заплатят
солидарно на ищеца посочените суми, ведно със законната лихва от
17.09.2021 година – датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, до
окончателното изплащане на сумите, както и 1551,60 лева разноски.
Ответниците подали възражение срещу издадената заповед за изпълнение,
което обуславяло правният интерес на ищеца от предявяването на иска по чл.
422 от ГПК. Искането е да се приеме за установено по отношение на
ответниците солидарно съществуването на вземането на ищеца в размер на
14351,75 евро по записа на заповед от 28.08.2017 година и 9977 евро по записа
на заповед от 07.09.2017 година, ведно със законната лихва от 17.09.2021
година до окончателното изплащане на сумите и да му се присъдят
направените разноски в заповедното и във въззивното производство.
Предявеният иск по чл. 422 от ГПК е допустим. Видно от
доказателствата по приложеното към настоящото дело заповедно
производство – гр. дело № 1328/2021 година по описа на РС – Кърджали,
тримата ответници са подали възражения по чл. 414 от ГПК срещу
издадената по делото заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на двата записа на заповед. Възраженията са от 07.12.2021 година.
Указанията на съда в заповедното производство за възможността да бъде
предявен установителен иск по чл. 422 от ГПК, съдържащи се в определение
№ 711/07.12. 2021 година, са съобщени на „О.“ ЕООД на 09.12.2022 година,
като искът е предявен в едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК – на
22.12.2021 година.
Първият спорен въпрос, въведен с въззивната жалба, е свързан с това
има ли подадени отговори по чл. 367 от ГПК на исковата молба в
предвидения в закона двуседмичен преклузивен срок от ответниците „Р.“
ООД и Х. Р. Ф..
Видно от съобщенията, тези двама ответници са получили преписи от
5
исковата молба на 12.01.2022 година.
Писмен отговор на исковата молба е подаден едва на 10.02.2022 година
от адвокат Т. Ч.-В. като пълномощник на „Р.“ ООД, Х. Р. Ф. и Р. Ф. Ф..
Двуседмичният срок за подаване на този отговор е спазен само по отношение
на Р. Ф. Ф., който е уведомен за решението на 09.02.2022 година. Подаването
на отговор по чл. 367 от ГПК в преклузивния двуседмичен срок от единия от
ответниците по иска не означава, че останалите двама ответници могат се
присъединят към този отговор. В ГПК не е предвидена такава процесуална
възможност. В случая тримата ответници като солидарни длъжници по
договори за финансов лизинг имат качеството на обикновени другари и всеки
от тях упражнява процесуалните си права и организира защитата си
самостоятелно, при спазване на предвидените процесуални срокове за това.
Възможността за единия от обикновените другари да извърши определено
процесуално действие, в случая да подаде писмен отговор, тъй като по
отношение на него не е изтекъл преклузивния двуседмичен срок, не води до
продължаване на срока и за останалите ответници, за които той е изтекъл,
респ. не им осигурява възможност да се присъединят към подадения в срок
писмен отговор. Поради това въззивният съд намира за неоснователни
оплакванията във въззивната жалба за процесуални нарушения на
първоинстанционния съд, изразяващи се в несъобразяване с наличието на
писмен отговор от ответниците „Р.“ ООД и Х. Ф. чрез присъединяването им
към отговора на Р. Ф..
Неоснователно е и оплакването за допуснато процесуално нарушение
поради неоткриване на производство по чл. 193 от ГПК по отношение на
приложените към исковата молба писмени доказателства. В подадения в
преклузивния срок писмения отговор по чл. 367 от ГПК от Р. Ф. липсва
оспорване на представените към исковата молба писмени доказателства, като
е посочено само, че няма предявяване на двата записа на заповед, на които
се основава искът и че не ясно върху кои от непогасените задължения по
каузалните правоотношения – двата договора за финансов лизинг, се
разпростира обезпечителната функция на записите на заповед. Не е оспорена
истинността на писмените доказателства.
По отношение на писмените доказателства, представени с
допълнителната искова молба, в допълнителния отговор по чл. 373 от ГПК /
6
стр. 234 и следващите/, който следва да бъде съобразяван като такъв, подаден
само от името на ответника Р. Ф., доколкото допълнителната искова молба е
след подаден от него отговор по чл. 367 от ГПК, оспорването касае липсата
на надлежна заверка . Цитирани са по-конкретно спогодбата от 03.07.2020
година и справката за задълженията към нея, договорът за финансов лизинг
от 8.08.2017 година, лизинговият план към него и приемо - предавателния
протокол от 30.08.2017 година, договорът за финансов лизинг от 07.09.2017
година, приложение А към погасителен план от 07.09.2017 година и приемо-
предавателния протокол към него, както и приемо – предавателни протоколи
от 17.09.2020 година и от 18.09.2020 година. За тези доказателства, както и за
писмо с изх. № 1231/09.09.2020 година и пълномощното към него,
твърдението на ответника е, че копията не са заверени с „вярно с оригинала“.
За представения към исковата молба погасителен план с вписана дата
07.07.2020 година е посочено, че не е уточнено в каква връзка се представя
такъв от 2020 година и за кой от договорите се отнася. Оспорени са и
представените с допълнителната искова молба фактури с твърдения, че не са
заверени, не отговарят на изискванията на ЗС и ГПК, липсват подписи и
печати и не могат да бъдат приети по делото. За представената от ищеца
Тарифа за таксите и комисионните е изразено становище, че не е заверена и
че е от дата 01.01.2016 година, като липсват твърдения дали е действала през
исковия период от 01.01.2017 година до 2022 година включително. По
отношение на представените застрахователни полици, талони за годишен
технически преглед, банкови бордера, фактури и известия за плащане е
посочено, че не следва да се приемат по делото, тъй като липсват подписи на
страните - издател и получател. Ответникът е посочил и общо, че оспорва
автентичността и истинността на посочените доказателства и твърди, че те
нямат достоверна дата.
Въззивният съд намира за неоснователни доводите във въззивната
жалба, свързани с допуснати от първоинстанционния съд процесуални
нарушение при приемането на описаните доказателства и неоткриване на
производство по оспорване на тяхната истинност на основание чл. 193 от
ГПК. Всички копия от доказателства, представени от ищеца с първоначалната
и с допълнителната искова молба, са със заверка „вярно с оригинала“ и
подпис. Поради това не са налице предвидените в чл. 183, ал. 1 от ГПК
предпоставки за изключването им от доказателствата по делото. За да бъдат
7
изключени като доказателства по делото, е необходимо да е направено
искане и съдът да е задължил ищеца да представи оригинали или
официално заверени преписи от документите, които са представени по
делото в заверени от страната копия и това задължение да не е изпълнено. В
случая не сме изправени пред такава хипотеза. Твърденията са за липса на
заверка „вярно с оригинала“, които се опровергават от съдържащите се по
делото доказателства. Искане за представяне на оригинали или официално
заверени копия не е правено.
Що се отнася до останалите доводи, касаещи писмените доказателства,
представени от ищеца, те са такива, които са свързани с относимост към
спора и с възможността въз основа на тях да се правят изводи по спорните
въпроси. Не става дума за оспорване на истинността на представените
документи и за необходимост от откриване на производство по чл. 193 от
ГПК, с оглед на изложените доводи от ответника, а за тяхната преценка
наред с всички събрани по делото доказателства. Тук следва да се посочи, че
подписът не е задължителен реквизит на фактурите съгласно чл. 114 от
ЗДДС. Освен това липсата на подписи под представените застрахователни
полици не е равнозначно на липсата на постигнато съгласие между страните
и на непоети задължения по договорите. В тази връзка следва да се имат
предвид разпоредбите на чл. 344, ал. 2 от Кодекса за застраховането, даващи
възможност застрахователният договор да е съставен във формата на
електронен документ по смисъла на Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги, както и на чл. 293, ал. 4 от ТЗ, според
която писмената форма на договор се смята за спазена, ако изявлението е
записано технически по начин, който дава възможност да бъде
възпроизведено. В случая и с оглед цитираната нормативна уредба липсата
на подписи под застрахователните полици е без значение. От значение за
отношенията между страните е дали сумите по процесните застрахователни
договори са заплатени от ищеца, респ. дали ответникът ги дължи съобразно
клаузите на договорите за финансов лизинг.
Досежно твърденията за антидатиране на представените по делото
писмени доказателства също следва да се посочи, че не става дума за
оспорване на истинността на документите, налагащо откриване на
производство по чл. 193 от ГПК. Относимите към спора обстоятелства са
дали и кога за ответниците е възникнало задължение за заплащане на
8
определени суми на лизингодателя по двата договора за финансов лизинг,
обезпечени с процесните записи на заповед. За установяването на изложените
от ищеца обстоятелства и тези, свързани с възраженията на ответника,
първоинстанционният съд с доклада си по делото е разпределил
доказателствената тежест между страните и е допуснал поисканите от тях
доказателства, включително съдебно-икономическа експертиза, които следва
да бъдат преценявани в съвкупност. Следва да се отбележи, че страните,
включително ответниците чрез процесуалния си представител, изрично са
заявили в първото съдебно заседание, че нямат възражение срещу доклада по
делото и не са направили други искания. С въззивната жалба също не са
изложени конкретни доводи, а оплакването за процесуални нарушения,
изразяващи се в неоткриване на производство по чл. 193 от ГПК за
писмените доказателства, представени от ищеца, е общо,
неконкретизирано, без формулирани искания.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, свързано с липса
на яснота кои от сумите и по кой от двата договора са предмет на предявения
установителен иск по чл. 422 от ГПК.
На първо място следва да се посочи, че неоснователно се поддържа
от жалбоподателите, че записите на заповед имат обезпечителна функция по
отношение на задълженията по двата договора за финансов лизинг в цялост, а
не по отношение на неизпълнението на отделни задължения по тях.
Безспорно е между страните, че сумите, предмет на предявения по
настоящото дело установителен иск по чл. 422 от ГПК, са такива, дължими по
два договора за финансов лизинг, сключени между страните. Става дума за
договор за финансов лизинг № ***/28.08.2017 г. и договор за финансов
лизинг № ***/07.09.2017 г. С тези договори „О.“ ЕООД / с предишно
наименование „С.“ ЕООД като лизингодател е предоставило на
лизингополучателя „Р.“ ООД за ползване срещу заплащане на определени
лизингови вноски комбиниран багер *** за сумата в размер на 74 730.42 евро
с ДДС по първия договор и автомобил М. за сумата в размер на 79761.54
евро с ДДС по втория договор. Ответниците Х. Р. Ф. и Р. Ф. Ф. са страни по
двата договора в качеството им на съдлъжници наред с лизингополучателя
„Р.“ ООД.
Безспорно е, че записите на заповед са подписани между страните
9
като обезпечение на задълженията по договорите за финансов лизинг, което е
предвидено в част Втора, т. 21.1. от договорите, като лизингополучателят е
издател , а съдлъжниците са авалисти по записите на заповед.
Обстоятелството за наличието на връзка между записите на заповед и
каузалните правоотношения между страните по цитираните два договора е
въведено в процеса от ответниците и не се оспорва от ищеца.
Записът на заповед от 28.08. 2017 година е издаден на датата на
подписване на първия договор с номер ***/28.08.2017 г. и с него издателят
„Р.“ ООД безусловно и неотменимо се е задължил при предявяването му да
плати на или на заповед на „С.“ ЕООД сумата от 55 417 евро, като е вписано,
че записът на заповед може да бъде предявен за плащане в срок до 42 месеца
от датата на издаването му, без разноски и протест, с място на плащане гр.С.,
бул. „А.“ № 73.
На датата на подписване на договора за автомобила №
***/07.09.2017 г. е издаден вторият представен по делото запис на заповед,
с който „Р.“ ООД като издател се е задължило безусловно и неотменимо при
предявяването му да плати на или на заповед на „С.“ ЕООД сумата от 59 678
евро, като е посочено, че записът на заповед може да бъде предявен за
плащане в срок до 54 месеца от датата на издаването му, без разноски и
протест с място на плащане гр.С., бул. „А.“ № 73.
Двата записа на заповед са авалирани от Х. Р. Ф. и Р. Ф. Ф..
В част Трета, чл. 6, ал. 3 и от двата договора е посочено, че
лизингодателят има право, в случай на предоставяне на записи на заповед
като обезпечение по договорите за лизинг, при неизпълнение от страна на
лизингополучателя да ги използва за събиране на сума, равна на всички
дължими по договора задължения, включително като ги събере
принудително, за което лизингополучателят е дал изричното си съгласие.
Тази клауза, съдържаща се в договорите, урежда възможността на
лизингодателя да се снабди със заповед за изпълнение и изпълнителен лист
не за пълния размер на сумите по записите на заповед, а за част от тях,
съответстваща на неизпълнените задължения по договорите от
лизингополучателя и съдлъжниците, респ. от издателя и авалистите по
записите на заповед. В този смисъл е неоснователно възражението, че въз
основа на записите на заповед не могат да се издават заповеди за изпълнение
10
и изпълнителни листове за част от сумите по тях.
Според цитираната клауза записите на заповед обезпечават
изпълнението на всички задължения, поети с договорите, а не само на
задължението за заплащане на лизинговите вноски.
В допълнителната искова молба ищецът е уточнил по какъв начин са
формирани общите суми по всеки един от двата договора – от 28.08.2017
година и от 07.09.2017 година, за които е поискал издаването на заповед за
изпълнение въз основа на записите на заповед. В този смисъл са
неоснователни доводите на ответниците, че не става ясно какъв е произходът
на претендираните от ищеца суми по всеки един от двата записа на заповед.
Общата цена по заявлението, въз основа на което е образувано
заповедното производство, както и на предявения установителен иск по чл.
422 от ГПК е 24328,75 евро.
От извършената с допълнителната искова молба конкретизация е
видно, че по договор № *** от 07.09.2017 година се претендират общо 9977
евро. В тази сума са включени:
- 7564,64 евро неплатени седем лизингови вноски, дължими през
периода от 15.02.2020 година до 15.08.2020 година, на стойност съответно
1079,19 евро,1080,67 евро, 1080,17 евро, 1080,66 евро, 1081,15 евро, 1081,65
евро и 1082,15 евро;
-1034,59 евро заплатени от лизингодателя вноски по застрахователни
полици по имуществени застраховки „К.“ и застраховки „Гражданска
отговорност“, ведно с дължимите административни такси, конкретизирани по
вид и размер в допълнителната искова молба;
-156,23 евро данък за МПС за 2020 година;
-6,14 евро, представляващи заплатена такса за нотариална заверка на
подпис под пълномощно;
-1215,40 евро – заплатена сума за извършване на авторемонтни
дейности на лизинговото МПС;
Претендираните от ищеца суми по договор за финансов лизинг №
***/28.08.2017 година са в общ размер на 14351,75 евро. Те включват
11815,98 евро неплатени лизингови вноски, осем на брой, дължими през
периода от 25.01.2020 година до 25.08.2020 година, като първата от тях е
11
частична. Освен това дължима по този договор според ищеца е сумата от
152,13 евро - вноски към застрахователи, заплатени от лизингодателя, както
и неплатени административни такси, дължими съгласно т. 11, б. „б“от
Тарифата за таксите и комисионните, събирани от „О.“ ЕООД. Последната
част от претендираната сума по договора от 28.08.2017 година, е в размер на
2383,64 евро, заплатени за извършените правни и фактически действия по
възстановяването на владението върху лизинговите вещи от лизингодателя
поради неизпълнение на задължението на лизингополучателя да ги върне
доброволно след преустановяване действието на договора.
Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства , отнасящи се до всеки един от двата договора, съдът приема
следното досежно дължимостта на претендираните суми по пера и размери:
От клаузите на сключените между страните договори от 28.08.2017
година и от 07.09.2017 година е видно, че за лизингополучателя, респ. за
съдлъжниците съществува задължение за заплащане на изброените по-горе
суми.
Съгласно раздел Трети, чл. 4, ал. 1 от договорите лизингополучателят
е длъжен да заплаща в срок всички лизингови вноски и други задължения,
произтичащи от или свързани с договора за лизинг.
Задължението за заплащане на дължимите суми за ремонт и
поддръжка на лизинговите МПС е в чл. 2, ал. 9 от договора и в чл. 4, ал. 3 и
ал. 4 от договорите.
Съгласно чл. 7, ал. 1 от договорите лизингополучателят се е задължил
за своя сметка и в полза на лизингодателя да поддържа имуществена
застраховка, която да покрива пълната действителна стойност на лизинговата
вещ, както и застраховка „Гражданска отговорност“, когато това е
задължително съгласно българското законодателство. В чл. 7 от договорите
са предвидени задълженията на лизингополучателя във връзка със
заплащането на дължимите застрахователни премии и отговорността му при
неизпълнение на тези задължения.
Задължението за заплащане на административна такса върху
дължимите вноски по застрахователните полици, които лизингодателят е
заплатил на застрахователите поради неизпълнение на задълженията от
страна на лизингополучателя, е уредено в т. 11, б. „б“ от Тарифата за таксите
12
и комисионните, събирани от „О.“ ЕООД. Там е предвидено, че освен
стойността на извършеното от лизингодателя плащане, лизингополучателят
дължи и административна такса е в размер на 10% от тази стойност.
Съгласно чл. 2, ал. 5 от договорите, лизингополучателят е задължен
своевременно да заплаща и всички такси и комисионни за обслужване и/или
услуги, начислявани от лизингодателя в съответствие с актуалната Тарифа за
таксите и комисионните на „С.“ ЕООД. В Тарифата освен административната
такса, обсъдена по-горе, в т. 11, б. „а“ е посочено, че задължително плащане
за лизингополучателя е и данъкът върху ПС и други данъци и такси по ЗМДТ.
В т. 25 от Тарифата е посочено, че лизингополучателят дължи заплащане и на
всички останали суми, възникнали като допълнителен разход във връзка с
договора за лизинг и неизвестни към датата на сключването му, заплатени от
„С.“ ЕООД.
По делото / стр. 192-195/ е представена Тарифа, като е отразено, че е в
сила от 01.01.2016 година и е приложима в отношенията между страните, като
въз основа на нея ищецът претендира част от исковите суми. Тарифата е
заверена с подпис и печат на ищеца. Оспорването на ответниците, че не е
установено това да е приложимата Тарифа, е голословно. То се опровергава
от данните в съдебно-икономическата експертиза за вида и размера на
осчетоводяваните задължения на ответниците по двата договора,
съответстващи на посоченото в приложената по делото Тарифа.
Размерите на дължимите суми по договорите за финансов лизинг,
сключени на 07.09.2017 година и на 28.08.2017 година, са установени с
приетата по делото и неоспорена от страните, включително от процесуалния
представител на ответниците, съдебно-икономическа експертиза.
Падежите и размерите на дължимите лизингови вноски по договора от
07.09.2017 година се установяват от погасителния план на стр. 164-165, а
тези по договора от 28.08.2017 година – с погасителния план на стр. 145-146,
съдържащи подписите на страните. От експертизата е видно, че няма
плащане на вноските, дължими през периода от 15.02.2020 година до
15.08.2020 година включително по договора от 07.09.2017 година и от
25.01.2020 година до 25.08.2020 година по договора от 28.08.2017 година.
Оспорването на издадените от ищеца фактури за седемте лизингови
вноски / стр. 185-191/ по договора от 07.09.2017 година е заради липсата на
13
подписи на издател и получател, каквито не са необходими съгласно
разпоредбите на ЗДДС. То се опровергава от съдебно-икономическата
експертиза, която е установила тяхното осчетоводяване при ищеца и липсата
на плащане по фактурите. Самите ответници не твърдят и не установяват да
са платили посочените лизингови вноски, за които са издадени фактурите.
Останалите суми по договор № *** от 07.09.2017 година, чието
заплащане е възложено в тежест на ответниците, в каквато насока съдът
изложи мотиви по-горе, също са установени по вид и размери с приетата и
неоспорена съдебно-икономическа експертиза, както и с представените по
делото писмени доказателства. Твърденията за антидатирането на тези
писмени доказателства и тяхното оспорване от ответниците са опровергани
от съдържащите се в заключението на вещото лице данни за счетоводните
записвания при ищеца. Заключението на вещото лице е изготвено след
проверка в счетоводството на дружеството-ищец и след проследяване на
съответните счетоводни записвания по сметките. Липсват конкретни
твърдения и данни за некоректно водено счетоводство. Напротив, в т. 3 от
заключението на вещото лице Л.С., изготвено по искане на ответника Р. Ф. и
неоспорено от ответниците при приемането му в съдебно заседание, изрично
е посочено, че в счетоводството на „О.“ ЕООД са правени текущо
хронологични систематични записвания по отношение на вземанията и
постъпленията по договор за финансов лизинг № *** от 07.09.2017 година и
по договор за финансов лизинг № ***/28.08.2017 година, създадена и
организация за синтетично и аналитично отчитане по клиент и номер на
договор и не са констатирани начисления, които не съответстват на клаузите
на договора. Крайният извод е, че счетоводството на ищеца е водено редовно
по отношение на процесните договори.
В това заключение, както и в заключението, изготвено по искане на
ищеца, вещото лице Л.С. е установило несъществени нередности в
счетоводното отразяване на задълженията и постъпленията по двата договора,
които следва да бъдат взети предвид от съда при постановяване на решението
му, доколкото се отразяват на размера на задълженията на ответниците.
По отношение на договор № *** от 07.09.2017 година, въз основа на
счетоводните записвания вещото лице е установило дължимост на сумите от
7564,64 евро/ или 14795,15 лева/, представляващи неизплатени лизингови
14
вноски за периода и в размерите, претендирани от ищеца. Освен това е
установено, че се дължат сумите от 931,83 евро, представляващи заплатени
от лизингодателя вноски по застрахователни полици, заплащането на които е
задължение за лизингополучателя, както и административни такси върху тях
от 10% съгласно уредбата в Тарифата, обсъдена по-горе, в размер на 102,76
евро, или общо суми по застрахователни полици и такси - 1034,59 евро. Това
са сумите, претендирани от ищеца с допълнителната искова молба въз основа
на представените към нея Застрахователна полица „К. +“ № *** от
31.08.2019 година / стр. 196/ и известие за плащане от 30.06.2020 година / стр.
197/, отнасящи се до частично неиздължената сума от 75,71 евро; вноска по
застрахователна полица „Гражданска отговорност на автомобилистите“ №
BG/06/*** от 31.08.2020 година с падеж 11.09.2020 година в размер на 153,31
евро / стр. 198/, и известие за плащане от 23.09.2020 година/ стр. 200/, както и
административна такса от 18,40 евро във връзка с тази застрахователна
стойност, за която е издадена фактура от 23.09.2020 година / стр. 201/; вноска
по застрахователна полица „Касако+“ № *** от 31.08.2020 година с падеж
11.09.2020 година в размер на 703,01 евро и известие за плащане от
30.09.2020 година / стр. 202 и 204/, както и дължимата административна такса
върху посочената вноска в размер на 84,36 евро, за която е издадена фактура
от 30.09.2020 година / стр. 205/. Осчетоводяването на посочените писмени
доказателства е редовно, не е оспорено от ответниците, поради което
доводите, свързани с начина, по който те са оформени и заверени, нямат
отношение към дължимостта на сумите по тях.
Следващата дължима сума по договора от 07.09.2017 година е тази за
заплатения от лизингодателя данък за МПС за 2020 година в размер на 156,23
евро по издаденото известие за плащане от 12.06.2020 година / стр. 206/, част
от общо заплатените от лизингодателя на 12.06.2020 година данъци МПС за
лизингови автомобили, сред които е и процесният, видно от извадката на
стр. 208 и преводното нареждане на стр. 207. Дължимостта на тази сума с
оглед клаузите на договора беше обсъдена от съда по-горе, а нейното
осчетоводяване и липсата на плащане е установено с неоспорената съдебно-
икономическа експретиза.
Дължими от лизингополучателя, респ. от солидарните длъжници са и
сумата от 6,14 евро, представляваща заплатена от лизингополучателя такса
за нотариална заверка на пълномощно по процесния договор, установено със
15
сметката на стр. 209 и с издадената фактура от 10.09.2020 година/ стр. 210/,
както и с неоспорената съдебно-икономическа експертиза.
Последната сума, която ответниците са задължени да заплатят по
договора от 07.09.2017 година, е в размер на 1215,40 евро и касае извършени
авторемонтни дейности по лизинговия автомобил, предмет на този договор.
Те са заплатени от лизингодателя на авторемонтен сервиз, видно от
фактурата от 05.11.2020 година на стр. 211 и за тяхното плащане е издадена
фактура от лизингодателя на лизингополучателя на 06.11.2020 година / стр.
212/. Задължението за плащане на посочената сума е установено със съдебно
–икономическата експертиза.
Общият размер на сумите, дължими по договор № *** от 07.09.2017
година, е 9977 евро / включващи описаните по-горе суми по пунктове
съответно от 7564,64 евро; 1034,59 евро; 156,23 евро, 6,14 евро и 1215,40
евро/. Толкова са претендирани от ищеца по този договор след
конкретизацията, извършена с допълнителната искова молба. Дължимостта на
всички суми по отделните пунктове по този договор е установена от съдебно-
икономическата експертиза в претендираните от ищеца размери, поради
което следва да се приеме, че задължението на ответниците по договора от
07.09.2017 година е в общ размер на 9977 евро.
Следва да се посочи, че заключението на вещото лице в частта, с която
е обсъждано задължението за заплащане на сумата от 1842 лева / или 941,80
евро/ по договор № *** от 07.09.2017 година, дължима по фактура № *** от
25.09.2020 година / стр. 229/ не следва да бъде съобразявано, доколкото
ищецът не е претендирал заплащането на тази сума като дължима по този
договор, респ. по издадения като обезпечение при неговото сключване запис
на заповед от същата дата. Претенцията на ищеца е тази сума да бъде
заплатена по другия договор между страните – този с номер *** от 28.08.2017
година, респ. по записа на заповед, издаден за обезпечаване на задълженията
по него.
Със събраните по делото доказателства е установено, че
лизингодателят е възложил на друго дружество - „С.К.“ ООД да извърши
необходимите действия, за да си върне лизинговите вещи от
лизингополучателя поради прекратяване действието на двата договора, за
което са заплатени и съответните възнаграждения. От фактурите на стр. 227 и
16
228 е видно, че възнаграждението от 1842 лева е заплатено от лизингодателя
по договор *** от 07.09.2017 година. В издадената фактура от лизингодателя
с получател лизингополучателя от 25.09.2020 година за тази сума / стр. 229/
обаче погрешно е посочено, че тя се отнася до договор ***/28.08.2017
година, поради което е претендирана от ищеца именно по този договор. Това
е едната от счетоводните грешки, установени от вещото лице при изготвяне
на експертизата му. Нейното установяване в хода на производството по
делото не е основание сумата да бъде призната като дължима на ищеца. Това е
така, доколкото той не я е претендирал като дължима по договор №
***/07.09.2017 година, а от друга страна тя е недължима по договор
***/28.08.2017 година, по който е претендирана. Първоинстанционното
решение, с която е прието за установено съществуването на всички вземания
на ищеца в този смисъл е незаконосъобразно в частта, касаеща вземане в
размер на 941,80 евро / или 1842 лева/, което е претендирано като такова по
договор № ***/28.08.2017 година, по който не се дължи, респ. не се дължи и
по издадения за обезпечаване на задължения по този договор запис на
заповед.
Втората констатирана от вещото лице счетоводна грешка, касаеща
процесните договори, е неотносима към спора по делото, доколкото се отнася
до сума, която не е претендирана от ищеца. Става дума за неправилно
начислена по фактура № ***/16.09.2021 година административна такса от
180,48 лева. Тази сума не е сред претендираните от ищеца и установеното от
вещото лице не се отразява на крайния извод на съда, че дължимата сума по
договор № ***/07.09.2017 година, респ. по обезпечаващия го запис на
заповед, е в размер на 9977 евро.
По втория договор - № ***/28.08.2017 година, общият размер на
дължимата от ответниците сума, установена с представените писмени
доказателства и с неоспорената съдебно-икономическа експертиза, след
приспадане на недължимата такава от 941,80 евро, отнасяща се до другия
договор, в каквато насока съдът изложи подробни мотиви по-горе, е 13409,95
евро / или 26227,59 лева/.
От общата сума от 13409,95 евро по договор № *** от 28.08.2017
година, 11815,98 евро са дължимите лизингови вноски с настъпил падеж по
погасителен план през периода от 25.01.2020 година / частична вноска/ до
17
25.08.2020 година. Размерът им, който е отразен счетоводно като
задължение, установен от вещото лице, съвпада с размерите по погасителния
план на стр. 145-146. Тяхната дължимост и размер са установени с
известията за плащане / стр. 213-220/ и с приетата и неоспорена съдебно-
кономическа експертиза.
Установена е също дължимостта на сумата от общо 152,13 евро,
включваща вноска по застрахователна полица „Гражданска отговорност на
автомобилистите“ № BG/03/*** от 31.08.2020 година и известие за плащане /
стр. 221 и 222/ за 75,80 евро, ведно с административна такса върху тази
вноска от 9,10 евро по фактура от 16.09.2020 година / стр. 223/, както и вноска
по застрахователна полица „К. С.“ № *** от 31.08.2020 година и известие за
плащане към нея от 23.09.2023 година / стр. 224 и 225/ за 60,03 евро и
административна такса върху тази вноска от 7,20 евро по фактура от
23.09.2020 година / стр. 226/.
Останалата сума, която се дължи по договор ***/28.08.2017 година е в
размер на 1441,84 евро/ или 2820 лева/ и тя е за разходите по предаването на
лизинговия комбиниран багер, предмет на този договор, от
лизингополучателя на лизингодателя. Те са установени с представените
фактури на стр. 228 и стр. 230, както и с приетата съдебно-икономическа
екпертиза.
Въз основа на изложените до тук мотиви следва да се приеме, че
общата сума, дължима от ответниците на ищеца по двата договора за
финансов лизинг, е в размер на 23386,95 евро, от които 13409,95 евро по
договор ***/28.08.2017 година и 9977 евро по договор № ***/07.09.2017
година. Претендираната по договора от 28.08.2017 година сума от 941,80 евро
/ или 1842 лева/ е недължима по този договор, в каквато насока съдът изложи
подробни мотиви по-горе, поради което искът по чл. 422 от ГПК над размера
от 23386,95 евро до общия претендиран размер от 24328,75 евро е
неоснователен.
Неоснователни са и останалите изложени от въззивните
жалбоподатели доводи за незаконосъобразност на първоинстанционното
решение.
Във връзка с оплакванията, че ищецът не е отразил счетоводно всички
извършени от жалбоподателите плащания по двата договора, както и че не е
18
посочена коректно хронологията на сметка 5040, въззивният съд изложи
мотиви по-горе при обсъждане на съдебно-икономическите експертизи,
приети без оспорвания и без възражения от страните, включително от
жалбоподателите. Липсват по делото обстоятелства и доказателства, въз
основа на които да се направи извод за неточни и неправилни счетоводни
записвания при ищеца, отразяващи се на размерите на задълженията на
ответниците по двата договора. В заключението са проследени плащанията,
извършвани от лизингополучателя и начинът, по който със заплатените
суми са погасявани задължения по договорите за финансов лизинг. Вещото
лице не е установило извършени плащания, касаещи единия договор, да са
отнасяни от ищеца за погасяване на задължения по другия.
Неоснователни са и доводите, че липсват доказателства за това
продадени ли са лизинговите вещи от лизингодателя след получаването им
обратно, за каква сума и каква част от лизинговите вноски са покрити с тази
сума. Имайки предвид характера на договорите за финансов лизинг и поетите
с тях задължения от лизингополучателя, респ. от солидарните длъжници,
съдът намира, че такива данни не са необходими. С процесните договори е
предоставено временното ползване на лизинговите вещи – багер и
автомобил, срещу заплащане на определеното възнаграждение – лизингови
вноски. Предмет на предявения иск са дължимите суми до връщането на
лизинговите вещи на лизингодателя, което е станало на 17.09.2020 година и
на 18.09.2020 година, видно от приемо-предавателните протоколи на стр.
181-184. Изземването на лизинговите вещи е извършено от лизингодателя,
след като ответниците са уведомени, че са неизправна страна по договорите
поради неплащане на дължимите лизингови вноски и други суми.
Прекратяването на договорите на това основание е изрично предвидено в чл.
8, ал. 2, като е посочено,че в тази хипотеза лизингополучателят следва да
заплати на лизингодателя освен всички свои дължими до момента на
прекратяването задължения и всички дължими в резултат на прекратяването
суми, включително направени от лизингодателя разходи за принудително
изпълнение и принудително изземване на лизинговите вещи. В случая се
касае за такива суми. Последващите предприети от лизингодателя действия,
свързани с лизинговите вещи, не се отразяват на задълженията на
ответниците за плащане.
Последваната група доводи, които се поддържат с въззивната жалба, са
19
свързани със спогодбата от 03.07.2020 година, по-конкретно с подписването й
само от лизингодателя и от лизингополучателя „ Р.“ ООД, без участието на
съдлъжниците Х. Ф. и Р. Ф..
На стр. 171-173 от първоинстанционното производство е приложен
договор за спогодба, който действително е сключен само между
лизингодателя „О.“ ЕООД и между лизингополучателя „Р.“ ООД,
представляван от пълномощник на управителката Х. Р. Ф.. Договорът
съдържа констатации за размерите на неизпълнените падежирали и
изискуеми задължения по двата процесни договора за финансов лизинг.
Постигнато е и съгласие лизингодателят да не предприема действия по
принудително събиране на вземанията и възстановяване на владението върху
лизинговите вещи при изпълнение на условията, посочени в раздел Трети, чл.
1. Те касаят заплащане на суми от по 7500 лева на три пъти в срок до
23.07.2020 година, 31.07.2020 година и 21.08.2020 година, както и на сумата
от 12731,95 лева, необходима за покриване на всички задължения, в срок до
31.08.2020 година. Изрично в спогодбата, в чл. 2.1. е посочено, че при
неизпълнение на задълженията по нея, лизингодателят ще предприеме
необходимите действия за защита на правата и интересите си, а
лизингополучателят ще следва да му върне лизинговите вещи. От съдебно-
икономическата експертиза е видно, че поетите със спогодбата задължения
не са изпълнени, като от общата сума е заплатена само сумата от 15 000 лева,
с която са погасени част от задълженията по двата договора.
Предявеният иск се основава на сключените между страните договори
за финансов лизинг, по който като страни участват и тримата ответници –
лизингополучател и съдлъжници. Неучастието на съдъжниците при
подписването на спогодбата не се отразява на съществуването на техните
задължения по договорите. Спогодбата не преурежда отношенията, а с нея
само е уточнен размера на задълженията към момента на сключването й и е
дадена възможност на лизингополучателя да извърши плащания на
просрочените задължения в определен срок, с което да предотврати
прекратяването на договорите поради неизпълнение и необходимостта да
върне лизинговите вещи. При данните, съдържащи се в експертизата, че
условията на спогодбата не са спазени, ищецът претендира правата си въз
основа на договорите, а не на спогодбата и неучастието на съдлъжниците при
подписването й не се отразява на съществуването на техните задължения.
20
Имайки предвид всичко гореизложено, въззивният съд намира, че
следва да отмени първоинстанционното решение в частта, с която е прието за
установено съществуването на вземането на ищеца по отношение на тримата
ответници солидарно в размера над 23386,95 евро до общия претендиран
размер от 24328,75 евро / или за 941,80 евро/ и следва да отхвърли иска в
тази му част. В останалата част – до 23386,95 евро първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
Съобразно изхода на спора пред въззивната инстанция следва да бъде
разпределена и отговорността на страните за разноски.
При частичното отхвърляне на предявения иск, присъдените с
първоинстанционното решение разноски, които ответниците дължат на
ищеца за заповедното и исковото производство в общ размер на 5152,31
лева следва да бъдат намалени до размера на 4952,86 лева. Над този размер
първоинстанционното решение следва да бъде отменено.
В хода на първоинстанционното производство и до приключването му
ответниците не са направили искане за присъждане на разноски за това
производство, както и за заповедното. Такова искане е направено едва с
въззивната жалба, но същото е преклудирано, поради което на ответниците не
следва да се присъждат разноски за заповедното и първоинстанционното
исково производство съобразно отхвърлената част от иска.
Разноските на ответника по въззивната жалба „О.“ ЕООД са в размер
на 5347,96 лева заплатено адвокатско възнаграждение ведно с ДДС. От тях с
оглед изхода на спора жалбоподателите следва да бъдат осъдени да му
заплатят сумата от 5140,93 лева за въззивното производство.
С въззивната жалба са претендирани разноски и такива се дължат на
жалбоподателите за въззивното производство съобразно уважената част от
жалбата. С представените доказателства е установено, че разноските на
жалбоподателите за въззивното производство се изчерпват със заплатената
държавна такса от общо 951,66 лева. „О.“ ЕООД следва да бъде осъдено да
им заплати разноски за това производство в размер на 36,84 лева.
По изложените съображения Пловдивският апелативен съд
21
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 29 от 14.10.2022 година, постановено по т. дело
№ 95/2021 година по описа на Окръжен съд – Кърджали, В СЛЕДНИТЕ
ЧАСТИ:
- в частта, с която е признато за установено по отношение на „Р.“
ООД, с адрес на управление гр.К., ж.к. район „О.“, з. „Б“, ет.2, ЕИК ***, Х.
Р. Ф., с постоянен адрес гр.К., ул. „Б.“ № 27, вх. „А“, ет.3, ап.7, ЕГН
********** и Р. Ф. Ф., с постоянен адрес гр.А., ул. „С.“ № 17, ЕГН
**********, солидарно, съществуването на вземането на „О.“ ЕООД, гр.С.,
бул. „А.“ № 73, ет.3, ЕИК ***, за сума в размера над 23386,95 евро до 24
328.75 евро / или за 941,80 евро/;
- в частта, с която са осъдени „Р.“ ООД, ЕИК ***, Х. Р. Ф., ЕГН
********** и Р. Ф. Ф., ЕГН **********, да заплатят на „О.“ ЕООД, ЕИК ***,
разноски за заповедното и първоинстанционното исково производство в
размера над 4952,86 лева до 5152,31 лева,
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният установителен иск по чл. 422 от ГПК от
„О.“ ЕООД, гр.С., бул. „А.“ № 73, ет.3, ЕИК *** срещу „Р.“ ООД, с адрес на
управление гр.К., ж.к. район „О.“, з. „Б“, ет.2, ЕИК ***, Х. Р. Ф., с
постоянен адрес гр.К., ул. „Б.“ № 27, вх. „А“, ет.3, ап.7, ЕГН ********** и Р.
Ф. Ф., с постоянен адрес гр.А., ул. „С.“ № 17, ЕГН **********, за приемане
за установено по отношение на ответниците, че дължат солидарно на ищеца
сумата от 941,80 евро / разликата между дължимите 23386,95 евро и 24328,75
евро/, представляваща част от сумата, за която са издадени заповед
№*/28.09.2021 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист №* с дата 29.09.2021 г. по
ч.гр.д. № 1328/2021 г. по описа на РС – Кърджали.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 29 от 14.10.2022 година, постановено
по т. дело № 95/2021 година по описа на Окръжен съд – Кърджали, В
ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ, С КОЯТО е признато за
22
установено по отношение на „Р.“ ООД, ЕИК ***, Х. Р. Ф., ЕГН ********** и
Р. Ф. Ф., ЕГН **********, солидарно, съществуването на вземане на „О.“
ЕООД, ЕИК ***, за сума в общ размер на 23386,95 евро, от които
13409,95 евро, представляващи част от неизпълнено парично задължение по
запис на заповед от 28.08.2017 г. и 9 977 евро, представляващи част от
неизпълнено парично задължение по запис на заповед от 07.09.2017 г., ведно
със законната лихва, считано от 17.09.2021 година - датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, до
окончателно изплащане на сумата, за което вземане са издадени заповед
№*/28.09.2021 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист №* с дата 29.09.2021 г. по
ч.гр.д. № 1328/2021 г. по описа на РС – Кърджали.
ОСЪЖДА „Р.“ ООД, ЕИК ***, Х. Р. Ф., ЕГН ********** и Р. Ф. Ф.,
ЕГН **********, да заплатят на „О.“ ЕООД, ЕИК ***, разноски за
въззивното производство в размер на 5140,93 лева съобразно изхода на
спора.
ОСЪЖДА „О.“ ЕООД, ЕИК ***, да заплати на „Р.“ ООД, ЕИК ***, Х.
Р. Ф., ЕГН ********** и Р. Ф. Ф., ЕГН **********, разноски за въззивното
производство в размер на 36,84 лева съобразно изхода на спора.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
23