Р E Ш Е Н И Е
№ 365
гр.Плевен, 29.06.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН съд - гр.Плевен, ПЪРВИ касационен състав, в открито съдебно заседание на пети юни две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: НИКОЛАЙ ГОСПОДИНОВ
Членове: 1.ЕЛКА БРАТОЕВА
2. РАЛИЦА МАРИНСКА
при секретаря Бранимира Монова и с участието на прокурор от Окръжна прокуратура- Плевен- Иван Шарков, като разгледа докладваното от съдията МАРИНСКА КАД №147/2020г. по описа на Административен съд - Плевен и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 208 и
сл. АПК, вр чл. 284, ал.1, вр.
чл. 285, ал.1 от ЗИНЗС.
Производството по КАД №147/2020г. по описа на АдмС- Плевен, е образувано въз основа на касационна жалба от Ц.Т.М.,***, против решение №300/09.05.2018г. по адм. дело № 255/2017г. по описа на АдмС- Плевен, като се твърди, че същото е неправилно и незаконосъобразно, постановени в нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че по време на престоя му в Затвора Плевен, поради бездействие на затворническата администрация, е претърпял неимуществени вреди, в резултат на неосигуряване на своевременна стоматологична помощ и последвалото разрушаване на два зъба. Твърди се, че решението на съда е постановено при неправилно установена фактическа обстановка, в разрез със събраните по делото доказателства. Твърди се, че е налице неизпълнение на задължението на затворническата администрация, по реда на чл.139 от ЗИНЗС, съобразно който, при постъпване в Затвора, следва да му се направи първичен медицински преглед, включващ и снемане на зъбен статус. Твърди се, че в случая е регистриран като здравноосигурен, на 01.08.2016г, а не при постъпването си в затвора, здравноосигурителна книжка му е издадена на 13.10.2016г, а направление за зъболекар му е издадено едва на 22.11.2016г. Твърди, че съдът неправилно е приел, в нарушение на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, че преди 22.11.2016г, касаторът не е искал посещение при зъболекар. Посочва също, че едва на 21.02.2017г. е изведен за рентгенова снимка, назначена на 13.02.2017г. Твърди се също, че с решението неправилно и незаконосъобразно съдът е отхвърлил и втория предявен от него иск за заплащане на обезщетение за вреди. Твърди се, че по време на престоя си в Затвора Плевен, касаторът се е разболял от „плексит“ и не е бил лекуван. Посочва се, че СМЕ е изготвена от ВЛ, без да е извършен личен преглед преди това, поради което същата е необективна и съдът неправилно се е съобразил с нея. Посочва се, че съобразно отразеното в здравния му картон, на 06.06.2017г. е посетил лекарския кабинет, с искане да му бъде изписано лекарство и да му бъде дадено разрешение да внесе такова в Затвора, но му е било отказано. Посочва се, че на 21.06.2017г., е бил извикан в лекарския кабинет, за да му изпишат каквото лекарство иска. Посочва, че са му били изписвани обезболяващи, противовъзпалителни средства, а не лекарства, като „Дексофен“, „Алмирал“ и др., които не лекуват, а действат временно. Твърди се, че в продължение на една година на касатора са били изписвани само обезболяващи средства, но не и лечение, както и му е било отказвано да си внесе лекарство и да се лекува сам. Твърди се, че описаното бездействие на затворническата администрация съставлява нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, който забранява затворниците да бъдат подлагани на изтезания. В заключение моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение и уважи предявените искове за присъждане на обезщетение за вреди в размер на 60 000лв. по първия иск и в размер на 500 000лв. по втория предявен иск.
По делото, от страна на ответника ГД “ИН“, чрез юрк. П. П., е депозиран писмен отговор по касационната жалба, в която се изразява становище за недопустимост на същата, поради непосочване на касационните основания по смисъла на чл.212 от АПК. Евентуално, се посочва, че същата е неоснователна и моли съда да остави в сила обжалваното решение. Посочва се, че решението е правилно и законосъобразно, постановено съобразно събраните по делото доказателства. Посочва се, че правилно съдът по първия предявен иск е приел, че твърдението на ищеца, че преди постъпването му в Затвора е бил лекуван в гр. Варна и че му е предстояло лечение е недоказано. Посочва се, че по делото няма доказателства, че преди 22.11.2016г., М. е искал да посети зъболекар. Посочва, че същият има две посещения при зъболекар след това, но не е предприел лечение. Посочва, че в случая не е налице забавено или отказано стоматологично лечение, и в този смисъл – нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС. По отношение на втория предявен иск посочва, че правилно първоинстанционният съд е приел, че ищецът е боледувал от „плексит“ и е лекуван правилно от това заболяване, което се потвърждава от заключението по СМЕ. Посочва се, че правилно съдът е приел за недоказани твърденията на ищеца, че му е отказано да си внесе лекарство, с което да се лекува. Твърди се, че по делото не е установено наличието на вреда за ищеца, както и че в случая не може да се приложи презумпцията по чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, поради липса на незаконосъобразна дейност от страна на затворническата администрация.
По делото, от страна на ГД “ИН“- София, е депозирана частна жалба против постановеното решение в частта му, с която съдът е отхвърлил искането му за присъждане на разноски по делото, изразяващи се в юрисконсулско възнаграждение. Твърди се, че АдмС неправилно се е позовал на нормата на чл.286, ал.3 от ЗИНЗС, като е счел, че общите правила по ГПК нямат приложение. Посочва се, че ВАС, в ТР №3/2010г., е дал разрешение на случаите, при които се присъждат разноски, когато адм. орган е представляван от юрисконсулт и жалбата е отхвърлена. Посочва, че правоотношението между юрисконсулта и ЮЛ е неотносима към отговорността за разноски, която произтича от неоснователно предизвикания правен спор. Моли съда да присъди сторените по делото разноски, на основание чл.78, ал.8 от ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПрП.
По делото, от страна на касатора е депозирано становище по частната касационна жалба, в което се посочва, че същата е неоснователна.
В с.. на 05.06.2020г, касаторът Ц.М., явява се лично и с адв. Б. К., по представена правна помощ, поддържа депозираната касационна жалба и моли съда да я уважи, като присъди претендираните суми.
Ответникът по касационната жалба и частен касационен жалбоподател- ГД“ИН“- София, се представлява от юрк. П. П., поддържа депозираният отговор и частна касационна жалба. Моли съда да остави в сила обжалваното решение.
Представителят на ОП- Плевен, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и предлага на съда да остави решението в сила.
Съдът, като съобрази становището на страните , на основание закона и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
Касационната жалба е депозирана в законоустановеният срок, от лице имащо правен интерес и е допустима, но по същество- неоснователна. Съдът намира, че възражението на ответника по касационната жалба, за недопустимост на същата, поради непосочване изрично на касационните основания, за неоснователно. Съдът приема, че касационното основание по смисъла на чл.209, т.3 от АПК се съдържа имплицитно в изложеното от касатора и се състои в неправилно приложение на материалния закон .
С обжалвано решение №300/09.05.2018г. по адм. дело №255/2017г. по описа на АдмС- Плевен, съдът е отхвърлил като неоснователен и недоказан предявеният от Ц.Т.М., против ГД “ИН“- София, иск за заплащане на сумата от 100 000лв.- обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на бездействие на затворническа администрация към Затвора- Плевен, изразяващо се в неосигуряване на своевременна стоматологична помощ. С решението, съдът е отхвърлил като неоснователен и недоказан, и вторият обективно съединен иск от Ц.М., против ответника ГД“ИН“- София, за заплащане на сумата от 500 000лв.- обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на неосигурено адекватно медицинско лечение, на заболяването на ищеца „плексит“. В решението си, първоинстанционният съд е приел, че ищецът /лишен от свобода към датата на депозиране на исковата молба/, изтърпява наказание от две години „лишаване от свобода“ в ЗОЗТ „Вит“, към Затвора Плевен, считано от 06.04.2016г. Приел, че на 22.11.2016г., му е извършен обстоен профилактичен преглед, за установяване на орален статус, за което е издаден амбулаторен лист от МДЦ „Св. Панталеймон“. Приел, че на 21.03.2017г., на касатора е извършен втори преглед, със снемане на зъбен статус, за което също е издаден амбулаторен лист. Приел е за установено , че от амб. лист от 22.11.2016г., се установява, че ищецът има кариес на зъб 46, а от амб.лист от 21.03. 2017г.- кариес на зъби 27, 46 и 47. В решението си, съдът е обсъдил и заключението по изслушаната съдебна стоматологична експертиза. Приел е, че от постъпването на М. в Затвора- Плевен, не е провеждано стоматологично лечение, освен двата прегледа за снемане на стоматологичен статус и направена рентгенова снимка. Приел е, че съобразно заключението на ССЕ, извършена по мед. данни и след преглед на ищеца, към момента на изготвяне на същата, са налице два напълно разрушени зъби 24 и 26, които подлежат на екстракция. Съобразил е, че ВЛ е преценило, че двата разрушени зъба- в момента корени, са отчетени като такива и при първия снет зъбен статус. Съобразил е, че ВЛ, при изслушване в с.з. е заявило, че разрушаването на един зъб до това ниво - корени, отнема като време повече от година, но ако зъбът е бил мъртъв, е било възможно и за 5 - 6месеца, зависи от изходното положение. Приел е, че в случая, изходното положение при ищеца е отчетено през ноември 2016г., като по делото няма данни какъв е бил зъбния статус на ищеца към датата на постъпването му в Затвора-Плевен. В решението си, първоинстационният съд е приел, че твърденията на ищеца, че преди постъпването си в затвора, е бил лекуван от зъболекар в гр. Варна, са недоказани, поради което в случая не важи презумпцията по чл.284, ал.3 ЗИНЗС. Приел е, че ищецът не е установил фактическите обстоятелства, на които основава иска си. Приел е, че към датата на първия стоматологичен преглед, през месец ноември 2016г., и двата зъба са били разрушени, от което е направил извод, че те не са били здрави при постъпването му в Затвора - Плевен. Посочил е, че липсват каквито и да е доказателства, че ищецът М. е искал да посети зъболекар преди първия преглед. Приел е също, че ищецът не е предприел каквито и да е действия за лечение на зъбите си, както и че същият е със силно занемарена орална хигиена. Приел е също, че твърдението на ищеца за тримесечно забавяне на извършване на рентгенова снимка за недоказано, тъй като и от двата амбулаторни листа няма насочване за извършването на такава снимка. Посочил е, че такава рентгенова снимка или нейно разчитане, няма приложено по делото. Съдът е приел, че в случая липсва отказано или забавено стоматологично лечение, в следствие на което ищецът да е бил поставен при нечовешки условия на живот и с което да са нарушени човешките му права. Приел е, че в случая не се установява ищецът М. да е претърпял каквато и да е вреда, тъй като не са доказани обстоятелствата по чл.3, вр. чл.284 от ЗИНЗС.
По отношение на втория предявен от ищеца М. иск за заплащане на обезщетение за вреди, първоинстанциноният съд е приел, че ищецът е посещавал неколкократно медицинския център на Затвора -през 2016г. и през 2017г., с оплаквания от болка в дясна раменна става. Установил е, че същият е лекуван нестероидни противовъзпалителни средства, а през месец март 2017г.- с „Алмирал гел“. Приел е, че през м. юни 2017г., ищецът със същите оплаквания, е отказал лечение с „Флостерон“- мускулно. Съдът е установил, че до м. април 2016г., М. не е ползвал медицински услуги и не е получавал лекарства, частично или напълно платени от НЗОК, за 2015г. и 2016г. В решението си, съдът е съобразил показанията на свидетелите д-р Ц.Д.и д-р Т. П.- ОПЛ, преглеждали ищеца в Здравната служба към Затвора- Плевен. Обсъдил е и заключението по изслушаната СМЕ, изготвена от ВЛ -специалист по нервни болести, съобразно което, ищецът М. е с диагноза „плекситис брахиалис декстра“ и правилно е лекуван, като назначеното лечение е адекватно и обичайно при такива случаи, актуализирано неколкократно. Съдът е приел, че съобразно посоченото в СМЕ, заболяването на ищеца е дегенаративно, обусловено от възрастта му и не винаги може да се повлияе бързо от назначеното му лечение. Приел е, че твърденията на ищеца, че му е отказано да внесе лекарство, с което да се лекува, са недоказани. Приел е също, че по делото не са събрани доказателства за твърденията на ищеца, за наличие на силни болки в гърба, за период от десет месеца, които ограничават движенията му. В решението си, съдът е приел, че част от адм. дейност на затворническата администрация, е осигуряването на адекватно и своевременно медицинско обслужване. Съответно неосигуряването на такова представлява, съгласно чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, подлагане на изтезания и жестоко, унизително и нечовешко отношение. Приел е, че с оглед на направено възражение от страна на ответника, че искът не е недопустим, а е неоснователен.
С решението си съдът е оставил без уважение искането на ответника ГД „ИН“, за присъждане на разноски, изразяващи се в юрк. възнаграждение, като се е позовал на нормата на чл.286 , ал.3 от ЗИНЗС, съобразно която, отговорността на загубилия делото ищец, се ограничава само до разноските по производството – за свидетели и вещи лица, и същата не обхваща възнагражденията за адвокат/ юристонсулт.
По първият обективно кумулативно съединен иск с правно основание чл. 284, ал.1 вр. чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС, вр чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ, вр. чл. 52 от ЗЗД, с цена на иска 100 000лв., съдът намира, че решението на първоинстанционният съд, е правилно и законосъобразно, постановено при правилно и всеобхватно изяснена фактическа обстановка, поради което следва да бъде оставено в сила. Безспорно по делото е, че касаторът М., е бил приведен в Затвора Плевен на 06.април. 2016 година, за изтърпяване на наказание “лишаване от свобода“, при първоначален строг режим. Безспорно по делото се установява, че стоматологичното лечение на лицата, лишени от свобода, се организира от Регионална здравна каса и от стоматологичен кабинет към ДКЦ “Св. Панталеймон“- Плевен, като мобилен стоматологичен екип регулярно посещава Затвора. По делото се установява също, съобразно представената справка от Медицински център- Затвора Плевен, че на касатора М., не е оказвана стоматологична помощ, като е посочено, че в здравната книжка на М. са отразени прегледи при стоматолог през 2013г. и през 2014 г. Безспорно е установено по делото също, чрез представяне на нарочна справка, че към 04.08.2017г., М. е с непрекъснати здравноосигурителни права, както и че до 05.04.2016г. същият е имал личен лекар – д-р Н.. По делото се установява също, съобразно представените писмени доказателства, както правилно е отразил и първоинстанционния съд, че на касатора М., по реда на чл. 139 от ЗИНЗС, при постъпването му в Затвор- Плевен, му е направен първичен медицински преглед, за снемане на общо състояние. ЗИНЗС и Правилникът за приложението му, както и относимата Наредба №2/22.03.2010 г. за условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода, не предвижда, при постъпване на лицето в местата за лишаване от свобода, да бъде снеман и орален статус. По делото, както бе посочено по- горе, се установи, че към датата на постъпването си в Затвора-Плевен, М. е бил с непрекъснати здравоосигурителни права, но в здравната му книжка няма отразени дентални прегледи за 2015 и 2016 година. Фактът, че на касатора е издадена здравноосигурителна книжка, на 13.10.2016г., а не неспосредствено след постъпването му в Затвора- Плевен, няма отношение към възможността да му бъде извършен дентален преглед- и при заявено желание от негова страна- и на съответно лечение. Няма събрани по делото доказателства и за провеждано стоматологично лечение от касатора, непосредствено преди влизането му в Затвора, съобразно твърденията му в исковата молба и в касационната жалба. Безспорно е установено по делото, че на М., след постъпването му в Затвора Плевен, са извършвани два стоматологични прегледа, на които е снет зъбен статус на 22.11.2016г. и на 21.03.2017г., без да е провеждано лечение; при прегледите са издадени съответните амб. листове, приложени по делото. Видно от изслушаната и приета по делото съдебно-стоматологична експертиза, се установява, че от извършеният личен преглед на ищеца- на 07.11.2017г, са установени налични 29 зъба, от които два напълно разрушени - 24 и 26; кариеси на 27, 37, 46 и 47. ВЛ е установило обилно отложен зъбен камък по всички зъбни повърхности и силно занемарена устна хигиена- генерализиран пародонтит. ВЛ е посочило, че двата ракдикса /напълно разрушени зъба/, са отразени в амб. лист от прегледа през м.11.2016г. ВЛ е посочило също, че от постъпването на М. в Затвора, няма проведено стоматологично лечение.
По отношение на вторият предявен обективно кумулативно съединен иск за заплащане на обезщетение за вреди, в размер на 500 000лв.- обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на неосигурено адекватно медицинско лечение, на заболяването на ищеца „плексит“. настоящият касационен състав, намира за установено следното:
Правилно първоинстанционния съд е приел, съобразно представените по делото писмени доказателства и СМЕ, изготвена от ВЛ невролог, че установеното заболяване на касатора М. - „плексит“, е лекувано със съответното правилно и подходящо лечение, чрез използването на лекарствените средства „Темпалгин“, „Дексофен“,“ Алмирал гел“ и „Диклак“. В случая, по делото не се спори относно факта, че касаторът страда от посоченото заболяване.- „плексит“, а относно вида и начина на провеждане на лечението на това му заболяване, като част от общото задължение на ГД“ИН“ за осигуряване на медицинско обслужване, по смисъла на чл. 3, ал.2 от ЗИНЗС. В тази връзка, настоящият състав възприема изцяло изложените от първоинстанционния съд мотиви, по реда на чл. 221, ал.2 от АПК, без да ги преповтаря.
При така установеното от фактическа страна, настоящия касационен състав намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, и не страда от пороците, посочени в депозираната касационна жалба. Събраните по делото доказателства са правилно обсъдени и направените от първоинстанционния съд правни изводи, са в съответствие с материалния закон. Съобразно нормата на чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС, Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3, ал.2, вр. ал.1 от ЗИНЗС. По този ред, Държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Тъй като имуществената отговорност по ЗИНЗС е обективна, безвиновна, вината не е елемент от фактическия състав на отговорността. Фактическият състав на предявеният иск с правно основание чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС, включва в кумулативна даденост: наличие на нарушение на чл. 3, ал.2, вр. ал.1- изразяващо се в случая- по първият предявен иск на забавено оказване на стоматологична помощ, в резултат на което са разрушени два зъба на касатора; и по втория- неадекватно лечение на заболяването „плексит“; наличие на причинени на ищеца неимуществени вреди, състоящи се в негативни преживявания; причинна връзка между нарушението на на чл. 3 от ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат. Деликтната отговорност на държавата не се презюмира от закона, поради което в тежест на ищеца, по арг. чл. 154, ал.1 от ГПК, вр чл. 144 от АПК, е да проведе главно и пълно доказване на осъществено нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, от страна на органите по чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС, както правилно е указал първоинстанционния съд. Доказването на настъпването на неимуществени вреди, за които нормата на ал.5 на чл. 284 от ЗИНЗС, е въвела оборима презумпция, не подлежи на главно доказване от ищеца, а на оборване от ответника по пътя на обратното доказване, което също следва да бъде пълно. Тази оборима презумпция се простира и върху третия елемент на фактическия състав на деликтната отговорност – причинна връзка между нарушението на чл. 3 от ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат. Нормата на чл. 3, ал.1 от ЗИНЗС, постановява, че осъдените и задържаните под стража, не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение; Ал. 2 на същата норма предвижда, че за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на медицинско обслужване, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Настоящият състав намира, че правилно първоинстанционния съд е приел, че от страна на ищеца- касатор, не се доказва настъпването на вреда, в резултат на бездействие от ответника- за осигуряване на своевременно дентално лечение и правилно лечение на установеното заболяване „плексит“, чрез затворническата администрация на Затвора Плевен. Следва да се посочи, че касатора неправилно интерпретира нормата на чл. 284, ал.5 от ЗИНСЗ, като счита, че всички заявени от него факти, следва да се считат верни, до доказване на противното. Както бе посочено по- горе, с тази норма, законодателят е въвел оборима презумпция, че при наличие на нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, настъпването на вредите и причинно- следствената връзка между нарушението и вредите се предполагат, до доказване на противното. Самото нарушение обаче следва да бъде доказано от страна на ищеца- този, който твърди, че такова е налице- чрез съответното действие или бездействие от страна на ответника.
На основание гореизложеното, съдът намира, че решението на първоинстанционния съд, е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.
По депозираната частна касационна жалба.
Производството по делото е водено по специалния ред, по смисъла на чл. 284 от ЗИНЗС, съобразно който, в ал. 2 от същата разпоредба, не е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК и чл. 143 АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника, при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. В този смисъл, депозираната от страна на ГД „ИН“ частна касационна жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Съдът намира, че посоченото в частната касационна жалба ТР№ 3/2010г, не намира приложение в настоящият случай, доколкото същото разглежда общата хипотеза на представителство от юрисконсулт в производството по АПК и не визира специалният ред по ЗИНЗС.
Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №300/09.05.2018г. по адм. дело №255/2017г. по описа на АдмС- Плевен,
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна касационна жалба, от ГД „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА“ СОФИЯ, против Решение №300/09.05.2018г. по адм. дело №255/2017г. по описа на АдмС- Плевен, в частта му, имаща характер на определение, с която е оставено без уважение искането на ответника за присъждане на разноски, като НЕОСНОВАТЕЛНА.
РЕШЕНИЕТО Е ОКОНЧАТЕЛНО.
Преписи от решението да се връчат на страните и на ОП- Плевен.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.