Р Е Ш Е Н И Е
№………./….4.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на деветнадесети февруари през две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при
секретар Албена Янакиева,
като
разгледа докладваното от съдията Митева
въззивно
търговско дело № 71 по описа за 2020 г.,
за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за разглеждане въззивна жалба на А.Б.Р. срещу решение
№2782/20.06.2019г., постановено по гр.д. №3667/19г. по описа на ВРС, 24с-в, с
което е бил уважен иск на И.П.Н. за установяване на дължимостта на вземане по
запис на заповед, удостоверено като
главница в размер на 10 000лв в оспорена заповед за изпълнение
№8417/8.11.2018г по ч.гр.д. 16927/2018г на ВРС
и съответно са определени разноски за исково и заповедно производство.
Въззивникът сочи допуснати нарушения при постановяване на решението,
изразяващи се в неправилно приложен закон при преценка на валидност на
сделката. Позовава се на уговаряне на плащане в брой на задължението, поето по
процесния запис, в размер изискващ банков превод, според специалното правило на
чл. 3 ал.1 т.1 от ЗОПБ. Евентуално се сочи и процесуално нарушение по преценка
на доказателствената тежест, като счита, че ищецът е следвало да докаже
получаването на сумата от издателя на записа. Обосновава и неправилно преценено
възражение за безпаричност на менителничния ефект, като сочи, че упражняването
в този случай на права по записа е злоупотреба с права по търговска сделка, тъй
като липсата на разместени имуществени блага ще доведе до неоснователно
обогатяване на поемателя. Позовава се на съдебна практика, отричаща абсолютния
характер на абстрактността на този вид правоотношения. Като счита, че вземането
по записа не е доказано, моли обжалваното решение да бъде отменено и неоснователната претенция на кредитора да
бъде отхвърлена в цялост.
По същество въззвиникът не е пледирал пред настоящата инстанция.
Насрещната страна, чрез адв. Х. (ВАК)
оспорва жалбата с доводи за правилно установени факти и прилагане на
закона. Сочи, че посочения от въззивника закон не забранява договаряне, а само
реално извършване на плащания в брой, като допуснатите от страните нарушения се
санкционират по административен ред без да представляват основания за
нищожност. Счита, че ограничаването на защитата на длъжника до посочване на
безпаричност, не въвежда в предмета на делото някакво каузално отношение, което
да е причина за издаване на ценната книга и да налага на съда да изследва дали
то е възникнало и дали записа го обезпечава.
Същите доводи пълномощникът поддържа и в пледоария по същество и като
обосновава пораждане на задължение по валидна ценна книга без ясно формулирано
възражение на длъжника моли правилното решение да бъде потвърдено.
Страните са заявили насрещните си претенции за определяне на разноски,
като само искането на въззиваемия е конкретизирано в списък по чл. 80 ГПК(л.
19).
По предварителните въпроси и допустимостта на
въззивното производство съдът се е произнесъл с определение №246/23.01.2020г. като към настоящия момент няма настъпили
нови обстоятелства които да налагат промяна на това произнасяне.
Решението на първоинстанционния съд, съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК
и е действително и съответства на предявения иск за установяване на оспорено от
длъжника вземане, за което е била издадена заповед за незабавно изпълнение въз
основа на ценна книга (чл. 417 т.9 ГПК). Сезиран е надлежно родово компетентен
съд. Разгледаният спор е квалифициран като иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК. Основанието на иска е очертано от първоинстанционния съд изцяло съответно
на твърденията на кредитора като дължимост на вземане по запис на заповед. В
рамките на служебната проверка за допустимост съдът констатира наличието на
издадена заповед за изпълнение в полза на въззиваемия за вземане, точно
съответстващо на предявения от него установителен иск (за главница по ценната
книга и последици от сезиране на заповедния съд). Заповедта е била оспорена с
възражение, което съответно поражда несъмнен интерес от съдебно установяване по
специалния ред. Искът е предявен в указания от съда срок. Установяването е допустимо и съответно на претенцията на
поемател, претендиращ реално изпълнение на менителничното задължение от издател
на ценна книга. Разноските, направени в заповедното производство са последица,
породена при основателно претендирано от кредитора вземане, поради което и не
представляват предмет на установяване, а
на присъждане (т.10в, вр. т. 12 ТРОСГТК 4/2013).
Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно
чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Заявлението си за издаване на заповед за изпълнение кредиторът е основал
на запис на заповед, приложен като писмен документ, чиято автентичност не е
била оспорена. Документът съдържа необходимите реквизити по чл. 535 ТЗ. В
рамките на служебен контрол за императивни норми, съдът не установява пороци по
абстрактното задължаване на въззивника и легитимацията на въззиваемия като
кредитор по ценната книга.
Позоваването на опорочаване на сделката поради противоречие със
специалния Закон за ограничаване на плащанията в брой съдът намира за
неоснователно. На първо място не всяко императивно правило е основание за отричане
на валидност на сделка, тъй като нарушаването на закона при сключването на договори може да има само тези
правни последици, които законът посочва изрично или мълчаливо(Решение № 93 от
6.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1548/2010 г., IV г. о., ГК). Законът изрично
посочва кои нарушения при сключването на договора го опорочават до
недействителност в някоя от проявните й форми - нищожност, унищожаемост,
относителна или висяща недействителност. Законът може да посочва и други правни
последици - отменяване, разваляне или прекратяване по друг начин на договора,
налагане на административна санкция или дори само пораждане на отговорност за
вреди. В случая посоченият от въззивника нормативен акт не
урежда ограничение в договарянето на сделките, а въвежда правила за поведението
на гражданите при изпълнение на вече поети парични задължения, независимо как
са уговорени. В този смисъл само по себе си посочването на плащането в брой
като уговорено в записа не може да опорочи самото задължение.
На второ място начина на изплащане на задължението на издателя не е
съществен реквизит на сделката и дори и тази част от волята на страните да е
опорочена поради правна невъзможност плащането да бъде реализирано по
уговорения начин, то тази уговорка следва да бъде заменена по право от
императивното правило, ако се приеме че чл. 3 ал.1 т.1 ЗОПБ е такова(чл. 26 ал.
4 ЗЗД). Липсата на указание на конкретната банкова сметка ***гажира кредиторова
забава, тъй като за парични задължения с фиксиран падеж се прилага чл. 97 ал.1 ЗЗД и длъжникът е следвало да се погрижи сам да организира депозиране на сумата
в банка за да се освободи от забавата си. Още повече, че в заявлението си за
издаване на заповед кредиторът е посочил изрично банковата си сметка и така
добросъвестно е изпълнил и изискванията на ЗОПБ.
Възраженията на платеца относно неправилно разпределената
доказателствена тежест също са изцяло неоснователни. В отговора си по иска
въззвиникът не е посочил никаква конкретна причина за издаване на валидната
ценна книга, за да обоснове
гаранционно-обезпечителен характер на записа на заповед. За разлика от
общото оспорване на фактическия състав на пораждане на задължения, доводът за „безпаричност” на менителничен
ефект не се отнася до факта на сключване на абстрактната сделка (изчерпващ се с
подписването на документа), а на други обстоятелства, които се въвеждат в
предмета на делото с възражения в срока по чл. 131 ГПК. Цитираната от
въззивника съдебна практика, обобщена по задължителен начин в т. 17 ТРОСГТК
4/2013г на ВКС. Въззивникът не е заявил
никаква причина за издаване на ценната книга, а само бланкетно е описал
поведение на кредитора търсещ престация без да е дал нещо в замяна. Такава
защита не може да се квалифицира като надлежно очертаване на относително
възражение, чието доказване от страна на ответника ще наложи на кредитора от
своя страна да обоснове реплика като въведе друга причина за абстрактно
задължение. Общото оспорване на вземането от
ответника не разширява предмета на спора с нововъведени възражения и затова
недобросъвестността на поемателя не е обоснована. Само ако длъжникът посочи
повода за подписването на документа (например предстоящо договаряне, изпълнение
на поето вече задължение или гарантиране на последици от отпадане на правна
връзка) като очертае отношения, стоящи извън самия запис, тогава би могло да се
изследва и знанието на кредитора за породените от тези отношения задължения и
възможността му да злоупотреби с ценната книга. При липса не само на доказана,
но дори и само на описана от длъжника някаква връзка между записа на заповед и
конкретно каузално правоотношение, релативно възражение не е предявено и съдът
не може да изследва други факти, извън самия документ.
Въззивният съд приема, че добросъвестното упражняване на права от
кредитора не е опровергано и бланкетното възражение по чл. 465 ТЗ на длъжника е
неоснователно. Претенцията на заявителя в заповедното производство следва да се
уважи, съответно постановеният акт да бъде потвърден в обжалваната част.
Съвпадението на извода по съществото на спора изключва ревизията на
обусловеното определяне на разноски за исково и заповедно производство.
Разноски за въззивното производство следва да се понесат от въззивника
по изцяло неоснователната жалба, в претендирания размер от 800 лв, удостоверени
като платено в брой възнаграждение на адвоката на въззиваемата страна.
По изложените съображения и на основание чл.272 ГПК въззивният съд
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение №2782/20.06.2019г., постановено по гр.д. №3667/19г. по описа
на ВРС, 24с-в.
ОСЪЖДА А.Б.Р., ЕГН **********, с адрес *** ДА
ЗАПЛАТИ на И.П.Н., ЕГН ********** ***
гора 7 сумата 800 лв /осемстотин/ лева,
представляваща разноски за въззивното обжалване, на осн. чл. 81 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване по арг. от чл. 280 ал. 3
т.1 ГПК.
Да се обяви в регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК, на осн. чл. 273 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.