РЕШЕНИЕ
№ 533
гр. Бургас, 02.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Даниела Д. Михова
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова
като разгледа докладваното от Росица Ж. Темелкова Въззивно гражданско
дело № 20212100501219 по описа за 2021 година
Производството е образувано по повод постъпилата въззивна жалба от
адв.Тасков, процесуален представител на Г.А. А., съд. адрес : гр.Бургас,
ул.“Сливница“ №31, ет.1 против решение № 260339/22.02.2021г по гр.д.
№1240/2019г на районен съд-Бургас, с което е осъден въззивникът да заплати
на М. Д. Д. сумата 2900лв, представляваща обезщетение за лишаване от
ползване на съсобственото на ищеца таванско помещение №21, прилежащо
към апартамент №21 в сграда с административен адрес :гр.Б., ул.“Ш.“ № *,
вх.* за периода от 16.06.2013г до 16.06.2018г, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане, както и разноски в размер на 316 лв.Със същото
решение е отхвърлена претенцията за обезщетение за лишаване от ползване
на процесния имот до предявения размер от 15 000лв и за мораторна лихва в
размер на 6500лв.С допълнително решение № 260726/14.05.2021г е допусната
поправка на очевидна фактическа грешка в имената на ответника –въззивник,
отхвърлен е искът на М.Д. за присъждане на обезщетение за наем в размер на
250лв месечно, считано от завеждане на исковата молба и е оставено е без
уважение искането на ответника А. за присъждане на разноски по
делото.Против допълнителното решение в частта за разноските е постъпила
жалба от адв.Тасков,процесуален представител на Г.А..
Жалбата против решение №260339 от 22.02.2021г е постъпила в
рамките на двуседмичния срок по чл.259 ГПК- решението е връчено на
1
05.03.2021г, а жалбата е постъпила на 18.03.2021г. Допустима е, тъй като
отговаря на изискванията на чл.260,т.1,2,4 и 7 ГПК, подадена е от
пълномощник с редовно учредена представителна власт и е внесена
дължимата държавна такса. Атакуваното решение е оспорено като
неправилно и необосновано. Оспорен е изводът на съда, че е безспорно
установено, че ответникът ползва процесното таванско помещение №21 за
посочения в исковата молба период.В отговора на исковата молба е
направено изрично оспорване от страна на ответника, че е налице такова
ползване от негова страна и няма определение на съда, с което този факт да се
приема за безспорен и ненуждаещ се от доказване.При това съдът е
допуснал процесуално нарушение, като не се е произнесъл по въведените в
отговора на исковата молба възражения на ответника, именно във връзка с
ползването на таванското помещение, като в жалбата отново се излагат
същите възражения. Съдът не е анализирал представените писмени
доказателства – протокол за въвод и свидетелските показания на свид.С., от
които се установява, че ответникът не е ползвал таванското помещение към
апартамента на ищеца и е отказал да сложи брава на вратата, тъй като
единствената врата е била на помещението на ищеца ,а не на неговото
таванско помещение, обединено с това на Д..Съдът не е взел предвид и
фактът ,че ищецът разполага с ключ за таванското помещение ,както сам е
заявил на вещото лице ,което означава, че не е лишен от ползването
му.Районният съд не е съобразил, че тежестта на доказване по иска е на
ищеца –той трябва да докаже ,че ответникът е ползвал собствения му имот
без основание през процесния период от време. Представеният протокол за
въвод във владение не касае процесното помещение.Освен това съдът не е
взел предвид твърденията на ищеца, че обединяването на двете помещения в
едно цяло е извършено не от ответника, а от бащата на ищеца, който е
разрушил преградната стена и е зазидал входа на тавана на ответника. По
този начин ищцовата страна сама се е поставила в положение нейният таван
да играе роля на преходен такъв, така че през него да се осъществява достъпа
до тавана на ответника.Това преустройството е незаконно и ищецът не може
да черпи права от собственото си противоправно поведение.Освен това с
оглед твърдението на ищеца, че отдава помещението под наем, ако може да
се говори за отговорност на ответника, то той би следвало да отговаря за
вредите, които е нанесъл на наемателя, а не на ищеца.Оспорено е решението и
по отношение на приетия размер на дължимото обезщетение , на база
заключението на вещото лице.Сочи се ,че вещото лице не е имало достъп до
помещението и затова неговото заключение не би могло да бъде достоверно
по отношение на посочения размер – вещото лице не е наясно дали става дума
за едно помещение или две отделни помещения,което влияе на размера на
наема.Освен това, ако през процесния период двата тавана са съединени, то
таванът на ищеца не може да се ползва като самостоятелно помещение, а
следва да служи като подход към тавана на ответника.Оспорена е
достоверността на заключението на вещото лице и поради фактът, че не му е
осигурен достъп до помещението, а размерът на наема зависи и от
конкретното фактическо състояние на помещението.Твърди се, че крайните
2
изводи на съда са формирани в нарушение на разпоредбата на чл.161 ГПК,с
оглед на това, че въпреки дадените указания от съда, ищецът не е осигурил
достъп до таванското помещение на вещото лице, необходим за изготвяне на
заключението му.
В жалбата се сочи ,че съдът не се е произнесъл и по направеното
възражение за прихващане.Като неправилни са оценени изводите на съда във
връзка с твърдяната цесия като основание за претендиране на обезщетението
от страна на ищеца.След направените уточнения ,ищецът твърди ,че е
придобил спорното право на обезщетение по силата на представен от него
договор за цесия, а не като наследник на баща си.Въззивникът твърди, че той
не може да се легитимира като кредитор въз основа на договора за цесия, тъй
като с него е прехвърлено вземането за обезщетение за друг период –
01.02.2010г до 17.09.2012г.Предмет на делото са вземания за последващи
периоди, които не са включени в предмета на цедираното вземане.Съдът е
приел в мотивите си ,че по претенцията по договора за цесия не следва да се
произнася ,защото той обхваща вземания за друг период от време.От друга
страна, приема,че следва да разгледа спора по същество ,тъй като независимо
от договора за цесия, ищецът е собственик на процесния таван на
самостоятелно основание.Тези изводи са неправилни и според въззивника
сочат на недопустимост на решението.Счита ,че въпросът дали спорното
право е цедирано или не, е въпрос по същество на спора и ако съдът прецени
,че не е цедирано, следва да отхвърли иска.Голословни са изводите на съда,че
ищецът е собственик на самостоятелно основание на процесния таван.Такова
основание не е посочено от съда, а ако става дума за наследяване, то видно от
данните по делото, ищецът не е единствен наследник на баща си.Не е
установен по категоричен начин,според въззивника кръга от наследници,но
най-малко такъв се явява майка му, която следва да наследи по-голям дял
поради наличие на СИО.При липса на въведен спор за придобиване на
процесния апартамент по наследяване, ответникът не може да направи
различни защитни възражения – недостойнство за наследяване, невключване
в наследствената маса на вземането,отказ от наследство и др.Обобщено се
твърди ,че съдът не е сезиран като предмет на правния спор с друго
придобивно основание освен договора за цесия ,а от друга страна не е
посочил на какво собствено основание смята ,че ищецът е придобил
собствеността върху процесния таван и не е посочена правна квалификация
на такова основание,което прави решението неправилно.Моли да се обезсили
атакуваното решение и да се върне делото за произнасяне по наведеното
придобивно основание –договор за цесия,а ако съдът прецени ,че решението
е допустимо,да отмени същото и да отхвърли всички претенции на
ищеца.Моли за присъждане на разноски.
По делото е постъпил отговор от М.Д., в който жалбата е оспорена
като неоснователна,твърди се,че всичко изложено в нея е лъжа.Твърди се, че
таванското помещение 21 е било едно и се състои от кухненски бокс и стая,
достатъчна за хол или спалня.Всичко намиращо се в него, като ел.уреди и
мебели е откраднато. Ответникът е ползвал помещението до м.юли 2020г /по
надолу в отговора се твърди ,че е ползвано до м.март 2020/, след което е
3
разбил вратата и е иззидал врата между двете тавански помещения;счита ,че
е лъжа,че вратата към неговото таванско помещение е зазидана;че е имал
ключ за помещението до м.ноември 2020г;твърди ,че има други решения на
БРС и БОС ,касаещи таванско помещение 21.Претендира разноски.
Висящо пред въззивната инстанция е производството по иска за
присъждане на обезщетение за лишаване от ползване на таванско помещение
№ 21 за периода от 29.08.2013г до 05.06.2018г/датата на предявяне на иска/,
ведно със законната лихва от същата дата, цедирано на ищеца по договор за
цесия от 01.10.2012г, в частта, в която той е уважен за сумата 2900лв. В
останалата част решението е влязло в сила като необжалвано, вкл. и решение
№ 260726/14.05.2021г, постановено по реда на чл.250 ГПК.
Исковете са с правно основание чл.99 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД.
Съдът като съобрази доводите на страните, въз основа на закона и
събраните по делото доказателства , намира за установено от фактическа и
правна страна следното :
На основание чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната част, по
останалите въпроси е органичен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка се констатира, че обжалваното
решение е валидно, но недопустимо по следните съображения:
В исковата молба, по която е образувано настоящото производство
ищецът М.Д. претендира присъждане на сумата 15 000лв, представляваща
обезщетение за лишаване от ползване на имот, представляващ таванско
помещение №21, прилежащо към апартамент №21, находящ се в гр.Б.,
ул.“Ш.“№*, като се излагат твърдения, че от 16.08.2006г ответникът ползва
таванското помещение №21, собственост на М. и Д. Д., без правно основание.
Твърди се, че на посочената дата А. А. /наследодател на ответника, както е
посочено в заглавната част на исковата молба/ е бил въведен във владение от
съдебен изпълнител в апартамент №20 и таванско помещение №20, което е
обединено с таванско помещение 21 в един „апартамент“ от Д. и М.
Д..Твърди се също, че е отправена покана до А. А. за заплащане на
обезщетение, получена на 25.09.2012г. На 01.10.2012г, с цесионен договор М.
и Д. Д. цедират вземането си към ответника на ищеца по делото- М.Д., като се
твърди, че ответникът е уведомен за цесията с поканата за плащане.Макар
като ответник да е посочен Г. А. А., в петитума на исковата молба се иска да
бъде осъден А. А. да заплати претендираното обезщетение за лишаване от
ползване на недвижимия имот.В първата молба–уточнение
№8636/06.07.2018г, подадена пред РС –Казанлък е уточнено, че се иска да
бъде осъден ответника / като такъв в молбата е посочен Г.А./, който ползва
таванското помещение №21 обезщетение за неоснователно обогатяване
поради ползване без правно основание за периода от 29.08.2013г до момента
на исковата молба – 05.06.2018г.С това следва да се приеме, че е отстранено
противоречието между посоченото като ответник лице в първоначалната
искова молба и лицето ,което се иска да бъде осъдено със съдебното решение
4
да заплати претендираното обезщетение в петитума на първоначалната
искова молба. След изпращане по подсъдност на делото в РС –Бургас, на два
пъти исковата молба е оставена без движение за уточняване на основанието,
на което се претендира главницата от страна на ищеца – дали като цесионер
или като наследник на Д. Д. Д.. В първата молба от 25.03.2019г ищецът
уточнява, че претендира главницата в качеството си на цесионер по
посочения договор за цесия и отделно има права като наследник на баща си.
В отговор на ново разпореждане на съда от 13.05.2019г за уточняване на
основанието, на което се претендира главница от 15000лв за периода от
29.08.2013г до 05.06.2018г, а именно в качеството на цесионер или в
качеството си на наследник на Д. Д., ищецът уточнява, че претенцията му е
въз основа на договор за цесия –прехвърлено вземане от баща му за
дължимото обезщетение, затова, че ответникът ползва без основание таванско
помещение №21.Пред въззивната инстация е уточнено още веднъж ,че
претенцията се основава на сключен договор за цесия през 2012г с М. и Д. Д.
и тъй като правата са прехвърлени по силата на цесионен договор, то
претенцията е във връзка с този договор и изрично е посочено, че не се касае
за наследство и смъртта на наследодателя Д. Д. като юридически факт е
неотносима.
Съдът е уважил частично претенцията до сумата от 2900лв за
периода от 16.06.2013г до 16.06.2018г/ касае е се за очевидна фактическа
грешка относно периода, тъй като в мотивите на решение е посочен вярно
периода,за който се претендира обезщетението – 29.08.2013 – 05.06.2018г/,
представляваща обезщетение за лишаване от ползване върху съсобствения на
ищеца имот: таванско помещение №21 към апартамент №21 на ул.Ш. N
*,вх.*, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба. В мотивите си съдът е приел,че претенцията на ищеца като цесионер
по вземане, прехвърлено от майка му и баща му не следва да се разглежда по
същество, тъй като твърдяната цесия е от 2012г и се твърди несъществуващ
предмет към 2013г, но тъй като ищецът е собственик на самостоятелно
основание, претенцията му е допустима за разглеждане.Това означава, че
съдът изобщо не се е произнесъл по основателността на предявения иск с
правно основание чл.99 ЗЗД- за присъждане на претендираната сума на
основание сключен договор за цесия, с който вземането за обезщетение за
лишаване от ползване на процесното таванско помещение е прехвърлено на
ищеца. Поради това настоящият състав счита,че обжалваното решение е
недопустимо, тъй като искът е частично уважен на незаявено основание от
страна на ищеца- като собственик на имота /или съсобственик по силата на
наследяване/-чл.270,ал.3,изр.последно ГПК. Съгласно чл. 270, ал. 3 ГПК
5
въззивният съд обезсилва първоинстанционното решение и връща делото на
първоинстанционния съд, когато е разгледан непредявен иск. Тази хипотеза е
налице, когато в отклонение от диспозитивното начало съдът се е произнесъл
относно съществуването на право, което не е въведено като предмет на
делото или е разгледал иска на незаявено от ищеца основание. С оглед
принципа на диспозитивното начало, съдът е длъжен да се произнесе само по
правопораждащите фактически твърдения, изложени в исковата молба и
основаването на други, които не са релевирани по надлежния ред, води до
недопустимост на съдебното решение. Изрично е посочено в уточняващите
молби, вкл. и пред въззивната инстанция, че сумата от 15 000лв се
претендира на основание сключен договор за цесия от 2012г между ищеца
и собствениците на таванското помещение М. и Д. Д.. Като се е произнесъл
по незаявено основание, съдът е постановил недопустимо решение, което
следва да се обезсили и делото да се върне за ново разглеждане от друг
състав на същия съд.Дали договорът за цесия обхваща и вземането за
обезщетение за лишаване от ползване на имота за процесния период е
въпрос по същество на спора.
Постъпила е частна жалба от Г. А. против допълнителното решение,
в частта, в която е отхвърлена молбата за допълване на постановения съдебен
акт в частта за разноските.С оглед резултата от въззивното обжалване на
постановеното решение следва да бъде отменено допълнителното решение в
частта за разноските, имащо характер на определение по чл.248 ГПК и при
новото разглеждане съдът, с оглед изхода от спора, да се произнесе и по
въпроса за разноските пред първа инстанция.С оглед изхода от спора във
въззивната инстация следва да се присъдят разноски в полза на въззивника в
размер на 73лв, представляващи платени държавни такси.Ищецът – въззиваем
е освободен само от внасяне на държавна такса по делото, съобразно
определение № 1390/11.07.2018г по гр.д.№1445/20018г на РС –Казанлък.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 260339/22.02.2021г по гр.д.№1240/2019г на
Районен съд-Бургас в обжалваната му част.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
ОТМЕНЯ решение № 260726/14.05.2021г, постановено по същото дело
в частта, в която е отхвърлена молбата на Г. А. А. за допълване на решението
6
в частта за разноските.
ОСЪЖДА М. Д. Д., от гр.С. ,ж.к.Г. Д., бл.*, вх.*, ет.*, ап.* да заплати на
Г.А. А., ЕГН **********, гр.Б., ул.“Л.“ №*, ет.* сумата 73лв,
представляваща направени разноски във въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7