№ 204
гр. Варна, 03.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Георги Йовчев
Членове:Николина П. Дамянова
Даниела Ил. Писарова
при участието на секретаря Дарина Б. Баева
като разгледа докладваното от Николина П. Дамянова Въззивно търговско
дело № 20243001000142 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по въззивна
жалба вх. № 5847/12.12.2023г. на Р. В. Т. от гр. Шумен, подадена чрез адв. П.
Н. от ВАК, и насрещна въззивна жалба вх. № 548/29.01.2024г. на „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД- гр. София, ЕИК *********, представлявано по
юрисконсулт К. Х- И, срещу решение № 278/20.11.2023г., постановено по т. д.
№ 136/2023г. по описа на Шуменски окръжен съд.
Въззивна жалба с вх. № 5847/12.12.2023г. по вх. рег. на ШОС,
подадена от ищеца в първоинстанционното производство- Р. В. Т., е насочена
срещу решението в частта, с която са отхвърлени предявените от нея
осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД срещу
„Юробанк България“ АД, за присъждане на следните суми: сумата 44 130.66
лв. (част от предявения размер от 83 258.21 лв.), претендирана като
недължимо начислени и платени лихви, без основание, за периода от
27.06.2010г. до 21.05.2021г., по Договор за кредит № 295-80/2008, и сумата от
1 000 лв., частичен иск от 10 000 лв., претендирана като недължимо платена
на основание чл. 15 от Общите условия на „Алфа Банка“ - клон България, по
Договор за кредит № 295-80/2008. В жалбата са релевирани оплаквания за
необоснованост на извода на първоинстанционния съд, че в настоящия случай
не може да намери приложение специалната защита по ЗЗП, тъй като ищцата
няма качеството на „потребител“ по този закон. Искането към въззивния съд е
за отмяна на решението в обжалваната отхвърлителна част и уважаване на
1
исковете. Претендира се присъждане на съдебно- деловодни разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД-гр. София, чрез ю.к. К. Х., в който е изразено
становище за неоснователност на въззивната жалба на насрещната страна.
Излагат се подробни съображения за липсата на основание ищцата да се
ползува от института на потребителската защитата по ЗПП. Иска се
потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната от ищцата
част, с присъждане на разноски.
В законоустановения срок е депозирана насрещна въззивна жалба с вх.
№ 548/29.01.2024г. от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД-гр. София, чрез ю.к. Х.,
срещу решението на ШОС в частта, с която въззивното дружество, имащо
качеството на ответник в първоинстанционното производство, е осъдено да
заплати на ищцата Р. В. Т. сумата 1 000лв., частичен иск от 25 000 лв.,
представляваща капитализирана лихва, дадена без основание за периода от
15.02.2017г. до 21.05.2021г., по сключен на 23.05.2008г. Договор за кредит №
295-80/2008 между „Алфа Банка- клон България“– в качеството на
кредитодател, Р. В. В (понастоящем Т.) и П В, като кредитополучатели,
Частно основно училище „Добри Войников“- гр. Шумен, като ипотекарен
длъжник, и поръчител - Събирателно дружество „Интерколеж - Димитров и
С-ие“, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска 15.02.2022г.
до окончателното й изплащане. В жалбата се твърди неправилност на
изводите на окръжния съд за нищожност на сключените между страните по
кредитното правоотношение споразумения, в които има уговорки и за
капитализиране на лихва, а в евентуалност, че ако се възприеме нищожност
на договарянето със споразуменията, то основанието за плащането на
паричните задължения за лихви, чието връщане се претендира, не отпада, а
остава такова, каквото е било преди сключването на споразуменията. Ето
защо, кредитополучателите дължат заплащане на паричното вземане, което е
възникнало преди капитализирането на лихвата на валидно правно основание.
Поддържат се направените с отговора на исковата молба доводи и
възражения. Искането към въззивния съд е за отмени обжалваното решение в
осъдителната част и отхвърляне на предявените искове изцяло. Претендира се
присъждане на разноски, в т.ч. възнаграждение за юрисконсултска защита.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор, с който Р. Т.,
чрез адв. Н. от АК-Добрич, оспорва насрещната въззивна жалба и изразява
становище за правилност на решението в обжалваната от насрещната страна
част. Моли съда да отхвърли насрещната въззивна жалба на „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД и да потвърди първоинстанционното решение в съответната
му част. Претендира присъждане на разноски.
С определение № 257/18.04.2024г., постановено на основание чл. 267,
ал. 1 ГПК, въззивната и насрещната въззивна жалба са преценени от съдебния
състав за процесуално допустими като подадени в законоустановените
срокове, съответно по чл. 259, ал. 1 и чл. 263, ал. 2 от ГПК, от легитимирани
2
лица, чрез надлежно упълномощени процесуални представители, насочени
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от
обжалването. В насроченото открито съдебно заседание въззивницата
поддържа подадената от нея жалба, лично и чрез адв. Н., а „Юробанк
България“ АД не изпраща представител. С писмена молба с вх. №
3938/03.06.2024г. „Юробанк България“ АД, представлявано от ю.к. Х., излага
становище по съществото на спора, при невъзможност да изпрати
представител в съдебно заседание, оспорва въззивната жалба на противната
страна. излага допълнително съображения за неоснователност на въззивната
жалба на Р. Т., и представя списък по чл. 80 ГПК.
Варненският апелативен съд, ТО, III- ти състав, след преценка на
събраните по делото доказателства, във връзка с изложените оплаквания и
възражения на страните, приема за установено следното:
Първоинстанционното производство е било образувано по искова
молба на Р. В. Т. от гр. Шумен, подадена в Районен съд – гр. Шумен, с която
са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1
предл. 1 ЗЗД срещу „Юробанк България“ АД, за осъждане на ответника да
заплати на ищцата парични суми, платени без основание по Договор за
ипотечен кредит № 295-80/2008, сключен на 23.05.2008г. между „Алфа Банк-
клон България“– в качеството му на кредитодател, Р. В. В (понастоящем Т.) и
П В, като кредитополучатели, Частно основно училище „Добри Войников“-
гр. Шумен, като ипотекарен длъжник, и Събирателно дружество „Интерколеж
- Димитров и С-ие“- гр. Шумен, като поръчител, както следва:
1). сумата 1 000 лв., частичен иск от сумата 50 000 лв., претендирана
като платени без основание на банката, по договора за ипотечен кредит, и
подлежащи на връщане лихви по договора за кредит за периода от
27.06.2010г. до 21.05.2021г.,
2). сумата 1 000 лв., частичен иск от сумата 25 000 лв., претендирана
като платена без основание капитализирана лихва за периода от 27.06.2010г.
до 21.05.2021г., при недопустим анатоцизъм в резултат на нищожни
допълнителни споразумения между страните, по аргумент от чл. 294, ал. 2 ТЗ,
както и
3). сумата 1 000 лв., частичен иск от сумата 10 000 лв., претендирана
като платени без основание такси за управление и обработка на кредита, съгл.
чл. 15 от Общите условия на „Алфа Банка“- клон България за предоставяне на
ипотечни кредити за покупка и строителство.
Заявена са и акцесорни претенции за присъждане на законната лихва
върху всяка една от сумите, считано от датата на подаване на исковата молба–
15.02.2022г., до окончателното погасяване на задълженията.
В хода на производството, на основание чл. 214 ГПК, по искане на
процесуалния представител на ищцата, съдът е допуснал двукратно
изменение размера на първия осъдителен иск чрез неговото увеличаване-
3
пред Районен съд- Шумен исковата претенция е увеличена на сумата
43 872.08 лв., и делото е изпратено по подсъдност на ОС- Шумен, а пред
окръжния съд– от 43 872.08лв. на 83 258. 21лв., като още при първото
изменение искът вече не частичен, а е предявен в пълния му размер.
Постановеното по спора решение № 278/20.11.2023г. по т. д. №
136/2023г. по описа на Шуменски окръжен съд не е обжалвано и е влязло в
сила в частта, с която е отхвърлен първият осъдителен иск с правно основание
чл. 55, ал. 1 предл. 1 ЗЗД, за присъждане на горницата над сумата 44 130.66
лв. до пълния предявен размер от 83 258.21 лв.), претендирана като платени
без основание и подлежащи на връщане лихви по процесния договор за
ипотечен кредит за периода от 27.06.2010г. до 21.05.2021г.
Решението на ОС-Шумен е валидно по критериите, възприемани в
мотивите към ТР № 1/2011г. от 10.02.2012г. по тълк. д. № 1/2011г. на ОСГТК
на ВКС, като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, и съдържащо
реквизитите по чл. 236 ГПК. Съобразно обстоятелствата, посочени в исковата
молба и отправеното до съда искане, спорът е правилно квалифициран.
Решението е и допустимо в обжалваната част, с която е уважен само третият
иск с правно основание чл. 55, ал. 1 предл. 1 ЗЗД, тъй като са налице всички
предвидени от закона предпоставки и липсват процесуални пречки за
възникване и надлежно упражняване на правото на иск.
В тази инстанция не се спори и от приложените писмени доказателства
се установява, че по силата на Договор за кредит № 295-80/2008 сключен на
23.05.2008г. между „Алфа Банк - клон България“ /чийто правоприемник е
ответника по делото/, от една страна, и Р. В. В (сега Т.) и П В, от друга,
банката е предоставила на кредотополучателите ипотечен кредит в размер на
90 000 евро, с цел покупка на имот- 7/9 ид.ч. от ПИ с идент. № 83510.662.319,
с административен адрес: гр. Шумен, ул. „Х А“ № 17, заедно със сградата,
построена в този имот с идентификатор 83510.662.319.1, с предназначение-
сграда за образование, със застроена площ 131 кв.м., и ремонтни работи на
същия, от които 72 000 евро за покупка на имота и 18 000 евро за ремонт на
сградата. В договора, както и в нотариалния акт за учредяване на договорна
ипотека, страните по правоотношенията, освен кредитополучателите, са
Частно основно училище- гр. Шумен– ипотекарен длъжник, и поръчител СД
„Интерколеж – Димитров и Сие“, представлявано заедно и поотделно от
неограничено отговорните съдружници Д Х и Р. В. Договорът е бил сключен
за срок от 30 години (т.2). С т. 4 от договора страните са договорили
лихвените проценти, като за първата година от срока е била предвидена
фиксирана лихва в размер на 3,9 %, а за останалия период на погасяване на
кредита - плаващ лихвен процент в размер на 12-месечен ЮРИБОР плюс
надбавка 2%. Договорена е и наказателна лихва за просрочие и предсрочна
изискуемост – съгласно Общите условия (т. 12). Издължаването на заетата
сума е предвидено да се извърши на 348 месечни анюитетни вноски (т. 6.2). В
случай, че размерът на погасителната вноска се определя на база плаващ
4
лихвен процент, погасителния план се актуализира задължително от банката
в началото на всяка следваща календарна година. С подписването на Общите
условия (чл.13), страните са постигнали съгласие за това банката да има право
едностранно да променя договорния процент при съществени изменения в
икономическата ситуация в страната или чужбина, и/или при промени в
законодателството, които правят неизгодна сделката за банката, или в случай
на увеличение с повече от 50% на цената на паричния ресурс, която банката
заплаща на банковия пазар в сравнение с ресурса към момента на подписване
на договора. Изменението на лихвените проценти се счита за приложимо от
деня на изменението в погасителния план. С т.6.1 от договора е предвиден 12
месечен гратисен период, през който са дължими само лихвите, с падеж 28-мо
число ежемесечно. Вноската за първата година била 292.50 евро, с падеж на
първата платима вноска 27.06.2008г., като този размер остава непроменен до
28.06.2009г., а от 29.06.2009г. дължимата вноската по кредита е определена в
размер на 432,50 евро при лихвен процент 3,9 % плюс ЮРИБОР. До
29.06.2009г. дължимата главница е останала в непроменен първоначален
(уговорен и усвоен) размер от 90 000 евро. След изтичане на едногодишния
гратисен период дължимата ежемесечна вноска е включвала задължение за
лихва и за главница, като размерът на вноската съгласно погасителния план
(л.30) възлиза на сумата 530.59 евро считано от 27.06.2009г. Договорът е
анексиран с пет допълнителни споразумения, сключени между задължените
лица и клона на чуждестранната банка (от дати 29.12.2009г.; 07.01.2011г.;
12.02.2013г.; 14.01.2015г. и 31.08.2015г.). След прехвърляне на търговското
предприятие на „Алфа Банка - Клон България“ КЧТ на „Юробанк България“
АД, вписано в ТР на 09.03.2016г., по силата на договор за прехвърляне на
търговско предприятие от 29.02.2016г., между правоприемника и всички
страни по кредитното правоотношение са били сключени три допълнителни
споразумения- от 27.06.2016г., 16.06.2020г. и от 11.08.2020г.
С последващите договора анекси и допълнителни споразумения
страните са променяли различни част от договорните условия - период на
погасяване, размер на лихвата, като незаплатената договорна лихва, и/или
част от лихвата за забава на главницата е била капитализирана и ставала част
от главницата, уговаряни са също гратисни периоди, съответно на които е
изготвян погасителен план с променени размери на месечната вноска. С
второто допълнително споразумение от 27.07.20216г. страните са приели за
установени (безспорни) следните задължения по договора за кредит: 59.97
евро просрочена главница; 929.24 евро просрочена лихва; 8.69 евро
просрочени такси; 93 451.23 евро редовна главница. Наред с посочените
задължения по кредита, е прието да се дължи и редовна лихва (чл. 2, ал. 2).
Съгласно изготвените по делото експертни заключения на съдебно-
счетоводни експертизи, които се преценяват като обективно и компетентно
дадени и се кредитират изцяло от съдебния състав, общият размер на
капитализираната лихва възлиза на сумата 6 795.36 евро. Към м. февруари
2017г. главното задължение, в т.ч. и капитализираната лихва, е в размер на
5
94 415.50 евро (л. 28 от първоинстанционното дело). На 21.05.2021г. ищцата е
внесла сумата 30 780.94 евро, другият кредитополучател– П В, е внесла
сумата 33 810.66 евро, а с внесена цена по сметката, от която се е обслужвал
кредита, от купувач на недвижим имот, са постъпили парични средства в
размер на 30 627.87 евро, след усвояването на които от банката, задълженията
по процесния договор за ипотечен кредит са погасени изцяло.
Спорните въпроси пред въззивната инстанция са относно качеството
„потребител“ на ищцата по процесния договор за ипотечен кредит,
нищожността на клаузите на чл. 13, чл. 14.2 и чл. 15 от приложимите за
процесното кредитно правоотношение Общи условия на „Алфа Банка - Клон
България“ КЧТ за предоставяне на ипотечни кредити за покупка и
строителство, допуснат ли е анатоцизъм при капитализиране на лихва с
допълнителното договаряне между страните и има ли надплатени суми за
главници, лихви и такси, формирани в резултат на нищожни клаузи и
допълнителни споразумения за капитализиране на лихви.
Ответната банка е оспорила своевременно, с отговора на исковата
молба, твърденията на ищцата във връзка с приложението, по отношение на
нея като кредитополучател по процесния договор за ипотечен кредит, на
общата императивна закрила срещу неравноправно договаряне, предвидена с
разпоредбите на ЗЗП, Обн., ДВ, бр. 99 от 09.12.2005 г., в сила от 10.06.2006 г.,
преди сключването на процесния договор от 23.05.2008г.
Съставът на въззивния съд намира, че изводът на първоинстанционния
съд, с който е отречено качеството „потребител“ на ищцата, е правилен по
следните съображения.
Понятието „потребител“, дефинирано в разпоредбата на чл. 2, б. "б" от
Директива 93/13 ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителски договори, има обективен характер и трябва да се
преценява по функционален критерий, който се състои в това да се прецени,
дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности,
външни за упражняването на дадена професия. Същността на подхода на
СЕС, проявен в практиката му по въпроси, свързани с преценката за
приложимост на потребителската защита е, че понятието "потребител" има
обективен характер и трябва да се преценява по функционален критерий.
Установяването му следва да се извърши във всеки конкретен случай, спрямо
конкретния договор, въз основа на цялостен анализ на конкретните
обстоятелства и събраните по делото доказателства.
На основание § 13а, т. 9 ДР на ЗЗП, понятието „потребител“ е въведено
в националното законодателство, с разпоредбата на § 13а, т. 9 ДР на ЗЗП,
която предвижда, че: „потребител“ е всяко физическо лице, което придобива
стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на
търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като
страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска
или професионална дейност.„ Във връзка с приложението и тълкуването на
6
понятието и отправените запитвания по приложение на чл. 2, б. "б" от
Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските
договори е формирана практика на Съда на ЕС, според която под
„потребител“ следва да се разбира всяко физическо лице, което в качеството
си на страна по договорите, предмет на директивата участва поради интереси,
които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. В
този смисъл са и решенията на СЕС по дела № № С-348/14, С-110/14, С–
74/15, С-74/15, чиито разрешения са приложими и към настоящия случай. В
определение по Дело С–74/15 е прието и разяснено, че директивата се прилага
за всички договори, извън изключенията, изброени в 10-то съображение на
Директива 93/13, поради което предметът на договора е ирелевантен за
приложното поле на директивата, която дефинира договорите, към които се
прилага, с оглед на качеството на страните- в зависимост от обстоятелството,
дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях
търговска или професионална дейност. Понятието „потребител“ по смисъла
на § 2, б. "б" от Директива 93/13 има обективен характер и трябва да се
преценява по функционален критерий, който се състои в това да се прецени,
дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности,
външни за упражняването на дадена професия /т. 27/. Преценката се извършва
с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото /т. 28/. В подобни
случаи задачата на националният съд е да установи, дали физическото лице е
действало в рамките на осъществяваната от него дейност по занятие, или
поради връзка от функционално естество, която то има с това дружество – в
случая СД, като например неговото управление или значителен дял от
неговия дружествен капитал, или е действало за цели от частен характер.
Аналогично е и разрешението дадено в определение по дело С534/15 на СЕС.
В решение № С-419/11 СЕС постановява, че „само договорите,
сключени извън и независимо от всяка професионална дейност или цел, с
единствената цел задоволяване на собствените лични потребителски нужди на
едно лице, попадат в обхвата на предвидения от европейското
законодателство специалния режим на защита на потребителя. С
разрешението, дадено по дело С-105/17 на СЕС, образувано за тълкуване на
чл. 2, букви б) и г) от Директива 2011/83/ЕС — Член 2, точка 2, отнасящо се
до понятията „търговец“ и „търговски практики“, е прието, че действията на
физическото лице биха могли да бъдат приети за „търговска практика“ само
когато това лице действа за цели, които влизат в рамките на неговата
търговска или стопанска дейност, занаят или професия, което запитващата
юрисдикция следва да провери с оглед всички релевантни за случая
обстоятелства. Не на последно място, в съображение 17 от Директива 2011/83
са посочени договорите с двойна цел, като е предвидено, че: „когато
договорът е сключен за цели отчасти в рамките на търговската дейност на
лицето и отчасти извън нея и когато търговската цел е толкова ограничена, че
не е преобладаваща в общия контекст на договора, това лице следва също да
се счита за потребител". Съдът трябва да реши дали спорният договор е
7
сключен, за да удовлетвори до незначителна степен нуждите на дейността на
заинтересованото лице или, напротив, търговската или професионалната цел
е била незначителна. Въз основа на дадените от СЕС разрешения е и
формираната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК, част
от която е обективирана в решения по т. д. № 2754/2015 г. на ВКС, I т. о., т. д.
№ 1102/2017 г. на ВКС, I т. о.; т. д. № 2931/2017 г. на ВКС, ІІ т. о.; т. д. №
1934/2015 г. на ВКС, І т. о., с които е прието, че качество "потребител" по
смисъла на ЗЗП и възможността физическо лице да се позове на
неравноправност на клаузи в договора за кредит, обуславя обследване по
делото дали при сключването му лицето е действало за цели извън рамките на
своята търговска или професионална дейност.
Въз основа на дадените от СЕС разрешения е и формираната практика
на ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК, част от която е обективирана
в решения по т. д. № 2754/2015 г. на ВКС, I т. о., т. д. № 1102/2017 г. на ВКС,
I т. о.; т. д. № 2931/2017 г. на ВКС, ІІ т. о.; т. д. № 1934/2015 г. на ВКС, І т. о.,
с които е прието, че качество „потребител“ по смисъла на ЗЗП и
възможността физическо лице да се позове на неравноправност на клаузи в
договора за кредит, обуславя обследване по делото дали при сключването му
лицето е действало за цели извън рамките на своята търговска или
професионална дейност.
Следва да се посочи, че ЗЗП предвижда изключения, при които лица,
имащи качеството на потребител, не могат да се позоват на нищожност, а
именно в случаите, при които клаузата е уговорена индивидуално или тя
определя основния предмет на договора и последната е ясна и разбираема. С
решение №34/07.03.2024 по дело №161/2023 на 1-во т.о. на ВКС, се доразвива
въпросът в хипотеза на банков кредит с кредитополучател физическо лице-
търговец, отпуснат във връзка с неговата дейност. Съществува разлика между
дължимата грижа от потребителите и от търговците при сключването на
договори, като търговецът би могъл да наеме лица със специални познания в
съответната област при необходимост да се сдобие (под формата на полагане
на грижата на добрия търговец) с необходимата информираност и аналитични
познания за разбиране методиката на банката за сформиране на
възнаградителната лихва по договора. В случай че уговорената между
страните плаваща лихва е формирана не въз основа на пазарен индекс, а по
базов лихвен процент, който е договорен като референтен лихвен процент и
промяната му се определя от самата банка като страна по правоотношението,
а не от независим безпристрастен орган и не са предварително определени
компонентите и методиката, въз основа на които банката формира базовия си
лихвен процент, промяната на размера на възнаградителната лихва се
определя едностранно от банката по силата на постигнатото споразумение
между страните. В този смисъл, търговецът с оглед на очертаната дължима
грижа, което е по- голяма от тази на потребителя, може да разбере обхвата на
поетото задължение и икономическите последици от сключването на договор,
съдържащ клауза за промяна на възнаградителната лихва едностранно от
8
банката по нейна преценка, като спрямо търговеца тази клауза е ясна и
разбираема, поради което не накърнява добрите нрави. Това, от друга страна,
не лишава търговеца— кредитополучател от възможност да се позове на
недобросъвестно упражняване на правото за едностранно изменение на
лихвата от страна на банката — чл. 63, ал. 1 ЗЗД, съответно на злоупотреба с
това право по чл. 289 ТЗ, ако такива са налице, но това е относимо към
изпълнението на договора, а не към неговата действителност. Ето защо, не би
могло да се приеме наличие на нищожност на клаузи на осн. чл. 26, ал. 1, пр.
3 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че ищцата е физическо лице, поради което
има качеството на „потребител“ по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, и
поради това следва да се ползва от защитата по ЗЗП, касаеща
регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори,
въведена от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г., т. е в
първоинстанционното производство потребителското качеството на ищцата е
основано единствено на качеството й на физическо лице. Не са релевирани
твърдения за факти, които да представлява обективно проявление за
вътрешни мотиви и цел на поисканото кредитиране при сключването на
договор за кредит за закупуване на ид. части и ремонт на недвижим имот,
чието предназначение към онзи момент и фактическо ползване е за частни
образователни цели, свързаната с реални намерения на кредитополучателите
с получените средства да променят предназначението на сграда, в такова за
задоволяване на собствените лични потребителски нужди. Напротив, още при
подаването на исканията за отпускане на кредита той не е заявен като
потребителски, а кредитополучателите изрично са заявили пред банката (с
молба от 12.12.2012г.), че имотът на ул. „Х А“ № 17 е закупен с
инвестиционна цел. Не са изложени никакви твърдения в
първоинстанционното производство и няма данни в събраните доказателства,
че имотът, ползван до този момент за образователни цели, като частно
училище, е закупен за задоволяване на някакви лични потребителски нужди.
Освен това, от представените извлечения от БУЛСТАТ е видно, че СД
„Интерколеж - Димитров и С-ие“, развиващо частна стопанска дейност в
отрасъл 8042 - Друго обучение за възрастни и друга образователна дейност,
некласифицирана другаде, е с местоизвършване на дейността в същата сграда,
ид. части от която са придобити чрез процесното кредитиране, с адрес: гр.
Шумен, ул. „Х А“ №17. Със същия адрес на дейност, (а не адрес на
управление), са и Частно начално училище „Добри Войников“, както и
„Частна езикова гимназия „Добри Войников“, всички със собственик и
управляващ към онзи момент- Димитричка Димитрова В, която е
неограничено отговорен съдружник в СД „Интерколеж - Димитров и С-ие“.
Освен, че кредитополучателите са заявили изрично инвестиционни
намерения на предоставеното кредитиране за закупуване и ремонт на имот,
който не е предназначен за задоволяване на лични потребителски нужди,
установена е по делото и връзка на ищцата със СД (по смисъла съгласно
9
определение по дело С-535/16 на СИС). Кредитополучателят Р. Т. е
съдружник в събирателното дружество-поръчител, заедно с Д Д Х,
последната директор на Частно основно училище „Добри Войников“-гр.
Шумен-ипотекарен длъжник по кредита. Р. Т. и Д Х са били управляващи и
представляващи СД. Т.е. ищцата Т. се явява неограничено отговорен
съдружник в събирателното дружество, което е ползвало сградата за
образователни цели, както и управляваща и представляваща СД. Съгласно
законовата уредба на чл. 76 и сл. ТЗ характерното за събирателното
дружество е, че се касае за персонално търговско дружество, а не капиталово;
съдружниците, формиращи неговия персонален състав, са неограничено
отговорни и като такива те имат право на персонално участие в управлението
на дружеството, като всеки един от тях може да извършва всички действия по
неговото управление, включително да се ползват паричните средства на
дружеството.
Посочените съображения дават основание на съда да изключи
категорично извод, че ищцата е поискала и получила кредит за задоволяване
на лични потребителски нужди, извън установените функционални връзки по
занятие с юридическите лица и СД, ползвали имота за частни образователни
цели.
С въззивната жалба Р. Т. е представила договор за наем, ведно с
разписка за платен наем, сключен между трето лице и другия съсобственик на
имота и съдружник в Събирателното другество- поръчител- Д Д Х, който е в
подкрепа на извод, че недвижимият имот, 7/9 ид. части от който е придобит
посредством процесното кредитиране, и след сключването на договора за
кредит не се ползва за задоволяване на лични потребителски нужди.
Следователно, тъй като ищцата няма качеството на „потребител“ по
смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, тя не следва да се ползва от защитата по
ЗЗП, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските
договори, въведена от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г.
Процесните парични задължения са начислени и платени на валидно правно
основание. Следва да се посочи също, че дори и при установено
потребителско качество, ищцата няма право да получи обратно, на заявеното
от нея основание, намиращо правна квалификация в нормата на чл.55, ал.1,
предл. първо ЗЗД, нито целия размер на платените договорни лихви, нито
погасените суми от лична сметка на кредитополучателя П В, и от името на
друго задължено лице- поръчител- СД „Интерколеж - Димитров и С-ие“, чрез
управителя Д Д Х. По кондикционните искове, с който съдът е сезиран, няма
условия за активна солидарност, от която да възникне право на ищцата за
репариране на суми, платени от други задължени лица по кредита, или на
части от тях .
По насрещната въззивна жалба на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД-гр.
София, срещу първоинстанционното решение в частта, с която банката е
осъдена да заплати сумата 1 000 лв. (частичен иск от 25 000 лв.),
10
претендирана като платена без основание капитализирана лихва за периода от
15.02.2017г. до 21.05.2021г. съдът намира следното:
Този иск е основан на доводи за нищожност, на основание чл. 26, ал. 4
във връзка с чл. 10, ал. 3 ЗЗД, на договорни клаузи между страните по
кредитното правоотношение при анексиране на процесния договор за
ипотечен кредит с допълнителни споразумения, по силата на които е
увеличена главницата чрез прибавяне на изтекли лихви. Твърденията са за
наличие на анатоцизъм, който би бил допустим само при уговорка между
търговци, на основание чл. 294, ал. 2 ТЗ, и респ. е недопустим в случая, по
правоотношение между търговец и физическо лице.
Въззивният съдебен състав напълно възприема изводите в
обжалваното първоинстанционно решение, че допълнителното договаряне е
довело до анатоцизмът (начисляване на лихви върху лихви), който е
недопустим, тъй като кредитополучателите по процесния договор за кредит
не са търговци. В резултат на това уговорките в допълнителните
споразумения за капитализация на просрочени лихви са нищожни и не са
породили действие за ищцата, независимо от това, че тя не се ползва от
специалната императивна потребителска защита по ЗЗП.
Като правна последица от нищожното договаряне, отпада
капитализацията на лихвите и те остават да се дължат на основанието, на
което са възникнали, без да се зачитат договорните клаузи за прибавяне на
лихвите към главницата, т. е. като непогасено задължение за неолихвяема
лихва. Плащане на парични задължения, формирани в резултат на недопустим
анатозицъм, е лишено от основание за сумите, начислени като лихви върху
тази част от главницата, която съставлява капитализирана част от лихвите, но
не и за непогасените парични задължения за неолихваеми лихви, чието
съществуване и дължимост са установени с допълнителните споразумения.
Т.е. начисляването на лихвите към главницата, съставляваща капитализирана
лихва, не е позволено от закона при правоотношение с физическо лице, но
сумата остава дължима като неолихвяема лихва, каквато е била преди
капитализацията. Същевременно, процесният договор за кредит, изменян
неколкократно посредством подписването на анекси и допълнителни
споразумения, е действителен и може да се прилага и да се изпълнява и без
клаузите за преструктуриране на част от вземанията за лихви към главницата.
По изложените съображения, въззивният съдебен състав приеме, че
сумата 1 000 лв. (частичен иск от 25 000 лв.), представляваща капитализирана
лихва по процесния договор за кредит, събрана от банката за периода от
15.02.2017г. до 21.05.2021г., следва да се приеме за платена на годно правно
основание, следователно искът за връщането й, на осн. чл. 55, ал.1, предл.
първо ЗЗД, е неоснователен.
Поради частично противоречивите правните изводи на двете съдебни
инстанции по съществото на спора обжалваното решение следва да бъде
отменено в осъдителната му част, включително в частта, с която „ЮРОБАНК
11
БЪЛГАРИЯ“ АД е осъдено да заплати на Р. В. Т. сумата от 43.86 лева,
представляваща направените по делото разноски, съразмерно с уважената
част от исковете, като се постанови друго, съобразно мотивите на въззивната
инстанция, с която искът да бъде отхвърлен. В останалата обжалвана част
решението на ШОС следва да се потвърди.
С оглед резултата от въззивното обжалване в тежест на Р. В. В следва
да бъде възложено репарирането на направени от насрещната страна съдебно-
деловодни разноски, за тази част, която не е присъдена с
първоинстанционното решение, за сумата 17.59 лв., както и съдебно-
деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на 120лв., от които 20
лв.- заплатена държавна такса по насрещна въззивна жалба, и
юрисконсултско възнаграждение в поискания размер съобразно списъка по
чл. 80 ГПК, представен от пълномощника на банката- 100 лв., който е
минималният съобразно нормата на чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. чл. 37 от ЗПП
вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ.
Воден от горното, на основание чл. 272 ГПК, ВнАпС, ТО, III- ти
състав,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 278/20.11.2023г., постановено по т. д. №
136/2023г. по описа на Шуменски окръжен съд в частта, с която „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД- гр. София, ЕИК *********, е осъдено да заплати на Р. В. Т.,
ЕГН ХХХХХХХХХХ, от гр. Шумен, сумата от 1 000 лева /частичен иск от 25
000 лв./, представляващ капитализирана лихва, платена без основание за
периода от 15.02.2017г. до 21.05.2021г., по сключен на 23.05.2008г. Договор
за кредит № 295-80/2008 между „Алфа Банк – клон България“ с ЕИК
**********, като кредитодател, Р. В. В /сега Т./ и П В, като
кредитополучатели, Частно основно училище „Добри Войников“ гр. Шумен,
като ипотекарен длъжник, и поръчител - Събирателно дружество
„Интерколеж - Димитров и С-ие“ ЕИК *********, ведно със законната лихва,
считано от предявяване на иска 15.02.2022г. до окончателното и изплащане,
както и сумата от 43.86 лева, представляваща направените по делото
разноски, съразмерно с уважената част от исковете, както и в частта, с която
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД- гр. София, ЕИК *********, е осъдено да
заплати на адвокат П. Й. Н., ЕГН **********, от АК - Варна, в качеството му
на процесуален представител на ищеца Р. В. Т., ЕГН ХХХХХХХХХХ,
адвокатско възнаграждение в размер на 85.74 лв., на основание чл. 38, ал. 2 от
12
ЗАдв., като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от Р. В. Т., ЕГН ХХХХХХХХХХ, срещу
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД с ЕИК *********, с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД, за присъждане на сумата 1 000 лв. /частичен иск от 25 000
лв./, претендирана като платена без основание капитализирана лихва за
периода от 15.02.2017г. до 21.05.2021г., по Договор за кредит № 295-80/2008,
сключен на 23.05.2008г. между „Алфа Банк – клон България“ с ЕИК
**********, като кредитодател и Р. В. В /сега Т./ и П В, като
кредитополучатели, и Частно основно училище „Добри Войников“ гр.
Шумен, като ипотекарен длъжник, и поръчител - Събирателно дружество
"Интерколеж - Димитров и С-ие" ЕИК *********, ведно с акцесорната
претенция за законна лихва, считано от предявяване на иска 15.02.2022г. до
окончателното и изплащане, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 278/20.11.2023г., постановено по т. д. №
136/2023г. по описа на Шуменски окръжен съд в останалата обжалвана част,
включително в част за разноските, присъдени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД- гр. София, ЕИК *********.
ОСЪЖДА Р. В. Т., ЕГН ХХХХХХХХХХ, да заплати на „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД- гр. София, ЕИК *********, сумата 137.59лв.,
представляваща направени от насрещната страна съдебно- деловодни
разноски за първа и въззивна инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от
връчването му на страните, само в частта, с която е потвърдено
първоинстанционното решение за отхвърляне на осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД, за присъждане на сумата 44 130.66 лв.,
ведно с акцесорната претенция за законна лихва
В останалата част въззивното решение е окончателно, респ. не
подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
13
1._______________________
2._______________________
14