№ 411
гр. С., 22.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело
№ 20241800500475 по описа за 2024 година
С Решение № 22/26.02.2024г., постановено по гр.д. № 109/2023 г. по описа на
РС- Пирдоп, е признато за установено, че П. М. Д. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата
3151,19 лв. с ДДС, представляваща главница за незаплатена топлинна енергия за
периода м.05.2019г. до м.04.2021г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. С., ж.к.
„И.“, ул. „Т.“ № 27, мезонет № 2 на първи и втори подпокривен етаж, ведно със
законната лихва върху тази главница от 27.10.2022г. до изплащане на вземането,
което вземане е предмет на издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК с №
382/22.12.2022г. по ч.гр.д. № 637 по описа на РС-Пирдоп за 2022г., като
предявеният иск е отхвърлен за горницата до пълния предявен размер от 3168,03
лв.
Със същото решение е признато за установено, че П. М. Д. дължи на „Т.С.“
ЕАД сумата 540,07 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода от
15.09.2020г. до 10.10.2022г., върху горната главница, а предявеният иск по чл. 86 от
ЗЗД е отхвърлен за горницата до пълния предявен размер от 540,12 лв.
С решението е признато за установено също така, че П. М. Д. дължи на
„Т.С.“ ЕАД сумата 29 лв., представляваща главница за дялово разпределение за
периода м.09.2019г. до м.04.2021г. за същия топлоснабден имот, ведно със
законната лихва върху нея от 27.10.2022г. до изплащане на вземането, което е
предмет на издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК с № 382/22.12.2022г.
по ч.гр.д. № 637 по описа на РС-Пирдоп за 2022г.
На последно място, с решението е признато за установено, че П. М. Д. дължи
на „Т.С.“ ЕАД сумата 6,11 лв. с ДДС, представляваща мораторна лихва върху
главницата за дялово разпределение за периода от 31.10.2019г. до 10.10.2022г..
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на П. М. Д. срещу горното
1
решение в осъдителните му части.
Жалбоподателят счита решението за неправилно и необосновано, както и
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Изтъква, че с
отговора на исковата молба бил направил възражение по чл. 183 и чл. 193 от ГПК
относно непредставяне на документи в оригинал, които не следвало да се
кредитират като годни писмени доказателства. Сочи, че не бил представен договор
за топлоснабдяване на процесния имот, нито документ за собственост, решение на
общото събрание за избор на топлинен счетоводител и договор с такъв, както и
прогнозни и изравнителни начисления. Не бил взет под внимание фактът, че
отоплението в имота било спряно, а радиаторите – свалени. Навежда довод, че не
му била дадена възможност да се запознае с експертизите и да зададе въпроси,
както и че не му бил допуснат свидетел, което счита за съществено процесуално
нарушение. Намира за недоказано, да е потребил енергията, чието заплащане се
претендира от ищеца. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли
предявените искове, или да върне делото за ново разглеждане. Претендира
разноски във въззивното и в първоинстанционното производство.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не са подадени отговори от въззиваемия и от
третото лице – помагач.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се
явява, не се представлява и не изразява становище.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата страна „Т.С.“
ЕАД не се представлява и не изразява становище.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд третото лице – помагач
„Д.“ ЕООД не се представлява и не изразява становище.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа
на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е описана вярно
и пълно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се
възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В хода на производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
І. По валидност
Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо
формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото
на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявените
искове.
ІІІ. По същество
2
Предявени са два главни иска с правна квалификация чл. 422, ал. 1 от ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, и два акцесорни иска с правна квалификация чл. 422, ал. 1
от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Районният съд е уважил частично първия главен иск и първия акцесорен иск,
като е отхвърлил тези искове до пълните им предявени размери, а останалите два
иска е уважил изцяло.
В отхвърлителните части решението не е обжалвано и е влязло в сила.
В жалбата срещу осъдителната част на решението са изложени доводи, които
съдът намира за неоснователни поради следните
съображения.
Наистина, в отговора на исковата молба се съдържа изявление, че „няма
протокол и съответните документи за това, а представените такива са в копие и
следва да се оспорят и да се приложи чл. 183 ГПК по повод на тях“. Освен това,
сред останалите изложени съображения се открива и такова, че „… оспорвам
представените не в оригинал по смисъла на чл. 183 ГПК“. Тези формулировки,
обаче, са неясни, недовършени, некатегорични и отчасти формулирани като израз
на намеренията на ответника или като основания за неговите възражения по
същество, а не като конкретни сезирания на съда. Затова не може да се приеме, че
те представляват валидни искания по чл. 183 от ГПК за задължаване на ищеца да
представи определени документи в оригинал, нито тяхно валидно оспорване. Още
повече, че от начина на формулирането им не може да се определи, кои конкретни
документи е имал предвид ответникът, нито какъв е предметът на оспорването му
(напр. дали оспорва тяхната автентичност или тяхната истинност). Поради това
настоящият съдебен състав намира, че – противно на твърденията по т. 1 от
въззивната жалба – районният съд не е бил сезиран от ответника с надлежно
искане за откриване на производство по чл. 193 от ГПК, нито с искане за
задължаване на ищеца да представи оригиналите на вече приложени документи
(или част от тях). Съответно, този съд не е имал основание да открива такова
производство, нито да задължава ищеца да представя оригинали, а от това негово
бездействие не може да произтече желаната от жалбоподателя правна последица,
изразяваща се в некредитиране на представените от ищеца писмени доказателства.
Във връзка с това следва да се отбележи, че, наистина, ПРС е задължил ищеца да
представи оригиналите на два конкретни документа, като впоследствие такива не
са били представени. С оглед изложените по- горе съображения, обаче, в първото
открито заседание съдът правилно е отказал да изключи наличните копия на тези
два документа от доказателствения материал по делото. На последно място по този
въпрос следва да се отбележи, че евентуално изключване на тези копия не би
довело до различен изход по съществото на спора. Евентуална липса на заявление-
декларация от Д. за откриване на партида не би обосновало извод за липса на
облигационни отношения между него и ищеца. Както правилно е посочил ПРС,
съгласно разпоредбата на чл.153, ал.1 от ЗЕ и трайната съдебна практика, всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда-етажна собственост,
присъединени към абонатна станция, са клиенти на топлинна енергия, вкл. на тази,
която е отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела на общите части
на сградата, като, по силата на самия закон, между битовия потребител и
топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на
топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо
изричното им приемане от конкретния потребител и без да е необходимо сключване
на писмен договор с него. Поради това настоящият съдебен състав намира, че,
независимо от кредитирането или некредитирането на копието от тази декларация,
по делото е доказано релевантното облигационно отношение между ищеца и
ответника в качеството им съответно на доставчик и потребител на топлинна
3
енергия, по силата на което ищецът е длъжен да доставя на потребителя такава, а
ответникът е длъжен да му я заплаща. Евентуалното незачитане на копието от
писмен договор между доставчика на ТЕ и топлинния счетоводител също не
изключва дължимостта на процесните суми, тъй като законът не изисква, той да
бъде сключен в писмена форма, когато топлопреносното предприятие и
доставчикът на топлинна енергия са регистрирани по реда на чл. 139а, а
настоящият случай е именно такъв – „Т.С.“ ЕАД и „Д.“ ЕООД са вписани
съответно под № 24 и № 4 в публичния регистър по чл. 139а от ЗЕ, актуален към
твърдяната дата на сключване на договора – 03.06.2020г.
Неоснователно в т. 2 от въззивната жалба се поддържа, че нямало договор за
топлоснабдяване на процесния имот, нито документ за собственост, решение за
избор на топлинен счетоводител, както и прогнозни и изравнителни начисления.
На първо място, по този въпрос следва да се отбележи, че последиците от
евентуална липса на договор за топлоснабдяване бяха обсъдени по- горе, като се
обоснова извод, че тя не изключва наличието на облигационни отношения по
покупко- продажба на топлоенергия и не води до отпадане на задължението на
жалбоподателя да я заплаща, доколкото, съгласно разпоредбата на чл.153, ал.1 от
ЗЕ и трайната съдебна практика, той е клиент на топлинна енергия поради факта,
че е собственик на топлоснабден имот. При това не следва да се сподели
възражението му, че липсвал документ за собственост на имота, тъй като то се
опровергава от завереното копие от нотариален акт на л. 14 – 15 от
първоинстанционното дело. По отношение на него не е изисквано представяне на
оригинала, нито копието е изключено от доказателствата по делото, поради което
следва да бъде кредитирано като годно доказателство за правото на собственост на
ответника върху процесния топлоснабден имот. Аналогични съображения важат и
по довода за липса на решение за избор на топлинен счетоводител. А доводът за
липса на прогнозни и изравнителни начисления се опровергава от заключенията по
СТЕ и ССЕ, вкл. от констатациите за наличие на сторнирани суми и издаване на
обща фактура именно след извършено изравняване.
Неоснователен е и доводът на жалбоподателя за спиране на отоплението в
имота и за демонтиране на отоплителните теля, съдържащ се в т. 3 от въззивната
жалба. Такива обстоятелства не са доказани по делото, независимо че възражение
в идентичен смисъл е било поддържано и в първоинстанционното производство.
Точно обратното: за доказване на това възражение е била изискана информация от
дружеството, извършващо услугата „дялово разпределение“, но същото е заявило,
че не разполага и не съхранява заявление от П. Д. за отказ от услугите на „Т.С.“
ЕАД, нито протокол за демонтиране на отоплителни уреди в процесния имот, нито
протокол за пломбиране на тръбите в процесния имот. При тези данни,
твърденията на жалбоподателя в горния смисъл следва да се считат за опровергани,
а съответният им довод за неправилност на обжалваното решение – за
неоснователен.
Неоснователен е и доводът за недоказаност на потребяване на процесното
количество топлинна енергия, тъй като същият се опровергава от заключението по
СТЕ.
Неоснователно е и твърдението, че ПРС не бил дал възможност на
жалбоподателя да се запознае с експертизите и да зададе въпроси. Видно от
материалите по първоинстанционното дело, заключенията са били депозирани в
съда съответно на 04.01.2024г. и на 05.01.2024г., т.е. много преди едноседмичния
срок по чл. 199 от ГПК спрямо датата на заседанието, в което са били приети –
24.01.2024г. Следователно, жалбоподателят е имал възможност да се запознае със
заключенията и да ги оспори, както и да зададе въпроси на вещите лица. В
откритото съдебно заседание на 24.01.2024г. не е присъствал нито той, нито негов
процесуален представител, т.е. той не се е възползвал от тази възможност до
4
последния възможен момент. Това, обаче, е резултат от собственото му
процесуално поведение и не съставлява процесуално нарушение на съда.
Напълно неоснователен и несъответстващ на действителността е доводът, че
с недопускането на свидетел на ответника ПРС бил допуснал съществено
процесуално нарушение. Ответникът никога не е отправял искане за ангажиране на
гласни доказателства, а в първото открито съдебно заседание процесуалният му
представител изрично е заявил: „Искания за свидетели нямаме, тъй като няма
какво да доказваме с тях“. Поради това и този довод не може да доведе до
уважаване на въззивната жалба.
На последно място, настоящият съдебен състав намира за неоснователно и
възражението на жалбоподателя срещу присъдените в негова тежест разноски.
Противно на твърдението му, за тях са представени доказателства, и то – именно за
посочените от районния съд размери на държавните такси и възнагражденията на
вещите лица. Що се отнася до присъдените юрисконсултски възнаграждения в
заповедното и в исковото производство, те с в минималния размер по чл. 25, ал. 1
от Наредбата за заплащането на правната помощ, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 78, ал. 8
от ГПК, поради което възражението за тяхната прекомерност е неоснователно.
Други доводи не са изложени във въззивната жалба, поради което и на
основание чл. 269 от ГПК съдът не е длъжен, служебно да формулира и обсъжда
такива.
По така изложените съображения съдът намира, че въззивната жалба е
неоснователна, а обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
ІV. По разноските
Разноски не са претендирани от страната, която, с оглед изхода на делото,
има право на такива, поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 22 от 26.02.2024г., постановено по гр.д. №
109/2023 г. по описа на Пирдопския районен съд.
Решението е постановено с участието на „Д.“ ЕООД в качеството му на
трето лице – помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5