№ 21612
гр. София, 28.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 172 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
при участието на секретаря МОНИКА В. АСЕНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА Гражданско дело
№ 20231110166777 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от „А. с. в.“ ЕАД срещу М. В.
Г., с която по реда на чл. 422 ГПК са предявени обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание по чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл.
9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърдение, че на
29.10.2021 г. между „Т. Б. А. Б.“ ЕАД и „А. с. в.“ ЕАД е подписано Приложение № 1
към Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 31.08.2018 г., по силата на
което вземанията на „Т. Б. А. Б.“ ЕАД срещу М. В. Г., произтичащи от договор за
потребителски кредит № **********/25.08.2017 г. са прехвърлени изцяло с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви на
дружеството-кредитор. Твърди, че длъжникът е уведомен за извършеното цедиране на
вземания с Уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-ТБИ от 29.10.2021 г., евентуално
моли съда да връчи на ответника приложеното към исковата молба уведомление за
извършена цесия по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Излага доводи, че на 25.08.2017 г.
ответникът сключил „Т. Б. А. Б.“ ЕАД договор за потребителски кредит №
**********, по силата на който му била предоставена в заем сумата от 12 772,48 лв.
Кредитополучателят следвало да възстанови заемната сума чрез изплащането на 36 на
брой месечни погасителни вноски, в срок до 25.08.2020 г., ведно с уговорената
възнаградителна лихва, при обща стойност на дълга в размер на 18 794,04 лв. Ищецът
сочи, че процесните вземания са станали изискуеми, считано от 25.08.2020 г. Твърди,
че непогасените задължения по процесния договор за потребителски кредит са
предмет на невлязла в сила, издадена в полза на дружеството срещу ответника,
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 44283/2023 г. по описа на СРС, 172
с-в. В тази връзка, моли съда да признае за установено, че ответникът дължи на
дружеството сумата от 12 299,78 лв. – главница по процесния договор за
потребителски кредит, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на вземането, както и
5450,11 лв. – договорна лихва за периода от 25.11.2017 г. до 25.08.2020 г. Претендира
1
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове като недопустими и неоснователни. Оспорва
материалноправната легитимация на ищеца, както и прехвърлянето на процесните
вземания чрез договор за цесия. Излага доводи за недействителност на процесния
договор за потребителски кредит поради противоречието му със закона, наличието на
неравноправни клаузи и сключването му от лице без представителна власт от страна на
кредитодателя. Релевира възражение за изтекла погасителна давност на търсените
вземания. Твърди, че в договора липсва яснота относно съществените елементи по
кредита, като посочва, че погасителният план не отговаря на изискванията по чл. 11,
ал. 1, т. 12 ЗПК. Счита, че не са спазени и изискванията относно формиране на ГПР по
кредита, като същият е посочен единствено като абсолютна стойност. Отбелязва, че
клаузите по договора не са индивидуално уговорени.
С молба с вх. № 358645/08.11.2024 г. ищецът е взел писмено становище по
отговора на исковата молба. Оспорва твърденията на ответника относно липсата на
представителна власт от страна на кредитодателя за сключването на процесния
договор за кредит, като излага съображения относно презумпцията по чл. 301 ТЗ.
Поддържа, че процесният договор за цесия е породил правните си последици. Твърди,
че вземанията по кредита не са погасени по давност, както и че по отношение на
същите е приложим петгодишния давностен срок. Счита, че вземанията са изискуеми
от датата на уговорения краен срок за погасяване на задълженията по кредита. Излага
доводи, че процесният договор за кредит отговаря на изискванията на ЗПК, както и че
заемната сума е предоставена при уговорен лихвен процент от 27,09% и ГПР от
42,49%. Твърди, че в приложимите към договора общи условия ясно са посочени
компонентите, които са включени при определяне на ГПР по кредита. Поддържа
предявените искове. Релевира възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предмет на делото са предявени по реда на чл. 422 ГПК обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове по чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл.
430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД.
За основателността на предявените искове ищецът следва да докаже при
условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи
изгодни за себе си последици, a именно: че между „Т. Б. А. Б.“ ЕАД и ответника е
възникнало облигационно отношение по договор за потребителски кредит, по силата
на който за кредитополучателят е възникнало задължението за връщане на усвоената
сума по кредита и заплащане на възнаградителна лихва в претендирания размер,
прехвърлянето на процесните вземания по договора за потребителски кредит в полза
на „А. с. в.та“ ЕАД, както и уведомяването на длъжника за извършената цесия.
По релевираното от ответника възражение за изтекла погасителна давност в
тежест на ищеца е да докаже наличието на факти, които имат за последица спиране
или прекъсване на давността.
С оглед изложените съображения в отговора на исковата молба, в тежест на
ответника е да докаже наличието на правоизключващи отговорността му за погасяване
на процесните вземания факти, в това число недействителност на процесния договор
за кредит.
Като писмено доказателство по делото е приет препис от договор за
потребителски кредит № **********, сключен между „Т. Б. А. Б.“ ЕАД, чрез
пълномощник – В. Н., и М. В. Г. за сумата от 10 000 лв., при уговорена
2
застрахователна премия по застраховка „Живот“ на стойност от 1404 лв. и еднократна
такса за оценка на риска в размер на 1368,48 лв. Съгласно чл. 7.2.1 от договора,
кредитът се счита за усвоен от потребителя в деня, в който кредитните средства
постъпят по банковата сметка на кредитополучателя, открита в „Т. Б. А. Б.“ ЕАД. В чл.
9.1. е уговорено, че приложимият по договора годишен лихвен процент е в размер на
27,09%. Съгласно чл. 10 от договора, приложимият ГПР по кредита е в размер на
42,49%, като общата стойност на дълга възлиза на 18 794,04 лв. В чл. 11.2. от
договора е обективиран и погасителният план по кредита, като дължимите вземания са
разсрочени за изплащане с краен падеж – 25.08.2020 г. По делото е представено и
искане-декларация за потребителски кредит, изготвено от ответника на 25.08.2017 г.,
както и заявление за рефинансиране на задължение от 25.08.2017 г. Видно от чл. 5 от
посоченото искане-декларация е, че ответникът е дал съгласието си кредитодателят, в
качеството му на застрахователен агент, да сключи в негова полза договор за
застраховка „Живот“ по специални условия на групова полица № 81005TBI2011 при
ЗК „Уника Живот“ АД. В тази връзка, по делото е представено и застрахователно
удостоверение в полза на застрахования кредитополучател – М. В. Г.. По делото не са
представени като писмени доказателства приложимите към договора общи условия на
кредитодателя, както и СЕФ.
Приет като доказателство по делото е и Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 31.08.2018 г., ведно с Анекс от 28.08.2019 г., Анекс от
02.11.2020 г., Анекс от 31.08.2021 г., Анекс от 29.10.2021 г. и Приложение № 1 към
посочените от 29.10.2021 г., по силата на който цедентът „Т. Б. А. Б.“ ЕАД, в
качеството му на продавач, прехвърля на ищеца по делото – "А. с. в." ЕАД, в
качеството му на купувач, процесните вземания към ответника, произтичащи от
процесния договор за потребителски кредит от 25.08.2017 г. По делото е представено и
пълномощно от цедента, по силата на което цесионерът "А. с. в." ЕАД е упълномощен
да уведомява на осн. чл. 99, ал. 3 ЗЗД всички длъжници, по всички вземания, които са
предмет на договора за цесия. Приложено към исковата молба е Уведомително писмо
за извършено прехвърляне на вземания (цесия) с изх. № УПЦ-П-ТБИ/********** от
29.10.2021 г., изпратено от ищеца до ответника, за което няма данни да е връчено на
длъжника преди образуване на делото.
По делото е допуснато до изслушване и приета като неоспорена от страните
съдебно-счетоводна експертиза, съгласно която ответникът е усвоил кредита на
25.08.2017 г., чрез изплащане на сумата от 12 774,48 лв. по открита на името на
кредитополучателя разплащателна сметка. Експертът е посочил, че при кредитодателя
са отразени плащания от ответника на задълженията по кредита в общ размер на
1044,15 лв., от които 472,70 лв. за главница и 571,45 лв. за възнаградителна лихва.
Съгласно заключението на вещото лице, непогасената главница е в размер на 12 229,78
лв., а стойността на дължимата договорна лихва възлиза на 5450,11 лв. От данните в
експертизата се установява, че в месечните погасителни вноски по кредита са
включени суми за главница в общ размер на 12 772,48 лв., от които 10 000 лв. – размер
на кредита, формиран от 5472,48 лв. за рефинансиране по договор № ********** и №
**********, 4526 лв. – изтеглени на каса, 1368,48 лв. – такса одобрение и 1404 лв. за
застрахователна премия. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил
материалноправната и процесуалноправната легитимация на ищеца за предявяване на
настоящите искови претенции. В тази връзка следва да бъде съобразено, че с исковата
молба цесионерът-кредитор е представил уведомление, адресирано до ответника, с
което му се съобщава за извършената цесия. Следва да се посочи, че уведомление,
изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до
длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99,
ал. 3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
3
длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт
от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл.
235, ал. 3 ГПК – в този смисъл напр. Решение № 3/16.04.2014 г. по търг. дело №
1711/2013 г. на I т. о. на ВКС. В случая уведомлението за извършената цесия изхожда
от цедента „Т. Б. А. Б.“ ЕАД чрез неговия пълномощник – цесионера "А. с. в.та" ЕАД.
С Решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение
№ 109/13.07.2016 по дело № 1050/2015 на ВКС, ТК, I т. о., съставите на касационната
инстанция са приели, че е допустимо цедентът да упълномощи цесионера да уведоми
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането. В случая по делото е
представено пълномощно, по силата на което цедентът е упълномощил цесионера да
уведоми от негово име всички длъжници по всички вземания на дружеството,
прехвърлени с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 31.08.2018 г.
и Приложение № 1 към него. Ето защо съдът следва да приеме, че уведомяването е
надлежно извършено от цесионера, който е изрично овластен от цедента за това.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил наличието на надлежно
учредена представителна власт в полза на Н. В.а от страна на кредитодателя,
доколкото същата е посочена като пълномощник на „Т. Б. А. Б.“ ЕАД при сключване
на договора за потребителски кредит с ответника. Съдът счита, че доводите на
ответника са неоснователни, доколкото в настоящия случай следва да бъде съобразена
разпоредбата на чл. 301 ТЗ, съгласно която когато едно лице действа от името на
търговец без представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията,
ако не се противопостави веднага след узнаването. Липсват данни относно
противопоставянето на кредитодателят относно сключването на процесния договор за
потребителски кредит. Не е спорно между страните, че ответникът е усвоил заемната
сума по кредита, като посоченото обстоятелство се потвърждава и от данните в
приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза. Според Решение № 37 от
1.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 106/2008 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Росица
Ковачева,
прилагането на установената от закона презумпция по чл. 301 ТЗ е обусловено не от
потвърждаване на извършените от името на търговеца действия по смисъла на чл. 42,
ал. 2 ЗЗД, а от противопоставянето на търговеца на тези действия, което следва да
извърши веднага след узнаването. Разпоредбата на чл. 301 ТЗ цели да се прекрати
относителна висяща недействителност на договори и да се създаде сигурност и
стабилност в отношенията между страни по такива договори и с нея се отнема
възможността на недобросъвестни търговци след продължителен период да се
позовават на недействителност на договори, сключени от тяхно име без
представителна власт.
По изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че между „Т. Б.
А. Б.“ ЕАД и М. В. Г. е налице облигационно отношение по сключен договор за
потребителски кредит № **********/25.08.2017 г., по силата на който ответникът е
усвоил предоставената в заем сума в размер на 12 774,48 лв.
Съгласно чл. 430, ал. 1 ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да
отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок,
а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след
изтичане на срока, като по арг. от ал. 2, заемателят плаща лихва по кредита, уговорена
с банката. Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗЗД, ако длъжникът не изпълни точно задължението
си на падежа, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за
забавата или да иска обезщетение за неизпълнение. Видно от приетата по делото
съдебно-счетоводна експертиза по делото е, че кредитополучателят не е погасил
изцяло задълженията си процесния договор за кредит, което обуславя основателността
на предявените искове, съответно разглеждане на наведеното с отговора на исковата
4
молба възражение за недействителност на процесния договор за потребителски кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда задължителни изисквания
относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл.
10 и чл. 11 ЗПК. Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен. С оглед императивния характер на
посочените разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на
икономически по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за
тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е
въведено като основание за обжалване. - в този смисъл са задължителните указания,
дадени с т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
В договора за потребителски кредит са посочени размерът на кредита, общо
дължимите суми от потребителя, годишния процент на разходите, който по размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК /което се установява и от експертното
заключение/. Следва да се посочи, че съдът не е лишен да контролира евентуално
неравноправния характер при определянето на годишния процент на разходите, дори
при законово установената граница, в каквато насока са разясненията, дадени в т. 57 от
решение по дело C-779/18 на Съда на ЕС, а в същия смисъл е също Решение от 21
април 2016 г. по дело C-377/14 – вж. § 87-89 - формалното посочване на ГПР в
договорите не освобождава съда от проверка на действителния размер на ГПР по
процесните договори.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит
е посочен процент на ГПР 42,49 %, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат
на прилагането на търговски клаузи и условия. В процесния договор за потребителски
кредит не е посочено на база на какви разходи се изчислява ГПР. Предоставянето на
потребителя на информация за общия разход по кредита под формата на процент,
изчислен съгласно единна математическа формула по ЗПК е от съществено значение.
Тази информация позволява на потребителя да сравни офертите за кредит, да прецени
обхвата на поетите от него задължения Изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е
въведено с цел да гарантира възможността потребителят на финансови услуги да
сравни процента на разходите по кредитите на отделните институции, както и да
сравни условията на отделните кредитни институции, като има данни какви
5
задължения се включват в посочения от кредитора ГПР за всеки конкретен договор за
кредит. Непосочването ясно и недвусмислено на компонентите, които са включени при
определянето на ГПР прави невъзможно за средния потребител обективно да сравни
условията, предлагани от различните кредитодатели, съответно - да вземе
информирано решение услугите на кого от тях да избере. В настоящия случай, в
погасителния план по кредита не е посочено каква част от месечната вноска, кои
разходи по кредита покрива. В процесния договор са посочени единствено абсолютни
стойности на годишния лихвения процент и на годишния процент на разходите. В
случая в договора за кредит не са посочени елементите на ГПР, което създава неяснота
за потребителя, поради което съдът намира че в случая е налице и нелоялна търговска
практика от страна на кредитната институция, "заблуждаваща" по смисъла на
европейското законодателство. – по арг. от Решение № 6156 от 11.11.2024 г. на СГС по
в. гр. д. № 12785/2022 г.
Според разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, погасителният план по кредита
следва да носи информация за дължимите плащания и сроковете и условията за
извършването на тези плащания, съответно планът следва да съдържа разбивка на
всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена
на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи. В
настоящия случай от съдържанието на погасителния план по кредита, обективиран в
чл. 11.2. от договора, не става ясно каква част от погасителната вноска се разпределя
за погасяване на отделните компоненти по кредита. В разглеждания случай общият
размер на задължението на ответника е формирано като сбор от различни компоненти,
а именно 10 000 лв. – главница по кредита, 1404 лв.- застрахователна премия, 1368,48
лв. – еднократна такса за оценка на риска, както и възнаградителна лихва на стойност
от 6021,56 лв., като сборът на посочените задължения формира сумата от 18 794,04 лв.,
представляваща обща стойност на дълга, съгласно чл. 10 от договора. Посочената сума
е разсрочена за изплащане с внасянето на 36 на брой погасителни вноски, 35 от които
в размер на 522,05 лв. и последна вноска на стойност от 522,29 лв. При съобразяване
на посочените параметри по кредита се налага извод, че застрахователната премия,
както и уговорената еднократна такса за оценка на риска са взети предвид при
формиране на общия дълг и определяне на дължимите погасителни вноски от
кредитополучателя. В този смисъл е безспорно, че съгласно дефиницията на
понятието "общ разход по кредита за потребителя" в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии, следва да бъдат съобразени при
формиране на ГПР по кредита. В настоящия случай уговорените в процесния договор
еднократна такса за оценка на риска и премия по застраховка "Банк живот агент" са
разходи по кредита, които следва да бъдат включени при изчисляването на годишния
процент на разходите – ГПР /индикатор за общото оскъпяване на кредита/ – чл. 19, ал.
1 и 2 ЗПК, които съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България
/основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
С оглед изложеното, при съобразяване на взетите допускания при определяне
на дължимите погасителни вноски по кредита, с помощта на онлайн кредитен
калкулатор, съдът изчислява, че при съобразяване на допълнителните компонентите,
6
които следва да бъдат взети предвид при формиране на ГПР по кредита, а именно
застрахователната премия и уговорената еднократна такса, размерът на ГПР по
кредита възлиза на 69,45%. При това положение се установява, че договорът за
потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като
в него не е отразен действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите
е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен – чл. 22 ЗПК – по арг. Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по
в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от
10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.
По изложените съображения, настоящият съдебен състав приема, че
процесният договор за потребителски кредит № **********/25.08.2017 г., сключен
между „Т. Б. А. Б.“ ЕАД и М. В. Г., е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, поради противоречието му
със закона.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по
приетия за недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на
чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се
извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то
би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е
разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК – в този смисъл е и постановената
трайна съдебна практика: решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г.
на ВКС, IV г.о., решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I
т. о. и решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело № 3620/2021 г. на ВКС, III г. о.,
определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на ВКС, II т. о., решение
№ 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др.
По делото безспорно се установи обстоятелството, че ответникът е усвоил
изцяло сумата от 12 772,48 лв., предоставена от кредитодателя на основание процесния
договор за потребителски кредит. Доколкото съдът достигна до извод за
недействителност на договора за кредит, то съгласно чл. 23 ЗПК, кредитополучателят
дължи единствено чистата стойност на кредита, която в настоящия случай е в размер
на 12 772,48 лева. Съгласно данните в приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза, ответникът е заплатил в полза на кредитодателя сума в общ размер на
1044,15 лв. за погасяване на задълженията по кредита. В тази връзка, след приспадане
на посоченото вземане, заплатено в полза на кредитодателя, следва че ответникът
дължи в полза на ищеца сумата от 11 728,33 лв.
По релевираното от ответника възражение за изтекла погасителна давност
следва да бъде съобразено, че по отношение на вземания, дължими на основание чл.
7
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, приложение намира общата погасителна давност, с
продължителност от пет години, считано от датата на реализираното имуществено
разместванПостановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС
е (по арг. Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на
ВС)Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС
, което в настоящия случай е извършено на 25.08.2017 г. Съгласно Решение № 779 от
9.02.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 8605/2022 г.,при съобразяване на специалната норма
на чл. 23 ЗПК установяваща изискуемост на вземане за чистата стойност на кредита и
при недействителност на договора за потребителски кредит /отричането на
валидността на част или дори на целия договор няма да изключи задължението на
потребителя да върне чистата стойност на кредита/, настоящият съдебен състав
намира, че целта на защитата на потребителя не е отричането с обратна сила на
договарянето в цялост, а само изключване на обвързаността на потребителя с
породени от такова договаряне задължения, накърняващи баланса на интересите на
насрещните страни. Това тълкуване е съответно и на общия принцип на закрила на
потребителя срещу обвързване с отделни клаузи, наложени му от недобросъвестния
кредитор, като в резултат на обявената недействителност отпада само възмездността
на кредит, сключен в рамките на търговската дейност на кредитора, а се съхранява
сделка със съдържание на безвъзмезден заем. В този смисъл остатъчното задължение
на потребителя е именно за връщане на главницата по получения кредит, а не за
реституция на дадената сума по повод несъществуващ /недействителен/ договор - в
този смисъл е решение № 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. дело № 3855/2021 г., ІV
ГО.
Според Тълкувателно решение № 3/2023 от 21.11.2024 г. по описа на ОСГТК на
ВКС, при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни
вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или
за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на
изискуемостта на съответната вноска. Непротиворечива е практиката на ВКС, че
приложима по отношение на задължението за главницата по банков кредит е общата
петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Уговорката между страните за връщане на
предоставена като кредит сума на погасителни вноски не превръща този кредит в
такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението
на части. Задълженията за връщане на предоставената сума въз основа на договор за
банков кредит не представлява "периодични плащания" по смисъла на задължителните
разяснения в Тълкувателно решение № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. по тълкувателно
дело № 3/2011 г. на ОСГТ, ВКС и разгледаните в мотивите примери за периодични
плащания, които макар да са породени от един и същ факт, са относително
самостоятелни и периодичността е характерна за престациите и на двете страни по
договора. По отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като
нито задължението на банката – кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито
задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. Връщането на
предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята
същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части – чл. 66 ЗЗД.
В настоящия случай, последната непокрита по давност вноска, чийто падеж е
настъпил на 25.08.2018 г. е тази за месец 08.2018г. /падежната вноска за м.07.2018г. е
падежирала на 25..07.2018г., т.е. преди изтичане на петгодишния срок преди подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК, депозирано на 04.08.2023г.
Непогасената част от главницата за пепокрития по давност период възлиза на сумата
от 9890.89лв.
По делото се установи, че ответникът е направил плащания в общ размер от 1044.15лв.
8
или непогасената част от главницата възлиза на сумата от 8846.74лв., като за
горницата над уважения размер до пълно предявения на стойност от 12 229,78 лв.,
искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По аргумент на чл. 23 ЗПК, предвид установената нищожност на процесния
договор за потребителски кредит, следва че ответникът не дължи на ищеца
заплащането на сумата от 5450,11 лв., представляваща възнаградителна лихва по
договора, дължима за периода от 25.11.2017 г. до 25.08.2020 г., поради което искът по
чл. 422 ГПК вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По разноските:
Съгласно т. 12 от ТР № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС, с решението по чл. 422 ГПК
съдът се произнася и по дължимостта на разноските в заповедното производство. При
този изход на спора право за разноски възниква за двете страни. Предвид изрично
направеното искане в тази насока, в полза на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
следва да се присъдят разноски съобразно представения списък по чл. 80 ГПК, както и
юрисконсултско възнаграждение, което на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25 от
Наредба за заплащането на правната помощ, съдът определя в размер на 100 лева. На
ищеца се дължат и сторените разноски в хода на заповедното производство, доколкото
същият е обективирал искане за присъждането им с исковата молба. При съобразяване
на представените писмени доказателства за извършените разходи в производството от
страна на ищеца, в общ размер на 1160 лв., както и уважената част от предявените
искове, следва че в негова полза се дължат разноски на стойност 578 лева.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът претендира разноски в размер на
3000 лв., представляващи стойност на заплатено адвокатско възнаграждение. С
постъпилото от ищеца писмено становище по отговора на исковата молба от 08.11.2024
г., същият е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което съдът намира за
основателно.
В Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. по описа на
ВКС, I т.о., е прието, че Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски
възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се
прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да
служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без
да са обвързващи за съда.
В тази връзка, при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото,
извършените от процесуалния представител на ответника действия по
представителство и защита в исковото производство, както и обстоятелството, че по
делото е проведено едно на брой открито съдебно заседание, съдът счита че
дължимото в полза на процесуалния представител на ответника възнаграждение
възлиза на 1200 лв., поради което на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът следва да
заплати на ответника разноски в размер на 602 лв.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че ответникът М. В. Г., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. С., ул. „Ц. С.“ бл. 26, вх. „Б“, ет. 2, ап. 18, дължи на А. с. в.” ЕАД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д-р П. Д.“ № 25, офис –
9
сграда „Л.“, ет. 2, офис 4, на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ чл. 9 ЗПК вр.
чл. 99 ЗЗД, сумата от 8846.74лв лв., ведно със законната лихва за забава от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 04.08.2023 г. до окончателното изплащане
на вземането, представляваща непогасен остатък от главница по договор за
потребителски кредит № **********/25.08.2017 г., сключен между „Т. Б. А. Б.“ ЕАД и
М. В. Г., вземанията по който са прехвърлени в полза на ищеца въз основа на сключен
договор за цесия от 31.08.2018 г., ведно с приложение № 1 от 29.10.2021 г., като
ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над уважения размер до пълно предявения на стойност
от 12 299,78 лв., като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „А. с. в.” ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Д-р П. Д.“ № 25, офис – сграда „Л.“, ет. 2, офис 4, срещу М.
В. Г., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С., ул. „Ц. С.“ бл. 26, вх. „Б“, ет. 2, ап.
18, иск с правно основание по чл. 422 ГПК вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99
ЗЗД, с който се иска признаването на съществуване на вземането на ищеца за сумата от
5450,11 лв., представляваща възнаградителна лихва по процесния договор за
потребителски кредит, начислена за периода от 25.11.2017 г. до 25.08.2020 г., като
неоснователен.
ОСЪЖДА М. В. Г., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С., ул. „Ц. С.“ бл.
26, вх. „Б“, ет. 2, ап. 18, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на „А. с. в.” ЕАД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д-р П. Д.“ № 25, офис –
сграда „Л.“, ет. 2, офис 4, направените в производството разноски в размер на 578 лв.
ОСЪЖДА А. с. в.” ЕАД, ЕИК **** да заплати на М. В. Г., ЕГН **********
направените в производството разноски в размер на 602 лв.
Препис от решението да се връчи на страните.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
_
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10