Решение по дело №77/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 99/08.10.2012 год., постановено по Г.дело № 84/2012 год., Кърджалийският районен съд е осъдилО. К., Г.К., да заплати на Н. Ю. М. следните суми: 1. сумата 219 лв., представляваща обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС за ползването на 1/2 идеална част от апартамент № 1, намиращ се в Г.К., У.Т. К. № 18, Б."С. № 6, .1, за периода от 01.07.2009г. до 31.12.2009г, 2. сумата 4.04 лв., представляваща обезщетение по чл.55, ал.1 от ЗЗД за неоснователно обогатяване от получена без основание на 01.04.1993г. сума от 4 040 неденоминирани лева, 3. сумата 22.36 лв., представляваща обезщетение по чл.55, ал.1 от ЗЗД за неоснователно обогатяване от получена без основание сума на 01.04.1993г. сума от 22 356 неденоминирани лева, и 4. сумата 51.20 лв., представляваща разноски по делото, и е отхвърлил предявените по чл.55, ал.1 от ЗЗД искове за разликата над сумата 4.04 лв. до пълния размер от 4 040 лв., и за разликата над сумата 22.36 лв. до пълния размер от 22 365 лв., представляващи обезщетения за неоснователно обогатяване.

Въззивното производство е образувано по жалба, подадена от Н. Ю. М.. Първоинстанционното решение се обжалва с подробно изложени съображения. В съдебно заседание жалбодателката не се явява; поддържа въззивната жалба в писмена молба.

Ответникът по въззивната жалба О. К. не изпраща представител. Не взема становище по жалбата и не сочи нови доказателства.

Въззивният съд, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл. 269 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок и от лице, имащо интерес от обжалването. Същата е допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

Съдът е сезиран с искова молба, предявена от Н. Ю. М. против О. К.. Ищцата твърди, че през 1981г. по време на брака си с О.И.И., закупили жилище - апартамент № 1, намиращ се в Г.К., У.Т. К. № 18, Б."С. № 6, .1, което след прекратяването на брака им било продадено еднолично от бившия й съпруг О.И. през 1989г. на О. К., без същият да е собственик на целия имот, а само на 1/2 идеална част. Твърди, че с влязло в сила съдебно решение, било признато за установено по отношение на О.-К., че тя е собственик на 1/2 идеална част от продадените апартамент и гараж, и поради тази причина претендира за периода от 01.07.2009г. до 31.12.2012г. половината от получения от О. К. наем от трето лице в размер на 438 лв. Също така претендира О. К. да бъде осъдена да й възстанови сумите в размер на 4 040 лв. и 22 356 лв., платени от ищцата без основание през 1993г. за закупуването на процесните имоти обратно от общината.

От фактическа страна съдът приема за установено следното:

Не се спори по делото, че ищцата е собственик на 1/2 идеална част от апартамент № 1, намиращ се на У.Т. К. № 18, Б."С. № 6, .1, и на гараж * с площ 28.38 кв.м., ведно със 7.466 % идеални части от общите части на сградата, и с признато право на строеж от 7.466 идеални части от държавно място в кв.74 и 75 от 1 053 км.м. по плана на Г.К., за които права е налице влязло в сила съдебно Решение с № 419/10.08.2005г. по Г.д.№ 133/2005г. на РС-К., като видно от приложените към това решение последвали го съдебни решения по реда на въззивния и касационен контрол, решението на РС-К. е влязло в сила на 29.06.2009г. Безспорно също така е и, че за периода от 01.07.2009г. до 31.12.2009г. О.-К. е отдавала под наем процесния апартамент и за месеците юли, август, септември, октомври, ноември, декември 2009г. е събрала от наемател Е.Б.М. 6 наема на обща стойност 438 лв.

Поради това, искът по чл.31, ал.2 от ЗС за обезщетение за ползата, която О.-К. е реализирала за периода от 01.07.2009г. до 31.12.2009г. от отдаване под наем на процесното жилище, за сумата в размер на 219 лв., представляваща 1/2 от наемната цена за този период, се явява основателен и доказан, и като такъв следва да се уважи.

По отношение на втория предявен иск - по чл.55, ал.1, предл. 1-во от ЗЗД за възстановяване от страна на О.-К. в полза на ищцата на получени без основание от О.-К. суми в размер на 4 040 лв. и в размер на 22 356 лв., въззивната инстанция съобрази следното:

Установява се, че продажбата на имота от бившия съпруг на ищцата е била по причина изкупуване от държавата и общините на недвижими имот на български граждани от турски произход, направили постъпки за заминаване в Република Турция и други страни през периода май-септември 1989г. Впоследствие със Закона за възстановяване собствеността върху недвижими имоти на български граждани от турски произход, направили постъпки за заминаване в Република Турция и други страни през периода май-септември 1989г., обн. ДВ, бр.66/14.08.1992г. е регламентирано възстановяването на собствеността върху недвижимите имоти, ако лицата, от к¯ито са изкупени, заплатят на купувача в 4-месечен срок от влизане в сила на закона получените суми от продажбата, и при условие, че като български граждани са се установили на постоянно местоживеене в Република Б. до 01.03.1992г./чл.1, вр. чл.9 от закона/. Поради тази законово регламентирана възможност, през 1993г. ищцата внесла в полза в ДСК, по сметка N 180/1 на Фонд Жилищно строителство при О. К., веднъж сумата 4 040 лв. при посочено основание „за възстановена сума за продаден гараж N 2, Б.С.6", и веднъж сумата 22 356 лв. при посочено основание „възстановена сума за продадено жилище К-ли, Б.С. 6, А.". За внасянето и на двете суми били издадени две квитанции с еднакви номера - N 260/01.04.1993г. Въпреки възстановяването на сумите, О. К. постановила отказ по молбата на ищцата да й възстанови собствеността върху апартамента и гаража, поради това, че ищцата и бившият й съпруг не се били установили до 01.03.1992г. постоянно да живеят в Република Б., съгл.& 5 от закона, както и поради това, че получената при продажбата сума не била възстановена в срока по закона, който бил до 17.12.1992г. Отказът е материализиран в Писмо от 07.06.1996г.-л.28 от първоинстанционното производство.

Предвид установеното по делото, искът по чл.55, ал.1 от ЗЗД е основателен, с оглед настъпилото без основание имуществено разместване на блага, в резултат на което ищцата се е обеднила, а ответникът се е обогатил. На осн.чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение, по отношение на изводите за основателност и доказаност на този иск до размера на 4.04 лв. и в 22.36 лв., с оглед приложението на Закона за деноминация на лева/ДВ, бр.20 от 1999г./.

В обобщение, въззивната жалба е неоснователна, поради което атакуваното първоинстанционно решение следва да се потвърди изцяло.

Предвид приложението на Закона за деноминация на лева, съдът приема, че сумите, които се претендират по двата иска са с размер до 5 000лв., поради което настоящото решение не подлежи на инстанционен контрол.

Водим от изложеното, съдът

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 99/08.10.2012г., постановено по Г.д. № 84/2012г. по описа на Кърджалийския районен съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.