Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, ……….2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV
„В“
въззивен състав, в
публично заседание на дванадесети юни през
две хиляди и осемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА
ЧОЛЕВА
ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря ДИЛЯНА ЦВЕТКОВА, като разгледа
докладваното от мл. съдия КОСТАДИНОВ
гр. дело № 1694 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх.
№ 5045417 от 27.03.2017 г. на ответниците В.Л.С. и Р.П.С. срещу Решение №
58 659 от 10.03.2017 г. на СРС, II ГО, 79 състав по гр.д. № 13 618
по описа за 2016 г. в частта, в която е признато за установено по предявените
кумулативно обективно и субективно съединени положителни установителни искове с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД вр.чл.150 от ЗЕ и
чл.86, ал.1 от ЗЗД, че ответниците В.Л.С. и Р.П.С. дължат на ищеца „Т.С.“ ЕАД в
условията на разделна отговорност всеки поотделно по ½ част от сумата от
428.63 лева, представляваща
стойността на доставена и незаплатена топлинна енергия (ТЕ) за периода от
м.11.2012 г. до м.04.2014 г. в имот – ап.42, находящ се в гр.София, ж.к. „*********с
аб.№ 321401, ведно със законната лихва от датата на подаването на заявлението
по чл.410 от ГПК – 10.08.2015 г. до окончателното й изплащане; сумата от 81.72 лева, представляваща изтекла мораторна лихва за периода върху
главницата за ТЕ за периода от 31.12.2012 г. до 31.07.2015 г., както и сумата
от 4.08 лева, представляваща
главница за услугата дялово разпределение за периода от м.11.2012 г. до
м.04.2014 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 31.08.2015 г. по гр.д. № 47616/2015 г. по описа на СРС, ГО, 79 състав.
С решението на основание чл.78, ал.1 от ГПК
ответниците В.Л.С. и Р.П.С. са осъдени да заплатят на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумите
от 324.60 лева за разноски за
исковото производство и сумата от 624.22
лева за разноски за заповедното производство, съразмерно на уважената част
на исковите претенции.
Решение № 58 659 от 10.03.2017
г. на СРС, II ГО, 79 състав по гр.д. № 13 618 по описа за 2016 г. е постановено
при участието на трето лице – помагач – „Т.С.“ ООД на страната на ищеца „Т.С.“
ЕАД.
Във въззивната жалба на ответниците В.Л.С.
и Р.П.С. са изложени съображения, че решението в
атакуваната част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон и е необосновано. Оспорва се качеството на
ответниците на потребители на топлина енергия, като се твърди, че при учредено
вещно право на ползване задължен за стойността на потребената топлинна енергия
е вещният ползвател на имота В.С., а не собственикът му. Излага се, че
ответникът С. не следва да носи отговорност за претендираните задължения за ТЕ,
тъй като той не фигурирал в нито един от представените от ищцовото дружество
писмени документи. Излага се, че на основание чл.62 от ЗЗП, ако се достави до
топлоснабденият имот ТЕ, то потребителят не дължи нейното заплащане, ако не я е
поръчал. Заявява се, че по аргумент от чл. 147а ЗЗП жалбоподателите не са обвързани от Общите
условия на „Т.С.“ ЕАД, тъй като не са ги
подписали. Навежда се оплакване, че не са ангажирани доказателства за извършван
реален отчет на уредите в имота, нито за неосигурен достъп до имота за
извършването на отчет, за да се приеме, че съществува основание за начисляване
на процесните суми; че първоинстанционният съд неправилно е кредитирал
заключението на съдебно-техническата експертиза, основаваща се на документи,
които не са представени по делото и че не са ангажирани доказателства за
въвеждане в експлоатация на абонатната станция и за годност на средството за
търговско измерване – топломер. Поддържа се, че със суми за връщане от
изравнителни сметки са били недопустимо прихванати задължения на ответника
извън исковия период. При тези съображения се инвокира искане за отмяна на
обжалваното първоинстанционно решение и за отхвърляне на исковите претенции.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК ищецът
„Т.С.“ ЕАД и трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не са депозирали отговор на
въззивната жалба на ответницитеС., съответно не се релевирали доказателствени
искания. Не претендират разноски.
В провелото се пред въззивната
инстанция на 12.06.2018 г. открито съдебно заседание ответницата С. релевира
съображения, че същата, заедно с ответника С., не притежават финансова
възможност да заплатят претендираните суми, тъй като в тяхното семейство имат
онкоболно дете, а самият ответник С. е диабетик първа група. Поради липсата на
финансови средства, ответницитеС. заявяват, че могат да живеят без отопление,
но не и че могат без ток и вода. Излагат, че с получаван доход от тях в размер
на 510.00 лева не знаят какви разходи да покриват – ток, вода, парно или да
гледат онкоболно дете. Предявява се искане за прекратяване исканията на „Т.С.“
ЕАД, за да спре тормоза ответницитеС.. В тази насока, ответницитеС. заявяват
своята молба към съда.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявени
са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД вр. чл.150 от ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Жалбата, с която е
сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима,
а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбите.
За да се произнесе по
правилността на първоинстанционното решение в обжалваните части, съдът излага следните
съображения:
За
уважаване на предявения иск по чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността на
ответниците, ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: 1). съществуването на договорни
отношения между него и ответниците за доставката на топлинна енергия, 2). обема на реално доставената в
процесния имот топлинна енергия за исковия период и 3). размерът на претендираното вземане.
На
31.08.2015 г. от СРС, II
ГО
, 79състав по ч.гр.д.№ 47616 по описа за 2015г. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, с която е разпоредено на длъжниците
В.Л.С. и Р.П.С. да
заплатят на заявителя „Т.С.“ ЕАД в условията на разделна отговорност всеки от
тях по ½ част от сумата от 432.71
лева, представляваща стойността на доставена и незаплатена топлинна енергия
(ТЕ) за периода от м.11.2012 г. до м.04.2014 г. в имот – ап.42, находящ се в
гр.София, ж.к. „*********с аб.№ 321401, ведно със законната лихва от датата на
подаването на заявлението по чл.410 от ГПК – 10.08.2015 г. до окончателното й
изплащане, с включената към тази сума
главница за услугата дялово разпределение в размер на 4.08 лева за същият
период; сумата от 82.36 лева, представляваща изтекла
мораторна лихва за периода върху главницата за ТЕ за периода от 31.12.2012 г.
до 31.07.2015 г., както и сумата от 4.08
лева, представляваща главница за услугата дялово разпределение за периода
от м.11.2012 г. до м.04.2014 г., с
включената към тази претенция сума за мораторна лихва върху главницата за
дялово разпределение в размер на 0.64 лева за същият период.
В
срока по чл.414, ал.2 от ГПК от длъжниците В.Л.С. и Р.П.С. е постъпило възражение,
че не дължат претендираните суми. След надлежни указания по чл.415 от ГПК,
ищецът „Т.С.“ ЕАД в законоустановеният срок е предявило срещу ответника В.Л.С.
и Р.П.С. положителни установителни искове по чл.422, ал.1 вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД
и чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумите, които са предмет на издадената заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК.
В
исковата молба са инвокирани твърдения, че ответницитеС. са собственици на
топлоснабденият имот и че като клиенти, респ. потребители на ТЕ дължат сумите
за доставената и ползваната ТЕ в претендираният за тях размер. Извършва се
позоваване на разпоредбата на чл.153 от ЗЕ и §1, т.2а от ДР на ЗЕ, според които
клиент на топлинна енергия е всяко физическо лице – собственик или ползвател на
имота, което използва електрическа или топлинна енергия с топлоносител за
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоподаване за
домакинството си. Релевират се доводи за приложимост в отношенията между
страните на Общите условия (ОУ), приети
с Решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“, в
сила от 13.02.2008г., действали за част от исковия период от м.11.2012 г. до
м.01.2014 г. и Общите условия (ОУ),
приети с Решение № ОУ-002/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24
часа“ и „19 минути“, в сила от 14.03.2014 г., действали за останалия исков
период от м.02.2014 г. до м.04.2014 г. Предявява се искане за уважаване в
цялост на предявените искови претенции. Претендират се разноски.
В
законоустановеният срок по чл.131 от ГПК от ответницитеС. е постъпил отговор на
исковата молба, с която е заявено оспорване на исковите претенции на ищеца „Т.С.“
ЕАД по основание и размер. Заявено е, че по делото не е представена молба –
декларация за откриване на партида за имота с аб.№ 321401. Релевират се доводи
срещу представените към исковата молба Общи условия от 2008 г., като се заявява
за тях, че не са спазени за тях изискванията за обнародване, съответно че не са
спазени договорите и специалните условия между ищеца „Т.С.“ ЕАД и фирмата за
дялово разпределение (ФДР) „Т.С.“ ООД. Сочи се, че договорът от 20.09.2002 г. с
ФДР е с изтекъл срок. Оспорва се и представеният към исковата молба протокол от
проведено Общо събрание (ОС) от 06.09.2002 г., доколкото за същият липсвали
данни за присъстващите на събранието лица и за притежаваните от тях идеални
части от общите части на сградата. Съответно, на основание чл.193 от ГПК се
оспорва истинността на протокола от ОС от 06.09.2002 г. и договора с ФДР от
20.09.2002 г. Счита се за логично,
исковите претенции да се предявят към действителния потребител за доставяната
до имота ТЕ. Заявява се, че характера на претендираните от ищцовото дружество
суми за ТЕ е периодичен, че плащанията се основават на прогнозни претенции, и
че реалното плащане на сумите за ТЕ е обвързано от извършен реален отчет. Счита
се от ответниците, че такъв реален отчет на доставяната ТЕ липсвал. От друга
страна се релевира доводи, че „Т.С.“ ЕАД не е ангажирала доказателства за
изправността на уредите за реалното отчитане на ТЕ. Заявява се, че приспадане и
добавяне на суми от изравнителни сметки към други фактури следвало да се
извършва само с изричното съгласие на потребителя на ТЕ. По изложените
съображения, се предявява искане към първоинстанционният съд за отхвърляне на
исковите претенции като неоснователни и недоказани.
Не
се спори от страните, че топлоснабденият имот, относно който са предявени
настоящите искови претенции на ищеца „Т.С.“ ЕАД за установяване на дължимостта
на претендираните суми за доставената ТЕ е ап.42, находящ се в гр.София, ж.к. „*********с
аб.№ 321401.
От
приложеният към исковата молба писмен договор от 22.12.1998 г., който е останал неоспорен в хода на първоинстанционното
производство, е видно, че Столична Община е продала на ответниците В.Л.С. и Р.П.С.
по реда на Закона за общинската собственост и чл.18 от ЗС (в редакцията,
действала съгласно изм. на ДВ бр. 33/1996 г.), според който „Прехвърляне
правото на собственост или учредяване друго вещно право върху недвижим имот,
който е държавна или общинска собственост, се извършва писмено. Нотариална форма не е необходима.“,
собствеността върху горният топлоснабден имот.
Представеният
писмен договор от 22.12.1998 г. е двустранно подписан от законния представител
на продавача Столична Община, район Подуяне и купувачите на имота - ответниците
В.Л.С. и Р.П.С.. В този договор липсват отбелязвания и заложени клаузи за
евентуално учредено в полза на единия купувачите – В.Л.С., на вещно право на
ползване, в какъвто смисъл са инвокираните възражения във въззивната жалба.
Предвид
неоспорването на въпросният договор с отговора на исковата молба от ответницитеС.,
съдът приема за установено, че е доказана първата предпоставка на спорното
материално право – наличие на облигационни отношения за доставка на ТЕ с ищеца
„Т.С.“ ЕАД и ответниците В.Л.С. и Р.П.С..
При това положение, настоящият въззивен състав
приема на база събраните по делото доказателства е, че ответницитеС. се явяват
да са собственици на процесният топлоснабден имот, поради което в рамките
на очертаният
от ищеца „Т.С.“ ЕАД исков период от месец 11.2012 г. до месец 04.2014г. същите
се намират в облигационни отношения по доставка на ТЕ с ищцовото дружество на основание на чл.153, ал.1 от ЗЕ. Според
тази разпоредба, в редакцията, действаща за исковия период, всички
собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия (респ.
потребители на топлинна енергия съгласно предишната редакция на закона). Разпоредбата
императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено
притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на
ползване.
Настоящият съдебен
състав приема, че нормата на чл.150, ал.1 от ЗЕ регламентира продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители (клиенти) на
топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносното предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона – чл.150
от ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител,
включително и относно приемането на Общите условия.
По отношение на обема на доставената в
процесния имот топлинна енергия за исковия период, съдът приема следното:
От приложената по делото съдебно –
техническа експертиза, която въззивната инстанция кредитира като обоснована, и
която от друга страна е приета от първоинстанционният съд без възражения от
страните в провелото се на 16.02.2017г. открито съдебно заседание, се
установява, че за исковия период от 01.11.2012 г. до 30.04.2014 г. в
топлоснабденият имот е доставяна само ТЕ
за сградна инсталация. СТЕ е установила, че суми за ТЕ за отопление до имота не
са били начисляване, поради демонтирането на отоплителните тела, както и че суми
за БВГ също не са били начислявани, поради липсата на предоставяне на такава
услуга. Според експертизата дяловото разпределение през процесният период във
връзка с доставената ТЕ до топлоснабденият имот е извършвано от фирма „Т.С.“
ООД. Вещото лице е установило, че сумите за начисляваната ТЕ за сградна
инсталация от страна на топлопреносното предприятие са изчислени на основание
чл.143, ал.1 от ЗЕ от 2006 г. (ДВ, бр.74 от 2006 г., в сила от 08.09.2006 г. и
по методиката за дялово разпределение на ТЕ в СЕС – т.6.1.1. от Наредба №
16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването. Вещото лице в СТЕ е съобразило
представените от фирмата за дялово разпределение реални отчети за имота и
изравнителни сметки относно количествените и ценовите стойности на начисленията
за доставяната ТЕ в съответствие с изискванията на Наредба № 16-334 за
топлоснабдяването. СТЕ е посочила, че доставяната до имота на ответницитеС.
топлинна енергия за сградна инсталация за исковия период е разпределяна в
съответствие с нормативните разпоредби и закони в тази област – ЗЕ, Наредба №
16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването и ОУ за продажба на ТЕ от „Т.С.“
ЕАД на потребители за битови нужди за 2008 г. и 2014 г.
В този смисъл, настоящата съдебна
инстанция, приема, че предявената искова претенция по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл.150 от ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД е доказана по основание.
По размера на исковата претенции за
главницата за ТЕ:
Въззивният съд приема, че СТЕ е
установила и стойността на доставяната в имота на ответницитеС. топлинна
енергия за сградна инсталация за исковия период на база издадените от ищеца
фактури за сумата от 422.73 лева, които са на прогнозна стойност, и резултата
от изравнителните сметки на фирмата за дялово разпределение, който касае сума
за доплащане в размер на 5.92 лева или общо дължината сума за ТЕ възлиза при
реален отчет в размер на 428.65 лева. Съдът кредитира СТЕ като обоснована и
неоспорена от страните в провелото се открито заседание от 16.02.2017 г., като приема, че е дължима сумата, отчетена
от фирмата за дялово разпределение в размер на 428.65 лева, а не тази по
издадените фактури, която е с прогнозна стойност.
Настоящата инстанция кредитира и
приетата по делото ССчЕ в частта, в която в счетоводството на ищеца „Т.С.“ ЕАД
не са постъпвали плащания от ответницитеС. за погасяване на сумите, предмет на
предявените претенции.
Първоинстанционният съд като се е
съобразил със заключението на СТЕ, че е дължима сума в размер на 428.65 лева за исковия период от м.11.2012
г. до м.04.2014 г., в съответствие с материалният закон и събраните
доказателства обжалваното първоинстанционно решение в тази му част се явява
правилно и законосъобразно.
При това положение, съдът приема, че ответницитеС.
се явяват задължени за сумата от 428.65
лева на основание кредитираната СТЕ и представляваща главница за доставена
и незаплатена ТЕ за сградна инсталация за периода от месец 11.2012г. до месец
04.2014 г.
Като законна последица и с оглед
диспозитивното начало, въззивният съд приема за дължима и претендираната от „Т.С.“
ЕАД законната лихва върху уважения размер на исковата претенция за главницата
за ТЕ от 428.65 лева, считано от 10.08.2016
г. до окончателното й изплащане, за което е била издадена заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК по гр.д. № 47616/2015 г. по описа на СРС, ГО, 79 състав.
По изложените съображения, въззивната
инстанция намира въззивната жалба на ответницитеС. за неоснователна в частта на
обжалваното първоинстанционно решение относно приетата за дължима главница за
ТЕ за сградна инсталация в размер на 428.65 лева за периода от м.112012 г. до
м.04.2014 г. и като такава следва да се остави без уважение в тази й част.
По исковата
претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД –
мораторната лихва върху главницата за ТЕ:
Основателността на
претенцията за главницата за ТЕ обуславя основателността и на иска за
акцесорното вземане за мораторна лихва, дължима за времето на забавата.
Настоящият съдебен състав съобразява, че претенцията за главницата за ТЕ е от 01.11.2012 г. до 30.04.2014 г. и
че същата в крайния си времеви момент включва вземания за ТЕ от месеците от 02.2014 г. до м.04.2014 г. За този
исков период на главницата за ТЕ, а именно от 01.02.2014 г. до 30.04.2014 г. са
приложими Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г. Настоящият съдебен състав, обаче, намира, че
тези ОУ са нищожни в частта на клаузите
на чл. 33, ал.1 и ал.2. С посочените клаузи от ОУ е регламентиран падежът за
изпълнение на задължението за плащане на стойността на ТЕ. Съдът намира, че
клаузите на чл. 33, ал.1 и чл. 33, ал.2 от ОУ от 2014 г. са нищожни, на
основание чл. 146, ал.1,предл.1 от Закона за
защита на потребителите, като
неравноправни - противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от
нормата на чл. 143, ал.1
от ЗЗП и водещи до значително
неравновесие на правата и задълженията на ищеца – търговец и тези на
потребителите /купувачи/ - в случая ответницата Д.. С клаузата на чл. 33, ал.1
от ОУ от 2014 г. е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за ТЕ,
определени по прогнозен дял /по чл. 32, ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. А с клаузата на чл. 33, ал.2 от ОУ е установен
падеж за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане,
след изготвянето на изравнителните сметки /по чл. 32, ал.2 от ОУ/ - отново в 30
дн.срок след публикуването на интернет страницата на продавача "Т.С."
ЕАД. Настоящият съдебен състав приема, че така обвързаното настъпване на падежа
на задължението за плащане, с притежаването на специално техническо средство от
страна на потребителя (компютър или смартфон), което да му дава възможност за
достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи
допълнително и самата възможността за достъп до интернет, го поставя в
значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Съдът приема,
че потребителят не може да бъде задължен да направи значителни по размер
икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и
отделно от тях – да направи и допълнителни парични вложения, които да му
гарантират достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по
процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. Ето защо,
настоящият съдебен състав приема, че клаузите на чл. 33, ал.1 и ал.2 от ОУ от
2014 г. противоречат на императивната норма на чл. 143, ал.1 от Закона за защита на
потребителите и като последица
от това, на основание чл. 146, ал.1, предл.1 от ЗЗП – са нищожни.
С оглед изложените
мотиви съдът приема, че част от вземанията на ищеца за дължимата стойност на ТЕ
за (главницата) за исковия период 01.11.2012 г. до 30.04.2014 г., а именно за
месеците от 02.2014 г. до м.04.2014 г.,
считано от 12.03. 2014 г. попадат в приложното поле на ОУ от 2014 г. /в сила от
12.03.2014 г./, при което ответницитеС. не следва да се считат за изпаднали в
забава за времето на претенцията за главницата за ТЕ от месеците от 02.2014 г. до м.04.2014 г., считано
от 31.03.2014 г., тъй като липсва
договорен падеж, както и покана за плащане от страна на ищеца, съгласно
изискването на чл. 84, ал.2 от ЗЗД.
За останалата част от исковата
претенция на главницата за ТЕ за периода от 01.11.2011 г. до 31.01.2014 г.
размерът на претендираната мораторна лихва следва да се определи съгласно Общите
условия за продажба на ТЕ от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди,
одобрени с Решение № ОУ-002/07.01.2008 г., според които доставената топлинна
енергия следва да бъде остойностявана от ищеца „Т.С.“ ЕАД всеки месец, като
сумите за топлинна енергия е дължима от купувача в 30-дневен срок след изтичане
на периода, за който се отнасят, т.е. задължението за заплащане на стойността
на топлинната енергия е възникнало като срочно. Разпоредбата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД гласи, че когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът
изпада в забава след изтичането му (не е нужно отправянето на покана). Видно от
посоченото, ответницитеС. в случая следва да се считат за изпадналт в забава за
претенцията на първо число на втория месец, следващ отчетния период, за който
се дължи месечната стойност на доставената топлинна енергия.
Настоящият съдебен
състав приема, че дължимата главница за
ТЕ за периода 01.11.2012 г. – 31.01.2014 г. (или за
петнадесет месеца) и съгласно стойностите в СТЕ, възлиза в размер на 357.81
лева. Съдът, използвайки прости аритметични изследвания чрез системата ЕПИ
– калкулатор и на основание чл.162 от ГПК определи размера на претенцията за
мораторна лихва за очертаният исков период от 31.12.2012 г. до 31.07.2015 г. за
сумата от 93.93 лева.
При отчитане на
приетият от първоинстанционният съд за дължим размер на претенцията за
мораторна лихва за този исков период за
сумата от 81.72 лева и в съответствие с диспозитивното начало с оглед
заявеният й размер с исковата молба на ищеца „Т.С.“ ЕАД, съдът приема, че първоинстанционното
решение в тази му обжалвана част следва да потвърди по резултат като правилно и
законосъобразно, но не по изложените в него мотиви.
В този смисъл
въззивната жалба на ответницитеС. се явява неоснователна и недоказана в частта
на обжалваното първоинстанционно решение за приетата дължимост на претенцията
за мораторна лихва в размер на 81.72 лева за периода от 31.12.2012 г. до
31.07.2015 г., поради което същата следва да бъде оставена без уважение, а
атакуваното първоинстанционно решение в тази му част – да се потвърди като
правилно и законосъобразно.
По исковата претенция с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.153 от ЗЕ или за претендираната главница за
услугата дялово разпределение:
Въззивната
инстанция намира за неоснователна въззивната жалба на ответницитеС. и в частта
на инвокираната недължимост на сумата, представляваща цена на услугата дялово
разпределение. Претенцията е заявена своевременно от ищеца „Т.С.“ ЕАД и част е
от предмета на спора. Касае се за вземане на ищцовото дружество в качеството на
продавач на топлинна енергия, което първоинстанционният съд е разгледал, като е
изложил съответните фактически и правни мотиви във връзка със същото.
По силата на чл. 22 от Общите условия на ищеца „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. и 2014
г. дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от
продавача по реда на чл. 61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез
възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на
продавача стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания
от тях търговец. Съгласно чл. 61, ал.1 (Изм. – ДВ, бр. 94 от 2013 г., в сила от 1.06.2014 г. -
изм., бр. 99 от 2013 г., в сила от 15.11.2013 г.) от Наредба № 16-ЗЗ4
от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (в
ред. до изм. с ДВ бр.94/2013 г., в сила от 01.06.2014 г.) дяловото
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда – етажна
собственост, се извършва възмездно от топлопреносното предприятие или от
доставчика на топлинна енергия - самостоятелно, или чрез възлагане на лице,
вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от потребителите
или от асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване
изискванията на тази наредба и приложението към нея. Съгласно чл. 36 от Общите
условия на ищеца от 2008 г. и 2014 г. клиентите заплащат цена на услугата
дялово разпределение /извършвана от избран от клиентите търговец – ОУ 2014 г./,
като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена
на отчитане уредите за дялово разпределение. В клаузата на чл. 36, ал.2 от
Общите условия 2008 г. е предвидено, че редът и начинът на заплащане на
услугата "дялово разпределение" се определя от продавача и се обявява
по подходящ начин на купувача, а в тази на чл. 36, ал.2 от Общите условия 2014
г. – че редът и начинът на заплащане на услугата се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение, и се
обявява по подходящ начин на клиентите. С общите условия, одобрени от ДКЕВР, се
урежда съдържанието на договора за продажба на топлинна енергия между страните,
който на основание чл. 20а ЗЗД има
сила на закон за последните.
Предвид горните обстоятелства ищецът се
легитимира като субект, който е активно материално-правно легитимиран да получи
цената на извършваната услуга дялово разпределение, като предвид данните от
изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, останала неоспорена в процеса, за
процесния период плащане на същата не е налице извършвано. За да се произнесе
по въпроса относно размера на това вземане за времето от м.11.2012 г. –
м.04.2014 г., настоящата инстанция съобрази изслушаната ССЕ, съгласно която дължимата
и начислената стойност за дялово разпределение е в размер на 4.08 лева. В този размер е приел, че е дължима тази
претенция и първоинстанционният съд.
В този смисъл въззивната жалба на
ответницитеС. се явява неоснователна и недоказана и в частта на обжалвоното
първоинстанционно решение за приетата дължимост на претенцията за услугата
дялово разпределение в размер на 4.08 лева за периода м.11.2012 г.–
м.04.2014 г. , поради което същата следва да бъде оставена без уважение, а
атакуваното първоинстанционно решение в тази му част – да се потвърди като
правилно и законосъобразно
По възраженията
на ответниците В.Л.С. и Р.П.С. от въззивната им жалба:
Неоснователно е оплакването на
жалбоподателите, че е налице нарушение на чл. 147а ЗЗП. Действително нормата на чл. 147а ЗЗП, на която жалбоподателите
основават възражението си, че не са обвързани от Общите условия на „Т.С.“ ЕАД,
тъй като не са ги подписали, е императивна, но същата е в сила от 25.07.2014 г.
– след възникване на облигационното правоотношение между главните страни в
процеса. Разпоредба е материалноправна и като такава няма обратно действие,
поради което е неприложима към настоящия казус, касаещ правоотношение, възникнало
преди посочения момент и обвързващо страните в предходен период: от м.11.2012
г. – до м.04.2014 г. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че дори
цитираната норма да беше в сила и през исковия период, възражението на
жалбоподателите също би било неоснователно, тъй като нормата на чл. 147а ЗЗП е обща и приложението й
се изключва от специалното правило на чл. 150 ЗЕ, касаещ потребителите на
топлинна енергия. За това не е необходимо изричното съгласие на последните за
приемане на общите условия, а е достатъчно те да не са възразили срещу общите
условия на топлопреносното предприятие.
Не могат да бъдат споделени и доводите, че
липсва валидно облигационно отношение между жалбоподателите и ищеца, тъй като
не се установява те да са поискали откриване на партида за имота на тяхно име.
С оглед действащата нормативна уредба във връзка с топло-набдяването, за
възникването на облигационно отношение между доставчика на топлинна енергия и
вещния ползвател на топлоснабден имот в качеството му на потребител на топлинна
енергия не е необходимо подаване на молба-декларация за откриване на партида от
страна на последния.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната
енергия в сграда – етажна собственост, се осъществява по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в нормите на чл. 139 – чл. 148 ЗЕ и в Наредба № 16-ЗЗ4/06.04.2007
г. за топлоснабдяването /обн. в ДВ бр.34/24.04.2007 г. с посл. изм. и доп./.
Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост по силата на чл.
142, ал.2 ЗE се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление
на имотите, а нормата на чл. 145, ал.1 от същия закон предвижда,
че топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна собственост,
при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя
въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл. 155, ал.1, т.2 ЗЕ потребителите/клиентите
на топлинна енергия в сгради – етажна собственост заплащат консумираната
топлинна енергия на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за
сградата, и една изравнителна вноска, като според чл. 155, ал.3 ЗЕ правилата за
определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително
консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител/клиент се
определят с наредбата по чл. 125, ал.3 ЗЕ. За процесния период в
съответствие с тази законова уредба и установеното в Общите условия сумите за
топлинна енергия относно имота, ползван от ответниците са начислявани помесечно
от „Т.С.“ ЕАД по прогнозни вноски, за които са издавани фактури, като след края
на отоплителния период са изготвени изравнителни сметки от дружеството,
извършващо дялово разпределение на база документите за индивидуален отчет в
процесния апартамент и отчета на общия топломер, като от последните и
заключението на приетата съдебно-техническата експертиза, което съдът кредитира
като обективно, обосновано и компетентно изготвено, настоящата инстанция
приема, че по делото е установена стойността на действително потребената
топлинна енергия за процесния имот в исковия период.
Неоснователно е оплакването
на жалбоподателите, че не са ангажирани доказателства за извършван реален отчет
на уредите в имота, за да се приеме, че съществува основание за начисляване на
процесните суми. По делото, приетата без възражения от страните СТЕ се основава
на самостоятелно и независимо изследване от вещото лице на представените му от
фирмата за дялово разпределение изравнителни сметки и главен отчет на уредите
за дялово разпределение. В тази насока, вещото лице по СТЕ на базата тези
документи е отчело – л.63 от делото, разликите между старите и новите показания
на индивидуалните уреди за разпределение, монтирани в апартамента.
Във връзка с дължимата се стойност на
топлинната енергия за сградна инсталация следва да се посочи, че на настоящия
съдебен състав е служебно известно решение № 4 777/13. 04.2018 г. по адм. дело
№ 1372/2016 г. на ВАС – невлязло в сила, с оглед на това, че е предмет на
последващ инстанционен контрол пред 5-членен състав на ВАС, с което е отменена
формулата по т.6.1.1 от методиката за дялово разпределение, установена с
Наредба № 16-344/2007 г., касаеща единствено топлинната енергия отдадена за
сградна инсталация. Дори този съдебен акт да бъде потвърден, то съдебното
решение за отмяна на ВАС ще има действие само за в бъдеще – от момента на
влизането му в сила, съгласно нормата на чл. 195, ал.1 АПК, и не би рефлектирало
върху приложимите правни норми за дадения случай.
Ответниците не твърдят и не установяват да
са се възползвали от предвиденото рекламационно производство и да са оспорили
изготвените от третото лице-помагач изравнителни сметки в установените срокове
съгласно чл. 33, ал.3 от Общите условия от 2008 г. и чл. 33, ал.3 от Общите
условия от 2014 г., имащи силата на закон за страните – в 45-дневен срок след
периода, за който се отнасят, нито в срока за рекламации за отчет на уредите и разпределението
по чл. 73, ал.6 от Наредбата за топлоснабдяването,
поради което съдебният състав намира, че разпределението е извършено по
описания и отразен от експерта в съдебно-техническата експертиза начин в
съответствие с нормативната уредба.
Неоснователни са доводите, че в дадения
казус е нарушена забраната по чл. 62 ЗЗП. Съгласно задължителните
разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 2/2016 от 25.05.2017 г. по тълк.
дело № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи при доставяне на
топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата
на чл. 62 във връзка с §1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите.
Възражението, че протоколът от проведеното
общо събрание на етажната собственост не е нотариално заверен, е неоснователно.
Изискване за нотариална заверка на протокола не се съдържа нито в ЗЕ, нито
в Наредба № 16-ЗЗ4 от 6.04.2007г. за топлоснабдяването,
нито в представените по делото общи условия на ищцовото дружество. Единствено
в чл. 54, ал.2, т.3 от Наредбата за топлоснабдяването /отм.
ДВ бр.34/19.04.2005 г./ като приложение към договора между топлопреносното
предприятие или търговеца по чл. 49 и потребителите в сграда - етажна
собственост, за извършване на дялово разпределение на потребеното количество
топлинна енергия, е посочен нотариално заверен протокол от общото събрание на
етажната собственост за избор на търговец. Посочената наредба е изгубила
действието си и не намира приложение в случая.
Неоснователно е и оплакването на
жалбоподателите, че суми за възстановяване от изравнителни сметки са били
отнасяни от ищеца за погасяване на стари задължения извън исковия период, тъй
като от изследваните от вещото лице по СТЕ изравнителни сметки и главен отчет
се установи, че са налице суми за доплащане, а не за възстановяване, което се
потвърждава от заключенията на СТЕ и ССЕ по делото, като последната изрично е
констатирала – л.77 от делото, че суми от изравнителни сметки не са отнасяни за
погасяване или прихващане на стари задължения.
В заключение, въззивната инстанция намира за неоснователни
възраженията на ответницитеС., че не притежават финансова възможност да
заплатят претендираните суми, поради затруднения от материален характер, поради
което не следвало въобще да носят отговорност за приетите за дължими суми. В
тази насока е разпоредбата на чл.81, ал.2 от Закона за задълженията и договорите,
според която „Обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични
средства за изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност“.
Въззивният съд счита, дори и след постановяване на настоящото решение, че няма
пречка, ответницитеС. да се обърнат към ищеца „Т.С.“ ЕАД с искане за сключване
на извънсъдебно споразумение за отсрочване или разсрочване на задълженията за
ТЕ и присъдените в производството разноски. От друга страна, на основание
чл.241 от ГПК ответницитеС. разполагат и с правната възможност да се обърнат
към компетентният първоинстанционен съд и да поискат от него отсрочване или
разсрочване на задълженията за ТЕ и присъдените в производството разноски, в
случай че те не постигнат доброволно споразумение за това с ищеца „Т.С.“ ЕАД.
За въззивната инстанция не съществуват законови основания и юридическа
обосновка на база изложените в откритото съдебно заседание пред СГС възражения
за невъзможност за изпълнение на претенциите за ТЕ, които от друга страна са
житейски оправдателни, същата да ги освободи от отговорност или да извърши
отсрочване или разсрочване на присъдените спрямо ответницитеС. суми за ТЕ и
разноски, тъй като последното е изключително правомощие на първоинстанционният
съд.
По изложените съображения, въззивната жалба на ответницитеС.
се явява неоснователна и недоказана, и като такава следва да се остави без
уважение, а първоинстанционно решение в обжалваните му части – да се потвърди
като правилно и законосъобразно.
По разноските:
Предвид изхода на спора
пред първата инстанция, отговорността за разноските между страните е правилно
разпределена между страните от първоинстанционният съд, който е съобразил и
постановките на т. 12 от ТР № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което съдът,
който разглежда иска, предявен по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да
се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските както в исковото, така и в заповедното производство.
Пред въззивната
инстанция разноски за ответницитеС. не се следват и такива не им се присъждат,
предвид неоснователността на въззивната им жалба. От страна на ищеца „Т.С.“ ЕАД
разноски не са претендирани, съответно не е подаван отговор на въззивната жалба
и не е извършвано процесуално представителство.
На основание
чл.280, ал.3 от ГПК решението на въззивният съд е окончателно и не подлежи на
обжалване, тъй като е търговски спор.
Водим
от изложеното СГС,
РЕШИ
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 58 659 от 10.03.2017 г. на СРС, II ГО, 79 състав по гр.д. № 13 618
по описа за 2016 г. в частта, в която
е признато за установено по предявените кумулативно обективно и субективно
съединени положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД вр.чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че В.Л.С. с ЕГН: ********** и Р.П.С. с ЕГН: ********** дължат
на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление *** в
условията на разделна отговорност всеки поотделно по ½ част от сумата от
428.63 лева, представляваща
стойността на доставена и незаплатена топлинна енергия (ТЕ) за периода от
м.11.2012 г. до м.04.2014 г. в имот – ап.42, находящ се в гр.София, ж.к. „*********с
аб.№ 321401, ведно със законната лихва от датата на подаването на заявлението
по чл.410 от ГПК – 10.08.2015 г. до окончателното й изплащане; сумата от 81.72 лева, представляваща изтекла мораторна лихва за периода върху
главницата за ТЕ за периода от 31.12.2012 г. до 31.07.2015 г., както и сумата
от 4.08 лева, представляваща
главница за услугата дялово разпределение за периода от м.11.2012 г. до
м.04.2014 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 31.08.2015 г. по гр.д. № 47616/2015 г. по описа на СРС, ГО, 79 състав.
В останалата част първоинстанционното
решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението е постановено при участието
на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД – „Т.С.“ ЕООД.
Решението
е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2.