РЕШЕНИЕ
Гр.София, 28.04.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,
ІІ-В въззивен
състав в публично съдебно
заседание на двадесет и четвърти март през
две хиляди двадесет и първа година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
Като изслуша докладваното от съдия МАРКОВА в гр.д.№ 5210 по описа за 2020 г. и за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
следв. ГПК.
С решение №30817 по гр.д. № 12711/2018 г. на СРС,
25 състав, по иска, предявен от И.В.М. с правно основание чл.61 ЗЗД е
осъдено „Б.“ ООД да заплати на ищеца сума в размер на 2 460лв.,
представляващи заплатени задължения от ищеца към „ОББ“ АД през 2016г.,
ведно със законната лихва от 01.02.2018г., както и лихва за забава в размер на
333,46 лв. за период от извършване на всяко плащане до 01.02.2018г.; сума в
размер на 6835лв., представляващи заплатени задължения от ищеца към „УниКредит Булбанк“ АД през 2016г., ведно
със законната лихва от 01.02.2018г., както и лихва за забава в размер на
877,74лева за период от извършване на всяко плащане до 01.02.2018г.; сума в
размер на 6301,60лева, представляващи заплатени задължения от ищеца към
Национална агенция за приходите, ведно със законната лихва от 01.02.2018г.,
както и лихва за забава в размер на 9,74 лева за период от извършване на всяко
плащане до 01.02.2018г., като отхвърля предявените искове с правно основание
чл.61 ЗЗД в останалата част до пълните предявени размери, както следва: за
сумата над 2 460 лв., представляващи заплатени от ищеца към „ОББ“ АД,
задължения на ответника до пълния
предявен размер от 8200,00 лева и за сумата над 6835лв., представляващи
заплатени от ищеца към „УниКредит
Булбанк“ АД задължения на ответника до
пълния предявен размер от 15 827,00 лева; отхвърля претенцията с правно
основание чл.86, ал.1 ЗЗД за присъждане на законна лихва за забава върху сумите
дължими на основание чл.61 ЗЗД над присъдените размери до пълните предявени
такива с исковата молба – над 333,46лв. до
пълния предявен размер от 719,72 лева и над 877,74лв. до пълния предявен
размер от 1530,71 лева; по иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД осъжда
ответното дружество да заплати на ищеца сумата в размер на 5 740лв., заплатена
на основание договор за паричен заем от 02.01.2017 г. през 2017 г. в полза на ОББ АД за покриване на задължения
на „Б.“ ООД и по сметка в „УниКредит Булбанк“ АД - 8992лв. заплатени през
2017г. за покриване на задължения на „Б.“ ООД; в тежест на ответника са
възложени разноските по делото.
По така постановеното решение е постъпила въззивна
жалба, подадена от „Б.“ ООД, ответник пред СРС.
Излагат се доводи за неправилност на така
поставеното решение, както и за неговата недопустимост, тъй като съдът бил
приел недопустимо направено изменение на основанието на така предявения иск.
Разпоредбата на чл.214, ал.1 ГПК допускала изменение на вече предявен иск, а не
последващо обективно съединяване на искове чрез въвеждане на нов иск. Двата
иска били разгледани вместо като евентуални като кумулативно съединени. В
исковата молба не било въведено твърдение за дължимите суми от дружеството за
част от претенцията на основание договор за заем. Увеличението на иска също
недопустимо било прието. Счита, че за платените суми в течение на
производството следва да се води друго съдебно производство. Твърди се
ненадлежно връчване на съдебните книжа във връзка с исковата молба поради което
било нарушено правото му на отговор по исковата молба. Счита, че съдът следвало да спре
производството по делото до приключване на гр.д.№ 4478 по описа за 2017 г. на
СГС, образувано по втори частичен иск срещу И.М. и Л.М., където били
представени същите доказателства за плащане и направено от дружеството
възражение за прихващане; изслушана била и съдебно-счетоводна експертиза. СРС
не съобразил довода на въззивника, че мотивите на решението по гр.д.№ 9125 по
описа за 2014 г. имат доказателствена сила за страните и по-конкретно тези във
връзка с изслушаните съдебно-счетоводна и СПЕ. СРС не обсъдил доводите на
въззивника направени в писмените бележки. Неоснователен били извода на СРС, че
за признаване на счетоводни документи за неистински е необходимо наличие на акт
за начет. Необосновани били и мотивите на СРС във връзка с направените
прихващания. Такова било направено с молбата от 31.01.2019 г. Към тази молба
било представено и определение на СГС по гр.д.№ 4478 по описа за 2017 г. и
молба на дружеството-въззивник от 05.02.2018 г. по същото дело, с което било
направено изявление за прихващане на сумата 97 632 лв., платени от И.М. и Л.М.
през 2017 г. за погасяване на задълженията на дружеството по банкови кредити.
Делото в СГС било образувано по втори частичен иск за нанесени щети на
дружеството. По силата на съдебната практика съдът по втория частичен иск
следвало да разгледа отново всички доказателства за щетата. Първият частичен
иск бил по гр.д.№ 9125 по описа за 2014 г. и сумите по него били отнесени като
задължение на И.М. по сметка 442, и което задължение било ликвидно и годно за
прихващане. Неправилно СРС бил тълкувал нормата на чл.5, изречение второ от
договора за паричен заем от 02.01.2017 г. във връзка с правото на прихващане.
Неправилни били изводите на СРС досежно съдържанието на нот.покана. В същата
били посочени конкретните размери и основания на насрещните вземания. Като
вземания на дружеството били посочени всички задължения на ищеца по сметка 442
„Задължения по липси и начети“, вкл. тези отнесени там на основание решението и
мотивите по гр.д.№ 9125 по описа за 2014 г. на СРС, които били ликвидни и
изискуеми и покривали изцяло вземанията на ищеца.
Иска се решението да бъде отменено и вместо това
постановено друго, с което претенциите да бъдат отхвърлени изцяло. Искане за
присъждане на разноски не е направено.
По въззивната жалба е постъпил отговор от
ищеца пред СРС- И.В.М., в който се излага становище за
неоснователност на въззивната жалба и за допустимост и правилност на така
постановеното решение, като счита, че не са допуснати сочените от въззвника
нарушения на процесуалния и материалния закон. В първото по делото публично съдебно заседание
бил представен от страна на ответника договор за заем от 02.01.2017 г. по
силата на който И. В. М. и Л.Т.М.предоставили на ответника в заем сума в размер
на 97 632 лв., които следвало да бъдат заплатени в периода 02.02.2017 г. –
31.08.2017 г. Съгласно чл.2 от този договор заемателите се задължили да
предоставят на заемателя /текста дословно по отговора/ уговорената сума чрез
банкови преводи по разплащателните сметки на дружеството в „Уникредит Булбанк“
АД и „ОББ“ АД. Именно при зачитана на така представеното доказателство-договор
за заем, било предприето частично изменение на основанието на предявените искови
претенции при условията на евентуалност по реда на чл.214 ГПК, т.е. налице било
частично изменение на предявения евентуален иск по чл.59 ЗЗД и такъв по чл.240 ЗЗД. Така главните искови претенции били заявени по реда на чл.61 ЗЗД,
съединени при условията на евентуалност с претенции по чл.59 ЗЗД и съединени
при условията на евентуалност с претенции по чл.240 ЗЗД. Исковите претенции
били заявени при условията на кумулативност с иск по чл.86 ЗЗД за заплащане на
лихви върху претендираните суми за главница. В случая не било допуснато
нарушение на чл.214 ГПК, защото исканото изменение било във връзка с
представения от ответника договор за заем. Уточнява, че в случая била изменена
частично евентуалната искова претенция по чл.59 ЗЗД с такава по чл.240 ЗЗД.
Това било допустимо при търговски спорове като се позовава на приетото в
решение № 135 от 10.11.2017 г. по гр.д.№ 60393 по описа за 2016 г. на ВКС, ГК,
Първо ГО. Касаело се до изменение на основанието на предявената искова
претенция чрез въвеждане на ново основание при условията на евентуалност, а не
изменение на иска по основание и размер. В основаната на всички претенции било
едно и също обстоятелство, а именно заплатените от ищеца И.М. задължения на
ответника към трети лица. Твърди, че във връзка с това изменение била дадена
възможност на ответника и той бил предявил възражение за прихващане, което
навеждало на извод, че правата и законните интереси на ответника били защитени.
Сочи, че в първото по делото публично заседание ответникът не оспорил
направените от ищеца плащания към трети лица, но посочил, че задълженията на
ищеца за липси и начети към дружеството надвишават многократно сумите, които
той е изплатил за сметка на дружеството. След като от ответника не било
направено своевременно възражение по направеното изменение, това означавало, че
той се е съгласил със същото. Такова възражение от ответника не било направено
и срещу допуснатото увеличение на иска. В случая сумите заплатени към НАП били
посочени само по размер, не и по период. Затова не било допуснато нарушение на
чл.214 ГПК. Не били допуснати процесуални нарушения, тъй като Л.М. иА.Б. можели
да представляват заедно и поотделно ответното дружество. Съдебните книжа били
изпращани на адреса по седалище на дружеството, който в течение на
производството не бил променян. Тъй като изключването като управител и
съдружник на Л.М. било признато за незаконосъобразно с влязло в сила съдебно
решение по т.д.№ 2955 по описа за 2017 г. на СГС, потвърдено от САС, то в деня
на връчването на книжата по настоящето дело на М., същата била надлежен
представител на дружеството-ответник. Счита, че ответника не може да черпи
права от собственото си бездействие и неправомерно поведение. В хода на
производството дружеството било представлявано отА.Б., който направил всички
възможни процесуални действия по защита на дружеството. Счита, че не били
налице предпоставките на чл.229, ал.1,т.4 ГПК за спиране на производството по
делото, тъй като не били представени доказателства за наличие на преюдициалност
по отношение на разглеждания спор по гр.д.№ 4478 по описа за 2017 г. на СГС.
Спиране заради заключение на СЧЕ не попадало сред предпоставките на чл.229,
ал.1,т.4 ГПК. По отношение на довода, че следва да се зачетат като задължителни
мотивите на решението по гр.д.№ 9125 по описа за 2014 г. на СГС се позовава на
т.3 от ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк.д.№ 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС,
постановено във връзка със СПН при частично предявен иск. Освен това по делото
/пред СРС/ били ангажирани доказателства, че сумите, за които бил издаден
изпълнителен лист по гр.д.№ 9125 по описа за 2014 г. били цедирани чрез
договаряне сам със себе си от „Б.“ ООД наА.Б.. По делото не били представени
доказателства въз основа на които да се направи обоснован извод за това дали
съществуват в действителност вземания на ответника по отношение на ищеца. Това
се установявало от заявеното при изслушването му от вещото лице по ССчЕ.
Правилно СРС бил приел, че е нарушен принципа на документалната обоснованост.
Освен това ищецът не бил служител при ответника от 2016 г., а процесните
начисления били направени на 29.09.2017 г. по нареждане на управителяА.Б..
Установило се от заявеното от вещото лице, че първични счетоводни документи не
са съставени за оправдаване съществуването на твърдените вземания. Правилно СРС
бил приел, че прихващане в случая не може да бъде направено, тъй като
волеизявлението за същото било несвоевременно след изтичане на срока по чл.131 ГПК. Възражението за прихващане направено след допуснатото изменение на
исковите претенции било разгледано от СРС и оставено без уважение, тъй като не
можело да се установи с категоричност съществуването на вземането на ответника
спрямо ищеца. Правилно СРС бил приел, че волеизявленето на ответника, направено
извънсъдебно, не е конкретизирано. Освен това поне едно от задълженията не било
ликвидно. Правилни били и изводите на СРС във връзка със съдържанието на
нот.покана. Прихващане не можело да бъде направено и защото вземанията били
цедирани от дружеството наА.Б.. Не било допуснато от СРС погрешно тълкуване на
чл.5 от договора за заем. Клаузата била сключена при условията на чл.9 ЗЗД,
уреждащ договорната свобода. Счита, че за извършването на прихващането следвало
да бъдат съставени двустранни протоколи. Претендират се разноски.
По допустимостта на
въззивната жалба:
За обжалваното решение
въззивникът е уведомен на 21.02.2020 г.
Въззивната жалба е
подадена на 06.03.2020 г.
Следователно същата е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес
от обжалване, арг. и от чл.271, ал.2 ГПК..
Ето защо съдът счита, че въззивната жалба е допустима.
По основателността на
въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че от документи
на стр.17-18 по делото, се установявало, че ищецът е бил служител при ответника
като трудовото му правоотношение било прекратено по силата на Заповед № от 04.02.2016 г., издадена от работодателя /ответник/ и за това
обстоятелство била уведомена НАП,което било видно от справка за приети и отхвърлени
уведомления по чл. 62, ал. 5 от Кодекса на труда с вх. № 11.02.2016 г.
От представен към исковата молба Договор за
оборотен кредит от 30.10.2014 г., се установявало, че между ответното дружество и ОББ АД бил сключен договор по силата на който
банката предоставила на дружеството ползването на оборотен кредит в размер до
52 000лв. Обслужването на кредита, в това число и погасяването следвало да бъде
осъществено по банкова сметка. ***.06.2010г. бил сключен и Договор за банков
револвиращ кредит с „УниКредит Булбанк“
АД, като обслужването на кредита следвало да бъде извършено по банкова сметка.
***метка по която следвало да се погасяват задълженията по договора с ОББ
АД, се установявало, че от страна на ищеца - И.М., били извършвани погасявания
на задължението по договора за оборотен кредит с ОББ АД. От изслушано по делото и неоспорено
от страните заключение на вещото лице по назначената ССчЕ, в което били обсъдени
представените към исковата молба извлечения по сметка, се установявало, че за
периода на календарната 2016 г. от страна на И.М. били погасени задължения на
ответника към ОББ АД в общ размер на 2
460.00 лв., а за календарната 2017 г. сумата възлиза на 5740.00 лв. или сума в
общ размер на 8 200.00 лв. От представените по делото извлечения от
разплащателна сметка, които били взети предвид от вещото лице по ССчЕ и от
заключението на ССчЕ по делото, се установявало и, че от страна на И.М. са
погасени задължения на ответника към „УниКредит Булбанк“ АД , през календарната
2016 г. в общ размер на 6 835.00 лв., а за календарната 2017 г. в размер на 8
992.00 лв. или общо 15 827.00 лв. От заключението на ССчЕ се установило, че за
така извършените плащания от страна на ответника било извършено вътрешно
счетоводно прихващане. Но от стр. 5 на заключението на вещото лице било видно,
че за така извършеното прихващане не били съставени двустранни протоколи.
От представените преводно нареждане и операционна
бележка за касов превод към бюджета от 29.12.2017г. /на стр.92 и 93 от делото
пред СГС/ и разписка за извършено плащане от 09.02.2018г. /на стр.62 от делото
пред СРС/ и от заключението на ССчЕ се установило, че от И.М. са заплатени
задължения на ответника към за приходите в общ размер на 6 300.00 лв. /стр. 5
на основното заключение/, а сторените от него разноски в тази насока били в
размер на 1,60 лв. Съгласно разпоредбата на 65, ал. 2 от ЗДДФЛ данъкът по чл.
46 за доходите по чл. 38, ал. 2 /доходите от дивиденти и ликвидационни дялове в
полза на местно или чуждестранно физическо лице от източник в Б./ се удържал и
внасял от предприятието - платец на дохода, в срок до края на месеца, следващ
тримесечието, през което е взето решението за разпределяне на дивидент. Поради
което ответното дружество се явявало
платец на данък дивиденти за 2017 г. От приложената към исковата молба справка
от Търговския регистър, било видно, че И.М. не е съдружник в дружеството
ответник и не е бил такъв, поради което той нямал качеството на данъчно
задължено лице.
С оглед на тези си констатации СРС е достигнал до
извода, че от страна на И.М. са извършвани плащания и погасявания на задължения
на ответника с лични средства, след освобождаването му от длъжност. По делото
от страна на ответника не били представени доказателства, че е извършено
възстановяване на платените от ищеца суми за погасяване на задължения на
ответника. В проведеното по делото първо открито съдебно заседание управителят
на ответникаА.Б. заявил, че не оспорва обстоятелство, че ищецът е погасявал
задължения на ответника към трети лица. При това положение ищецът бил
осъществил чужда работа по смисъла на чл.61 ЗЗД. Той нямал и интерес да извърши
погасяване на задълженията на ответника, тъй като не бил страна по
горецитираните договори с банките, нито данъчно задължено лице /ДЗЛ/. Тъй като
към момента на плащане И.М. не бил в трудово правоотношение /ТПО/ с ответника,
то той не бил натоварен със задължението за плащане на данъка. Извършените
плащания на задължения на ответника целели добро управление на чужда работа.
Извършените плащания били отразени в счетоводството на ответното дружество като
било отразено намаляване на задълженията към финансовите институции и
държавата.
По делото бил представен Договор за паричен заем
от 02.01.2017г., сключен между ищеца и Л.Т.М., като заемодатели и ответното дружество, представлявано от Л.М.,
като заемател, съгласно който заемодателите се задължавали да предоставят
поетапно в договорните срокове в собственост на заемателя сума до размер на
97632лв. за период до 31.12.2017 г. В
чл.2 на договора било записано, че заемодателите се задължават да предоставят
на заемателя посочената сума чрез банкови преводи по разплащателните сметки на
дружеството в лева в „УниКредит Булбанк“ АД и ОББ АД, поетапно – през периода 02.02.2017г.-31.07.2017г.
и 01.08.2017г. - 31.08.2017г.
От заключението на ССчЕ било видно, че И.М. бил заплатил
по посочените две сметки суми както следва: по сметка в ОББ АД - 2460лв. през 2016 г. и 5740лв. през
2017г. и по сметка в „УниКредит Булбанк“ АД 6835лв. през 2016г. и 8992лв. през
2017 г. Вещото лице посочило, че е отбелязано като основание за внасяне на
сумите „захранване“. Видно от Договора за заем сумите по него следвало да се
предоставят чрез преводи по разплащателните сметки. Вписване на основание за
преводите „захранване“ кореспондирало с поетото с договора задължение.
По отношение на извършените плащания към двете
банки през календарната 2017 г. в хода на процеса било въведено и прието от
съда ново основание за дължимост, при условията на евентуалност, а
именно на основание представения от ответника договор за заем от 02.01.2017 г.
Съгласно съдържанието на договора за заем от 02.01.2017 г. заемодателите имали право да получат сумата
по заема обратно в периода 01.09.2017г.-31.12.2017г. Следователно сумите,
заплатени от ищеца били платени на договорно основание в полза на ответника и подлежали на връщане по силата на
уговорка в този договор.
По отношение на сумите, заплатени през 2016г. и
сумата, заплатена за погасяване на публични задължения, нямало данни с
извършените от ищеца плащания да се защитават негови лични интереси, като ищеца
не бил натоварен на договорно или законово основание с изпълнение на
задълженията.
С оглед на изложеното по делото се установявало
воденето на чужда работа без натоварване за това за сумите, заплатени през
2016г. и сумата, заплатена за погасяване на публични задължения, извършена от
ищеца. Не се твърдяло, а и не се установявало плащането да е извършено въпреки
волята на заинтересувания – т.е. при противопоставяне от страна на „Б.“ ООД. Поради липса на противопоставяне
правилата на неоснователното обогатяване не били приложими в случая – арг. от
чл.61, ал.3 ЗЗД.
Съгласно чл.61, ал.1 ЗЗД, ако работата била
предприета уместно и била добре управлявана в чужд интерес, заинтересуваният бил
длъжен да изпълни задълженията, сключени от негово име, да обезщети управителя
на работата за личните задължения, които той е поел, и да му върне необходимите
и полезни разноски заедно с лихвите от дена на разходването им.
При това положение от страна на ответника
следвало в момента на узнаване на извършените от страна на ищеца плащания да му
върне всички сторени разноски, заедно с лихвите от деня на изразходването им
/чл. 61 ЗЗД/. Сумите, заплатени през 2016г. и сумата, заплатена за погасяване
на публични задължения подлежали на връщане по силата на задължение, вменено с
чл.61, ал.1 ЗЗД.
Върху сумите се дължали и законни лихви от
деня на плащането до подаване на исковата молба, каквото право било предвидено
в разпоредбата на чл.61, ал.1 ЗЗД. Съгласно допълнителното заключение на ССчЕ
дължимата лихва върху сумите, заплатени за погасяване на задължения към ОББ АД през 2016 г. била в размер на 333,46лв.,
а към „УниКредит Булбанк“ АД през 2016 г.
- 877,74лв. ;върху сумите, заплатени в полза на НАП -11,27 лв. / основно
заключение стр.7/. По отношение на сумите, заплатени през 2017г., СРС е приел,
че същите се дължат на договорно основание - Договор за заем от 02.01.2017 г. ,
в който била уговорена дължимост на годишна лихва в размер на 3,50% върху
стойността на даденото, като общия размер на кумулираната лихва за периода
върху заемните средства следвало да бъде изплатена в брой в срок до 31.01.2018 г.
Видно от договора срока за връщане на
заетите средства бил в периода до
31.12.2017г., т.е. лихва за забава в размер на законната лихва можело да се
претендира след 01.02.2018 г., което било след подаване на исковата молба. По
делото не бил предявен иск за присъждане на договорна лихва, а на законна лихва
за забава, на каквато ищецът нямал право за периода преди 01.02.2018г. Поради
изложеното върху сумите, заплатени през 2017г. в полза на двете банки, искът на
ищеца по реда на чл.86 ЗЗД се явявал неоснователен и като такъв е отхвърлен/виж
по-горе във връзка с допустимостта на въззивната жалба/.
При установяване съществуване на задължения,
следвало да се разгледат и възраженията на ответника за погасяване на същите
чрез извършено извънсъдебно прихващане на насрещни задължения, както и
чрез възражение за прихващане, упражнено в рамките на процеса по
отношение на сумата от 5300 лв., заплатени в полза на НАП. СРС е посочил, че
доколкото по делото не бил подаден отговор в срока по чл.131 ГПК, погасяване
чрез прихващане можело да се приеме за повечето задължения само ако е направено
извънсъдебно, преди подаване на исковата молба.
В конкретния случай не се
установило от ответника да е отправено до ищеца волеизявление за прихващане
поради което не можело да се приеме, че такова е надлежно осъществено. Всяко
изявление за прихващане следвало да съдържа достатъчно ясно и точно описание на
вземането, което се предявявало за прихващане на насрещното задължение, в този
смисъл било приетото в решение № 2410 от 18.12.2017 г. на СГС по т.д.№ 1427 по
описа за 2017 г. Молбата на ответника от 05.02.2018 г. до СГС по гр.д.№ 4478 по
описа за 2017 г. на СГС била неясна и изявлението не било конкретно и уточнено.
Освен че за твърдяното прихващане не били съставени двустранни протоколи като
СРС се е позовал на заключението на ССЧЕ, в сключения между страните
договор за заем - чл. 5 изрично било посочено, че заемателят имал право да
извърши приспадане на заемната сума с евентуални присъдени задължения на
заемодателите, възникнали в следствие на съдебни вземания от страна на „Б.“ ООД към заемодателите. Съгласно разпоредбата
на чл. 9 от ЗЗД страните можели свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречало на повелителните норми на закона и на добрите
нрави. След като страните в свое изрично писмено съглашение приели, че
прихващане на насрещни вземания може да бъде извършено, само ако вземанията на
ответника в настоящото производство са присъдени по съдебен ред, то с оглед
свободата на договаряне следвало да се приеме, че прихващане на сумите,
заплатени към банките през 2017г. било възможно само със съдебно признати
вземания. Такива вземания между страните били само присъдените по частичен иск
в полза на дружеството 25000лв. по гр.д.№9125/2014 г. по описа на СГС. По
делото обаче не се установявало да е било отправено съобщение до ищеца за извършване
на прихващане с тази сума. Отделно от това по делото бил представен Договор за цесия от 11.08.2017 г., по силата на който „Б.“ ООД прехвърляло вземането си в размер на
25000лв. в полза наА.Б.. Прехвърлянето имало сила между цесионер и цедент към
момента на сключване на договора и именно в този момент преминавала и
собствеността по отношение на вземането, като цедента губел възможността да се
разпорежда с него. При това положение изявлението за прихващане следвало да
бъде отправено преди датата на Договора за цесия-11.08.2017 г., което не се
установявало по делото.
Нотариална покана до ищеца, с която ответното дружество го уведомявал за
прихванати суми, била получена на 10.03.2019 г. и не можела да се приеме, че
покрива изискването за съобщаване на прихващане, при извънсъдебно извършено
такова. Отделно от това, не били представени никакви доказателства, че
вземанията, изброени в нотариалната покана на стр.93 от делото са ликвидни и
изискуеми. Касаело се за суми, които следвало да бъдат установени като дължими
с конкретен акт – касаело се за счетоводно оформени операции, като липсите
следвало да са установени по съответния ред. С оглед на изложеното СРС е счел,
че не може да се приеме, че установените като дължими суми, заплатени към търговски
банки през 2016г. и 2017г. и сумата от 1000лв., заплатена към НАП, са погасени
чрез извънсъдебно прихващане. извършено прихващане между насрещни вземания на
страните.
В хода на производството по делото и с оглед
направеното искане за увеличение цената на предявените искови претенции,
досежно заплащането от името на ищеца на суми за погасяване на задължения на
ответника към НАП, съставляващи данък дивиденти на ответника за 2017 г., а
именно за сумата от 1000.00 лв. до сумата от 6 300.00 лв., от страна на
ответника било направено възражение за прихващане с увеличения размер на иска,
а именно до сумата от 5 300.00 лв., по основателността на което Съдът следвало
да се произнесе. Това било така, защото съдебното прихващане погасявало
насрещните вземания занапред, а не от деня на възражението за прихващане,
защото към този момент насрещните вземания /или едно от тях/ не били ликвидни. Ако
се окажело, че вземането на ищеца съществува, при постановяване на решението,
съдът трябвало да се произнесе относно съществуването и изискуемостта на
насрещното вземане на ответника и в зависимост от това, да отхвърли въз основа
на него изцяло или отчасти предявения иск. От ответното дружество било
направено в съдебно заседание на 21.02.2019 г. възражение за прихващане на
увеличения размер на претенцията за заплатени към НАП суми, със сума по сметка
„Задължения за липси и начети“. По делото било изслушано заключение на ССчЕ
относно вписаното в сметка 442 на дружеството, като от изготвената таблица на
стр.9 от основното заключение, било видно, че вписването на липси е направено
неясно, като в повечето случаи било записано „Съгласно указание наА.Б.“. Вещото
лице на проведеното по делото открито съдебно заседание на 03.10.2019 г.
изрично заявило, че не е работило въз основа на първични счетоводни документи,
такива не му били представени от ответника и в случая не било ясно как въз
основа на указания на управителя са начислени задължения на ищеца. По делото
нямало представени актове за начет или други първични счетоводни документи, въз
основа на които да се направи обоснован извод за това дали действително
съществуват вземания на ответника по отношение на ищеца. В случая ответникът бил
търговец и по делото безспорно се установило, че на вещото лице не са
представени първични счетоводни документи, въз основа на които да може да се
установи, че по надлежен ред са спазени изискванията на закона за
счетоводството, относно извършените начислявания. При това положение не можело
да се приеме за безспорно установено, че сумите по твърдените парични вземания
на ответника към ищеца реално съществуват. Не бил спазен установения в ЗСч
принцип на документална обоснованост на стопанските операции.
В хода на производството по делото от страна на ответника било
представено постановеното от СГС решение по гр.д. №9125/2014г. Същото обаче
разглеждала частична искова претенция на ответника по отношение на ищеца и не
се ползвала със сила на пресъдено нещо по отношение на останалата част от
твърдяната искова претенция. В тази връзка следвало да се съобразят мотивите на
т. 3 от Тълкувателно решение № от
22.04.2019 г. на ВКС по тълк. д. № /2016 г., ОСГТК, в които се сочело, че „В
хипотезата на уважен изцяло частичен иск останалата част от вземането също може
да съществува, но е възможно и да не съществува. Обективните предели на СПН на
положителното съдебно решение по частичния иск се изчерпват с предмета на
делото, а по останалата част може да се формира нова - различна СПН“.
Следователно прихващане със сумите над вече присъдените 25000лв. не можело да
се приеме за редовно извършено, доколкото и по отношение на тези суми не се
установявало съществуването на конкретните задължения. Не можело да се приеме
прихващане и със съдебно присъдената
сума от 25000лв., доколкото към 21.02.2019г., когато било направено
възражението за прихващане, вземането било прехвърлено чрез цесия в полза на
лице, различно от дружеството. С оглед на тези си мотиви СРС е достигнал до
извода, че не се установява погасяване на задълженията на ответника към ищеца по реда на прихващане на
насрещни задължения, като това се дължало на неправилно упражняване на права на
дружеството или липса на конкретно доказване за съществуване на вземания с
надлежни първични документи.
С оглед на изложеното предявените искове следвало
да се уважат както следва; по иск с правно основание чл.61 ЗЗД
сума в размер на 2460лв., представляващи заплатени задължения от ищеца към „ОББ“
АД през 2016г., ведно със законната лихва от 01.02.2018г., както и лихва за
забава в размер на 333,46лв. за период от извършване на всяко плащане до
01.02.2018г.; сума в размер на 6835лв., представляващи заплатени задължения от
ищеца към „УниКредит Булбанк“ АД през
2016г., ведно със законната лихва от 01.02.2018г., както и лихва за забава в
размер на 877,74лева за период от извършване на всяко плащане до 01.02.2018г.;
сума в размер на 6301,60лева, представляващи заплатени задължения от ищеца към
Национална агенция за приходите, ведно със законната лихва от 01.02.2018г.,
както и лихва за забава в размер на 9,74 лева за период от извършване на всяко
плащане до 01.02.2018г.; да се отхвърлят предявените искове с правно
основание чл.61 ЗЗД в останалата част до пълните предявени размери, както
следва: за сумата над 2 460 лв., представляващи заплатени от ищеца към
„ОББ“ АД, задължения на ответника до
пълния предявен размер от 8200,00 лева и за сумата над 6835лв., представляващи
заплатени от ищеца към „УниКредит
Булбанк“ АД задължения на ответника до
пълния предявен размер от 15 827,00 лева; да се отхвърлят претенцията с правно
основание чл.86, ал.1 ЗЗД за присъждане на законна лихва за забава върху сумите
дължими на основание чл.61 ЗЗД над присъдените размери до пълните предявени
такива с исковата молба – над 333,46лв. до
пълния предявен размер от 719,72 лева и над 877,74лв. до пълния предявен
размер от 1530,71 лева. С оглед изхода
по иска по чл.61 ЗЗД е приет за основателен иска с правно основание чл.240,
ал.1 ЗЗД като ответникът е осъден на основание договора за паричен заем от
02.01.2017 г. да заплати на ищеца сумата в размер на 5740лв. заплатена през 2017г. за покриване на
задължения на ответното дружество към ОББ АД и по сметка в „УниКредит Булбанк“
АД - 8992лв. също през 2017г.
Софийски градски съд
приема за установено следното от фактическа и правна страна на спора:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
По допустимостта на съдебното решение:
Във връзка с твърдението на въззивника за липса на предпоставките на
чл.214, ал.1 ГПК за допускане на изменение на първоначалните претенции на ищеца,
както и допуснато увеличение на иска за платени в течение на производството
публични задължения към НАП:
С исковата молба /същата е подадена пред СГС като
първоначално е било образувано гр.д.№ 1455 по описа за 2018 г. на СГС, Първо
ГО, 13-ти състав, което е прекратено и делото изпратено по подсъдност на СРС/ ищецът
твърди, че е бивш служител при ответника като трудовото му правоотношение било
прекратено със заповед от 04.02.2016 г. От страна на ищеца в полза на ответника
били извършени плащания и погасявания на задължения на ответника с лични
средства, което било станало след освобождаването му от длъжност. Тези средства
не му били възстановени от ответника. Такива погасявания били направени по
договор за оборотен кредит, сключен на 30.10.2014 г., както и по договор за
банков револвиращ кредит с „Уникредит Булбанк“ АД, сключен на 14.06.2010 г. За
периода 29.06.2016 г. до 28.07.2017 г. по договора за оборотен кредит, сключен
с ОББ АД ищецът изплатил сумата в размер на 8 200 лв., а по отношение
договора с „Уникредит Булбанк“ АД – 15 827 лв. за периода 23.08.2016 г.-
24.07.2017 г. Ищецът погасил и задължения на ответника към НАП в размер на 1000
лв., съставляващи данък дивиденти за 2017 г. по чл.65,ал.2 ЗДДФЛ вр. с чл.46 и
чл.38, ал.2, който данък предприятието-платец на дохода дължало до края на
месеца, следващ тримесечието, през което е взето решението за разпределяне на
дивиденти за 2017 г. Или от ищеца били погасени в полза на ответника задължения
в общ размер на 25 027 лв. Главниците са претендирани ведно с лихвата за
забавеното им издължаване, както следва: върху сумата по договора за оборотен
кредит, сключен с ОББ АД- 719,72 лв.; върху сумата по договора за банков
револвиращ кредит от 14.06.2010 г.- 1 530,71 лв.; върху главницата в
размер на 1 000 лв.- 9,74 лв.
Според ищеца налице били предпоставките на чл.61 ЗЗД за уважаване на претенциите му, тъй като бил предприел чужда работа, за управлението
на която съществувало намерение у ищеца, както и същата била предприета
доброволно. Работата била извършена в полза на ответника като по този начин
били намалени задълженията му към банките и НАП. Ответникът следвало да му
върне сумите в момента на узнаването за така извършените плащания заедно с
лихвите от деня на изразходването им – чл.61 ЗЗД. Посочено е още, че ако съдът
счете, че не е налице хипотезата на водене на чужда работа без натоварване /има
се предвид без пълномощия за това/, то претенциите му да бъдат разгледани в
хипотезата на чл.59 ЗЗД- неоснователно обогатяване.
При това положение с
исковата молба съдът е сезиран с главен иск по чл.61 ЗЗД, обективно съединен с
иск по чл.86, ал.1 ЗЗД и евентуален по чл.59 ЗЗД.
С исковата молба е направено
и възражение за прихващане със суми, признати в полза на ответника в размер на
25 000 лв. с влязло в сила решение от 10.05.2016 г. по гр.д.№ 9125 по
описа за 2014 г. на СРС, потвърдено с решение от 27.07.2017 г. по гр.д.№ 13449
по описа за 2016 г. на СГС.
В първото по делото
публично съдебно заседание, състояло се на 21.02.2019 г. ищецът е представил
молба /л.58 и следв. по делото пред СРС/, с която е поискал съдът да допусне
увеличение на иска в частта по отношение на заплатените суми за публични
задължения към НАП. Видно от отразеното в съдебния протокол относно извършените
в това публично съдебно заседание от съда и страните процесуални действия
/л.81/, касае се до суми платени в хода на производството по делото до момента
на провеждане на първото публично съдебно заседание. Заплатените суми възлизали
в размер на 6 301,60 лв., а с исковата молба се претендират 1 000 лв.
С нарочно определение СРС е допуснал исканото увеличение като размерът се счита вместо 1 000 лв.- 6 301,60
лв.
Във връзка с представения от ответника с молбата
му от 31.01.2019 г. договор за заем по силата на който ищецът и управителката
на дружеството –Л.М./за която не се спори, че е майка на И.М./ са предоставили
в заем на ответното дружество суми в размер на 97 632 лв., с които суми
ответникът твърди ищецът да е заплатил задълженията на дружеството, в първото
по делото публично съдебно заседание пълномощникът на ищеца е изменил
основанието на главния иск по чл.61 ЗЗД като е добавил ново основание при
условията на евентуалност, а именно: че ответното дружество дължи сумите на
основание договор за заем – чл.240 ЗЗД.
С нарочно определение четено в първото по делото
публично съдебно заседание СРС е приел, че изменението на основанието на
предявените искове по отношение на заплатените суми по банкови кредити е
допустимо и го е приел за разглеждане.
Основание на иска са твърдените от ищеца юридически факти, от
които произтича претендираното от него субективно материално право. Изменение в
основанието на иска е налице, когато ищецът заменя основанието по първоначалния
иск с друго основание или когато прибавя ново основание. И в двата
случая ищецът изтъква ново основание на иска, като се позовава на друг
юридически факт в сравнение с този, посочен в исковата молба, от който
произтича защитаваното в процеса накърнено субективно материално право, виж в този смисъл указанията в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 8 ОТ
02.04.2019 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 8/2017 Г., ОСГТК НА ВКС.
Съгласно чл. 214, ал. 1 ГПК в първото
заседание за разглеждане на делото ищецът може да измени основанието на своя
иск, ако с оглед защитата на ответника съдът прецени това за уместно. Той може
също, без да измени основанието, да измени своето искане. До приключване на
съдебното дирене в първата инстанция той може да измени само размера на
предявения иск, както и да премине от установителен иск към осъдителен и
обратно.
Изменението на иска е предприета от ищеца промяна на основанието или
петитума на иска, при която процесуалните действия, извършени при първоначално
предявения иск запазват силата си. Изменението на иска може да доведе до
намаляване на първоначално предявения иск чрез частично оттегляне или отказ от
иска, до увеличаване на първоначално предявения иск чрез предявяване на
допълнителен петитум за размер над първоначално заявения, до заменяне на
първоначално заявения иск с друг иск /при замяната на посоченото в исковата
молба основание на иска с ново основание/ или до обективно съединяване на
искове /при предявяването на ново основание на иска наред с първоначално
заявеното основание/.
При посочването на ново основание на иска наред
или при условията на евентуалност с първоначално заявеното основание се стига
до обективно съединяване /кумулативно или евентуално/ на два иска: искът,
предявен на заявеното в исковата молба основание и искът, предявен на по-късно
заявеното основание. Това обективно съединяване е допустимо, тъй като са
налице както посочените в чл. 210 ГПК предпоставки за обективно
съединяване на искове за разглеждане в едно и също гражданско производство,
така и предпоставките по чл. 214, ал. 1 ГПК за допустимост на
изменението на иска: обективно съединените искове са насочени срещу един и същ
ответник, подсъдни са на един и същ съд, подлежат на разглеждане по реда на
едно и също производство и при предявяването на втория иск се променя само
основанието, но не и петитума на иска.
Изменение на иска чрез въвеждане на ново
основание ищецът най-често предприема, след като се запознае с направените от
ответника с отговора на исковата молба възражения. Да се приеме, че подобно
изменение на иска е недопустимо, означава да се обезсмисли институтът на
изменение на иска, чиято цел е субективното право на ищеца да получи в
образувания вече исков процес защита, съобразена с действителното правно
положение. Това би довело до повторно ангажиране на съда с нов исков процес,
целящ да даде защита на същото субективно право по отношение на същия ответник,
но на различно основание- резултат, който е несъвместим със задължението на
съда да даде защита на твърдяното от ищеца субективно материално право (чл.
2 ГПК) и с изискванията за бързина и процесуална икономия на процеса, а и
не на последно място - би натоварило ищеца с допълнителни разноски за водене на
новото дело- ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 14.03.2016 Г. ПО
ТЪЛК. Д. № 4/2014 Г., ОСГК НА ВКС.
Следователно допуснатото за разглеждане от СРС
изменение на първоначалния иск по чл.61 ЗЗД с въведеното ново основание /при
условията на евентуалност/ на иск по чл.240 ЗЗД не води до недопустимост на
обжалваното решение в тази му част.
Доводът във въззивната жалба, че препис от
исковата молба и книжата към нея е връчен на Л.М., която към този момент не е
управител на ответното дружество поради което бил възпрепятстван да подаде
отговор по исковата молба, не влияе на допустимостта на съдебното решение,
предмет на инстанционен контрол в настоящето производство.
Действително, препис от исковата молба е връчен
на Л.М.. Това е станало на 21.05.2018 г. С влязло в сила решение от 21.03.2018
г. СГС, ТО по т.д.№ 2955 по описа за 2017 г. са уважени предявените от Л.Т.М.искове
по чл.74 ТЗ, вкл. този за освобождаването й като управител на
дружеството/л.47/.
Ответникът не е искал възстановяване на срока за
подаване на отговор по исковата молба, нито е обжалвал по реда на чл.66, ал.2 ГПК такъв отказ.
При положение, че в първото по делото публично
съдебно заседание първоинстанционният съд е приел направените от представителя
на ответното дружество възражения, вкл. тези за прихващане, то въззивната
инстанция намира, че не е накърнено правото на защита на ответника /въззивник/.
Предприетото в хипотезата на чл.214, ал.1, предл.1 ГПК изменение на основанието
на иска по чл.61, ал.1 ЗЗД, следва да се счита за „уместно“.
Допуснатото под формата на увеличение на претенциите на ищеца по отношение
заплатените в течение на процеса публични задължения към НАП относно дивидент
за 2017 г., обаче, не попада в хипотезата на чл.214, ал.1 ГПК, защото:
Съгласно чл.65, ал.1 ЗДДФЛ
данъкът по чл. 46 за доходите по чл. 37, ал. 1, т.
1 - 9 и чл. 38, ал. 10 и 12 /от
дивиденти/ се удържа и внася от
предприятието или от самоосигуряващото се лице - платец на дохода, в срок до
края на месеца, следващ тримесечието на начисляването на дохода от
предприятието или изплащането на дохода от самоосигуряващото се лице.
Данъкът по чл. 46 за доходите по чл.
38, ал. 2 се удържа и внася от предприятието - платец на дохода, в срок до
края на месеца, следващ тримесечието, през което е взето решението за
разпределяне на дивидент- ал.2.
С исковата молба ищецът М. е представил платежно
нареждане с дата от 29.12.2017 г. за платена сума в размер на 1000 лв.-дивидент
2017 г./документът се намира между л.92 и л.93 от делото, първоначално
образувано пред СГС/. В това преводно нареждане изрично е посочен документа по
който се извършва превода и същият е с дата на съставяне 01.07.2017 г. и
период за който се отнася – 30.09.2017 г. – 12.10.2017 г.
С молбата въз основа на която СРС е допуснал
изменение на претенциите на ищеца в хипотезата на увеличение, са представени
два платежни документа, съответно: на л.61 с дата на плащане 23.01.2018 г. за
сумата в размер на 1100 лв. по документ с дата на съставяне 12.10.2017 г. и
период 01.07.2017 г.- 30.09.2017 г.; на л.62 с дата на плащане 09.02.2018
г., т.е. след предявяване на исковата молба, за платена сума в размер на
4 200 лв. също по документ от 12.10.2017 г. и период 01.07.2017 г.-
30.09.2017 г.
Следователно не се касае до увеличение на цената
на вече предявен иск, а до предявяване на два нови иска, което въззивната
инстанция намира за недопустимо.
Затова и обжалваното решение в частта, в която
СРС се е произнесъл за сумата над 1000 лв., платени от ищеца публични
задължения на ответното дружество към НАП за дивидент за 2017 г., се явява
недопустимо и като такова в тази му част ще следва да бъде обезсилено.
Производството за разликата над сумата 1000 лв. до допуснатото от СРС
увеличение до сумата в размер на 6 301,60 лв. или за сумата в размер на 5 301,
60 лв. ще следва да бъде прекратено.
Доколкото видно от определението на СРС от
21.02.2019 г. във връзка с така допуснатото увеличение на иска, не е
допуснато увеличение на претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД, настоящата
инстанция не констатира основание за недопустимост на съдебното решение по
този иск.
По отказът на първоинстанционния съд да спре производството по делото на
основание чл.229, ал.1,т.4 ГПК:
С молбата, подадена от ответното дружество на 31.01.2019
г. /л.64/ е поискано съдът да спре производството по делото на основание
чл.229, ал.1,т.4 ГПК във връзка с назначена по друго висящо между страните дело
- № 4478 по описа за 2017 г. на СГС, съдебно-счетоводна експертиза. Твърди се
от ответника, че заключението на тази експертиза щяла да изясни въпроса какви
суми са преведени в лични банкови сметки на ищеца и каква част от тези суми са
преведени за погасяване на фирмени кредити на ответното дружество.
С определение, четено в първото по делото
публично съдебно заседание, СРС е отказал да спре производството като е
посочил, че експертиза, изготвена по друго дело не е основание по чл.229,
ал.1,т.4 ГПК за спиране на производството.
Въззивната инстанция споделя мотивите на СРС в
този смисъл.
Освен това с молбата от 31.01.2019 г. /л.79/ е
представено определение от 16.11.2018 г. , постановено по гр.д.№ 4478 по описа
за 2017 г. на СГС, Първо ГО, 9-ти състав, представляващо доклад по чл.140 ГПК.
Видно от това определение по това гр.д. ищец е „Б.“ ООД, а ответник е И.М.,
както и Л.М., т.е не е налице идентитет по отношение на страните.
По гр.д.№ 4478 по описа за 2017 г. на СГС, Първо
ГО, 9-ти състав исковата молба е предявена на 10.04.2017 г. , а по настоящето
на 01.02.2018 г. От ищеца се претендират срещу ответниците /там/ суми,
прехвърлени от 01.01.2008 г. и за периода 2011-2012 г. като съдът е дал правна
квалификация на претенциите по чл.207, ал.1,т.2 и ал.2 КТ и по чл.45 ЗЗД.
Софийски градски съд
счита, че между двете водени между страните по настоящия спор гр.д. е налице
връзка, но не и преюдициалност на гр.д.№ 4478 по описа за 2017 г. на СГС, Първо
ГО, 9-ти състав по отношение на изхода на спора по настоящето гр.д.
Следователно не е налице основание за обезсилване
на обжалваното по настоящето дело решение поради отказ на съда да спре същото
на основание чл.229, ал.1,т.4 ГПК.
По съществото на спора:
По иска с правно основание чл.61, ал.1 ЗЗД /главен/:
Гесцията, уредена от чл. 60-61 ЗЗД
установява хипотезите, когато едно лице предприело работа в чужд интерес, която
е приета от лицето в чиято полза е извършено, следва да бъде възмездено по
правилата на неоснователното обогатяване, в която насока е и действащото ТР
85/1968 г. на ОСГК на ВС.
Видно от заявеното от пълномощника на ответника в
първото по делото публично съдебно заседание, дружеството не оспорва, че ищецът
е заплатил задълженията му към банките и към НАП.
Това не само е безспорно, но и се установява от
заключението на допусната, депозирана, изслушана и приета /пред СРС/ допълнителна
съдебно-счетоводна експертиза /л.123/. Платената сума през 2016 г. за
погасяване задълженията на ответното дружество по договора за кредит с ОББ АД
възлиза в размер на 2 460 лв., а тази към „Уникредит Булбанк“ АД –
6 835 лв., т.е. толкова колкото е присъдил и СРС.
Настоящата инстанция споделя мотивите на СРС във
връзка с наличието на предпоставките на чл.61 ЗЗД поради което по арг. от
чл.272 ГПК същите следва да се считат и за мотиви на настоящето решение.
При това положение обжалваното решение в
частта, в която са уважени претенциите на ищеца по иска по чл.61, ал.1 ЗЗД
относно заплатените от него суми за погасяване на банкови кредити на
дружеството-ответник към ОББ и „Уникредит Булбанк“ ООД до момента на сключване
на договора за заем, както и сумата в размер на 1 000 лв., платена на
29.12.2017 г. – данък дивидент 2017 г., е правилно и като такова ще следва
да бъде потвърдено.
По иска по чл.240 ЗЗД /предявен като евентуален/:
Настоящата инстанция споделя мотивите на СРС във
връзка с наличието на предпоставките на чл.240 ЗЗД поради което по арг. от
чл.272 ГПК същите следва да се считат и за мотиви на настоящето решение.
Платената от ищеца сума през 2017 г. за
погасяване задълженията на ответното дружество в изпълнение на договора за
паричен заем от 02.01.2017 г. , по договора за кредит с ОББ АД възлиза в размер
на 5 740 лв., а тази към „Уникредит Булбанк“ АД –8 992 лв., т.е. толкова
колкото е присъдил и СРС.
При това положение в тази му част обжалваното
решение се явява правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
Относно лихвата за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД присъдена върху главниците за
които е уважен иска по чл.61, ал.1 ЗЗД и по чл.240 ЗЗД, въззивната жалба не съдържа доводи поради което
по арг. от чл.269 ГПК въззивната инстанция не е длъжна да излага мотиви.
Налага се извод, че и в тази му част
обжалваното решение е правилно и като такова ще следва да потвърдено.
По възраженията за прихващане:
Видно от протокола, съставен за първото по делото
публично съдебно заседание, представителят на ответника е направил възражение
за прихващане на увеличения размер на претенцията за заплатени към НАП суми-
5601,60 лв./погрешно математическо изчисление, тъй като увеличението е в
размер на 5301,60 лв. /от 1000 лв. на 6 301,60 лв./, със сума по сметка
„Задължения за липси и начети“.
СРС с нарочно определение, четено в същото
съдебно заседание, е приел това възражение за прихващане /л.82/.
Доколкото, обаче, настоящата инстанция прие, че
т.нар. „увеличение“ на иска по своя характер представлява предявяване на два
нови иска, т.е. не са налице предпоставките на чл.214, ал.1, изр.последно ГПК
/както е прието от СРС/, нито на чл.214, ал.1, предл.3, хипотеза първа на ГПК
/прието от въззивната инстанция/, то това възражение не подлежи на
разглеждане.
По възражението за прихващане във връзка с претенцията на ищеца по чл.240 ЗЗД:
В първото по делото публично съдебно заседание ответникът
е направил възражение за прихващане на сумите претендирани от ищеца на
основание чл.240 ЗЗД за 2017 г. със задълженията на ищеца по сметка № 442
„липси“.
Във второто по делото публично съдебно заседание,
състояло се на 13.05.2019 г. представителят на ответника е представил молба
с вх.№ 16160 от 05.02.2018 г., за която е заявил, че е представена по
гр.д.№ 4478 по описа за 2017 г. на СГС и, че същата обективира направено
по-преди /в това друго съдебно производство по искова молба, предявена преди
тази по настоящето гр.д./ възражение за прихващане, идентично с това, направено
по настоящото дело. В последния абзац на молбата /л.92/ е посочено, че през
2017 г. ответниците /по гр.д.№ 4478 по описа за 2017 г./ са погасили със свои
лични средства задължения на дружеството по фирмени банкови кредити в размер на
97 632 лв. След уточняване на общия размер на вредата претърпяна от
дружеството, тази сума следвало да се приспадне от същия.
От гледна точка на процесуалното право евентуалното възражение за
прихващане е процесуално действие за защита срещу иска, при което за разлика от
материалноправното възражение, съдебната компенсация погасява насрещните
вземания занапред. Поради това без значение за допустимостта му е дали
компенсационното правоотношение е настъпило преди или след предявяването на
иска, тъй като ефектът на прихващането ще се прояви след установяване с влязло
в сила решение на съществуването на насрещните вземания и на тяхната
изискуемост - чл. 298, ал. 4 ГПК, аналогичен на чл. 221 ГПК
(отм.). Правните последици на възражението за съдебно прихващане са аналогични
на насрещния иск, тъй като и при двата процесуални способа се формира сила на
пресъдено нещо по заявеното с тях спорно право. А след като меродавният момент
за възникването й е денят, в който са приключили устните състезания, което
задължава съда при постановяване на решението си да вземе предвид всички
релевантни за спорното право факти, настъпили след предявяване на иска (чл.235, ал. 3 ГПК), то
следва извода, че съдебният акт трябва да зачете и настъпилата в хода на делото
изискуемост на насрещното вземане, независимо дали то е въведено като предмет
на насрещния иск или е предявено с възражението за прихващане.
Настоящата инстанция намира, че волеизявлението
обективирано в молбата от 05.02.2018 г. не представлява „извънсъдебно
прихващане“ доколкото това изявление е направено в хода на образувано съдебно
производство.
След служебно извършена проверка настоящата
инстанция констатира, че гр.д.№ 4478 по описа за 2017 г. е висящо; последното
публично съдебно заседание е насрочено за 22.04.2021 г.
От една страна, исковата молба по която е
образувано гр.д.№ 4478 по описа за 2017 г. е подадена преди исковата молба, по
която е образувано гр.д., постановеното по което съдебно решение е предмет на
инстанционен контрол в настоящето производство, а от друга възражението за
прихващане по молбата от 05.02.2018 г. ще бъде разгледано /и е предмет на
разглеждане по гр.д.№ 4478 по описа за 2017 г./. Това се установява и от
представения от ответника препис от определението от 16.11.2018 г. /л.79/ по
гр.д.№ 4478 по описа за 2017 г.
Както самият въззивник сочи във въззивната си
жалба „съдът по втория частичен иск , т.е. по гр.д.№ 4478 по описа за 2017 г.
на СГС, ГО, 9-ти състав, ще следва да разгледа всички доказателства по щетата.
Затова възражението по молбата от 05.02.2018
г., депозирана по гр.д.№ 4478 по описа за 2017 г. на СГС, Първо ГО, 9-ти
състав, за прихващане ще следва да бъде оставено без разглеждане.
В решение № 113 постановено по гр. дело №
1274/2013 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО са разграничени хипотезите на
материалноправно прихващане по чл. 103, ал. 1 ЗЗД и на съдебното прихващане,
като при извънсъдебното такова следва двете насрещни вземания да са
еднородни, ликвидни и изискуеми към момента на изявлението за компенсация, от
който момент двете вземания се считат за погасени. Именно поради това, че се
изисква да са насрещни вземанията, то следва изявлението за прихващане, за да
породи правното си действие да е отправено от титуляра на вземането.
Следователно насрещните вземания на страните следва да са еднородни, ликвидни и изискуеми, за да са налице са предпоставките на чл.
103, ал.1 ЗЗД. Това е така нар.“материално прихващане“, което е допустимо и възможно поради безспорността и ликвидността на двете
насрещни вземания, поради което те се считат погасени. С решение № 52 от 28.09.2015 г., постановено по
т.д. № 509/2014 г. по описа на ВКС, Първо ТО, касационната инстанция е
приела, че прихващането има прекратителен ефект по отношение на задължението за
прихващане, тъй като се явява сурогат на изпълнение на това задължение. За да
настъпи погасителния ефект от него следва кредиторът с активно вземане да
упражни потестативното си право и да направи изявление за прихващане,
преценявайки предпоставките на чл. 103 - чл. 105 ЗЗД, където се намира
общата уредба на прихващането, както и необходимостта от това изявлението да
достигне до другата страна в облигационната връзка.
Ответникът е представил и нот.покана
/л.93/, която видно от отбелязването от нотариуса е връчена на майката на ищеца
на 10.03.2019 г.
Тази покана съдържа волеизявление за извършено
прихващане от страна на „Б.“ ООД на суми в размер на 230 878 лв., които
ответникът бил отнесъл по сметка 442 като задължения на И.М. по липси срещу
платените от И.М. суми през 2016 г. на търговски банки- 9295 лв., платените
суми на НАП – 1000 лв., 1100 лв. и 4 200 лв.- дължим данък дивидент, както
и сумата в размер на 97 632 лв. платени на търговски банки през 2017 г. ,
оформени като „договор за паричен заем“ с дата от 02.01.2017 г.
Не се спори по делото, а и от самият представител
на ответника се признава, че всички пера в нот.покана са предмет на висящото
дело пред СГС - гр.д.№ 4478 по описа за 2017 г./виж мотивите по-горе/.
Де факто спорни са вземанията по сметка 442
„липси“, за които се твърди, че са причинени от И.М. и Л.М. /която не е
страна в настоящето производство/, предмет на разглеждане по гр.д.№ 4478 по
описа за 2017 г.; спорни са и вземанията по платените от И.М., суми, които пък
са предмет на разглеждане в настоящето производство.
Съдебната практика е категорична при отговора на
въпроса кое вземане е ликвидно - това което е безспорно по
основание и е определено по размер - установено с влязло в сила съдебно решение
или заповед за изпълнение или за което не съществува спор между страните по
отношение на основанието и размера му, като в случая въззивният съд не е се
отклонил от дадените от ВКС разрешения.
Ето защо настоящата инстанция намира, че не е
изпълнена хипотезата на чл.103, ал.1 ЗЗД за настъпване на извънсъдебно
прихващане.
Следва да добавим и, че съдебната практика
допуска в рамките на договорната
свобода по чл.9 ЗЗД, дори и при липса на законните
условия за това, страните с насрещни вземания да могат да договорят компенсацията/прихващането
като способ за погасяване на насрещните си задължения до размера на по-малкото
такова, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ № 302 ОТ 19.12.2019 Г. ПО Т. Д. № 419/2019
Г. НА АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА. В конкретния случай страните в чл.5 от договора за
заем са постигнали съгласие това да става със съдебни вземания.
По отношение направеното процесуално /съдебно/ възражение за прихващане със сумите по сметка 442 „липси“:
По делото пред СРС е допусната, депозирана,
изслушана и приета основна и допълнителна съдебно-счетоводна експертизи.
От заключението на л.112 по делото пред СРС, се
установява, че ответното дружество е извършило счетоводно отразено прихващане
на 31.12.2017 г. по сметка 442 „Вземания по липси и начет“ със сумата в размер
на 97 632 лв. по партида „Кредити
по договор за заем от 02.01.2017 г.“. Сумата в размер на 97 632 лв.
представлявала внесените от ищеца суми за погасяване на задълженията на
дружеството по кредитите към ОББ АД и „Уникредит Булбанк“ АД в общ размер на
24 027 лв., както и суми внесени от Л.М., също заемодател по
договора за заем.
На 30.01.2018 г. е отразено счетоводно прихващане
на сумата в размер на 1000 лв., платен от И.М. дивидент на 29.12.2017 г./л.117
от заключението на вещото лице Бонев/.
При изслушването си в о.с.з. на 03.10.2019 г.
/л.144/ вещото лице е посочило, че „има впечатление“, че счетоводството на
ответното дружество за периода 2017 – 2018 г. е водено редовно. Във връзка с
отразените като задължения на ищеца по сметка 442 „липси“ вещото лице е видяло
ревизионен акт, който констатира липсата на пари в касата. Вещото лице, обаче,
не може да събира доказателства в подкрепа тезата на която и да е от страните
по спора. Такъв „ревизионен акт“ по настоящето дело не е представен като доказателство.
С решение на ВКС, ІV ГО, постановено по гр. д. № 1338/2012 г., гр. д. № 516/2011 г. и др./,както и РЕШЕНИЕ
№ 97 ОТ 22.07.2019 Г. ПО ГР. Д. № 2437/2018 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС се приема, че пълната
имуществена отговорност по реда на производството по финансови начети /ЗДФИ/ се търси за вреди, които са причинени противоправно и са пряка и
непосредствена последица от поведението на виновните лица. Вредата трябва да е
причинена умишлено, или без значение формата на вина - да е от липси или да е
причинена не при или по повод изпълнение на служебните задължения.
Увреждането следва да е установено при финансова
инспекция, извършена по ЗДФИ, чийто констатации са вписани в акт за
начет. В него се отразяват фактите за виновно причинените вреди и предпоставките,
обуславящи възникването на имуществена отговорност. А в разпоредбата на чл. 43 ППЗДФИ е посочено необходимото
съдържание на акта за начет, като изрично е и изискването констатациите в същия
да бъдат документирани със справки, таблици, констативни протоколи, обяснения
на задължените лица, заверени преписи или копия от документи, заключения на
вещи лица и др./чл. 44 от ППЗДФИ/.
Съобразно общите правила на гражданската отговорност за вреди, последните
следва да бъдат установени по вид и размер, като реално отразили се върху
патримониума на дружеството. Доколкото вредата настъпва в имущественото
състояние на търговеца, подлежащо на счетоводно отразяване и отчитане и
доказването й като факт е в тежест на дружеството, което прави възражението за прихващане. Последният следва да установи не
само извършеното от самия него такова счетоводно отразяване, а и че то е
редовно и документално обосновано. В този смисъл при твърдяно намаляване на
патримониума на търговското дружество поради необоснован разход или от липса на
парични средства, настъпило вследствие действията на служителя /в случая бивш - И.М./ е необходимо да са налице и съответни първични
счетоводни документи /инвентаризационен опис, протокол за резултат от
инвентаризация, сравнителна ведомост, приходни и разходни касови ордери и др./,
въз основа на които е извършено осчетоводяването на липсата. Вътрешната ревизия
и инвентаризацията са средство за постигане на такава обоснованост, доколкото
целта им е чрез извършването на пълна или частична проверка да бъде установено
по обективен начин съответствието между документалното и фактическото състояние
на активите и пасивите на стопанския субект към определен момент, което се
установява от нарочна комисия, назначена от ръководителя на предприятието, която
отразява резултата от проверката в съответен писмен първичен счетоводен
документ /протокол/, служещ като основание за по-нататъшните счетоводни
записвания. Проверката, включваща съпоставяне на приходните, разходните касови
ордери и други платежни документи с отразяванията, извършени в касовата книга и
регистъра за движението на паричните суми по банковите сметки, също се извършва
от назначена от управителя комисия, която изготвя акт за касова наличност.
Именно актовете, с които проверките приключват, като обективно съставени и
съдържащи констатации за евентуални разлики между документалното и фактическото
имуществено състояние, са основание за счетоводното отразяване на липси и
вземания и съответно - за търсене на имуществена отговорност по КТ.
При това положение доводът на въззивника в
обратния смисъл не почива на законовата уредба.
Такива счетоводни документи по делото не са
представени, а и не се твърди да са съставени. В конкретния случай видно от
изготвената таблица от вещото лице /л.115-116/ сумите са отразявани „съгласно
указания на А.Б.“.
Същевременно самото вещо лице е констатирал, че
за извършените прихващания няма съставени двустранни протоколи, което явно от
счетоводна гледна точка според него е от значение за надлежното осчетоводяване.
Въззивната инстанция не споделя изложеното от
представителя на ответното дружество- Б. в публичното съдебно заседание,
състояло се на 24.06.2019 г. /пред СРС/ относно задължителната сила на мотивите
на постановеното по гр.д.№ 9125 по описа за 2014 г., решение, във връзка с
обсъжданата там съдебно-счетоводна експертиза, и поддържано във въззивната
жалба. Мотивите на съдебните актове във връзка с обсъждане на събраните по
други дела съдебни експертизи не се ползват със сила на пресъдено нещо.
При това положение вземанията на ответника, с
които същият иска да се извърши прихващане с вземанията на ищеца, предявени в
настоящето производство, са недоказани като действително съществуващи.
Следователно изводът на СРС, че не са настъпили
последиците на т.нар. съдебно прихващане са правилни.
/Относно възражението за прихващане на сумата
присъдена по това гр.д., виж и по-долу/.
Относно възражението за прихващане със сумата в размер на 25 000 лв. присъдена
по гр.д.№ 9124 по описа за 2014 г. на СРС:
Видно от представения по делото на л.129, договор
за цесия от 11.08.2017 г., ответното дружество се е разпоредило с това
свое вземане ведно със законната лихва в размер на 10 500 лв. или общо в
размер на 35 500 лв., срещу ищеца, като го е прехвърлило на физическото лице –А.Б..
При това положение вземането не се намира в
патримониума на „Б.“ ООД.
Доколкото липсват данни цесията да е съобщена на И.М.
/длъжник/, то въведения довод в хода по същество пред СРС, че цесията не е
произвела действие, тъй като ищеца бил извършвал плащания в продължение на 1
година и 6 месеца, не променя изхода на спора.
Ето защо настоящата инстанция намира за правилни
изводите на първоинстанционния съд, че не са налице предпоставките на чл.103-
104 ЗЗД за настъпване на прихващане.
Направените в писмените бележки нови доводи не
подлежат на разглеждане, нито от СРС, нито от СГС, вкл. и твърденията за
действията от Л.М. /въззивна жалба пред СГС/, тъй като същите са преклудирани.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
На ищеца се следват разноски за
уважената част на претенцията или такива в размер на 3049,21 лв.
СРС е присъдил разноски в размер на 3 209,
70 лв. поради което се налага извод, че за сумата над 3049,21 лв. обжалваното решение ще следва да
бъде отменено.
На ответника се следват разноски за частта,
в която претенцията е приета за неоснователна, както и за частта, в която
производството се прекратява, но такива не са поискани. Затова и не се
присъждат.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника се следват разноски за частта,
в която съдът прие, че решението е недопустимо- чл.78, ал.4 ГПК. Такива, обаче,
не се претендират и съдът не присъжда.
На въззиваемия се следват разноски за частта,
в която обжалваното решение беше прието за правилно, но не са ангажирани
доказателства за действителното им извършване.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение
№30817 по гр.д. № 12711/2018 г. на СРС, 25 състав, в частта по иска,
предявен от И.В.М., ЕГН **********, с
правно основание чл.61 ЗЗД, с което е осъдено „Б.“ ООД, ЕИК ********, да
заплати на ищеца сумата в размер над 1000 лв. до присъдения размер от 6301,60лева,
представляваща заплатени задължения от ищеца към Национална агенция за
приходите, с дата на плащане 23.01.2018 г. за сумата в размер на 1100 лв. по
документ с дата на съставяне 12.10.2017 г. и период 01.07.2017 г.-
30.09.2017 г.; с дата на плащане 09.02.2018 г. за платена сума в
размер на 4 200 лв. също по документ от 12.10.2017 г. и период 01.07.2017
г.- 30.09.2017 г. и съответно относно законната лихва от 01.02.2018 г. до
окончателното плащане по отношение на тези плащания.
ПРЕКРАТЯВА производството по иска, предявен от И.В.М., ЕГН **********,
с правно основание чл.61 ЗЗД да бъде осъдено „Б.“ ООД, ЕИК ********, да заплати
на ищеца сумата в размер над 1000 лв. до 6301,60 лева, представляваща заплатени
задължения от ищеца към Национална агенция за приходите, с дата на плащане
23.01.2018 г. за сумата в размер на 1100 лв. по документ с дата на съставяне
12.10.2017 г. и период 01.07.2017 г.- 30.09.2017 г.; с дата на плащане
09.02.2018 г. за платена сума в размер на 4 200 лв. също по документ от
12.10.2017 г. и период 01.07.2017 г.- 30.09.2017 г. и съответно относно законната
лихва от 01.02.2018 г. до окончателното плащане по отношение на тези плащания.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ възражението за прихващане, направено от „Б.“ ООД,
ЕИК ******** в публичното съдебно заседание, състояло се на 21.02.2019 г., по
отношение на заплатени към НАП суми, съгласно определението на СРС - 5601,60
лв. /погрешно математическо изчисление, тъй като увеличението е в размер на
5301,60 лв. /от 1000 лв. на 6 301,60 лв./, със сума по сметка „Задължения
за липси и начети“.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ възражението
за прихващане, направено от „Б.“ ООД, ЕИК ********, по молбата от 05.02.2018
г., депозирана по гр.д.№ 4478 по описа за 2017 г. на СГС, Първо ГО, 9-ти състав.
ОТМЕНЯ решение №30817 по гр.д. №
12711/2018 г. на СРС, 25 състав, в частта за присъдените в полза на И.В.М.,
ЕГН **********, разноски за сумата над 3049, 21 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение №30817 по гр.д. № 12711/2018 г. на
СРС, 25 състав, в останалата част.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от връчването
му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: