№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-А въззивен
състав, в публичното съдебно заседание на трети октомври две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
с участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Димитров
в. гр. д. № 3493 по описа на съда за
2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № II-55-515809 от 25.10.2018г., постановено по гр.
д. № 8418/2018г. по описа на Софийски районен съд (СРС), са отхвърлени обективно
кумулативно предявените положителни установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД от
„Т.С.“ ЕАД срещу Р.Т.А. за установяване съществуване на
следните вземания: 199,58лв. за доставена топлинна енергия и 13,60лв. – цена на
услугата дялово разпределение на топлинна енергия за топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, ж.к. „***********, за
периода 01.05.2014г.-30.04.2015г. и по фактура от годишно изравняване №
**********/30.09.2014г., ведно със законната лихва от 15.11.2017г. до
окончателното плащане; 43,62лв. – лихва за забава върху главницата от 199,58лв.
за периода 01.11.2014г.-08.11.2017г., и 3,24лв. – лихва за забава върху
главницата от 13,60лв. за периода 01.11.2014г.-08.11.2017г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу първоинстанционното решение. В жалбата
се поддържа, че изводът на районния съд, че ответникът не е потребител на
топлинна енергия по смисъла на ЗЕ, е неправилен. Сочи се, че този факт не бил
спорен, а също така от представения препис на искане за заличаване на възбрана
от ЧСИ, се установявало, че ответникът е собственик на топлоснабдения
имот, като реалното му обитаване било без правно значение. Съобразно изложеното се
моли решението да бъде отменено. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата
страна.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните,
намира за установено следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна,
в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално
допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Като ограничен въззив, въззивният
съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, с
изключение на нарушенията на императивни норми на
материалния закон (т. 1 на ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г., ОСГТК на
ВКС).
Съобразно така установените си задължения, настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и е допустимо в обжалваната част, а по същество
е правилно, като въззивният съд споделя
изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на основание чл.
272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в
жалбата, въззивният съд намира следното:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия, и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение
по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия
при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.
Според задължителните разяснения,
дадени с ТР № 2/17.05.2018г. по тълк. дело № 2/2017г.
на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови
нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл.
150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл.
149 и чл.
150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на
топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според
легалното определение в т.
2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент, който купува
енергия за собствени битови нужди. Предоставяйки съгласието си за топлофициране
на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти
на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици,
или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна
енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен
за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя
на договорно основание и топлопреносното предприятие
е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия
имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия
за битови нужди дължи цената й.
Въззивният съд споделя
извода на първоинстанционния, че от събраните по
делото доказателства не може да се направи извод, че ответникът е собственик
или титуляр на ограничено вещо право на ползване на процесния
топлоснабден имот, съответно потребител на топлинна
енергия. Представеният препис от молба на ЧСИ Стоян Якимов за заличаване на
възбрана върху ½ идеална част от процесния
недвижим имот не представлява акт за собственост, поради което не може да
установи притежание от насрещната страна на право на собственост или на
ограничено вещно право на ползване по отношение на имота. Отделно, заличаването
е поискано с молба от 25.03.2013г. – дата, която предхожда с повече от една
година процесния период - 01.05.2014г.-30.04.2015г.
В заключение
следва да се добави, че неподаването на отговор на исковата молба не може да се
приеме като липса на оспорване на твърдените от ищеца обстоятелства и не лишава
ищеца от задължението му по чл. 154, ал. 1 ГПК да установи по делото фактите,
на които основава своите искания. С доклада по чл. 146 ГПК районният съд е
указал на ищеца фактите, за които носи доказателствената
тежест и не сочи доказателства, но същият не е предприел действия по
установяването им. Неизпълнението на това процесуално задължение на ищеца не
може да рефлектира неблагоприятно върху насрещната страна.
С оглед изложеното, решението на първоинстанционния съд е правилно, а въззивната
жалба – неоснователна.
При този изход на спора право на разноски, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, има въззиваемата страна. От последната не е направено
искане в тази насока, поради което такива не следва да се присъждат.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението на въззивния съд е окончателно.
По изложените
съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № II-55-515809 от 25.10.2018г., постановено по гр. д. № 8418/2018г. по описа на Софийски
районен съд, Второ гражданско отделение, 55-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието
на трето лице – помагач на страната на въззивника „Т.С.“
ЕАД – „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.