Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 22.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на шести декември две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдията Гълъбова гр.д.
№1258 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца Р.М.М. срещу решение от 23.10.2018 г. по гр.д. №83989/2017 г. на
Софийския районен съд, 32 състав, с което е отхвърлен предявеният от
жалбоподателя срещу Д.С.С. отрицателен установителен иск за недължимост на суми
по изпълнителен лист от 19.05.2010 г. по гр.д. №55826/2009 г. на СРС, 73
състав, а именно: 5000,00 лв. – главница, ведно със законната лихва от
15.12.2009 г. до плащането, въз основа на който е образувано изп.д. №4023/2010
г. на ЧСИ М.Б., като погасени по давност.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно. Сочи, че след прекратяване на процесното изп. дело
взискателят-ответник е изгубил всички привилегии, вкл. и присъединяването по
чл.456 ГПК към изп.д. №20118460400592 по описа на ЧСИ О.М.. Поддържа, че
неправилно първоинстанционният съд е приел, че през периода 2011 г. – 2015 г.
давността е била прекъсвана. Твърди още, че привилегията, установена за изп.
дела за издръжка – това, че не се перемират, е само по отношение вземането за
издръжка, но не и за присъединеното задължение по договор за кредит. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи
предявения иск за недължимост на процесната главница и законна лихва върху нея.
Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Д.С.С. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима. Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по
тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното
решение е валидно, допустимо, но неправилно по следните съображения:
Първоинстанционният
съд е сезиран от Р.М.М. с искова молба, с която срещу Д.С.С. е предявен отрицателен установителен иск с правно
основание чл.124 ал.1 вр. чл.439
ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищецът на дължи на ответника сумата от
5000,00 лв. – главница, ведно със законната лихва от 15.12.2009 г. до
окончателното изплащане, за които суми е издаден изпълнителен лист от 19.05.2010
г. по гр.д. №55826/2009 г. по описа на СРС, 73 състав, поради изтичане на
погасителната давност, тъй като взискателят не е поискал извършване на
изпълнителни действия в продължение на 2 г. и изпълнителното производство е
прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК.
Ответникът Д.С.С. в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва
предявените искове, като твърди и че за процесното вземане е присъединен
взискател по изп.д. №20118460400592 по описа на ЧСИ О.М., по което са
извършвани множество изпълнителни действия, които прекъсват давността.
Разпоредбата
на чл.439 ГПК
предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел
изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Правно
легитимирани страни по иска по
чл.439 ГПК се
явяват страните в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в
изпълнителното производство твърди погасяване изцяло или частично на вземането,
предмет на делото, чийто носител е ответникът - взискател в производството. По
своя характер искът е отрицателен установителен, като се основава на
твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в
сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При отрицателния установителен иск в тежест
на ищеца е да установи съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през
цялото развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на
ищеца за правен интерес от
иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо
и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на
иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се установят,
то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по
основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на
ОСГТК на ВКС/.
С ТР №2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433
ал.1 т.8 ГПК нова погасителна давност за вземането започва да
тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
изпълнително действие. Според мотивите на същото тълкувателно решение
прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането
му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/
- насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и др.
до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа
и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др. Със същото ТР е прието, че
прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността
с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че законодателят е
уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно
давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе
правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес, че
тези правила са неприложими при прекъсването на давността
с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай
настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е
също, че при изпълнителния процес давността
се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и
с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.
Посочено е, че искането да бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, но по изричната разпоредба на закона давността
се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.
Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение.
Със същото ТР е прието, че когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изп. производство производство се прекратява на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, че прекратяването на изп. производство,
поради т.нар. “перемпция”,
настъпва по силата на закона, а съдебният
изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване,
когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Прието
е, че без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това.
Прекратяването на изп. производство става по право, като новата
давност започва да тече от предприемането на последното по
време валидно изпълнително действие.
По делото е безспорно, че въз основа на изпълнителен лист
от 19.10.2010 г., издаден по гр.д. №55826/2009 г. по описа на СРС, 73 състав,
за вземане на ищеца срещу ответника в размер на сумата от 5000,00 лв. –
главница, ведно със законната лихва от 15.12.2009 г. до окончателното изплащане,
е било образувано процесното изп.д. №20108380404023 по описа на ЧСИ М.Б., както
и че изп. дело е прекратено по силата на закона - на основание чл.433
ал.1 т.8 ГПК, на 28.09.2013 г. - взискателят по изпълнението не е поискал
извършване на изпълнителни действия в продължение на 2 години. Не
е спорно между страните и че ответникът-взискател по процесното изпълнително
дело е присъединен взискател по чл.456 ГПК по изп.д. №20118460400592 по описа на ЧСИ О.М., считано от 21.09.2011
г., образувано за парични вземания за издръжка на други взискатели.
Неоснователни
са доводите на въззивника, че с прекратяването на процесното изпълнително дело
на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК взискателят е изгубил качеството си на
присъединен взискател по посоченото по-горе изп.д. по описа на ЧСИ О.М.. Съгласно
разпоредбата на чл.457 ал.1 ГПК, присъединеният взискател има същите права в
изпълнителното производство, каквито има първоначалният взискател. Последиците от
присъединяването се изразяват в това, че присъединеният кредитор става страна в
изпълнителния процес, като извършените до присъединяването изпълнителни
действия ползват и него. В случая вземането на ответника продължава да
съществува и за него съществува и правото за принудително удовлетворяване по
реда на изпълнителното производство - в цитираното изп. дело при ЧСИ О.М.,
доколкото взискателят вече е страна в това производство.
По делото е установено от отбелязванията, направени върху гърба представения
изпълнителен лист от 01.07.2011 г., издаден по гр.д. №180/2010 г. по описа на
Районен съд - Костинброд, въз основа на който е образувано посоченото вече изп.
дело при ЧСИ О.М., че през периода 11.07.2011 г. 25.10.2015 г. са постъпвали суми
по изп. дело, всяко от които прекъсва давността – цитираното вече ТР №2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Тези действия, с които е прекъсната давността, ползват и
присъединилия се кредитор, какъвто е ответника, с оглед на цитираната по-горе
разпоредба на чл.457 ал.1 ГПК. Последното валидно изпълнително действие спрямо ищеца е извършено обаче
на 12.04.2012 г., когато е прекъсната давността и от която дата е започнала да
тече нова 5-год. погасителна давност. Производството по изп.д. №20118460400592 по описа на
ЧСИ О.М. е прекратено по
отношение на присъединения взискател-ищец в настоящето производство по силата на закона - на основание чл.433
ал.1 т.8 ГПК, на 12.04.2014 г. - взискателят по изпълнението не е поискал
извършване на изпълнителни действия в продължение на 2 години, считано от 12.04.2012 г. –
датата на последното изпълнително действие спрямо ищеца – постъпилата на тази
дата по изп. дело сума в размер на 1532,80 лв., тъй като следващата сума е
постъпила чак на 05.12.2014 г. – след период от повече от 2 г. Привилегията
чл.433 ал.1 т.8 пр.2 ГПК за неперемиране на делата за издръжка няма отношение
спрямо присъединените взискатели, ако техните вземания не са издръжка. Разпоредбата
е въведена с цел по-висока степен на защита на вземанията за издръжка, т.е. с
оглед характера на вземането, и от тази закрила не могат да се ползват
взискателите с различни от вземанията за издръжка парични вземания.
При тези данни,
следва да се приеме, че 5-год. погасителна давност за вземането за
процесната главница е изтекла на 12.04.2017 г., т.е. процесните вземания са погасени по давност.
Поради изложеното, съдът намира предявеният иск за основателен,
поради което обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло и вместо него
вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от ищеца срещу
ответника иск бъде уважен.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на ищеца на
основание чл.78 ал.1 ГПК следва да се присъдят разноски в първоинстанционното
производство в размер на сумата от 200,00 лв., представляваща държавна такса и във
въззивното производство в размер на сумата от 100,00 лв., представляваща държавна
такса.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение №513408/23.10.2018 г., постановено
по гр.д. №83989/2017 г. по описа на СРС, ГО, 32 състав, и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО
на основание чл.124 ал.1 вр. чл.439 ал.1 ГПК, че Р.М.М., ЕГН **********, адрес: ***, не дължи на Д.С.С., ЕГН **********, адрес: ***, сумата
от 5000,00 лв. – главница, ведно със законната лихва от 15.12.2009
г. до окончателното изплащане, за които суми е издаден изпълнителен лист от
19.05.2010 г. по гр.д. №55826/2009 г. по описа на СРС, 73 състав, и е образувано
изп.д. №20108380404023 по описа
на ЧСИ М.Б..
ОСЪЖДА Д.С.С.,
ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на Р.М.М.,
ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 200,00 лв., представляваща разноски в
първоинстанционното производство и сумата от 100,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.