Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 05.05.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на двадесет и първи април
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Йорданка П.
и прокурора сложи за разглеждане
докладваното от
съдия Маркова в.гр.д.№ 6522 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по постъпилата въззивна жалба от М.П.Б. - ищец в
производството пред СРС, срещу решение № 41027/14.02.2020г. по гражданско
дело 61244/2018г. на СРС, I гражданско отделение, 49-и състав, с което решение е отхвърлен предявения
от ищцата въззивник в настоящото производство иск по чл. 439 от ГПК и по чл.
86, ал. 1 от ЗЗД, както и в тежест на ищцата са възложени разноските по делото.
Излагат се доводи за
постановяване на същото в нарушение на процесуалния закон и процесуалните
правила, включително и при погрешна преценка относно основанието на чл. 433,
ал. 1, т. 8 от ГПК.
Иска се от настоящата инстанция
да отмени изцяло обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което
предявеният иск да бъде уважен. Разноски се претендират.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред СРС- „Е.М.“
ЕООД, в който отговор се излагат доводи за неоснователност на въззивната жалба
и правилност на така постановеното решение, не били допуснати сочените
нарушения на материалния и процесуален закон, решението било съобразено със
съдебната практика и тълкувателната дейност на ВКС. Претендира разноските по
делото.
По допустимостта на въззивната жалба:
За решението на СРС, въззивницата
е била уведомена на 24.02.2020 г. Въззивната жалба е подадена на 02.03.2020 г.
Следователно,
същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Въззивната
жалба е подадена от надлежна страна и срещу съдебен акт, подлежащ на
инстанционен контрол.
Тъй като с
първоинстанционното решение не е бил уважен предявеният от въззивницата иск по
чл.439 ГПК, то за ищцата/в производството пред СРС, въззивник в настоящето/ е
налице правен интерес от обжалване.
Следователно,
въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
Ищцата е поискала от съда да
признае за установено, че не дължи на ответника сумата в размер на 3 814,37
лв.- главница по договор за кредит, сумата в размер на 603,62 лв.- договорна
лихва за периода 26.12.2010 г.- 29.05.2012 г., сумата в размер на 400,69 лв.-
наказателна лихва за периода 26.12.2010 г.- 29.05.2012 г., както и сумата в
размер на 437,84 лв.- разноски, за които е издаден изп.лист на 31.05.2012 г. по
ч.гр.д.№ 8500 по описа за 2012 г. на РС, гр.Пловдив, за принудителното събиране
на които било образувано изп.д. № 2012758040993 по описа на ЧСИ М. Обретенова с
район на действие, ОС, гр.Пловдив.
Твърди се,
че са настъпили предпоставките на чл.433, ал.1,т.8 ГПК. Сочи, че последното
изп.действие било извършено на 23.11.2012 г. и с изтичането на двегодишния
преклузивен срок, изпълнителното дело се считало прекратено по силата на
закона. В случая се касаело до вземания за банков кредит и давностния срок бил
изтекъл на 23.11.2017 г.
Съгласно разпоредбата на чл.439, ал.1 ГПК длъжникът
може да оспорва чрез иск изпълнението.Искът на длъжника може да се основава
само на факти, настъпили след
приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание /ал.2/.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във
валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната
жалба:
Спорно по делото е изтекла ли е
погасителната давност.
За да
постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че вземането на ответника
не е било погасено по давност, тъй като с молбата за образуване на изп.дело,
която била подадена на 20.07.2012 г. бил поискан изпълнителен способ, който е
от естеството да прекъсне давността. Касаело се до вземания за банков кредит,
които се погасявали с изтичането на 5-годишен давностен срок. С налагането на
запор на банковите сметки на ищцата на 23.11.2012 г. също била прекъсната
давността. Въз основа на отбелязванията върху изпълнителния лист СРС е
достигнал до извода, че по така наложения запор са извършвани преводи на суми.
Удръжките по запора представлявали прилагане на изпълнителния способ поради
което прекъсвали давността. Същите представлявали изпълнителни действия с оглед
на което не била налице хипотезата на чл.433, ал.1,т.8 ГПК. Отделно от това
били извършвани плащания по изп.дело, които били извършвани в интервали
по-малки от 2 години. Наред с това с молба от 17.04.2014 г. ищцата била
поискала да заплаща задължението си директно на взискателя. Тази молба
представлявала по същество признание на вземането от страна на ищцата, което в
съответствие с чл.116, б.“а“ ЗЗД прекъсвала давността. Със запорно съобщение от
18.02.2016 г. бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищцата при „С.
и синове“ ООД. С оглед на това давността била прекъсната на 18.02.2016 г. От
последната вноска по изп.дело на 23.10.2014 г. до 18.02.2016 г. не били
изминали повече от 2 години поради което не била осъществена хипотезата на
чл.433, ал.1,т.8 ГПК. По отношение на вземанията не била изтекла 5-годишната
погасителна давност. Затова и искът е бил приет за неоснователен и като такъв
–отхвърлен.
Софийски градски съд, действащ като
въззивна инстанция споделя мотивите на СРС поради което по арг. от чл.272 ГПК
същите следва да се считат и за мотиви на настоящето решение.
Погасителната
давност е определен от законодателя срок, с изтичането на който
законът свързва определени последици- преграждане на възможността за събиране
на вземането по съдебен ред. При
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ, независимо
от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно
чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, а именно: насочването на изпълнението чрез налагане на
запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране
или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на
пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични
суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни
действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, изготвяне на справки, набавяне на
документи, книжа и др., назначаване на експертиза, извършване на разпределение,
плащане въз основа на влязло в сила разпределение и др.
С молбата по която е образувано изп.дело № 20127580400993/който е
правилният номер на спорното изп.дело/ по описа ЧСИ М.О., рег. №758 е посочен
като изпълнителен способ – „опис на движими вещи“. Видно от разпореждането от
25.07.2012 г. такъв опис е бил насрочен за 18.09.2012 г., а след това за
03.01.2013 г., тъй като на първата дата изпълнителния способ не е могъл да бъде
осъществен поради ненамиране на длъжницата на посочения адрес.
ПДИ е връчена на 28.11.2012 г.
На 23.11.2012 г. е наложен запор по молбата на първоначалния взискател –
ОББ АД, на банковите сметките на длъжницата.
От данните по изп.дело се установява, че са извършвани регулярни преводи
за погасяване на задълженията, съответно на 11.03.2013 г., 25.03.2013 г.,
22.04.2013 г., 25.07.2013 г., 09.12.2013 г., 11.12.2013 г., 09.04.2014 г.,
12.06.2014 г.
Действително, от отбелязванията върху изп.лист се установява, че са
извършвани регулярни плащания като последното отбелязване е с дата 08.08.2018
г.
По молба на НАП във връзка с представено удостоверение от 20.09.2012
г./л.43 от изп.дело/ същата е присъединена като взискател, за което длъжницата
е уведомена на 18.12.2012 г.
На 17.04.2014 г. М.Б. е подала молба с която е поискала да плаща
задължението директно на взискателя- ОББ АД/л.92 от изп.дело/ като е поискала
становище от взискателя.
Противно на твърдяното от пълномощника на въззивницата по своя характер
отразеното в молбата от 17.04.2014 г. волеизявление представлява признание на
вземанията на взискателя и изобщо не става въпрос за „частично“ признание както
се твърди.
Затова и правилно СРС е приел, че с подаването на тази молба се прекъсва
давността.
Видно от данните по изп.дело от длъжницата са правени вноски на
23.10.2014 г.,
С молба от 20.12.2015 г. взискателят е поискал да бъде наложен запор
върху трудовото възнаграждение на длъжницата, както и да бъде насрочен и
извършен опис на движимите й вещи /л.97 от изп.дело/.
Видно от отбелязването на л.104 от изп.дело ЧСИ е посочил, че опис не
може да се извърши, тъй като длъжницата живее в гр.София. Разпореждането е с
дата 18.02.2016 г. На същата дата е наложен запор върху трудовото възнаграждение
на длъжника /л.112 от изп.дело/.
Първото плащане във връзка с така наложения запор от страна на
работодателя е с дата 29.08.2016 г./л.122 по изп.дело/.
Правени са вноски и на 16.11.2016 г.
На 15.03.2016 г. е изготвено от ЧСИ постановление за приемане на
разноски.
На 16.01.2016 г. от взискателя отново е поискано опис на движими вещи,
запор върху трудово възнаграждение и запор на банковите сметки като способи за
принудително изпълнение /л.142 по изп.дело/.
На 26.07.2017 г. от взискателя е поискано запор на вземанията на
длъжницата от правоотношенията със „Смарт Ритейл“, както и опис на движими вещи
/л.153 от изп.дело/.
На 01.09.2017 г. е наложен запор на банковите сметки на длъжницата/л.159
и следв. от изп.дело/. На същата дата е наложен и запор върху трудовото
възнаграждение в „Смарт Ритейл“ ЕООД /л.162 от изп.дело/.
На 18.09.2017 г. длъжницата е поискала да бъде вдигнат запора върху
банковата карта /л.173 от изп.дело/.
С разпореждане от 18.09.2017 г. ЧСИ е разпоредил на „Юробанк България“ АД
да изпълнява наложения запор по отношение на всички суми като се секвестира
размерът над месечната минимална заплата – 460 лв.
Същевременно преводи са извършвани и от работодателя на 04.10.2017 г.,
26.10.2017 г., 06.11.2017 г., 08.12.2017 г.
С молба от 15.11.2017 г. взискателят е изразил съгласие запорът да бъде
вдигнат само по отношение на несеквестируемите вземания на длъжника по
банковата сметка.
С нова молба от 21.11.2017 г. Б. е поискала да бъде вдигнат запора върху
сумите по дебитната й карта. Посочила е, че иска сама да внася суми от по 100
лв.
Такава вноска е направена на 07.12.2017 г./л.203 по изп.дело/.
На 13.12.2017 г. с електронно писмо взискателят е изразил становище за
неоснователност на молбата на длъжницата от 21.11.2017 г.
На 08.01.2018 г. длъжницата отново е превела сумата в размер на 100 лв.
за погасяване на задълженията й. Такъв превод е сторен и на 07.02.2018 г., на
30.03.2018 г., 02.05.2018 г., 04.06.2018 г., 09.07.2018 г.
Чрез ЧСИ са извършвани преводи на 11.01.2018 г., 14.02.2018 г., 18.05.2018
г., 06.06.2018 г., 11.07.2018 г., 01.08.2018 г., 08.08.2018 г.
На 02.04.2018 г. взискателя ОББ АД е уведомил ЧСИ, че е прехвърлил
вземането си чрез цесия на „Е.М.“ ЕООД.
На 20.06.2018 г. е постъпила молба от „Е.М.“ ЕООД да бъде конституиран
като взискател с оглед настъпилото прехвърляне на вземанията на първоначалния
такъв.
С разпореждане
от 20.06.2018 г. на основание чл.429, ал.1 ГПК ЧСИ е конституирал
като взискател „Е.М.“ ЕООД/л.253 от изп.дело/.
На 17.07.2018 г. длъжницата отново е поискала да бъде вдигнат запора от
банковата й сметка.
Молбата е изпратена за становище на взискателя на 20.07.2018 г.
На 18.09.2018 г. ищцата е предявила исковата молба въз основа на която е
постановено обжалваното по настоящето дело, решение.
Тъй като съдът е удовлетворил искането на ищцата за допускане на
обезпечение по реда на чл.389 ГПК и след представяне на молба от 30.10.2018 г.
с издадената обезпечителна заповед, с постановление от 02.11.2018 г. ЧСИ е
спрял изп.производство на основание чл.432, ал.1 ГПК /л.278 по изп.дело/.
В конкретния смисъл по силата на ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС последното
изп.действие, което прекъсва давността по изп.дело е това по разпореждането от 20.06.2018
г. , с което ЧСИ на основание чл.429, ал.1 ГПК ЧСИ е конституирал като
взискател „Е.М.“ ЕООД.
При това положение не са настъпили предпоставките на чл.433, ал.1,т.8 ГПК
за прекратяване на изп.производство, тъй като не се установи бездействие на
взискателя, нито настъпване на погасителната давност на вземанията за
принудителното събиране на които е било образувано изп. Дело.
Ще отбележим, че със спирането на изп.производство на основание чл.432,
ал.1 ГПК се спира и извършването на изп.действия поради което целените от
ищцата последици на прекратяване на изп.дело поради бездействие на взискателя,
не се осъществяват.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции
обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено като правилно.
По разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение е правилно и в частта за
разноските.
Пред въззивната
инстанция:
При този изход на спора на въззивницата разноски не се следват.
Въззиваемият претендира
разноски, изразяващи се в юриск.възнаграждение за процесуално представителство
в размер на 300 лв. поради което му се присъждат.
Водим от
горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 41027/14.02.2020г. по
гражданско дело 61244/2018г. на СРС, I гражданско отделение, 49-и състав, изцяло.
ОСЪЖДА М.П.Б.,
ЕГН **********,***,съдебен адрес:***, партер-адв.С., да заплати на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, съдебен адрес: ***, сграда
Матрикс Тауър, етаж 4-6, сумата в размер на 300 лв.- юрик.възнаграждение за
процесуално представителство пред
въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280,
ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.