РЕШЕНИЕ
№ 335
гр. Смолян, 11.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на седемнадесети
юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Гергана Кузманова
при участието на секретаря Веселина Младенова
като разгледа докладваното от Гергана Кузманова Гражданско дело №
20235440100177 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на А. М. К. против „***“ АД гр.София
и „***“ ЕООД гр.София, в която се твърди от ищцата, че между нея и „***“ АД е сключен
Договор за паричен заем № *** от 16.06.2022г., съгласно който получава заемната сума от
800 лева, при срок на кредита 4 вноски. Във връзка с чл.4 от Договор за паричен заем е
сключила с "***" ЕООД Договор за предоставяне на поръчителство № ***, с който да бъде
обезпечен сключеният Договор за заем. Възнаграждението, което следва да заплати за
поръчител е в общ размер на 422 лева. По този начин общото задължение по договора за
заем и по допълнително сключения във връзка с него Договор за предоставяне на
поръчителство е в общ размер на 1272 лева, при обща месечна погасителна вноска от 318
лева.
Твърди се от ищцата, че копие от процесните Договор за паричен заем № *** от
16.06.2022г, и Договор за поръчителство, никога не са й предоставяни, въпреки че на
няколко пъти е подавала молба, за да й се предоставят копия от процесиите договори, което
е й нейно право като потребител. Твърди, че Договор за паричен заем № *** от 16.06.2022г.,
сключен с ответното дружество „ *** “ АД, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр.
с чл.11 ал.1 т.10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК вр. с чл.22 от ЗПК, а в условията на евентуалност, че
клаузата на чл.4 от Договор за паричен заем № *** от 16.06.2022г., сключен с ответниковото
дружество „ *** “ АД, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр.З от ЗЗД, чл.143 ал.1 от ЗЗП
и чл.146 от ЗЗП. Счита и, че така сключения Договор за предоставяне на поръчителство
№*** е нищожен на основание чл.26 ал.1 пр.З от ЗЗД, както и на основание чл.26 ал.1 пр.2
вр.с чл.19 ал.4, от ЗПК и чл.143 от ЗЗП, като излага следните съображения:
На първо място, Договор за паричен заем № *** от 16.06.2022г е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл.22 от ЗПК. Разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК
сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на
разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална
1
формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван
размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В Договор за паричен заем № *** от
16.06.2022г., е посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсва ясно разписана методика
на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият/. Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният
процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина
/бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. Доколкото е предвидена дължимостта на
възнаграждение за поръчителство, не става ясно, дали същото е включено в ГПР, изобщо
нямаме никаква информация, какво точно е включено в процента на ГПР, дали е само
лихвата, дали е лихва и други разходи, който е следвало да бъдат подробно описани. В
случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсва. Следва да се има
предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането
на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
законовия, е недопустимо. Тези съставни елементи обаче остават неизвестни, при което се
създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става
ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е
предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не може да се направи еднозначен
извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Ето
защо, не е ясно по какъв начин е формиран, неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След
като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава
допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин
да посочи какво точно е включено в тях. Именно и поради това, Договор за паричен заем №
*** от 16.06.2022г., поради неспазване на изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.
Наред с това, посочената годишна лихва в договор за паричен заем, не е ясно как
точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин ищцата, е
поставеан в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания
от него финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК,
следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер
на предоставения паричен заем представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които заемателя ще направи и които са отчетени при формиране
на ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да разбере действителния размер на ГПР,
да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по паричния заем, невключена в ГПР противоречи на изискването за
яснота, въведено в чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК.
На следващо място, съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя , настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/ , изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Съгласно § 1. Точка 1 от ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С
оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата по договора за поръчителство следва да
бъде разглеждано като елемент от обшия разход по кредита за потребителя, тъй като то е
2
пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно е на кредитора и се заплаща
от потребителя. Доколкото сключването на Договор за поръчителство е въздигнат като
елемент от сключването на договор за паричен заем, без когото последният не може да бъде
сключен. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за
заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се нарушава изискването
ГПР да не бъде по висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г.
Наред с това, при извършена справка в Търговския регистър по партидата на
ответните страни се установява, че същите са свързани лица, а именно, едноличен
собственик на капитала на "***" ЕООД е "***" АД. Основен предмет на дейност на
ответника е гаранционни сделки, каквато е процесната. Следва да се посочи, че печалбата на
"***" ЕООД, от извършената от него търговска дейност като поръчител, се разпределя в
полза на едноличния собственик "***" АД. С оглед това обстоятелство със сключване на
договора за поръчителство се цели да се заобиколи разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, като в
договора за поръчителство се уговоря възнаграждение, което в последствие ще бъде
разпределено като печалба на "***" АД. С договора за поръчителство не се цели реално
обезпечаване на договора за кредит, сключен с "***" АД, доколкото плащайки
задължението на потребителя в полза на "***" АД кредиторът плаща вземането си сам на
себе си. Със сключването на договор за поръчителство се цели едно допълнително
оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, което е
уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на
чл.19, ал.4 ЗПК, което от своя страна води до недействителност на договора за заем и
договора за поръчителство. Наред с това посочването в кредитния договор на размер на
ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита
на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието , че използването
на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт
на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се
основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143
и сл.ЗЗП.
Ако съдът, счете че Договор за паричен заем № *** от 16.06.2022г., сключен с
ответното дружество „ *** “ АД, е действителен, в условията на евентуалност, счита че
клаузата на чл.4 от Договор за паричен заем № *** от 16.06.2022г., сключен с ответното
дружество „ *** “ АД, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр.З от ЗЗД, чл.143 ал.1 от ЗЗП
и чл.146 от ЗЗП, по следните съображения: Така посоченият чл.4 от договора предвижда, че
за да бъде отпуснат кредит на доверителят ми е необходимо да сключи договор за
поръчителство и то с избрано от заемодателя, дружество. Т.е въз основа на чл.4 от договора,
доверителят ми е длъжен да сключи договор за поръчителство, за да му бъде отпуснат
кредит. Сключването на договор за поръчителство е въздигнат в условие за отпускането на
кредита, което ако не бъде осъществено, няма да бъде отпуснат последния. Посочената
клауза, води до нееквивалентност на насрещните престации. Накърняване на добрите нрави
по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който
може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и
на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка
на другата. За да се приеме, че е налице нищожност, е необходимо да се установи
значителна липса на еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната
страна да е в размер, който чувствително надвишава насрещната престация, като това
несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване, какъвто е настоящият случай. С
оглед тази конкретна преценка, се прави извод, че клаузата на чл.4 от договора за заем е
нищожна, доколкото с нея се задължава ищцата да сключи договор за поръчителство и то е
предварително избрано дружество, чието възнаграждение е в размер на 60% от отпусната
сума. В тази връзка клаузата на чл.4 от Договора противоречи на добрите нрави. Наред с
3
това, клаузата на чл.4 от Договор за паричен заем е нищожна като неравноправна по
смисъла на чл.143 от ЗЗП. Същата е във вреда на потребителя и не отговарят на
изискванията за добросъвестност и води до неравновесие в правата на страните, като по този
начин са в ущърб на доверителя ми като потребител / чл.143 ал.1 ЗЗП / . Посочените по-горе
клаузи не са формулирани по ясен и недвусмислен начин /чл.147 ал.1 ЗЗП/ и разглеждани
сами или в съвкупност с договора за гаранция /поръчителство/ не позволявят на потребителя
да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл.143 ал.2 т.19 ЗЗП.
На следващо място, клаузата на чл.4 от Договор за паричен заем е нищожна на
основание чл.146 ал.1 от ЗЗП. Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Считам, че клаузата на чл.4
от Договор за паричен заем не се явява индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2
ЗЗП. Видно от самия Договор за паричен заем по безспорен начин се установява, че клаузата
на чл.4 от същия е част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на
договора и кредитополучателите нямат възможност да влияят върху съдържанието им към
момента на сключване на договора. В този смисъл е и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
По отношение на втория установителен иск, счита, че така сключения Договор за
предоставяне на поръчителство № *** от 16.06.2022г., е нищожен на основание чл.26 ал.1
пр.З от ЗЗД, както и на основание чл.26 ал.1 пр.2 вр.с чл.19 ал.4, от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП,
като съображенията ми за това са следните: В правната доктрина и съдебна практика
безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.З-
то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв
основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а
целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става
дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ,
но общите правила на ЗЗД също намират приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според
задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни
правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на
въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на
чл.26 ал.1,предл.З от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла
на чл. 26, ал. 1, пр.З от ЗЗД се е достига до значителна не еквивалентност на насрещните
престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на длъжника с цел
извличане на собствена изгода на кредитора. Когато е налице явна не еквивалентност между
предоставената услуга и уговорената цена, се нарушава принципът на добросъвестност при
участие в облигационните отношения. В настоящият случай, такава не еквивалентност
между престациите е налице, тъй като сумата която се претендира чрез него е в размер на
422 лева и съставлява допълнителна сума, която е в размер на над 1/2 от сумата на
отпуснатия кредит от 800.00 лева. По този начин безспорно се нарушава принципа на
добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността е застъпен в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на
принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. Отделно от това, тази сума от 422 лева, се заплаща без
доверителят ми да получава нищо насреща, напротив същият е принуден да сключи Договор
за предоставяне на поръчителство и то с предварително избрано от заемателя дружество,
„***“ ЕООД, за да му бъде отпуснат заем. Т.е чрез Договор за предоставяне на
поръчителство се стига единствено и само до увеличаване на дължимата сума с над 60%, без
каквато и да е насрещна престация.
На следващо място, Договор за предоставяне на поръчителство № *** от
16.06.2022г., сключен с „***“ ЕООД е нищожен поради това, че се стига до нарушаване на
нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона на основание чл.26 ал.1
пр.2 от ЗЗД, вр. чл.19 ал.4 от ЗПК. В настоящия случа, възнаграждението което следва да се
заплати по Договор за предоставяне на поръчителство е в размер на 422 лв, е следвало да
4
бъде отразен в определение ГПР. Съгласно чл. 19,ал.1 от ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В §1, т.1
от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Така уговореното възнаграждение по Договор
за предоставяне на поръчителство по своята същност представлява разход по кредита, който
е бил известен и е следвало да бъде включен в ГПР. При извършена справка в Търговския
регистър по партидата на ответната страна се установява, че едноличен собственик на
капитала на "***" ЕООД е "***" АД. Основен предмет на дейност на ответника е
гаранционни сделки, каквато е процесната. Следва да се посочи, че печалбата на "***"
ЕООД, от извършената от него търговска дейност като поръчител, се разпределя в полза на
едноличния собственик "***" АД. С оглед това обстоятелство може да заключим, че със
сключване на договора за поръчителство се цели да се заобиколи разпоредбата на чл.19, ал.4
ЗПК, като в договора за поръчителство се уговоря възнаграждение, което в последствие ще
бъде разпределено като печалба на "***" АД. С договора за поръчителство не се цели реално
обезпечаване на договора за кредит, сключен с "***" АД, доколкото плащайки
задължението на потребителя в полза на "***" АД кредиторът плаща вземането си сам на
себе си. Със сключването на договор за поръчителство се цели едно допълнително
оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, което е
уговорено по друго правоотношение, единствено е цел да се избегнат ограниченията на
чл.19, ал.4 ЗПК, което от своя страна води до недействителност на договора за
поръчителство. На последно място, считам че Договор за предоставяне на поръчителство №
*** от 16.06.2022г., сключен е „***“ ЕООД, е недействителен на основание чл.143 ал.1 и
ал.2 т.19 от ЗЗП. Същият е във вреда на потребителя и не отговаря на изискванията за
добросъвестност и справедливост и води до неравновесие в правата на страните, като по
този начин е в ущърб на доверителката ми като потребител / чл.143 ал.1 ЗЗП / . Посоченият
по-горе Договор за поръчителство не е разбираем и не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключване на договора - чл.143 ал.2 т.19 ЗЗП.
Моли съда да постанови решение, с което да се признае за установено, че е Договор
за паричен заем № *** от 16.06.2022г., сключен с „ *** “ АД, е нищожен на основание чл.
26, ал. 1 от ЗЗД вр. е чл.11 ал.1 т.10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК вр. е чл.22 от ЗПК, а в условията на
евентуалност, че клаузата на чл.4 от Договора за паричен заем № *** от 16.06.2022г. е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр.З от ЗЗД, чл.143 ал.1 от ЗЗП и чл.146 от ЗЗП. , както и
да се признае за установено, че Договор за предоставяне на поръчителство № *** от
16.06.2022г., сключен с „***“ ЕООД е нищожен на основание чл.26 ал.1 пр.З от ЗЗД, както
и на основание чл.26 ал.1 пр.2 вр.с чл.19 ал.4, от ЗПК и чл.143 от ЗЗП. Претендира за
разноски по водене на делото.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „***“ АД, с който
оспорва иска. Твърди,че ищцовата страна пренебрегва основни принципни положения на
гражданския процес, като прави опит за изначално разместване на доказателствената тежест,
непредставяйки доказателства в цялост, от които ищецът да се ползва като доказателство,
обвързано със собствените му твърдения. Недоумение буди фактът, как в молбата се излагат
твърдения относно правната характеристика и съдържание на договор, за който молителят
твърди, че никога не му е предоставян, а иска да бъде задължен ответникът да представи, за
да може първия да подкрепи с доказателства голословните си твърдения. Ищцата излага
бланкови твърдения, очевидно незапозната с договора и документите по правоотношението
и разчита на така разместената доказателствена тежест, с която ответникът да представи
доказателства за подкрепа на твърденията в исковата молба. По силата чл. 154 ГПК всяка от
5
страните следва да проведе пълно главно доказване относно обстоятелствата, на които
основава своите искания или възражения, като извлича изгодни за себе си правни
последици. Същевременно, страната, която носи доказателствената тежест относно даден
правнорелевантен факт (елемент от предвидения в закона фактически състав, от който
произтича претендираното право), носи доказателствена тежест и за всички доказателствени
факти, с помощта на които иска да удостовери осъществяването на този факт. В тази
връзка, ищцовата страна би следвало да докаже на първо място валидно облигационно
отношение. Твърденията за заобикаляне на материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4
от ЗПК не следва да се кредитират, поради следното: Предвидените в чл. 4 от Договора за
паричен заем обезпечения, не целят заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, от тези
обезпечения не възникват разноски по кредита, които да следва да бъдат включени в ГПР.
Страните доброволно 4 са уговорили, че длъжникът трябва да представи в срок едно от
следните обезпечения: две физически лица поръчители, които да отговарят на конкретно
посочени в договора изисквания; банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество
- гарант, което предоставя гаранционни сделки, като изцяло на волята на длъжника е
оставено решението, кое от тези три обезпечения да избере. Ответникът е нямало как да
прогнозира към момента на сключване на договора за паричен заем, кое обезпечение ще
избере ищецът, поради което и няма как да предвиди какви разходи за заемателя ще
възникнат във връзка с тези обезпечения и какъв би бил техния размер, а и дори да е имало
подобна информация, то тези разходи не са във връзка с отпускането на кредита, поради
което и не следва да бъдат включени в ГПР. Процесуалният представител на ищеца не е
съобразил разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, в която е предвидено, че при изчисляване
на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит. Следователно законодателят е предвидил възможността за начисляването на такива
разходи, като изрично ги е изключил при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита. ГПР представлява възнаграждението на кредитора под формата на договорна лихва
и други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 19, ал. 2
ЗПК годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно
Приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и
допълнителни допускания. Възнаграждението на Дружеството гарант не е част от заемното
правоотношение по Договора за заем. Същото е дължимо не към Заемодателя, а за
предоставена услуга от „***‘‘ ЕООД, която е уговорено да възникне задължение по нея,
само при неизпълнение от страна на заемателя на задължението му да представи едно от
другите две обезпечения по договора за заем. Не считаме, че договорът за паричен заем
нарушава изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, а и липсват нарочни оплаквания, защо
ищеца счита че не са спазени изискванията на разпоредбата. Годишният процент на
разходите не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България - основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта /Постановление № 426
от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения/, с оглед на което няма нарушение на чл. 19 от ЗПК, а видно от текста на
договора в него са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, с оглед на което е
спазена разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т.11 от ЗПК. ГПР представлява възнаграждението на
кредитора под формата на договорна лихва и други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит. Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита се изчислява по формула съгласно Приложение № 1, като се вземат предвид
посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Възнаграждението на
Дружеството гарант не е част от заемното правоотношение по Договора за заем. Същото е
дължимо не към Заемодателя, а за предоставена услуга от „***‘‘ ЕООД, която е уговорено
да възникне задължение по нея, само при неизпълнение от страна на заемателя на
задължението му да представи едно от другите две обезпечения по договора за заем. 5 В
6
договора за паричен заем, ГПР е фиксиран. Посочена е и общата сума за плащане по
договора. Механизмът за пресмятане на ГПР е по формула, съдържаща се в Приложение №
1 към ЗПК, като няма законово изискване механизмът да бъде посочен и в договора за
паричен заем. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, че при посочване на годишния
процент на разходите (ГПР) следва да се посочат допускания, използвани при изчисляване
на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, следва да се тълкува в смисъл посочване
на онези допускания, които биха довели до промяна в ГПР. В конкретния случай договорът
за кредит не съдържа възможности за промяна в ГПР като резултат от липса на конкретни
уговорки или предвидени различни варианти за определяне на лихвата в различни периоди
от действие на договора, ГПР е изчислен на база първоначално уговорения размер на
лихвата. Т. е. в договора не е уговорена възможност за промяна на ГПР, поради което не са
предвидени и уговорени допълнителни допускания. Не би следвало да се кредитират
твърденията на процесуалния представител на ищеца, че е налице нарушение поради
невключването на възнаграждението на гаранта, дължимо по Договора за предоставяне на
гаранция в годишния процент на разходите на Договор за паричен заем. С подписването на
договора за предоставяне на гаранция ,,***‘‘ ЕООД се е задължил, срещу възнаграждение,
да издаде гаранция за плащане /за изпълнение на парични задължения/ в полза на
кредитодателя, с наредител потребителя /ищеца/ с цел гарантиране за изпълнението на
всички задължения на потребителя, възникнали съгласно Договора за паричен заем, както и
за всички последици от неизпълнение на задължението на потребителя. Гаранцията се
издава от гаранта и влиза в сила в 3 дневен срок само и единствено в случай че заемателят
не изпълни задълженията по сключения Договор за паричен заем да предостави обезпечение
– поръчителство от две физически лица или банкова гаранция. Както ясно е посочено в чл. 4
ал. 1 от Договора за заем, заемателят е разполагал със срок до три дни след подписване на
договора да предостави едно от трите обезпечения. Само за пълнота следва да се посочи, че
не следва да се тълкува, че срокът за предоставяне на обезпечението е само 3 дни, тъй като
той започва много преди подписване на договора. Заемателят е разполагал с достатъчно
време преди да вземе решение да потърси паричен заем; да избере институция, от която
може да го получи; да се запознае с условията на финансовата услуга и да сключи договор за
кредит. Договорът за предоставяне на гаранция е едно второ, акцесорно облигационно
правоотношение и не би могло дължимото се възнаграждение на гаранта да бъде включено
в годишния процент на разходите по Договора за паричен заем. Задължението по договора
за предоставяне на гаранция не е обвързано с договора за паричен заем. Това
възнаграждение към ,,***‘‘ ЕООД не представлява пряк разход, свързан с кредита,
доколкото същото се дължи, независимо дали отговорността на гаранта е ангажирана при
евентуално длъжниково неизпълнение или не. Нещо повече, чл. 11, ал. 1, т. 10 предвижда, че
ГПР се изчислява към момента 6 на сключване на договора за кредит, към която дата на
кредитора няма как да е известно дали заемателят ще предостави обезпечение, кое точно,
какъв разход ще направи за него или ще избере да не предоставя обезпечение. Ето защо
несъществуващи към деня на сключване на договора разходи и възнаграждения за гарант
няма как да бъдат включени в ГПР. Ако някакви хипотетични разходи, изначално биват
включвани в ГПР, то този показател не би бил верен по отношение на заематели, които са
изпълнили задължението си за предоставяне на обезпечение, чрез предоставяне на
поръчители, на които не са дължат възнаграждения или да се обхванат възнагражденията на
всяка банка в страната, която предоставя услугата по издаване на банкова гаранция.
Договорът в чл. 2, т. 8 изрично посочва какви допускания са взети предвид при изчисляване
на ГПР, с оглед на което е налице пълна прозрачност по отношение на въпросния
коефициент. Освен това, възнаграждението е уговорено като дължимо само при настъпване
на визираното условие т.е. е дължимо само ако потребителят прибегне до тази възможност
обезпечаване на вземането чрез гарант, който предоставя гаранционни сделки, а не е
дължимо предварително, за да е известно към момента на сключване на договора за заем. На
практика, ако бъде споделена логиката на ищеца, в ГПР следва да се включи
възнаграждение за услуга, която е предоставена по волята на потребителя. Знаейки какви са
изискванията на дружеството, клиентът може още със сключването на договора за заем да
7
предостави обезпечение, може да го направи и в тридневен срок след това, т. е.
потребителят, преди да е обвързан от договор, има цялата необходима информация, за да
вземе решение дали да сключи договор за кредит при тези условия или не, съответно дали
разполага с възможност да осигури необходимото обезпечение, както и кое от трите
алтернативни обезпечения да предостави. Съответно има достатъчно време още със
сключването на договора да предостави обезпечение, а ако прецени, че не може да осигури
такова, изобщо да не пристъпва към подписване на договора или да се откаже от него в
законоустановения 14-дневен срок. В този смисъл невярно е твърдението в исковата молба,
че длъжникът не бил информиран за икономическите последици от поемането на
задължението. Заемодателят в настоящият случай е поел риск да отпусне необезпечен и
само евентуално обезпечаем кредит, поради това няма как към деня на сключване на
договора да включи в ГПР разходи за предоставяне на обезпечение, тъй като не е ясно дали
ще има обезпечение.
Освен изложеното, включването на задължението за заплащане на хипотетично
възнаграждение и бъдещи несигурни разходи в калкулацията на ГПР не само не би дало на
потребителя реална информация за кредита, но би го объркало и заблудило, тъй като, в
случай че за него не се породи задължение по Договора за предоставяне на гаранция, то
изчисления въз основа на нея размер на ГПР би бил нереален и не отговарящ на
действителните условия по кредита. Процесният договор за кредит е съобразен и с
императивната норма на чл. 11, т. 10 ЗПК. На първо място чл. 11, т. 10 ЗПК не изисква да се
посочи в договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е така,
защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в България има нормативно
предвидени две математически формули за изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение
№1 към ЗПК/, които единствено може да се прилагат за изчислението на ГПР. Страните
нито могат да прилагат друга математическа формула за изчислението на ГПР, нито са
длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните две формули. 7 Нормата на чл. 11, т. 10
ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат
изброени всички разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР. Думата допускания тук се използва в смисъл на
предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или
предвиждания са изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на
Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и в
издадения в нейното изпълнение ЗПК и по точно в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19,
ал. 2 ЗПК. Тези допускания се делят на две групи. Първата група са базови допускания /чл.
19, т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви „а“ и „б“ Приложение № 1 към ЗПК и
допълнителни допускания /чл. 19, т.5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви – „в“, „г“, „д“, „е“,
„ж“, „з“, „и“, „к“, „л“, „м“ към ЗПК/. Първата група допускания биха имали значение за
всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаят определени
видове креди, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен
срок, чиято легална дефиниция е дадена в буква „ж“ на Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2
ЗПК. При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи един
точен процент на ГПР при сключване на договора, се налага се правят допускания за
бъдещето, за да се изчисли ГПР като една – единствена ставка с точност поне един знак след
десетичната запетая /т. 2 б. „г“ от Приложение № 1 към ЗПК/, което е детайлно разяснено в
решение на СЕС С290/2019г. В настоящия случай е приложимо единствено първото базово
допускане по т. 3, буква „а“ на Приложение №1, а именно да се допусне, че договорът ще е
валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват
своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора, което е посочено в
чл. 2, т. 8 от договора. Второто базово допускане касае уговорени променливи лихвени
проценти, а в процесния договор лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са
неприложими. Допълнителните допускания също не са приложими, защото касаят хипотези
на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящия не е. Смисълът на
закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще
върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е изпълнено. С оглед на
8
изложеното считаме, че е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърденията за
недействителност на договора за предоставяне на гаранция са неоснователни. „***“ ЕООД е
търговско дружество, вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за
финансовите институции, с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни
сделки по занятие. Именно в това си качество – на търговец, Дружеството следва да
получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна сделка, с цел
гарантиране изпълнението на всички парични задължения на Потребителя, възникнали
съгласно Договора за паричен заем. С оглед на изложеното следва да се преценяват
приложимите към това правоотношение законови разпоредби, а именно тези на Търговския
закон. Насрещната страна, имайки интерес да изпълни точно задълженията си по договора
за паричен заем, с което да избегне неблагоприятни последици (търсене на обезщетение за
неизпълнение на задълженията по чл. 4 от Договора за заем или разваляне на договора
поради неизпълнението) е потърсила услугите на Дружеството гарант за изпълнение на
задълженията му по Договора за паричен заем. Именно изпълнението на договорното
задължение на Заемателя за обезпечаване на вземанията по Договор за заем е породило
сключването на Договора за предоставяне на гаранция, а Дружеството гарант е сключило
Договора поради възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга. С оглед
на това счита за неоснователно твърдението, че Договорът между ищцовата страна и „***“
ЕООД, в качеството й на втори ответник в настоящото производство е бил лишен от правно
основание.
По отношение на твърдението на ищеца, че договорът за предоставяне на гаранция
противоречал и на добрите нрави, в исковата молба не е наведена никаква конкретна
обосновка. В този смисъл това твърдение се явява голословно и неподкрепено от аргументи
или доказателствен материал. Доколкото понятието за добри нрави е субективно и
относително, то подлежи на изследване и доказване от страната, която желае да се позове на
него, в случая – от ищеца. Такива доказателства не са ангажирани. Твърдението, че
договорът за предоставяне на гаранция е сключен в противоречие на добрите нрави са
неоснователни и поради това, че в българското действащо право, в отношенията между
правните субекти действа принципът на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този
принцип всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото
желае и след като сам определя и се съгласява със съдържанието на създаденото по негова
воля правоотношение. Тези три възможности, включени в понятието свободно договаряне,
трябва да бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар. волева
автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива. Добрите нрави са
критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че
значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с
тях. Добрите нрави са критерии там, където обществените отношения не са уредени с
императивни правни норми. В този смисъл процесния договор се явява действителен.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „***“ ЕООД, с
който оспорва иска. Твърди, че е вписан като финансова институция в Регистъра на БНБ за
финансовите институции по чл.3а ЗКИ, с основен предмет на дейност: предоставяне на
гаранционни сделки по занятие. Именно в това си качество – на търговец, Дружеството
следва да получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна
сделка (поръчителство), с цел гарантиране изпълнението на всички парични задължения на
Потребителя, възникнали съгласно Договор за паричен заем. С оглед на изложеното следва
да се преценяват приложимите към това правоотношение законови разпоредби, а именно
тези на Търговския закон. Насрещната страна, имайки интерес да изпълни точно
задълженията си по договора за паричен заем, сключен с „***“ АД, с което да избегне
неблагоприятни последици (търсене на обезщетение за неизпълнение на задълженията по
чл. 4 от Договора за паричен заем или разваляне на договора поради неизпълнението) е
потърсила услугите на Дружеството да издадена гаранция за плащане за изпълнение на
задълженията му по Договор за паричен заем. Именно изпълнението на договорното
задължение на Заемателя за обезпечаване на вземанията по Договора за паричен заем е
породило сключването на Договора за предоставяне на гаранция, а Дружеството е сключило
9
Договора поради възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга. С оглед
на това счита за неоснователно твърдението, че Договорът между ищцовата страна и „***“
ЕООД е бил лишен от правно основание. Твърдението, че договорът за предоставяне на
гаранция е сключен в противоречие на добрите нрави Е неоснователно и поради това, че в
българското действащо право, в отношенията между правните субекти действа принципът
на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки е свободен да встъпва в
правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се
съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Тези три
възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат обезпечени от
правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар. волева автономия, която се предоставя
на индивида за свободна инициатива. Добрите нрави са критерии за норми за поведение,
които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според
вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави са критерии
там, където обществените отношения не са уредени с императивни правни норми. В този
смисъл процесния договор се явява действителен . Добрите нрави са морални норми, на
които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване
е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Понятието „добри нрави“, по
смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни
граждански и търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи
тези правоотношения. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани
правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Такива са принципите
на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения
и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Преценката за нищожност
поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора. В тази връзка, позовавайки се на противоречие с добрите нрави
ищецът следва да докаже в какво точно се изразява противоречието в процесния случай и да
наведе твърдения и доказателства за нарушаването на определен морален принцип. Каквато
и да било обосновка в тази насока липсва в исковата молба, която прави претенциите за
нищожност голословни и недоказани. Доколкото понятието за добри нрави е субективно и
относително, то подлежи на изследване и доказване от страната, която желае да се позове на
него, в случая – от ищеца. Такива доказателства не са ангажирани. Не счита, че престациите
са явно нееквивалентни, тъй като с Договора за предоставяне на гаранция са поели
задължение, което изпълняват, съгласно поетия ангажимент. Задължавайки се да отговаря
солидарно с цялото си имущество за задълженията на заемателя (и то за размер на дълга,
който е много над уговореното възнаграждение по Договора), не получава нещо в повече, от
това което предоставя, а дори напротив. Длъжникът, срещу възнаграждение в неголям
размер, получава сигурност, че ако не изпълни в срок задълженията към Заемателя,
последният ще ангажира отговорността на Гаранта.
От своя страна гаранцията се простира върху всички последици от неизпълнението
на главното задължение, включително и разноските по събиране на вземането, с оглед на
което престациите може да бъдат разглеждани като нееквивалентни, но не в полза на
ищцовата страна, а в полза на Гаранта, чиято отговорност може да бъде ангажирана в
размер, надвишаващ с много полученото възнаграждение. Дължимото им се възнаграждение
по Договор за предоставяне на гаранция е определено след извършена преценка на риска.
Ако насрещната страна го е считала за несправедливо висок, то тя изобщо не би сключила
договора. С предоставената гаранция „***“ ЕООД извършва възмездна услуга в полза на
Заемодателя. Видно е и от Договора за паричен заем и по-точно от чл. 4 от същия,
Заемодателят не е поставил изискване към Заемателят да обезпечи вземането по договора
единствено чрез сключване на договор с дружество-гарант, каквито твърдения са наведени в
исковата молба. Дори напротив, действайки добросъвестно и отчитайки индивидуалните
предпочитания и възможности на всеки заемател, заемодателят му е предоставил
възможност да избере един от три възможни начина за обезпечаване на договора, а ако
прецени да не изпълни задълженията си, отговорността на заемателя би била реализирана по
общия ред. Следва да се има предвид, че договора за предоставяне на гаранция е сключен
10
само и единствено поради възлагането от ищцовата страна и то само при условие, че ще
получим уговореното възнаграждение. Дружеството, изпълнявайки гаранционни сделки по
занятие, няма интерес да сключва безвъзмездни сделки. Не следва да се забравя, че
предоставянето на гаранционни сделки е от основният предмет на дружеството, поради
което не може да си позволим да ги извършваме безвъзмездно. Никой търговец не може да
предоставя стока или услуга без да очаква приход, защото търговската дейност по
дефиниция се извършва, за да получи търговеца печалба
. По отношение на твърдението за нищожност на Договора за предоставяне на
гаранция на основание чл. 143, ал.2, т.19 ЗЗП като сключен при неспазване на нормите на
чл.19, ал.4 ЗПК във връзка с чл.22 ЗПК, моля да вземете предвид следното: В исковата молба
ищецът претендира нищожност на Договора за предоставяне на гаранция, сключен между
представляваното от мен Дружество и г-н Мешев, освен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД,
но и на основание чл. 143, ал. 2, т.19 ЗЗП като сключен при неспазване на нормите на ЗПК.
Следва да се има предвид, че в исковата молба не е наведена никаква конкретна обосновка в
тази връзка и твърденията на ищеца се явяват напълно голословни и неподкрепени от
аргументи или доказателствен материал. Изключително важно е да се уточни, че искането на
ищеца за обявяване на нищожност на Договора за предоставяне на гаранция на основание
чл. 143, ал.2, т.19 ЗЗП във връзка с неспазване на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК е напълно
неотносимо към процесния договор, поради факта, че разпоредбата на чл. 11 ЗПК и
последиците от неприлагането й са относими единствено и само за договори за
потребителски кредит, какъвто процесният договор категорично не е. В чл. 1-4 от Закона за
потребителския кредит ясно са посочени за кои лица се прилага цитираният закон и по
отношение на какви договори за кредит. В тази връзка следва още веднъж да се уточни, че
договорът за предоставяне на гаранция не се регулира от ЗПК, а от ТЗ и в тази връзка
всякакви твърдения за нищожност на основание ЗПК са напълно ирелевантни.
В срока за отговор, ответникът „***“ е предявил срещу ищцата насрещни искове,
както следва: На 16.06.2022 г. А. М. К., в качеството на заемател, е сключила с „***“ АД
в качеството му на заемодател Договор за паричен заем № *** (Договора). По силата на
същия „***“ АД е предал в собственост на А. М. К. сумата от 800.00 лв., а А. К. се е
задължила да я върне при посочените в Договора условия, а именно – на 4 равни месечни
вноски, всяка от които в размер на 216,94 лв., платими на равни периоди. Уговорен бил
фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.00 %, въз основа на който размерът на
общо дължимата възнаградителна лихва за срока на Договора възлиза на 67,76 лв. Общата
дължима сума, съгласно чл. 2, т. 7 от Договора, възлиза на сумата от 867,76 лв. Първата
дължима вноска е следвало да бъде заплатена на 16.07.2022 г., а последната – на 14.10.2022
г., до която дата цялата дължима по договора сума е следвало да бъде погасена. А. М. К. не
е изпълнявала надлежно задължението си за своевременно заплащане на цялата дължима
главница и начислена върху нея възнаградителна лихва, съгласно уговорените в договора
падежи. Към датата на подаване на настоящата насрещна искова молба заплатената част от
главницата възлиза на 190,27 лв., а погасената лихва е в размер на 26,67 лв. Незаплатените
суми респективно са в размери както следва – неплатена главница – 609,73 лв., и неплатена
възнаградителна лихва – 41,09 лв. Поради това за „***“ АД е налице правен интерес от
предявяване на иск за заплащане на така посочените суми. В случай че бъде уважен
предявеният от А. М. К. иск за обявяване на недействителността на целия Договор за
паричен заем, моли съда да постанови решение, с които ответникът/ ищец по първоначалния
иск/ да бъде осъден да заплати сумата от 609,73 лв., представляваща остатък, дължим за
главница по процесния договор., а ако бъде отхвърлен иска на А. М. моли същата да бъде
осъдена да му заплати да заплати сумата от 609,73 лв., представляваща неплатена главница,
както и остатъчна дължима възнаградителна лихва – 41,09 лв.
В отговора по насрещния иск А. К. изразява становище, че същият е неоснователен.
Претендираните суми са заплатени от нея на ищеца по насрещния иск. Прави възражение за
прхващане на на заплатената от нея сума по Договор за паричен заем № *** в размер на
26.67 лева лихва и 190.27 лева главница към дължащата се главница по Договор за паричен
заем № *** в размер на 800 лева, която след прихващането ще е в размер на 583.06 лева,
11
като в тази си част насрещната искова молба до разликата от 609.73 лева следва да бъде
отхвърлена.
В с.з. ищцата не се явява и не изпраща представител. Исковете се поддържгат с
писмена молба, подадена чрез пълномощника й адв.Д.***.
Ответниците не изпращат представители.
Съдът, след преценка на изложеното в исковата молба и отговора, на
становището на страните в съдебно заседание и като обсъди събраните по делото
доказателства, прие за установено следното от фактическа страна:
На 16.06.2022 г. между „***“ АД като заемодател и А. М. К. като заемател е сключен
Договор за паричен заем № ***, по силата на който заемодателя е отпуснал на заемателя
сума в размер на 800 лева, платима на 4 месечни вноски в размер на 216,94 лв. всяка, като
първата вноска е с падежна дата 16.07.2022 г. и последната е с падеж 14.10.2022 г. Общата
сума, подлежаща на връщане е 867,76 лв. Заемателят се е задължил да върне заемната сума,
ведно с лихва от 40 %. Договорен е ГПР от 49,03 %. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора
заемателят е декларирал, че с подписването на договора е получил заемната сумата по
договора. С чл. 4 се е задължил в срок от три дни от датата на сключване на договора да
предостави на заемодателя едно от посочените три обезпечения: две физически лица -
поръчители, които да отговарят на определени условия; банкова гаранция с бенефициер -
заемодателя или одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя гаранционни
сделки по занятие.
На 16.06.2022 г. между „***“ ЕООД като гарант и А. М. К. като потребител е
сключен договор за предоставяне на гаранция № 45513085, по силата на който ответникът
„***“ ЕООД се задължил да издаде гаранция за плащане в полза на бенефициера „***“ АД с
цел гарантиране на всички парични задължения на потребителя, възникнали по договор за
паричен заем №*** от същата дата срещу възнаграждение в размер на 404,24 лв. /чл. 3, ал.
1/, платимо от потребителя разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 101,06 лв. , на
падежите на погасителните вноски по договора за заем, сключен с „***“ АД, който е
овластен да приема плащане на възнаграждението по този договор вместо гаранта /ал. 3 на
чл. 3/. В случай, че платената по този начин сума е недостатъчна за погасяване на
дължимите задължения на потребителя към „***“ АД и на задължението на потребителя
към гаранта по този договор, с внесената сума се погасяват с приоритет задълженията към
гаранта. В чл. 2, ал. 1 е уредено, че договорът влиза в сила в случай, че потребителят не
изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 или т. 2 от договора за паричен заем за предоставяне
в срок на обезпечение чрез поръчителство на две физически лица или банкова гаранция.
Според представената справка от първия ответник, ищцата е платил общо 216,94 лв.,
с които са погасени 190,27 лв. главница и 26,67 лв. договорна лихва и са останали неплатени
609,73 лв. главница и 41,09 лв. договорна лихва.
При така установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни
изводи:
Процесните два договора- договор за паричен заем и договор за предоставяне на
гаранция попадат в приложното поле на ЗПК и ЗЗП.
Относно предявения иск за нищожност на договора за паричен заем, предявен срещу
ответника „***“АД:
Съгласно установената съдебна практика съдът следи служебно за неравноправния
характер на клаузите в потребителския договор и следва да се произнесе независимо дали
страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи
и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение
№ 1/9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Касае се за договор за потребителски кредит, поради което за него са приложими
изискванията на ЗПК. Отделно от това сключеният договор за паричен заем представлява
потребителски договор, по който кредитополучателят има качеството на потребител по
смисъла на §13, т. 1 ДР на ЗЗП, поради което за него са приложими и изискванията на ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1; чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.
12
20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК. Чл. 12 от ЗПК е неприложим за процесния договор, тъй
като кредитът не е предоставен под формата на овърдрафт.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя.
Ищцата е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, тъй като е сключила през
2022 г. договора за паричен заем като физическо лице и процесният договор не е
предназначен за извършване на търговска или професионална дейност.
Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК Договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин,
като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт -
не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Съгласно ал.
2 кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане,
включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит,
които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит. Задължителен
реквизит на договора за кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са годишният процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
В чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК е определено, че годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит и се изчислява по формула съгласно приложение №
1. В ал. 4 е предвиден горен праг на ГПР - не по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
В § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК са дадени легални дефиниции на понятията „Общ разход
по кредита за потребителя“ и „Обща сума, дължима от потребителя“. Общият разход по
кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на Кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси. Общата сума, дължима от потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя.
Съдът счита, че посоченият в договора за кредит ГПР от 49,03 % не е действителният
такъв разход и противоречи на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посоченият ГПР е
заблуждаващ и не отчита реално оскъпяването на договора за заем с дължимото
възнаграждение за допълнително сключения договор за предоставяне на гаранция.
Както се посочи, в договора за кредит, не е включено възнаграждението по договора
за предоставяне на гаранция. В случая то е в размер на 402,24 лева, при предоставен кредит
в размер на 800,00 лв.. Това възнаграждение представлява косвен бъдещ разход по кредита,
поради което следва да бъде изрично посочено и включено в ГПР, което в случая не е
сторено. Реалното включване на този разход в ГПР автоматично увеличава неговия размер,
надхвърлящ значително предвидения законов горен праг от 5 кратния размер на основния
лихвен процент на БНБ, увеличен с допълнителни 10 пункта, което е в противоречие с чл.
19, ал. 4 ЗПК. Определяйки отделно стойността на поръчителството и то в отделен договор,
се цели заобикаляне на посочените законови разпоредби.
13
Създадената връзка между договора за кредит и договора за предоставяне на
гаранция и специфичните условия, уредени в чл. 4 от договора за кредит, сочат, че кредит не
би бил отпуснат, ако заемателят не сключи т.нар. договор за предоставяне на гаранция с
посочено от кредитора лице, което в случая е „***“ ЕООД, отпускането на кредита
автоматично осигурява на кредитора възможност да получи не само възнаградителната
лихва по самия договор за кредит, а и на възнаграждението за предоставянето на гаранция.
Видно от извършена служебна справка от съда в търговския регистър по
партидата на ответника „***“ ЕООД, едноличен собственик на капитала му към момента на
сключването на договора и понастоящем е първият ответник „***“ АД. Не би могло да се
приеме, че при заем от 800,00 лв., заемателят, който е финансово затруднен, доброволно би
се нагърбил да плаща на кредитора освен предоставения кредит и формално записаната в
договора възнаградителна лихва от 40 %, водеща до оскъпяване от 67,76лв., още 404,24 лв.
или при получена в заем сума от 800,00 лв., да връща общо 1 272,00 лв. Ищцата се е
съгласила с тези условия именно защото, в случай, че не ги спази, въобще е нямало да й
бъде отпуснат кредита. Възнаграждението за гаранция е разсрочено за плащане по 101,06 лв.
месечно за 4 месеца- за срока и на падежните дати на вноските по договора за заем, като
потребителят е следвало да плаща задължението си за възнаграждение на гаранта на
заемодателя, който е овластен да приема изпълнение вместо гаранта. По този начин
създадена връзката между двата договора цели формално да бъдат изпълнени изискванията
на ЗПК, но и за да не се разбере от заемателя, че кредитът в действителност се отпуска
срещу непоносимо висока възнаградителна лихва, което от своя страна не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от договора по смисъла на т. 19 от чл.
143, ал.2 ЗЗП.
Предвиденият в чл. 4, ал. 1 от договора 3-дневен срок за обезпечаване на кредита с
двама поръчители - физически лица или с банкова гаранция е трудно изпълним, поради
което и към момента на сключването на договора за кредит съществува сигурност за
сключването на договор за предоставяне на гаранция с предварително одобрено от
кредитора юридическо лице - гарант. Именно поради тази причина в деня на сключването на
договора за кредит е бил сключен и договорът за предоставяне на гаранция.
По начина, по който е формулирана клаузата на чл. 4, т. 3 от договора за кредит не
става ясно каква точно е функцията на гаранта и дали се касае за двустранно или тристранно
споразумение. Самият договор за паричен заем е сключен между заемодателя и заемателя ,
посочената клауза обвързва и третото за кредитното правоотношение лице – гарант.
Отделното сключване на договора за предоставяне на гаранция с третото на заемното
правоотношение лице- гарант на датата на сключване на договора за заем, въпреки
предвидения 3-дневен срок за предоставяне на обезпечение на кредита с двама поръчители
или с банкова гаранция също сочат на невъзможност поради недостатъчното време и
липсата на информация за конкретните условия по този договор за гаранция, ищцата да
може спокойно и разумно да прецени дали договорът за кредит, съдържащ и тази клауза, е
изгоден за нея и дали изобщо би искала да го сключи при тези условия. Именно поради
липсата на конкретни данни в договора за заем за условията на гаранцията са направили
невъзможно ищцата да се запознае с всички условия по кредита и да вземе мотивирано
решение за сключването му. По този начин клаузата на чл. 4, т. 3 е неточна, неясна и
двусмислена, тъй като не предвижда конкретни права и задължения за потребителя; не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора за предоставяне на гаранция, а освен това и не е индивидуално уговорена, в
какъвто смисъл ответникът не ангажира доказателства. При това положение клаузата на чл.
4, т. 3 от договора за кредит е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП и като
такава е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
На практика възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция
представлява вземане на кредитора по договора за кредит, тъй като е договорено да бъде
плащано на заемодателя, ведно с вноските п за главница и лихва по договора за заем. По
икономическата и правната си същност, макар и наречено възнаграждение за гаранция,
представлява допълнителна печалба за кредитора в размер на сума, която е в размер близък
14
до размера на главницата по кредита. Когато търговецът създава предпоставки за
получаване на допълнителна парична облага във връзка с предоставения кредит и когато
това се прави с цел да се избегнат законови ограничения - ЗПК, да се реализира по - голяма
печалба от страна на кредитодателя, чрез договаряне на по-високо възнаграждение,
независимо от начина на нейното наименуване, тази облага представлява печалба за него и
като такава следва да бъде калкулирана като елемент на договорната лихва.
Предвид изложеното съдът счита, че договорът за кредит е нищожен и следва да
бъде уважен основният обуславящ иск. Поради неговото уважаване, съдът не дължи
произнасяне по предявения обусловен иск при условията на евентуалност за нищожност на
клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем.
Относно иска за нищожност на договора за предоставяне на гаранция, предявен
срещу ответника „***“ ЕООД:
Въпреки, че договорът за паричен заем и договорът за гаранция формално са
сключени като отделни договори, предвид разгледаната по –горе взаимовръзка между тях,
последиците от прогласяването на недействителността на договора за паричен заем
рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на поръчителство. Клаузата за
предвиденото по договора за предоставяне на гаранция възнаграждение е сключена при
изначална липса на еквивалентност на насрещните престации и поставя в неблагоприятно
положение икономически по-слабата страна по договора - потребителя. Срещу заплащането
на възнаграждение за тази допълнителна услуга, реално потребителят не получава
еквивалентна насрещна престация. Обратното заемодателят получава обезпечение чрез
поръчителство от предложено от него свързано лице, което е избрано от него и от
потребителя поради липса на друга възможност за последния, срещу което потребителят в
негова вреда се задължил да заплати възнаграждение в размер многократно надвишаващ
допустимия размер и то почти равен на отпуснатия кредит. Освен това същата като
заблуждаваща по смисъла на чл. 68е, ал. 1 и 2 ЗЗП и представляваща нелоялна търговска
практика по чл. 68г, ал. 1 ЗЗП, тъй като противоречи на изискването за добросъвестност и
професионална компетентност, което противоречи на забраната на чл. 68в ЗЗП, поради
което е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо и второ ЗЗД.
По изложените съображения съдът приема, че процесния договор за предоставяне на
гаранция е нищожен на две основания, предвидени в чл. 26, ал. 1 ЗЗД - поради заобикаляне
на закона и поради противоречие с добрите нрави, вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
поради което следва да бъде прогласена неговата нищожност.
С оглед уважаването на иска за нищожност на договора за паричен заем, ще следва
да бъде разгледан предявеният от „***“ АД при условията на евентуалност насрещен
осъдителен иск за сумата от 609,73лв.-неизплатен остатък от дължимата главница по
договора за заем. По насрещния иск съдът намира следното:
Видно от договора за заем крайният падеж на задължението е настъпил на
14.10.2022г. Безспорно се установи, че ищцата е платила на първия ответник в изпълнение
на договора за кредит суми в общ размер 216,94 лв., с които са погасени 190,27 лв. главница
и 26,67 лв. договорна лихва. Доказателства за други извършени погасявания не се
представят и такива не се твърди да са направени от страна на ищеца.
В чл. 23 от ЗПК законодателят е въвел защита за кредитополучателя като последица
от нищожността на договора, като е прието, че когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Поради нищожността на договора за кредит, на
основание чл. 23 ЗПК кредитополучателя дължи да заплати само чистата стойност на
главницата. В случая дължимата главница е в размер на 800,00 лв.. Предвид плащането на
26,67 лв. за лихва по нищожния договор , която не се дължи и направеното възражение за
пнрихващане, със същата следва да се погаси част от главницата. Така при общо платени по
договора 216,94лв. непогасения остатък от главницата е в размер на 583,06 лв., до който
размер насрещния иск е основателен и доказан, а за разликата до пълния предявен размер от
609,73 лв. , следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
15
С оглед изхода на делото, ще следва на осн.чл.78 ал.1 от ГПК ответникът „*** да
заплати на ищцата направените от нея разноски по предявения по отношение на този
ответник иск в размер на 50,00лв.за ДТ , а на пълномощника й адв. Десислав *** на осн.чл.
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лв. с ДДС.
Ответникът „***“ ЕООД ще следва на осн.чл.78 ал.1 от ГПК да бъде осъден да
заплати на ищцата направените от нея разноски за предявения по отношение на този
ответник иск в размер на 50,00лв. за ДТ., а на пълномощника й адв. Десислав *** на
осн.чл. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лв. с ДДС.
По уважения насрещен иск ищцата следва да бъде осъдена за заплати на ответника
„***“ АД разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 383,08 лв. и за ДТ в
размер на 47,88лв. или общо разноски в размер на 430,96 лв., пропорционално на уважената
част от иска. На адв. *** се дължи от този ответник адвокатско възнаграждение в размер на
20,99 лв., пропорционално на отхвърлената част от насрещния иск.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА Договор за паричен заем № ***/16.06.2022 г., сключен между А. М.
К., ЕГН**********, с адрес гр. Смолян, ул. „*** и „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление гр. ***, представлявано от *** ЗА НИЩОЖЕН, на основание чл. 26, ал. 1,
предл. първо ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП
ПРОГЛАСЯВА Договор за предоставяне на гаранция № ***/16.06.2022г., сключен
между А. М. К., ЕГН**********, с адрес гр. Смолян, ул. „*** и „***“ АД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление гр. ***, представлявано от *** ЗА НИЩОЖЕН,. на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3, вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
ОСЪЖДА А. М. К., ЕГН**********, с адрес гр. Смолян, ул. „*** на основание чл.
79, ал. 1 ЗЗД да заплати на „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***,
представлявано от *** сумата от 583,06 лева, представляваща непогасен остатък от дължима
главница по Договора за паричен заем № ***/16.06.2022 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на предявяване на иска- 05.04.2023 г. до окончателното плащане на
задължението, като ОТХВЪРЛЯ иска в частта за разликата над 583,06лв. до пълния
претендиран размер от 609,73 лв., като основателен.
ОСЪЖДА „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***,
представлявано от *** да заплати на А. М. К., ЕГН**********, с адрес гр. Смолян, ул. „***
направените разноски за държавна такса в размер на 50,00 лв. за иска за нищожност на
договора за кредит.
ОСЪЖДА „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***,
представлявано от *** на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. да заплати на адвокат *** от АК
- Пловдив, със служебен адрес гр. Пловдив, ул. „*** сумата от 480,00 лв. с ДДС за
адвокатско възнаграждение за уважения иск за нищожност на договора за кредит и 20,99 лв.
с ДДС адвокатско възнаграждение, пропорционално на отхвърлената част от насрещния иск.
ОСЪЖДА „***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***,
представлявано от *** да заплати на А. М. К., ЕГН**********, с адрес гр. Смолян, ул. „***
направените разноски за държавна такса в размер на 50,00 лв. за иска за нищожност на
договора за предоставяне на гаранция.
ОСЪЖДА „***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***,
представлявано от *** на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. да заплати на адвокат *** от АК
- Пловдив, със служебен адрес гр. Пловдив, ул. „*** сумата от 480,00 лв. с ДДС за
адвокатско възнаграждение за уважения иск за нищожност на договора за предоставяне на
гаранция.
ОСЪЖДА А. М. К., ЕГН**********, с адрес гр. Смолян, ул. „*** да заплати на
16
„***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, представлявано от ***
разноски по делото в размер на 430,96лв., пропорционално на уважената част от насрещния
иск.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Смолян в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Смолян: _______________________
17