Решение по дело №979/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс.

Образувано е по жалба от Т. Х. У. от гр. Варна, [ЕГН], срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 24-0819-000724/06.06.2024 г., издадена от Началник група в сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Варна, с която му е наложена мярка за процесуална принуда по чл. 69а от Наказателнопроцесуалния кодекс до отпадане на необходимостта от това, като е отнето свидетелството му за управление на МПС.

В жалбата се твърди, че заповедта е неправилна, незаконосъобразна и немотивирана. По-конкретно жалбоподателят изтъква, че заповедта не съдържа мотиви, не е уточнено нарушението, за което е наложена мярката, а посоченото в заповедта правно основание не съществува. Счита, че с това е нарушено правото му на защита. Моли заповедта да бъде отменена и да му бъдат присъдени направените в производството разноски.

Ответникът в производството, Началник група в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Варна счита, че обжалваната заповед не представлява индивидуален административен акт, който да поражда права и задължения за адресата. Изземването на свидетелството за управление на МПС е било извършено на основание определение на наказателния съд, като заповедта е издадена за изпълнение на акт на процесуална принуда на друг орган. Моли жалбата да бъде отхвърлена, претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

 

Съдът, след като се съобрази с изложените в жалбата основания, доводите на страните и събраните доказателства, приема за установено следното:

Предмет на обжалване в производството е Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 24-0819-000724/06.06.2024 г., издадена от Началник група в сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Варна.

Според съдържанието на заповедта, същата е издадена срещу Т. Х. У. предвид влязло в сила на 28.05.2024 г. протоколно определение № 130/17.05.2024 г. на Окръжен съд – Търговище по н.о.х.д. ***/2023 г. В разпоредителната част на заповедта е посочено, че на У. се налага „принудителна мярка по чл. 69а от ЗДвП – мярка за процесуална принуда по чл. 69а от НПК до отпадане на необходимостта за това“ и се отнема СУМПС [номер].

В заповедта липсва описание на други фактически обстоятелства, взети предвид при издаването й. В преписката се установява препис от цитираното по-горе протоколно определение на Окръжен съд – Търговище с отбелязване на дата на влизането му в сила – 28.05.2024 г. Същото е изпратено на ОД на МВР – Търговище с придружително писмо изх. № 985/28.05.2024 г. на Окръжен съд – Търговище, като данни за препращането му по компетентност на ОД на МВР – Варна липсват. Обжалваната заповед е издадена на 06.06.2024 г., но е връчена на У. на 14.04.2025 г. Жалбата срещу заповедта е подадена на 27.04.2025 г.

 

При така установените факти и в рамките на задължителната проверка по чл. 168 от АПК съдът приема следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК от адресата на обжалваната заповед. Твърденията на ответника за недопустимост на жалбата, тъй като атакуваният административен акт не представлява индивидуален административен акт, а е за изпълнение на мярка за процесуална принуда, издадена от съд, не могат да се споделят. Естеството на акта се определя не от твърденията на издателя му — ответник в настоящото производство, а в съответствие със съдържащите се в акта разпореждания. В случая разпореждането гласи изрично „Налагам на У. принудителна административна мярка по чл. 69а ЗДвП – мярка за процесуална принуда по чл. 69а от НПК до отпадане на необходимостта от това“. Тоест обжалваната заповед съдържа самостоятелно разпореждане за налагане на административна принуда и следователно засяга права и интереси и създава задължения за адресата, поради което има качеството индивидуален административен акт, подлежащ на обжалване по съдебен ред. Срокът и начинът за обжалване на заповедта се посочват и в самата заповед.

По тези съображения съдът намира жалбата за допустима, а разгледана по същество - за основателна по съображения, различни от изтъкнатите в нея.

Действително се констатира допусната грешка в диспозитива на обжалвания акт, тъй като в ЗДвП липсва чл. 69а, но това не води до неяснота относно правното основание за налагане на мярката, тъй като пълният текст на същото изречение гласи, че става въпрос за мярка за процесуална принуда по чл. 69а от НПК. Ето защо съдът приема, че това е правното основание за прилагане на принудителната мярка, с оглед на което ще бъде преценявана нейната валидност и законосъобразност.

Заповедта е издадена от Началник група в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Варна. Според представената заповед № 365з-8226/30.12.2021 г., т. 1.3 началниците на групи в сектор „Пътна полиция“ са оправомощени да прилагат принудителни административни мерки по чл. 171, т. 1, т. 2, т. 2а, т. 4, т. 5, буква а) и т. 6 от Закона за движението по пътищата за цялата територия, обслужвана от ОД на МВР – Варна. Доколкото в обжалваната заповед не се съдържат твърдения за наличие на някое от обстоятелствата по изброените разпоредби от ЗДвП, а е посочено, че се налага мярка за процесуална принуда по чл. 69а от НПК, следва да се приеме, че обжалваната заповед е нищожна, тъй като посоченият орган не разполага с такива правомощия.

Чл. 69а от НПК, който е част от Глава 7, Раздел ІІ – Мярка за неотклонение и други мерки за процесуална принуда, гласи, че прокурорът (ал. 1) или съдът (ал. 7, изр. първо) могат да постановят временно отнемане на свидетелство за управление на МПС на обвиняем/подсъдим за някои случаи на престъпление по глава 11, раздел ІІ от НК и за престъпление по чл. 325, ал. 3 от НК. Следователно органите на Министерството на вътрешните работи не разполагат с такова правомощие, а единствено следва да изпълнят изпратеното им за тази цел влязло в сила постановление/определение на основание чл. 69а, ал. 2 от НПК. В тази разпоредба изпълнението е възложено на „органите, които признават правото на управление на МПС и контролират упражняването му“.

Воденето на отчет на водачите на МПС, наложените им наказания и приложените принудителни административни мерки, тоест признаването и контрола на правото на управление на МПС, е възложено на звената "Пътна полиция" при СДВР и ОДМВР според постоянния адрес на водачите съгласно чл. 5, ал. 1 от Наредба № І-157/01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина. Въпросните звена „Пътна полиция“, като структурна единица в съответната областна дирекция на МВР, се представляват от ръководителя им – в случая на ОД на МВР – Варна – от началника на сектор „Пътна полиция“. Тъй като липсва изрично оправомощаване от началника на сектора в полза на издалия заповедта „началник на група“ в сектора, не може да се приеме и че издателят на заповедта разполага с правомощие да разпореди изпълнение на мярката за процесуална принуда, независимо от естеството на акта, с който се извършва това изпълнение.

Съдът констатира, че чл. 69а от НПК, на което основание е издадена обжалваната заповед, е нов, включен в НПК с изменение, публикувано в ДВ, бр. 95 от 2016 г.

По отношение на изпълнението на този вид мярка за процесуална принуда Наредба № І-157/01.10.2002 г. не съдържа указания, доколкото относимите към отнемането на СУМПС разпоредби на чл. 20-22 от наредбата са променяни последно през 2013 г. и не включват изобщо отнемане на СУМПС на основание чл. 69а от НПК. В наредбата липсва описание на конкретните процесуални действия за привеждането в изпълнение на тази мярка от страна на звеното „Пътна полиция“. Този пропуск на наредбата обаче не води до невъзможност за изпълнение на мярката, предвидена в акт от по-горен ранг – Наказателнопроцесуалния кодекс, тъй като в случая административният орган, контролиращ правоспособността на водачите, няма преценка дали да изпълни или не съдебното определение, а е натоварен с това изпълнение по силата на чл. 69а, ал. 2 от НПК.

При всяко едно положение обаче изпълнението не може да се извърши с издаването на нов индивидуален административен акт, подлежащ на самостоятелно обжалване и съдържащ разпореждания към адресата, за каквито издателят му не е оправомощен. Изискването за номер и дата на акт за отнемане на СУМПС, за да бъде въведена в АИС мярката за процесуална принуда, не променя този извод.

От разпоредбите на наредбата относно изпълнението на уредените в нея мерки „отнемане на СУМПС“ може да се изведе, че мярката за процесуална принуда „временно отнемане на свидетелството за управление на МПС“ по чл. 69а от НПК се изпълнява със същите действия като в другите хипотези на отнемане, а именно с предприемане на действия по чл. 21, ал. 2 и чл. 22, ал. 1 от Наредба № І-157/01.10.2002 г. – за промяна на статуса на СУМПС в АИС - БДС от звеното „Пътна полиция“ и за съхранение на отнетото СУМПС в издалата го структура до настъпването на правно основание за връщането. Как, от кой служител и в каква последователност ще бъдат извършени съответните действия е въпрос на вътрешна организация на работата. Решаването на тези въпроси може да стане чрез издаване на подходящ вътрешноведомствен акт с общо приложение или за всеки конкретен случай и е от компетентността на ръководителя на звеното „Пътна полиция“, до което е изпратено за изпълнение съдебното определение. В случая предвид данните за постоянен адрес на У. в гр. Варна - началника на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР - Варна.

Предвид гореизложеното обжалваната заповед следва да се приеме за нищожна поради липса на материална компетентност на издалия я орган. Доколкото със заповедта обаче е търсено изпълнението на влязъл в сила съдебен акт по чл. 69а от НПК, разпореждащ временно отнемане на СУМПС на жалбоподателя, и естеството на действията за привеждането на този акт в изпълнение не позволява решаването на въпроса по същество от административния съд, на основание чл. 173, ал. 2 от АПК преписката следва да се върне на Началник сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Варна по компетентност за изпълнение на протоколно определение № 130/17.05.2024 г. на Окръжен съд – Търговище по н.о.х.д. ***/2023 г.

При този изход на производството претенцията на жалбоподателя за присъждане на съдебни разноски следва да бъде уважена в посочения размер от 610 лева (10 лева д.т. и 600 лева адвокатско възнаграждение според представен договор).

 

Предвид гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс, съдът

ПРОГЛАСЯВА нищожността на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 24-0819-000724/06.06.2024 г., издадена от Началник група в сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Варна.

 

ВРЪЩА ПРЕПИСКАТА на Началник сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Варна за изпълнение на протоколно определение № 130/17.05.2024 г. на Окръжен съд – Търговище по н.о.х.д. ***/2023 г. съобразно указанията в мотивите на настоящото решение.

 

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Варна да заплати на Т. Х. У. от гр. Варна, [ЕГН], сумата 610 (Шестстотин и десет) лева, представляваща разноски по делото.

 

Решението подлежи на обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.