Р Е
Ш Е Н
И Е
№____________/__________2018
г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно
заседание, проведено на трети юли две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА СТАНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТИНА
КАВЪРДЖИКОВА
мл.с. МИЛЕНА НИКОЛОВА
при секретар Атанаска
Иванова,
като разгледа докладваното
от младши съдия Милена Николова
въззивно гражданско дело № 1018 по описа
за 2018 година,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава ХХ от ГПК.
Образувано е по
повод въззивна жалба на Е.П.П., подадена чрез адв. М.Д., срещу решение №
900/06.03.2018 г., постановено по гр. д.
№ 8468/2016 г. по описа на Районен съд - Варна, с което е отхвърлен предявеният
от Е.П.П. срещу К.С.Д. и Д.Х.Д. отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ответниците не
са собственици на реална част с площ от 597 кв. м., очертана в червен цвят на
скица – приложение № 1 на лист 139 от делото, издадена от СГКК Варна, от ПИ с
идентификатор 10135.5403.4720 по кадастралната карта на гр. Варна, кв. Галата, местност „****“,
целият с площ 1710 кв. м., стар идентификатор № № 10135.5403.65 и
10135.5403.66, при съседи на реалната част: имоти с идентификатори
10135.5403.4055, 10135.5403.9602 и останалата част от имота с идентификатор
10135.5403.4720. Със същото съдебно решение въззивникът (ищец) е осъден да
заплати сумата от 750 лева за възнаграждения за вещи лица и 1730 лева за
възнаграждение за един адвокат на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 5 ГПК.
Въззивната
жалба е основана на оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че е
налице правен интерес от водене на отрицателен установителен иск поради
наличието на твърдения от ищеца, че е собственик на процесния имот в качеството
си на наследник на Г.И.П. и по земеделска реституция, като за вписването му в
регистъра към ПНИ е необходимо издаване на заповед на кмета на Община Варна по §
4к, ал. 7 ЗСПЗЗ, като за целта е необходимо да бъдат отречени правата на
вписаните като собственици ответници. Според жалбоподателя в конкретния случай
се касае за земеделски имот, включен в терен по § 4 ЗСПЗЗ, като реституционният
фактически състав включва постановяване на решение по чл. 14, ал. 1, т. 3
ЗСПЗЗ, с което се признава правото на собственост върху заявените земеделски
земи в реални граници, но не се възстановява собствеността. За окончателното
придобиване на собствеността е необходимо финализиране на процедурата с
издаване на заповед по § 4к, ал. 7 ЗСПЗЗ, ако правото на ответниците, в чиято
полза такава заповед е била издадена, бъде отречено. Според въззивника
решението е постановено при неправилно определяне на предмета на делото и
обстоятелствата, които подлежат на изясняване, а от друга страна не са обсъдени
всички доказателства, както и доводите и възраженията на страните. В
първоинстанционното решение са изложени доводи за непретендирани права на
собственост върху процесния имот, като формираната от съда воля е по предявен
от ищеца положителен установителен иск, какъвто не може да бъде предявен.
Мотивите са вътрешно противоречиви по отношение на твърденията на ищеца, като
от една страна съдът приема, че ищецът твърди права на основание наследяване и
реституция, а от друга страна твърди, че реституцията не е завършила. Съдът не е
съобразил, че са били налице предпоставките за реституция на имота по реда на
ЗСПЗЗ, както и че към момента на придобиването му от праводателя на ответниците
(през 1981 г.), а и след това, имотът е имал характер на земеделска земя, което
е направило невъзможно придобиването му по давност, както от ответниците, така
и от техните праводатели. Излага подробни съображения относно статута на
процесния имот – земеделска земя (нива), и фактическото й отнемане при
изселването на Г.П.през 1949 г., както и относно придобиването на имота от
държавата на основание чл. 12 ЗСГ (отм.), респективно наличието на
предпоставките за възстановяването му на предишния собственик на основание чл.
10, ал. 4 ЗСПЗЗ. Навежда правни доводи за липса на конститутивно действие на
решение № 510/27.05.1998 г., с което на наследниците на Г.П.е „признато правото
на собственост“, въпреки че същото е издадено при действието на първоначалната
редакция на § 4к ЗСПЗЗ – ДВ бр. 98/28.10.1997 г. – поради липса на индивидуализация на частите
от имота, които остават след приложението на § 4а и § 4б ЗСПЗЗ, респективно
липса на обособяване на имота като самостоятелен обект на собственост. Поради
това е следвало да се осъществи процедурата по двуфазното производство, завършваща
с издаване на заповед на кмета на общината за възстановяване на новообразувания
имот по признатите права с решението на ОСЗ. Неправилен е изводът на съда, че е
доказано по безспорен начин правото на собственост на ответниците за процесния
имот, доколкото правото на ищеца е само признато, но същото не е възстановено и
праводателите на ответниците не са могли да придобият имота по давност, за
което ищецът е възразил още в исковата молба. Обосновава този довод с
действието на чл. 12, ал. 2 ЗСГ (отм.), по силата на който имотът е станал
държавна собственост, и забраната в чл. 86 ЗС (редакция до изменението от
01.06.1996 г.) за придобиване на държавни имоти по давност. Позовава се на
разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, съгласно която изтеклата придобивна
давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗСПЗЗ, не се
зачита и започва да тече от деня на влизане на разпоредбата в сила – 23.11.1997
г. Освен това давност не може да тече преди собствеността да бъде възстановена
по реда на ЗСПЗЗ, тъй като до този момент собственикът следва да може да
противопостави права на владелеца, а такива в конкретния случай ищецът ще
придобие с издаване на заповедта по § 4, ал. 7 ЗСПЗЗ, т.е. с приключване на
реституционната процедура. В този смисъл са ирелевантни и свидетелските
показания на свидетелите, водени от ответниците, а изводът на съда, че по
отношение на процесния имот е неприложим чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, е в противоречие
с материалния закон. Неправилен се явява и изводът на съда, че в случая е
приложима разпоредбата на чл. 79 ЗС. В резултат на това неправилно приложение
на материалния закон съдът е стигнал до
незаконосъобразен извод, че ответниците са собственици на процесната
реална част от имот. Съдът е разгледал недопустими възражения за липса на идентичност
на процесния имот с имота, претендиран от ищеца с НА от 1942 г., липса на
идентичност между процесния имот и имоти № 202, 229, 200 (стари), респективно
имоти № 30 и 65 по КП на местност „Боровец“, както и че имотът никога не е бил
одържавяван. Същите се явяват недопустими, тъй като съдът не разглежда спор по
чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, няма основание да изисква повторно доказване на правото на
собственост към момента на образуване на ТКЗС и следва да зачете решението на
ОСЗ (ОСЗК, ПК). В този смисъл ответниците, които не заявяват свое самостоятелно
право на възстановяване на имота, не могат да се защитават с възражения, че
лицето, на което е възстановено правото на собственост, респективно неговият
наследодател, не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС,
или че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди
колективизацията. Доколкото ответниците не противопоставят свои права по реда
на възстановяването върху имота, то посочените възражения са недопустими и не
следва да бъдат разглеждани от съда.
Съдът неправилно е интерпретирал много от изводите на вещите лица по
назначените технически експертизи, а част от мненията на вещите лица са неточно
и непълно анализирани в решението. Първоинстанционният съд не е съобразил и
извода на вещото лице Бисерка Влахова, че процесният имот към 1959 г. е със
статут на земеделска земя, намирал се е извън строителните граници на
населеното място, а през 1980 г. е бил включен в територия, имотите в която са
били предоставяни за ползване на граждани по реда на някои от посочените в § 63
от ПЗР на ПМС № 456/1997 г. за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ нормативни
актове. Излага подробни съображения за установените от вещите лица релевантни
обстоятелства по изготвените технически експертизи, които първоинстанционният
съд не е обсъдил.
Във въззивната
жалба е наведено оплакване за допуснато от съда процесуално нарушение, поради
това, че в първото по делото съдебно заседание е оставено без уважение искането
на ищеца за приемане на представените доказателства от Комисията за разкриване
на документи и обявяване на принадлежност на българските граждани към Държавна
сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия.
По същество
моли за отмяна на съдебното решение и постановяване на друго, с което искът да
бъде уважен. Прави искане за присъждане на сторените в двете съдебни инстанции
съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещните страни – Д.Х.Д.
и К.С.Д., чрез адв. К.К.. Излагат становище за нейната неоснователност поради
това, че в последното съдебно заседание пред първоинстанционния съд, след
изслушване на поредната СТЕ, се е установило по категоричен начин, че ищецът
претендира имот, който е възстановен на трети за производството лица. От друга
страна ответниците са установили своето право на собственост върху
претендираната реална част от имот с идентификатор 10135.5403.4720 по КККР на
гр. Варна, който към датата на предявяване на иска е застроен с двуетажна
жилищна сграда със застроена площ от 40 кв. м.
Посочват, че по делото е установено, че са придобили имота след
извършена покупко-продажба от Ж. В. С., който от своя страна го е придобил през
1990 г. след извършена съдебна делба, а през 1981 г. е придобил същия като
идеална част от по-голям имот чрез дарение от неговия баща В. С.М.. Последният
придобил имота по давност през 1971 г. Отделно от това със свидетелски
показания е установено постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно
владение на имота от ответниците и техните праводатели за период от около 45
години. Освен това се твърди, че е установено такова владение на имота и за
период от повече от 20 години след възстановяване на собствеността на ищеца,
респективно повече от 10 години след влизане в сила на ПНИ. Правилно
първоинстанционният съд е стигнал до извод, че процесната реална част имота,
никога не е била одържавявана, а е била частна собственост. Неправилно
въззивникът в жалбата си приравнява положението на ответниците на ползватели на
земеделски имот, каквито отношения между страните по спора не са възниквали.
Оспорва доводите на въззивника за наличие на двуфазно реституционно
производство по отношение на имота на ищеца, доколкото решение № 510/27.05.1998
г. на ПК – Варна е постановено при редакция на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ, която
е предвижда конститутивно действие на същото. Постановеното по-късно решение от
2011 г. ОСЗ – гр. Варна не изменя факти и обстоятелства, свързани с
признаването на собствеността, а с него е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка. В хода на производството не се е установила идентичност
между който и да е от имотите по документите за собственост на ищеца с
процесната реална част от поземлен имот с идентификатор 10135.5403.4720 по КККР
на гр. Варна. Доколкото правото на ищеца е само признато, но същото не е възстановено,
то е налице пречка за отреждане на имот по ПНИ. Предвид това, че ответниците не
за заявили права и не черпят такива по § 4 ЗСПЗЗ - за трансформация на право на
ползване в право на собственост, и с оглед установяването на права на
ответниците, които изключват тези на ищеца, правилно първоинстанционният съд е
отхвърлил предявения иск. По същество моли за потвърждаване на постановеното първоинстанционно решение.
Претендира присъждане на разноски.
Съдът по предмета на спора
съобрази следното:
Първоинстанционният съд е
сезиран с отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК.
В исковата молба на ищеца Е.П.П.
са изложени твърдения, че е единствен наследник на Г.И.П., поч. на 30.12.1986 г.
След уважен иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ с решение № 510/27.05.1998 г. на ПК – гр.
Варна е признато правото на собственост на наследниците на Г.И.П. в
съществуващи (възстановими) стари реални граници на имот по т. 2 – нива с площ
от 3,756 дка, шеста категория, находящ се в терен по § 4 на кв. Галата, в
местността „****“, съставляваща по плана на стари имотни граници на м. „****“ („****“),
М 1:1000, 1997 г., имот пл. № 201, заявен с пореден № 4 от заявлението и
установен с нотариален акт № 35/1942 г. В същото решение е посочено, че за
издаването на констативен нотариален акт и сделки със земеделските имоти е
необходима скица с точните размери и граници на имота. С влязло в законна сила решение №
1774/07.07.2011 г. на ОСЗ – гр. Варна е признато правото на собственост на
наследниците на Г.И.П. в съществуващи (възстановими) стари реални граници на
имот – НИВА с площ от 3,756 дка, шеста категория, находящ се в терен по § 4 на
Галата в местността „****“, като признатите имоти пл. № № 30 и 65 по ПКП на
местност „****“ попадат върху части от стари имоти с пл. № 202, 229, 200. В
решението е посочено, че е постановено на основание представено съдебно решение
№ 1501/11.04.2011 г. по гр. д. № 16220/2011 г. по описа на Районен съд - Варна
и същото изменя решение № 510/27.05.1998 г. само в т. 2 от решението за имот с
площ от 3,756 дка в м. „****“, заявен с пореден № 4 от заявлението и установен
с НА № 35/1942 г.
Твърди, че признатия за
възстановяване имот е придобит от наследодателя му чрез покупко-продажба от Е.
(Л.) П. Д., по мъж Й., през 1942 г. съгласно НА № 35, том ХІ, регистър 7106,
дело № 1992/30.12.1942 г. на Нотариус при Варненски областен съд – имотът е описан
в т. 4 от НА, съставляващ нива само от 3,6 дка (1/3), при граници: гора, К. М.
и Е. С., а според удостоверение № 39534 от 26.12.1942 г. на Варненска градска
община при сегашни съседи: от две страни Я. В. Т.и дере, като първоначално
имотът според крепостен акт № 881 от 21.10.1904 г. е нива от 14,2 дка, а
според последващия поделителен протокол – нива от 10,8 дка. По политически
причини – членство на наследодателя Г.П.в опозиционната на властта партия БЗНС
„Никола Петков“, семейството му е изселено по административен ред на 14.06.1949
г. в с. Видно, Балчишко и е преместено по-късно в гр. Шумен, където е било
установено до 1958 г. Земеделските имоти на Г.П.фактически са му отнети при
изселването през 1949 г., без да му бъдат заменени впоследствие по реда на
приложимата глава пета от ЗТПС (нова, обн. в ДВ, бр. 176 от 1950 г., отм., изв.
бр. 20 от 1954 г.). Със заповед И-302/29.04.1954 г. на Министъра на вътрешните
работи изселническият режим е вдигнат и правата на Г.П.са възстановени след
завръщането му в гр. Варна, когато отново започва да упражнява професията си на
адвокат, но имотите не са му върнати.
Излага правни доводи, че по
силата на чл. 12 ЗГС (обн.в ДВ, бр. 26 от 30.03.1973 г.), считано от влизането
му в сила, стават държавна собственост селскостопанските земи, притежавани от
граждани, които не се занимават със стопанска дейност. Освен това към момента
на обобществяването на земеделските земи в ТКЗС в землището на с. Галата през
1959 г. процесният земеделски имот е със статут на земеделска земя (нива) по
смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, намирал се е извън строителните граници на населеното
място, а по-късно е включен в територия, имотите в която са били предоставяни
за ползване на граждани по някои от посочените в § 63 от ПЗР на ПМС № 456 от
1997 г. за изменение и допълнение ППЗСПЗЗ (обн. в ДВ, бр. 122 от 1997 г.)
нормативни актове.
Наведени са твърдения, че за
част от признатия за възстановяване стар имот, обхващащ части от стари имоти с
пл. №№ 202, 229, 200, е новообразуван ПИ № 65, к.р. 403 по плана за
новообразуваните имоти (ПНИ) с площ от 597 кв. м., съответстващ на ПИ с
идентификатор № 10135.5403.65 по КККР, който без правно основание е записан в
регистъра на плана на ответника К.С.Д..
Твърди се, че решението, с
което е възстановено правото на собственост върху процесната земя не съдържа
необходимите данни по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ – описание на размера и
категорията на имота, неговото местоположение (граници, съседи) и ограниченията
на собствеността с посочване на основанията за това, както и приложение –
скица, поради което и не му се следват последиците по чл. 14, ал. 1, т. 1, изр.
4 ЗСПЗЗ, т.е. не е настъпил реституционният ефект на решението.
Административната процедура за реституция за имота приключва след приемане на ПНИ
и издаване на заповед по § 4, ал. 7 ЗСПЗЗ.
Процедурата за ищеца не е
приключила, тъй като в ПНИ за ПИ № 65, к.р. 403 и за ПИ с идентификатор №
10135.5403.65 по КККР на гр. Варна като собственик е записан ответникът К.С.Д..
През 2010 г. ПИ с идентификатор № 10135.5403.65, с площ от 597 кв. м., и ПИ с идентификатор № 10135.5403.66, с площ
от 1113 кв. м., са обединени в общ имот от собствениците си и съставляват към
настоящия момент ПИ с ид. № 10135.5403.4720 с площ от 1710 кв. м. по КККР на
гр. Варна, вписан като собственост на ответниците К.С.Д. и Д.Х.Д..
При проверка в имотния
регистър ищецът установил, че собствеността на ответниците произтича от
следните титули:
- с нотариален акт за
собственост, вписан в Агенция по вписванията под № 132, том ХІ, дело № 2310,
вх. рег. № 4490 от 22.03.2010 г., ответниците К.С.Д. и Д.Х.Д. въз основа на
покупко-продажба и извършено обединяване на съседни имоти със стари
идентификатори № № 10135.5403.65 и 10135.5403.66 са признати собственици на
поземлен имот с ид. № 10135.5403.4720 и сграда за обитаване с ид. №
10135.5403.4720.1 по КККР на гр. Варна, целият с площ 1710 кв. м., находящ се в
землището на гр. Варна, м. „Боровец – юг“;
- с нотариален акт за
покупко-продажба, вписан в Агенция по вписванията под № 48, том ХХХІІІ, дело №
7501, вх. рег. № 11660/08.11.2006 г., праводателят Ж. В. С. продава на К.С.Д.
собствения си недвижим имот придобит чрез съдебно решение по чл. 288, ал. 2 ГПК
(отм.) – лозе – овощна градина, находящ се в гр. Варна, с площ от 620 кв. м. по
представен документ за собственост, а по скица 594 кв. м., съставляващ имот пл.
№ 65 по плана на м. „****“, при граници път, Н. П.и В.Д.;
- с нотариален акт за
собственост № 110, том ІІ, дело № 1046/18.02.1991 г. Ж. В. С. е признат за
собственик на основание съдебно решение по чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.) на имот,
представляващ лозе – овощна градина, находящ се в гр. Варна, местността
„Боровец“, с площ от 620 кв. м. при граници път, Н. П.и В.Д.;
- с нотариален акт за
собственост по давност № 13, т. ІV, дело № 1440 от 23.04.1981 г., В. С.М.
(праводател на Ж. В. С.) е признат за собственик на лозе – овощна градина от 2
дка в землището на гр. Варна, м. „****“ при граници: дере, Д. К. Г., Н. Я. Н. и
Х. М. Х..
Ищецът излага съображения,
че по арг. от чл. 29, ал. 1, т. 1 ЗСГ (отм.) В. С.М. не е придобил правото на
собственост върху имота, описан в НА № 13, т. ІV, дело № 1440 от 23.04.1981 г.,
тъй като посочената разпоредба забранява придобиването по давност на имоти, за
които се е прилагал Закона за реда за прехвърляне на вещни права върху някои
недвижими имоти (обн. ДВ бр. 90 от 11.11.1958 г., отм.). С Указа за регулиране
на правните сделки с някои недвижими имоти (обн. в изв. ДВ, бр. 32 от
20.04.1962 г.) се постановило, че прехвърлянето на незастроени или застроени с
малоценни постройки парцели и неурегулирани имоти (ниви, ливади, овощни градини
и пр.) в цялата страна може да стане чрез народните съвети по реда на Закона за
реда за прехвърляне на вещни права върху някои недвижими имоти (отм.).
Предвид действието на чл.
12, ал. 2 ЗСГ (обн. ДВ, бр. 26 от 30.03.1973 г.) държавата е станала собственик
на имотите на Г.П.по силата на закона. На основание чл. 86 ЗС (в редакциите до
влизането в сила на изменението на нормата през 1996 г. (ДВ, бр. 33 от
01.06.1996 г.) имотът не е могъл да се придобива по давност като държавен имот,
а съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ изтеклата придобивна давност за имоти,
собствеността върху които се възстановява по ЗСПЗЗ, не се зачита и започва да
тече от деня на влизане на разпоредбата в сила – 23.11.1997 г. Освен това
посочва, че придобивната давност върху земеделски земи, подлежащи на
възстановяване, не може да тече преди собствеността да бъде възстановена по
реда на ЗСПЗЗ. Началото на давностния срок за придобиване на имот, намиращ се в
терен по § 4 ЗСПЗЗ тече от момента на приключване на административната
процедура по възстановяване на собствеността върху самостоятелен обособен обект
на собственост. Доколкото в случая не е налице завършена реституционна
процедура с издаване на заповед по § 4к, ал. 7 ЗСПЗЗ и по изложените други
съображения, ищецът счита, че ответниците и праводателят им Ж. В. С. не са
могли да придобият имота по давност.
С оглед тези доводи и
наличието на признати в регистрите към ПНИ и КК права на собственост в полза на
ответниците, се твърди, че до оборването им по съдебен ред реституционната
процедура в тяхна полза не може да бъде финализирана с издаването на заповед по
§ 4к ал.7 ЗСПЗЗ. С това обосноват и правния си интерес от предявяването на
настоящия иск за приемане за установено, че ответниците К.С.Д. и Д.Х.Д. не са
собственици на процесната реална част от ПИ с идентификатор № 10135.5403.4720,
графично индивидуализирана с представената с уточнителна молба вх. №
43211/17.08.2016 г. скица – приложение № 1 /л.159 от делото/.
В срока по чл.131 ГПК искът
е оспорен от ответниците К.С.Д. и Д.Х.Д. с възражения за неговата недопустимост
и неоснователност. Твърди се, че ищците не притежават права на собственост
върху процесната реална част, поради което за тях липсва правен интерес от
предявяването на отрицателен установителен иск.
Ответниците твърдят, че към
датата на предявяване на иска, поземлен имот с идентификатор № 10135.5403.4720
е застроен с двуетажна жилищна сграда със застроена площ (ЗП) от 40 кв. м. и
сгради от допълващото застрояване. Имотът е бил застроен и към датата на
закупуването му през 2000 г., както и към датата на влизането в сила на ЗСПЗЗ,
както и по времето на процедурата, свързана с признаването на правото на
собственост върху земеделски земи в полза на наследодателя на ищеца. Твърдят, че на наследодателите на ищеца не е
възстановявана собственост върху застроени имоти, поради което искът се явява
недопустим и на това основание.
Посочват, че попълването на
имоти № № 65 и 66 в кадастралния план на местност „Боровец - юг“ е одобрено със
Заповед № Р – 255/23.11.2000 г. на кмета на Община Варна, а имотите са вписани
в регистъра на името на ответника К.С.Д.. Планът за новообразуваните имоти на
селищно образувание местност „Боровец – юг“, землище Галата, община Варна, е
одобрен със заповед № РД – 1 – 7706/467 от 04.12.2002 г. и заповед № 1 - 7706/68
от 11.03.2003 г. и изменен със заповед № РД – 06 – 7706 - 318 от 29.11.2006 г.
(ДВ бр. 85/16.01.2006 г.) и заповед № РД – 07 – 7706 - 272 от 02.10.2007 г. (ДВ
бр. 86/26.10.2007 г.) на областен управител на област с административен център
Варна. Нито една от заповедите не е обжалвана по административен ред от ищеца
относно поземлени имоти № № 65 и 66 по ПНИ на СО „Боровец – юг“. Оспорват
правото на собственост, твърдяно от ищеца, за процесната от собствения им
недвижим имот част. Правят възражение за изтекла придобивна давност в тяхна
полза, която считано от датата на придобиването до завеждането на исковата
молба е 14 г., през което време са владели имота продължително, явно, трайно,
несъмнено и необезпокоявано. Присъединяват и владението на техния праводател и
на неговия праводател, което считано от 1971 г. до 1981 г. е 10 години, след
това от годината на дарението 1981 г. до датата на съдебното решение за делба
12.02.1990 г. още 9 години; до датата на закупуване на имота 08.11.2000 г. – още 10 години; до датата на предявяване на
иска – още 15 години. Доколкото имотът е закупен на правно основание, годно да
ги направи собственици, твърдят че в тяхна полза тече кратката 5 годишна
давност. Позовават се и на изтекла придобивна давност след приключване през
1994 г. на процедурата по възстановяване на имота на ищеца в зона по § 4 ЗСПЗЗ,
респективно след влизането в сила на ПНИ през 2003 г. за ПИ № 65 по плана на СО
„****“, като са владели повече от 20 години след възстановяването на
собствеността на ищеца и повече от 10 години след влизане в сила на ПНИ. Твърдят,
че процесният имот никога не е бил одържавяван, респективно не е влизал в ТКЗС,
ДЗС и други форми на коопериране, а е
бил частна собственост на техните праводатели.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа
страна следното:
От удостоверения за
наследници изх. № № 9110 и 9112 от 07.10.2015 г., и № № 6266 и 6632 от 13.10.2015
г. г., издадени от общ. Варна, се установява, че ищецът е единствен наследник
по закон на Г.И.П., починал на 30.12.1986 г.
От нотариален акт за
покупко-продажба №35, том XI, рег.7106, д. № 1992/30.12.1942 г., съставен от нотариус
при Варненски областен съд, се установява, че Г.И.П. е закупил от Е. (Л.) П. Д.,
земеделски имот, представляващ нива, с площ от 3.6 дка, в местността ”Караач
Баир”, в землището на с.Галата, гр.Варна, при граници: гора, К. М. и Е. С., а
според удостоверение №39534 от 26.12.1942г. на Варненска градска община, при
съседи: от две страни Я. В. Т.и дере, като според крепостен акт № 881 от
21.10.1904 г. имотът съставлява 1/3 от нива, с площ от 14.2 дка, а според
последващия поделителен протокол - нива, с площ от 10.8 дка.
От писмо изх. № КИ-Ч-16-10103
от 14.09.2016 г. на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на
принадлежност на българските граждани към държавна сигурност и разузнавателните
служби на българската народна армия; заповед № 191 на Министъра на вътрешните
работи от 14.06.1949 г. и Постановление от 17.12.1954 г. за откриване на
отчетно дело при МВР, Отдел ДС, Отделение I, се установява, че Г.И.П. е изселен
от гр. Варна в с. Видно, Балчишко, като опасен за обществения ред и държавна
сигурност жител ***, заедно със семейството си, а в последствие е изселен в
с.Видно, Балчишко и през 1954 г. се е завърнал гр.Варна.
От писмо с рег. № 94-00-925
от 16.09.2016 г. на Община Шумен се установява, че в архива на общината не са
налични документи, удостоверяващи отнемане/заменяне или оземляване по реда на
ЗТПС; деклариране на земеделски земи, отчуждаване/одържавяване и обезщетяване
по реда на ЗСГ. Съгласно Удостоверение с рег. № №АУ068781ВН/03.08.2016 г. на Община Варна се установява, че в старите
семейни регистри, том 12, Г.И.П. е
вписан на адрес гр.Варна, ул.”27 юли” №14/12 и с последващо постоянно
местожителство с.Вранино, Балчишко, заедно със семейството си, като е
удостоверено служебно заличаване от регистъра на 25.12.1949 г. В стар семеен
регистър, том 36, адресът е гр.Варна, ул.”Ниш” №17/12, с отразяване, че
Петличков, заедно със семейството си, е с предишно постоянно местожителство гр.
Коларовград /гр. Шумен/ с дата на напускане 13.07.1954 г. и датата на записване
в община Варна на 19.07.1954 г.
От удостоверение, издадено
от сектор „Информационно обслужване“ на Община Варна (л. 334 от делото), се
установява, че Г. П., Л. П. (съпруга) и С. П. (дъщеря) са приети за жители на
гр. Варна от Коларовград на 19.07.1954 г.
От писмо с изх. № АУ068766ВН_002ВН от 10.08.2016 г. на
Община Варна се установява, че в архива на отдел „Земеделие“ към Община Варна
няма данни за отнемане, оземляване или заменяне на земеделски земи, собственост
на Г.И.П..
От писмо с рег. № АУ068766ВН_004ВН от 12.08.2016 г. на
Община Варна се установява, че в предадените за съхранение в общински архив
Емлячни регистри за 1949 г. и протоколи на ТПС комисии за периода от 1952 г. –
1974 г. не са установени документи, удостоверяващи деклариране, отнемане или
замяна на земеделски земи в землището на кв. Галата на името на Г.И.П..
От писмо с рег. № АУ068766ВН_005ВН от 19.08.2016 г. на Община Варна се
установява, че в архива на отдел „Общинска собственост“ не са налични данни
относно отчуждаване, одържавяване и обезщетяване по реда на ЗСГ, както и
съставени актове за държавна собственост за земеделски земи (ниви) в землището
на с. Галата, общ. Варна, закупени от Г.И.П. с НА № 35/30.12.1942 г.
От писмо с изх. № изх.№190/06.01.2017
г. на ДА ”Архиви”, отдел ”Държавен архив” - гр.Шумен се установява, че не е
открит документ за оземляване на Г.И.П..
От писмо с изх.№ С-43/09.12.2016
г. от ДА ”Архиви”, отдел ”Държавен архив” - гр.Варна, относно наличие на
протоколи, декларации, писма, постановления и др. документи, удостоверяващи
обстоятелствата относно собствените земеделски земи на Г.П.и извършеното с тях
отнемане/заменяне или оземляване по реда на ЗТПС; деклариране на земеделски
земи в периода 1948-1990 г.; отчуждаване/одържавяване и обезщетяване по реда на
ЗСГ, в Информационната система на държавните архиви не се установява архивна
единица, съдържаща в анотацията си името Г.И.П.. От справката по съдържанието
на делата за постоянно запазване на ГНС-Варна и по документите за влизане в
ОТКЗС ”Черно море-Варна”, не се установяват данни за имотите на лицето Георги
Петличков.
От Протокол № 41/25.11.1994 г.
от заседание на Комисия за политическа и гражданска реабилитация - гр.Варна и
Решения № № М-1610-1, 2, 3 от 25.11.1994 г., се установява, че Г.И.П., Светла
Георгиева Петличкова и Лилия Станчева Петличкова са признати за репресирани по
политически причини съгласно чл.1, т.4 от ЗПГРРЛ и чл.2, ал.1, т.5 от
Наредбата, като репресията се изразява в изселване по политически причини в
с.Видно за периода, за който е упражнена репресията от 14.06.1949 г. до
19.07.1954 г., като им се признава право на обезщетение.
Според Писмо
№27436/20.09.1994 г. на МВР, Служба ”Архив БИУД”, семейството на Г.И.П. е
изселено в с.Видно, Балчишко на 14.06.1949 г., като изселническия режим е
отменен през 1954 г.
С решение от 13.10.1994 г.
по гр. д. №3355/1993 г. по описа на Районен съд - Варна, влязло в законна сила
на 16.11.1994 г., по предявения от наследниците на Г.И.П. иск с правно
основание чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ е признато за установено по отношение на Община
Варна, че Л. С. П. и С. Г. П., имат право да възстановят правото си на
собственост върху земеделски имоти, намиращи се в землището на кв.”Галата”,
както следва: нива от 4.200 дка, в м.”Мемишона”; нива от 4.500 дка, в м.”Кулак
тарла”; нива от 3.300 дка, в м.”Бахча алть” и нива от 3.600 дка, в м. ”****”,
съгласно окомерна скица, приложена към заключението на вещото лице, при
условията на чл.10, ал.2 ЗСПЗЗ.
Въз основа на горецитираното
съдебно решение ПК - гр. Варна е постановила решение № 510 от 27.05.1998 г., с
което се признава правото на собственост на наследниците на Г.И.П. в
съществуващи (възстановими) стари реални граници на имот по т. 2 - нива, с площ
от 3.756 дка, шеста категория, находящ се в терен по § 4 на кв.”Галата” в
местността ”****”, съставляваща по плана на стари имотни граници на м.”****” от
1997 г. имот пл. № 201, заявен с пореден № 4 от заявлението и установен с
Нотариален акт №35/1942 г. В решението е вписана забележка, че за издаването на
констативен нотариален акт и сделки със земеделските имоти е необходима скица с
точните размери на имота.
С решение № 1904/30.09.2010
г. на Административен съд - Варна по к. адм. д. № 2076/2010 г. е отменено решение
№ 1323 от 16.04.2010 г. на Районен съд - Варна по гр. д. № 9401/2009 г., с
което е оставена без уважение жалбата против отказа на ОСЗ-Варна да извърши
поправка на фактическа грешка в Решение №510 от 27.05.1998г., като делото е
върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. При повторното разглеждане
на жалбата е постановено, Решение №1501/11.04.2011 г. по гр.д.№16220/2011 г. по
описа на Районен съд-Варна, влязло в законна сила на 29.04.2011г., с което е
обявена нищожността на отказа на ОСЗ - Варна да допусне поправка на очевидна
фактическа грешка в Решение № 510 от 27.05.1998 г. на ПК - Варна по отношение
номера на възстановения по т.2 от решението имот, обективиран в писмо с
изх.№992/07.08.2009 г. на ОСЗ-Варна, на основание чл.14, ал.8, вр. с чл.14,
ал.6 ЗСПЗЗ, като административната преписка по молба с вх.№1021/12.08.2009г. на
Е.П.П., е върната на адм. орган за постановяване на решение по искането за
допускане поправка на явна фактическа грешка в Решение №510 от 27.05.1998г. на
ПК - Варна по отношение номера на възстановения по т. 2 от решението имот.
С Решение №1774/07.07.2011 г.
на ОСЗ -гр.Варна (върху което е налице отбелязване, че е влязло в законна сила)
е изменена т.2 от Решение №510 от 27.05.1998 г. на ПК - Варна, като се признава
правото на собственост на наследниците на Г.И.П. в съществуващи (възстановими)
стари реални граници на имот - нива, с площ от 3.756 дка, шеста категория,
находящ се в терен по §4 на кв.”Галата” в местността ”****”, като признатите
имоти пл. № 30 и пл. № 65 по ПКП на местност ”****” попадат върху части от
стари имоти с пл. № № 202, 229 и 200. С Решение №1774/07.07.2011 г. е
постановено, че възстановяването на правото на собственост върху имотите разположени
в територии по § 4 ЗСПЗЗ ще се извърши при условията на чл.28 ППЗСПЗЗ като
имотните граници ще се определят въз основа на влезлият в сила план на новообразуваните
имоти по чл.28, ал.9 ППЗСПЗЗ.
От нотариален акт за
собственост по давност № 13, т. ІV, дело № 1440 от 23.04.1981 г. на нотариус
при Варненски районен съд, се установява, че В. С.М. (праводател на Ж. В. С.) е
признат за собственик на лозе – овощна градина от 2 дка в землището на гр. Варна,
м. „****“ при граници: дере, Д. К. Г., Н. Я. Н. и Х. М. Х..
С решение от 12.02.1990 г.,
постановено по гр. д. № 2729 от 1989 г. по описа на Районен съд – Варна на
основание чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.) е поставен в дял на Ж. В. С. недвижим имот
в местността „Боровец“, зона за здравни и курортни нужди на гр. Варна, с
пространство 620 кв. м. при граници: път, Н. П.и В.Д., представляващ дял І от
заключението на в.л. Й. Василев, обозначен с червен цвят на скицата, неразделна
част от решението.
От нотариален акт за
собственост № 110, том ІІ, дело № 1046/18.02.1991 г. на нотариус при Варненски
районен съд, се установява, че Ж. В. С.
е признат за собственик на основание съдебно решение по чл. 288, ал. 2 ГПК
(отм.) на следния недвижим имот: лозе – овощна градина, находящо се в гр.
Варна, местността „Боровец“, с площ от 620 кв. м. при граници: път, Н. П.и В.Д..
С нотариален акт за продажба
№ 192, том ІІ, рег. № 3894, дело № 364 от 2000 г. на нотариус Светлана Стойчева
с рег. № 193 на НК Ж. В. С. продава на К.С.Д. собствения си недвижим имот,
придобит чрез съдебно решение по чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.) – лозе – овощна
градина, находящо се в гр. Варна, местност „Боровец“, с площ от 620 кв. м. по
представен документ за собственост, а по скица 594 кв. м., съставляващо имот
пл. № 65 по плана на м. „****“, при граници: път, Н. П.и В.Д.;
От нотариален акт за
собственост № 42, том І, рег. № 1383, дело № 36 от 2010 г. на нотариус Елена
Дионисова с рег. № 190 на НК, се установява, че К.С.Д. и Д.Х.Д. въз основа на
покупко-продажба и извършено обединяване на съседни имоти със стари
идентификатори № № 10135.5403.65 и 10135.5403.66 са признати собственици на
поземлен имот с идентификатор № 10135.5403.4720, целият с площ 1710 кв. м.,
находящ се в землището на гр. Варна, м. „Боровец – юг“, и сграда за обитаване с
идентификатор № 10135.5403.4720.1, със застроена площ от 43 кв. м.
От назначените по делото
първоначална съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещото лице инж.
Бисерка Влахова, и повторна тройна съдебно-техническа експертиза, изготвена от
вещите лица инж. Владислав Андреев, инж. Рени Попова и инж. Йордан Вучков,
приети от съда като пълни, ясни и обосновани, се установява, че имотът,
подлежащ на възстановяване – нива от 3,600 дка в м. „Караач баир“, отразен по
кадастрален план на местността под пл. № № 30 и 65, съгласно окомерна скица,
приложена към заключението на вещото лице към решение от 13.10.1994 г. на Районен
съд - Варна по гр. д. № 3355/1993 г., попада в имоти по ПКП/ПСИГ, както следва:
ПИ (поземлен имот) №30 попада в имот с № 201 по ПСИГ с площ 63 кв. м. и в имот
с № 202 по ПСИГ с площ 2015 кв. м.; ПИ № 65 попада в имот с № 202 по ПСИГ с
площ от 15 кв. м.; в имот с № 200 по ПСИГ с площ от 329 кв. м. и в имот с № 229
по ПСИГ с площ от 849 кв. м. От заключението на вещите лица се установява, че
действащ кадастрален план към 1994 г. (годината на постановяване на решение от
13.10.1994 г. по гр. д. № 3355/1993 г. по описа на Районен съд - Варна) е план,
технически приет през 1991 г. Посочените номера на имоти в окомерната скица към
съдебното решение съответстват на имотите по този кадастрален план, както и на
имоти пл. № № 30 и 65 по ПКП на м. „Боровец - юг“. Според вещите лица първият
план за местността е кадастрален план „Теренът южно от Галата“ в мащаб 1:2000,
приет през 1983 г. В този план процесният имот с № 65 е отразен под номер 1536.
В разписния лист за имота е записан като собственик В. С.М.. Изяснява
се, че следващият план е кадастрален план, приет през 1991 г. По този план за
ПИ № 65 в разписния лист е записано „наследниците на В. Ст. М.“. През 1997 г. е изработен помощен
кадастрален план, съставен от кадастрален план на ползвателите и план на
старите имотни граници. ПКП е одобрен с решение № 3/12.11.1997 г. на Общинска
поземлена комисия. Със заповед № РД – 1-7706/467/04.12.2002 г. на областен
управител на област Варна е одобрен план на новообразуваните имоти на СО „****“.
Съгласно заключението ПИ с иентификатор № 10135.5403.65 по КККР на гр. Варна е
идентичен с ПИ № 65, к. р. 403 по ПНИ на м. „****“ (Планът за новообразуваните
имоти се интегрира в кадастралната карта). ПИ с идентификатор № 10135.5403.65
към настоящия момент не съществува в КККР, тъй като е заличен. Имотът е бил с
площ от 597 кв. м. и вписан собственик К.С.Д., съгласно НА № 48, том ХХХІІІ,
рег. № 11660, дело № 7501 от 08.11.2006 г. ПИ с идентификатор № 10135.5403.65
по КККР на гр. Варна попада в стари имоти № № 202, 229, и 200, както следва: в
стар имот 202 попада 1 кв. м.; в стар имот 229 попадат 322 кв. м.; в стар имот
200 попадат 274 кв. м. В регистрите на собствениците на горепосочените имоти по
ПКП, ПСИГ, ПНИ и КК е записано следното: по ПКП: за ПИ 65 е вписан Васил
Ст. Михов; по ПСИГ: за ПИ № 200 – няма вписан собственик; за ПИ № 201 е
вписан Г.И.П.; за ПИ 202 няма вписан собственик; за ПИ № 229 е вписан Йовчо
Михайлов Филчев; по ПНИ: за ПИ № 65
е вписан като собственик К.С.Д.. Поземлен имот с идентификатор № 10135.5403.65
по КККР на гр. Варна и ПИ № 65, к. р. 403 по ПНИ на м. „Боровец – юг“, и имот
пл. № 65 по ПКП са идентични и попадат в обединения поземлен имот с
идентификатор № 10135.5403.4720 по КККР на гр. Варна с цялата си площ, т.е. поземлен
имот № 65 попада в ПИ с идентификатор № 10135.5403.4720 с площ от 597 кв. м. ПИ
с идентификатор № 10135.5403.65
исторически попада изцяло в ПИ № 10135.5403.4720 по КККР. Към заключението е
изготвена комбинирана скица № 2 между ПНИ, ПКП и КК, на която със зелен цвят
вещите лица са показали старите имотни граници, с черен цвят ПНИ, със син цвят
и синя щриховка ПИ № 10135.5403.65 (исторически) и със черен цвят и щриховка ПИ
№ 10135.5403.4720 по КККР на гр. Варна. Експертизата изяснява, че по КП
„Теренът южно от Галата“ в М 1:2000 от 1983 г. ПИ с идентификатор № 10135.5403.65 (част от
10135.5403.4720) по КК е част от ПИ № 1536. Установява се също, че от ПИ с
идентификатор № 10135.5403.4720 в стар имот 202 попада 1 кв. м.; от ПИ с
идентификатор № 10135.5403.4720 в стар имот 229 попадат 322 кв. м.; от ПИ с
идентификатор № 10135.5403.4720 в стар имот 200 попадат 417 кв. м. Експертизата,
изготвена от вещото лице инж. Бисерка Влахова изяснява, че към 1959 г. и 1973
г. признатите за възстановяване с решение № 510/27.05.1998 г. на ПК – Варна и
Решение № 1774/07.07.2011 г. на ОСЗ – Варна имоти са били земеделски земи.
Намирали са се извън строителните граници на населеното място. Имотите от тази
територия са включени с одобрен околовръстен полигон в границите на селищно
образувание „****“ с решение на Общински съвет № 322-4/29,30.05.2000 г. Към 1980 г. в територията, в която попадат
процесните имоти, е имало такива, които са били предоставяни за ползване на
граждани по реда на по реда на някои от посочените в § 63 от ПЗР на ПМС №
456/1997 г. за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ нормативни актове с №№ 76/1977
г.; 1/1981 г.; 11/1982 г.; 26/1987 г.
От заключението по
назначената тройна съдебно техническа експертиза, изготвена от вещите лица инж.
Величко Узунов, инж. Лиляна Дамянова и Веселина Русева – Ганчева, прието от
съда като пълно, ясно и обосновано, се установява че старите граници, нанесени
в комбинирания план към ПНИ не изобразяват точно контура на процесния имот.
Съгласно заключението имоти с № № 30 и 65 по ПКП на м. „Боровец – юг“ най-точно
отразяват границите и местоположението на нивата от 3,6 дка. Експертизата
изяснява, че до 1983 г. за процесната територия няма изработени кадастрални
планове и може да се установи само приблизителното местоположение на имота на Г.И.П.,
но не и точните му граници.
За установяване на
твърденията на ответниците за придобиване на собствеността върху процесния имот
по давност са разпитани двама свидетели, а именно Илко Георгиев Мичиков и
Стефан Върбанов Стайков, от показанията на които се установява, че от момента
на закупуване на имота ответниците са владеели същия, като трети лица не са
оспорвали правата им, нито са им противопоставяли такива.
При горната фактическа
установеност, по въведените въззивни основания за неправилност на съдебното
решение, съдът приема от правна страна следното:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което
е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. В обхвата на така посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл. 236 ГПК и е
действително.
Предвид
изричните възражения на ответниците, следва да се посочи, че предявеният
отрицателен установителен иск е процесуално допустим. В исковата молба ищецът излага
твърдения, че е налице неприключила процедура по ЗСПЗЗ за възстановяване на
правото му на собственост върху процесния недвижим имот, за който ответниците противопоставят
самостоятелно право на собственост, което е достатъчно за извеждане наличието
на правен интерес от провеждане на производството. Произнасянето съответства на
предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което
производството и решението са допустими.
По
отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението.
При
предявения отрицателен установителен иск за собственост с правна квалификация
чл.124, ал.1 ГПК, ищецът не носи доказателствена тежест, доколкото отрича
правата на ответниците и те са тези, които трябва да установят чрез пълно и
главно доказване правопораждащите правото им на собственост върху процесния
имот факти, в рамките на очертаните в отговора на исковата молба основания – сключване
на договор за покупко-продажба с трето за спора лице, както и наличието на
прехвърленото право на собственост в патримониума на праводателите на
ответниците, а именно придобиването на имота въз основа на давностно владение от
В. С.М., извършването на съдебна делба и възлагането на процесния имот в дял на
наследника Ж. В. С..
От
приетите по делото заключения се установява, че имот пл. № 65 съответства на имот
с пл. № 1536 по КП от 1983 г., записан като собствен на В. С.М.. Поземлен имот
с идентификатор № 10135.5403.65 по КККР на гр. Варна и ПИ № 65, к. р. 403 по
ПНИ на м. „Боровец – юг“, и имот пл. № 65 по ПКП са идентични и попадат в
обединения поземлен имот с идентификатор № 10135.5403.4720 по КККР на гр. Варна
с цялата си площ, т.е. поземлен имот № 65 попада в ПИ № 10135.5403.4720 с площ
от 597 кв. м., която част е графично обозначена на изготвената
комбинирана скица – приложение 2 към заключението на вещите лица инж. Владислав
Андреев, инж. Рени Попова и инж. Йордан Вучков.
Съдът
изцяло кредитира изводите на вещите лица относно индивидуализацията на
признатия за възстановяване в полза на въззивника имот като част от имот 10135.5403.4720
по действаща кадастрална карта. След проследяване на извършените промени в
собствеността и промени в границите на имота вещите лица са направили
категоричен извод, че имоти с № № 30 и 65 по ПКП на м. Боровец – юг най-точно
отразяват границите и местоположението на нивата от 3,6 дка на Георги
Петличков. Следователно възражението за липса на идентичност между
възстановения имот и процесния е неоснователно.
Спорният
пред въззивната инстанция въпрос е дали към 1981 г. правото на собственост
върху процесния имот е придобито по давност от В. С.М., респективно преминало
ли е върху неговия наследник Ж. В. С., който се е разпоредил със същото в полза
на настоящите ответници. Спорен се явява и въпросът дали ответниците са
придобили собствеността върху имота въз основа на осъществявано от тях самите
давностно владение, към което присъединяват това на праводателите си.
Съгласно
разпоредбата на чл.12, ал.1 от ЗСГ (отм.) лицата, които се занимават със
селскостопанска дейност, могат да притежават селскостопански имоти в размери,
определени от Министерския съвет, съобразно характера на района. От
представените по делото доказателства се установява, че наследодателят на ищеца
не се е занимавал със селскостопанска дейност.
От заключението на вещото лице Бисерка Влахова се
установи, че имотът е имал статут на земеделска земя, поради което същата е
станала държавна собственост на основание чл. 12, ал. 2 ЗСГ (обн., ДВ бр. 26 от
30.03.1973 г.). При действието на ЗСГ, имотите по чл. 12 не са могли да бъдат
придобивани по давност поради забраната на чл. 29 ЗСГ (в този смисъл и ППВС
№8/1979г.). Не се установи от събраните писмени и гласни доказателства
твърдяното придобиване на имота В. С.М. по давност през 1971 г., доколкото
същият е признат за собственик на имота на основание давностно владение с
нотариален акт от 1981 г. (нотариален акт за собственост по давност № 13, т. ІV,
дело № 1440 от 23.04.1981 г. на нотариус
при Варненски районен съд).
Държавата
е придобила правото на собственост по силата на закона, поради което не е било
необходимо провеждането на специална процедура или издаване на акт за държавна
собственост.
Съгласно
разпоредбата на чл. 86 ЗС, в редакцията до изменението с ДВ бр. 33 от
01.06.1996 г., не може да се придобие по давност вещ, която е държавна или
общинска собственост.
От
друга страна, отмяната на глава І и
глава ІІ от ЗГС с ДВ бр. 21 от 1991 г. няма обратно действие. Следователно до
13.03.1990 г. не е текла придобивна давност в полза на праводателя на
ответниците, респективно неговия праводател.
Съгласно
чл. 79, ал. 1 и ал. 2 ЗС давностното
владение в посочените срокове от десет години (при недобросъвестно владение),
респективно 5 години (при добросъвестно владение) е основание за придобиване
право на собственост върху недвижим имот, доколкото не е налице изрична законова
забрана за това.
Давностният
срок за имоти, чиято собственост подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ, започва да
тече от влизане в сила на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ (ДВ бр. 107/18.11.1997г.).
Последната предвижда, че изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността
върху които се възстановява по ЗСПЗЗ, не се зачита и започва да тече от деня на
влизане на тази разпоредба в сила (22.11.1997г.). Същевременно съобразно
трайната съдебна практика не може да се придобие по давност имот, за който не е
приключила процедурата по ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността. Както
нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, така и
приетото в практиката разрешение, почиват на принципното положение, че срещу лице,
което не може да води иск, давност не тече. Началният момент, от който започва
да тече придобивната давност е издаването на административния акт за
възстановяване на заявения имот, а именно заповедта по § 4к ЗСПЗЗ (решение №
61/2012 г. по гр. д. № 562/2011 г. на ІІ г.о.; решение № 387/2012 г. по гр.д. №
1180/2011 г. на І г.о., решение № 906 от 29.06.2011 г. на ВКС по гр. д. №
60/2010 г., I г. о.).
Решението
на ПК е постановено на 27.05.1998 г., с оглед който момент спорен по делото е
въпросът за неговия конститутивен ефект, респ. липсата на такъв. За да направи
преценка съдът съобрази, че разпоредбата на чл. 28, ал. 4 ППЗСПЗЗ в ред. от ДВ
бр. 122/19.12.1997 г. предвижда изготвяне на план на новообразуваните имоти
/ПНИ/, с който се определят границите на имотите, правото на собственост върху
които се възстановява по реда на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ, или се придобиват
по реда на § 4а и 4б. Определяйки границите, този план определя точното
разположение и форма на тези имоти и останалите площи от тях над размерите по §
4з ЗСПЗЗ, както и възможността от тях да се образуват самостоятелни имоти с
площ не по-малка от 250 кв.м., респ. остатъчната площ, която ползвателите могат
допълнително да изкупят, ако от тези части не може да се образува самостоятелен
имот. Следователно и преди влизане в сила на редакцията на § 4к, ал. 7 ЗСПЗЗ (ДВ
бр. 68/30.07.99г.) за тези площи не е настъпил реституционния ефект, защото те
не са индивидуализирани с плана по чл. 24, ал. 4 ППЗСПЗЗ. Когато частите от
бившите имоти по кадастрален план, или по плана на старите имотни граници не са
обособени като самостоятелни обекти на собственост, респ. възстановените части
от такива имоти, които са останали след приложението на § 4а и § 4б ЗСПЗЗ, не
са определени с влязъл в сила ПНИ по чл.
28, ал. 4 ППЗСПЗЗ, решенията по чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ нямат конститутивно
действие. За тези части не настъпва реституционния ефект. Административната
процедура за реституция на тези терени приключва след приемането на ПНИ и
издаване на заповедите по § 4к, ал. 7 ЗСПЗЗ. До този момент те не са
индивидуализирани с решението по чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ. По тези съображения
съдът приема, че в конкретния случай решението на ПК няма конститутивно
действие по отношение правото на собственост върху възстановения имот.
Установено е от заключението на СТЕ, че със заповед № РД – 1-7706/467/04.12.2002
г. на областен управител на област Варна е одобрен план на новообразуваните
имоти на СО „****“.
В
хипотеза, когато към момента на влизане в сила на разпоредбата не е налице
завършен фактически състав на земеделската реституция, каквато е процесната,
началният момент, от който може да тече придобивната давност, е
възстановяването на собствеността. Съобразно извода за липса на конститутивно
действие на решението на ПК, основният правно релевантен факт за процедурата,
по която следва да се счита за завършена реституцията на процесния земеделски
имот е, че същият се намира в терен по § 4 ЗСПЗЗ. В тези хипотези от значение
да се приеме за завършена процедурата по реституция е заповедта на кмета по §
4к, ал. 7 ЗСПЗЗ. Едва от момента на издаване на окончателния административен
акт, с който приключва производството по ЗСПЗЗ на заявилите право на
възстановяване на собствеността, може едно трето лице, осъществяващо фактическа
власт на имота, да противопостави възражение за придобивна давност като
собствен титул за собственост - в този смисъл решение № 30 от 27.06.2017г. по гр.д.
№ 3352/2016г., ВКС, II ГО.
В
настоящия случай по отношение на имота, подлежащ на възстановяване по реда на
ЗСПЗЗ, не е издавана заповед на кмета по § 4 ЗСПЗЗ. Следователно в полза на
ответниците не е започнала да тече придобивна давност.
Предвид
установеното, че разпоредителните сделки с имота са извършвани от
несобственици, то ответниците не се легитимират като такива на твърдяното
придобивно основание, а именно покупко-продажба. По изложените съображения, че
по отношение на подлежащия на възстановяване имот не е започнала да тече придобивна
давност, то ответниците не се легитимират като собственици и на основание
давностно владение.
В
заключение въззивният състав намира, че ответниците не установиха права на
собственост върху процесния имот, поради което предявеният отрицателен установителен иск е основателен и
подлежи на уважаване.
Поради
несъвпадане на изводите на настоящата съдебна инстанция с тези в обжалваното
решение на Районен съд - Варна, последното следва да бъде отменено и прието за
установено в отношенията между страните, че ответниците Д.Х.Д. и К.С.Д. не са
собственици на процесната реална част от имот с идентификатор 10135.5403.4720.
По разноските:
На основание чл.78, ал. 1 ГПК и направеното искане,
всеки от двамата въззиваеми следва да бъде осъден да заплати половината от
сторените от въззивника (ищец) разноски в производството пред първа и въззивна
инстанции.
По направеното възражение в двете съдебни инстанции от
страна на процесуалния представител на въззиваемите (ответници) за прекомерност
на адвокатското възнаграждение, заплатено от ищеца, съдът намира, че същото се
явява основателно. Действително делото се
отличава с правна и фактическа сложност – приложими към настоящия спор са нормативни
актове, действали през различни периоди от време, по делото са събрани голям
обем от писмени доказателства, назначени са съдебно – техническа експертиза,
повторна тройна съдебно-техническа експертиза, втора повторна тройна
съдебно-техническа експертиза, поставяни са допълнителни задачи на вещите лица,
проведени са 10 съдебни заседания, разпитани са двама свидетели. Въпреки това платеното
адвокатско възнаграждение в размер на 2300 лв. пред първа инстанция и 2700 лв.
пред въззивна инстанция се явява прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото. Следва да се има предвид, че съобразно чл. 7,
ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение
в случая възлиза на 927,58 лв. В този смисъл настоящият съдебен състав намира,
че на страната следва да й бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на
1800 лв. за първа инстанция и адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. за
втора инстанция.
В
първоинстанционното производство въззивникът (ищец) е направил следните
разноски: за държавни такси - общо 247,28 лв.,
за депозити по допуснати експертизи – общо 1777 лв.; за такси за справки
и удостоверения, представени по делото – общо 90,50 лв.; за адвокатско
възнаграждение (намалено от съда по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК) – 1800 лв. Пред
настоящата инстанция въззивникът е направил следните разноски: за адвокатско
възнаграждение (намалено от съда по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК) – 1000 лв.; за
държавна такса по въззивната жалба – 67,17 лв. Следователно всеки от
въззиваемите следва да заплати на въззивника сумата от 2490,97 лв., представляваща
половината от направените разноски пред двете съдебни инстанции в общ размер от
4981,95 лв.
Мотивиран от горното, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 900/06.03.2018
г. по гр.д. № 8468/2016 г. на Районен съд - Варна и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на Е.П.П., ЕГН **********, постоянен адрес ***, от една
страна, и Д.Х.Д., ЕГН ********** и К.С.Д., ЕГН **********, и двамата с
постоянен адрес ***, от друга страна, че Д.Х.Д. и К.С.Д. не са собственици на реална част с площ от 597 (петстотин деветдесет и седем) кв. м. от имот с идентификатор № 10135.5403.4720 по КККР на гр. Варна, одобрени със заповед № РД –
18-73/23.06.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, целият с площ от 1710
кв. м., находящ се в гр. Варна, община Варна, област Варна, кв. Галата,
местност „Боровец – юг“, при съседи на целия имот – имоти с идентификатори № № 10135.5403.73,
10135.5403.4055 и 10135.5403.9602, при съседи на частта: имоти с идентификатори
№ № 10135.5403.4055, 10135.5403.9602, останалата част от имот с идентификатор №
10135.5403.4720, която реална част е отбелязана със син цвят и син щрих на
комбинирана скица № 2, изготвена от вещите лица инж. Владислав Андреев, инж.
Рени Попова и инж. Йордан Вучков (л. 414 от делото), която скица, приподписана
от съда, съставлява неразделна част от настоящото решение, на основание чл. 124,
ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА
Д.Х.Д., ЕГН **********,
постоянен адрес ***, да заплати на Е.П.П., ЕГН **********, постоянен адрес ***,
сумата от 2490,97 лв. (две хиляди четиристотин и деветдесет лева и деветдесет и
седем стотинки), представляваща половината от направените разноски за първата и
въззивната инстанция в общ размер на сумата от 4981,95 лв.
(четири хиляди деветстотин осемдесет и един лева и деветдесет и пет
стотинки), на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА
К.С.Д., ЕГН **********,
постоянен адрес ***, да заплати на Е.П.П., ЕГН **********, постоянен адрес ***,
сумата от 2490,97 лв. (две хиляди четиристотин и деветдесет лева и деветдесет и
седем стотинки), представляваща половината от направените разноски за първата и
въззивната инстанция в общ размер на сумата от 4981,95 лв.
(четири хиляди деветстотин осемдесет и един лева и деветдесет и пет
стотинки), на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба при
условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.