Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София,30.07.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на петнадесети юли
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря ДОНКА ШУЛЕВА
и прокурора сложи
за разглеждане
докладваното от
съдия Маркова в.гр.д.№ 14695 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от В.В.К., ответник пред СРС. срещу Решение № 415133
от 25.05.2018 г., постановено по гр. дело № 17110 от 2017 г. по описа на СРС,
ГО, 124 състав, с което решение са уважени предявените срещу него искове по чл.
422 от ГПК и в тежест на въззивника – ответник пред СРС, са възложени
разноските по делото. Твърди се, че решението е недопустимо на осн. чл. 22, ал. 1, т. 5 от ГПК, а по
същество неправилно като се излаган подробни съображения, а именно:
Решението било недопустимо, тъй като един и същи съдия бил постановил два крайни
съдебни акта, приключващи делото-разпореждането за издаване на заповед за
изпълнение, ведно с изпълнителен лист и решението по делото в установителната
искова фаза. Това нарушавало принципа на чл.11, ал.2 ЗСВ, както и чл.22,
ал.1,т.5 ГПК, съгласно които един съдия може да гледа само веднъж едно дело до
неговото приключване. Решението било недопустимо и тъй като СРС приел за
установено вземане срещу лице, срещу което искова молба не била завеждана.
Исковата молба била заведена срещу В.В. К., а не срещу лицето в заповедното
производство В.В.К.. Ответник по установителния иск можело да бъде само лицето,
срещу когото е била издадена заповед за изпълнение. В случая не се касаело до
грешка, която да е в състояние да санира недопустимостта на производството.
Липсата на възражение до този момент от страна на ответника, също не можело да
санира допустимостта, защото можело да бъде направена във всяко положение на
делото. Различието между страните в заповедното производство и в исковото
водело до недопустимост на исковата молба. Нито в искането по чл.410 ГПК, нито
в петитума на исковата молба се съдържало искане за осъждане на ответника чрез
идентификацията на аб. №. Такова осъждане се съдържало в диспозитива на
решението. Според въззивника това било опит за саниране на недопустимото
производство.
По същество решението било неправилно, защото съдът не удовлетворил искането на
ответника вещите лица да са от различен съдебен район, а назначил такива по
всички дела с ищецът, които са му разпределени. Това предизвиквало основателни
съмнения в правилността на заключенията. По делото не били представени първични
счетоводни документи, а вторични такива. По такива било работило и вещото лице
по съдебно-счетоводната експертиза. Затова заключението не следвало да се
кредитира.
Твърди се, че съдът не бил
обсъдил в цялост събраните по делото доказателства. СРС бил дал превес само на
тези, които били в полза на ищеца. СРС не бил отчел наличието на отказ от
вземане от ищецът и последиците, свързани с този отказ, както и наличието на
повторно претендиране на едни и същи вземания. Под отказ от вземания въззивника
има предвид издаване на кредитни известия към първоначално издадените данъчни
фактури. Тези действия не били отчетени от нито една от експертизите. Счита, че
тези действия били незаконосъобразни и ищецът не можел да черпи права от тези
действия. Под повторно претендиране на вземания въззивника има предвид
издаването на нови данъчни фактури. Затова счита, че не може да се претендира
лихва за периода от издаване на първата данъчна фактура до издаване на втората
данъчна фактура, както и не можело да се добавят лихвите по първата данъчна
фактура към лихвите за забава към вторите обобщени фактури. Счита, че
възраженията са му навременни, тъй като се касаело до прилагане на императивни
норми и затова можели да се направят по всяко време като възражение досежно
правни норми, за чието прилагане съдът бил длъжен да следи служебно.
Решението се обжалва изцяло. Иска се същото да бъде обезсилено като недопустимо или
алтернативно- да бъде отменено като неправилно, изцяло в обжалваната част и да
се постанови друго, с което претенциите на ищеца да бъдат отхвърлени. Претендират
се разноски.
Ответникът по въззивната жалба,
ищец пред СРС - „Т.” С.” ЕАД, не е депозирал
отговор. В течение на производството излага становище за неоснователност на
въззивната жалба и правилност на така постановеното решение. Разноски се
претендират.
Третото лице-помагач „Бруната” ООД
не взема становище по въззивната жалба. Разноски не се претендират.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивник е бил
уведомен на 15.06.2018 г. Въззивната жалба е подадена на 29.06.2018 г./по пощата/, следователно
същата е в срока по
чл.259, ал.1 ГПК.
Тъй като с решението, което се обжалва е уважен срещу въззивника, така предявеният от
ищеца в производството пред СРС, въззивник пред настоящата инстанция, иск по чл.422, ал.1 във връзка 415 ГПК, то въззивната жалба се явява допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
По допустимостта на първоинстанционното решение:
На 26.10. 2016 г. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, срещу длъжникът В.В.К., ЕГН **********, видно
от която заявлението е уважено и претендираните суми са присъдени в полза на
заявителя- „Т.С.“
ЕАД.
Видно от отразеното в заповедта
вземането на заявителя произтича от обстоятелствата, че длъжникът е ползвал
доставена от дружеството топлинна енергия през периода от 01.05.2014 г. до
30.04.2016 г. за топлоснабдения имот, на находящ се на адрес: гр.София, ж.к.“*******,
ап.11, аб.№ 297413, както и, че
длъжникът не е погасил задължението си.
За така издадената заповед длъжника е бил
уведомен на 07.1 1.2016 г. На 09.11.2016 г., т.е. в срока по чл.414 ГПК длъжникът е подал
възражение срещу така издадената заповед за изпълнение, в което е посочено, че ищцовото
дружество и ФДР не са създали условия, които да санкционират крадците на
топлинна енергия като по този начин се ощетявали добросъвестните ползватели.
На заявителя е указано, че може да предяви иск за сумите по
заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са съобщени на заявителя на 20.02.2017 г.
Исковата молба е подадена в СРС на 20.03.2017 г. , т.е. във визирания от закона, срок.
Действително, в исковата молба
фамилията на ответника се различава от тази по заявлението, респ. по заповедта
за изпълнение по чл.410 ГПК като вместо К. е посочено К.. ЕГН на ответника,
обаче, е идентично с това по направената от съда служебна справка по НБД, както
и в нот.акт за дарение на недвижим имот № 191 от 29.06.1992 г. по силата на
който въззивникът е придобил собствеността на процесния топлоснабден имот. ЕГН
на лицето съответства и на този, посочен в пълномощното на адв.Д. /л.74 по
делото пред СРС/.
Обжалваното решение е постановено
срещу В.В.К., ЕГН **********.
Противно на твърдяното от
въззивника, съдът приема, че в случая се касае до техническа грешка при
изписване фамилията на ответника.
Доколкото физическите лица се
индивидуализират с ЕГН, то в случая не е налице соченото изменение по чл.214 ГПК.
Изпълнено е изискването ответник
по иска по чл.422 ГПК да е длъжникът по заповедта за изпълнение в заповедното
производство.
С оглед приетото в решение № 335
от 21.11.2012 г. по гр.д.№ 262/2012 г. на ВКС, ГК, Трето ГО, ако от
съобразителната част на решението, протоколите от с.з. и извършените
процесуални действия е видно по отношение на кои страни съдът е разгледал
повдигнатия пред него спор, то решението предмет на инстанционен контрол не е
недопустимо.
Не се спори по делото, а и пред
СРС не е било спорно, както и се установява от протоколите от с.з. и
извършените процесуални действия, че участник в качеството на ответник е бил В.В.К..
Неоснователен е довода на
въззивника, че нито в искането по чл.410 ГПК, нито в петитума на исковата молба
се съдържало искане за осъждане на ответника чрез идентификацията на аб. №. Точно обратното, абонатния № е посочен и
в заявлението/т.12/, и в заповедта за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК, както и в исковата молба.
Нещо повече, видно от протокола
от 01.10.2000 г. на ОС на ЕС, въззивникът е бил упълномощен от собствениците в
топлофицираната сграда да сключи договор с третото лице помагач на страната на
ищеца/л.19/.
Относно нарушението на чл.11 от ЗСВ и наличието на предпоставки на чл.22,
ал.1,т.5 ГПК:
Съгласно чл. 11, ал. (2) от ЗСВ един и същ съдия не може да
участва в разглеждането на делото в различни инстанции.
В случая не е допуснато соченото
нарушение, тъй като и заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, и обжалваното
решение са постановено от съдия в една и съща инстанция - Софийски районен съд.
Искът по чл.422 ГПК е проекция на
проведеното заповедно произвоство поради което не са били налице предпоставките
на чл.22, ал.1,т.5 ГПК.
Ето защо въззивният съд приема, че обжалваното решение е постановено в допустим процес и е валидно.
Относно дължимостта на признатите с решението вземания:
Видно от отговора по исковата
молба, К. е оспорил количеството топлинна енергия като е посочил, че липсват
надлежни измервателни уреди за отчитане на реално потребеното количество.
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС е приел, че не се спори по делото, че сградата, в която
се намира жилището на К. е топлоснабдена. Между страните било налице валидно
облигационно отношение относно доставка на ТЕ, тъй като ответника е собственик
на топлоснабдения имот. Въз основа на заключението на СТЕ съдът е приел какво е
количеството на доставена топлинна енергия до имот с аб.№ 297413. А от
заключението на СЧЕ е достигнал до извода, че стойността на същата не е
платена.
Видно от представените с молбата
от 04.04.2018 г. от третото лице помагач на страната на ищеца, доказателства
/л.78 и следв./- индивидуални справки за процесния аб.№ 297413, формуляри за
отчет за уредите за ДР на ТЕ-2 бр., последните подписани от самият К., както и
документи за връчване на изравнителните сметки – 2 бр., както и сертификат за
типово одобрение на уредите за ДР на ТЕ, неоснователен е довода на въззивника,
че не е отчетено реално потребеното количество ТЕ. От ищеца са ангажирани и
справки с показанията на Общия топломер в АС, протоколи за подмяна на топломера
в АС и свидетелства за метрологичен контрол на топломера в АС, како и
удостоверение № 29/14.02.2003 г./л.108 и следв. по делото пред СРС/.
Видно от заключението на СТЕ ФДР
е отчитала уредите в имота. По данни на ФДР в процесното жилище за периода е
имало 5 монтирани отоплителни тела и съответно са били монтирани 5 топлоразпределители.
Имотът е с отопляем обем 202 куб.м. ФДР е изготвяла изравнителни сметки след
всеки отоплителен сезон. Изчисленията съответстват на Методиката за дялово
разпределение, действала към процесния период. Резултатът по изравнителните
сметки в сравнение с прогнозните такива е сума в размер на 238,47 лв. за
доплащане Сравнението между стойностите по прогнозни сметки и след изготвените
изравнителни сметки е отразен в таблица № 4 /л.105/.
От заключението на допуснатата,
изслушана и приета съдебно-счетоводна експертиза се установява, че стойността
на доставената топлинна енергия, включваща отопление имот, сградна инсталация,
суми за топлинна енергия за БГВ, както и сумите за дялово разпределение не са
били заплатени от потребителя К..
Видно от заявеното в публичното
съдебно заседание, състояло се на 15.05.2018 г;, от вещото лице Г., изготвило
заключението на съдебно-счетоводната експертиза /СЧЕ/, същият е извършил
проверка в счетоводството на ищцовото дружество и е направил проверка на
първични счетоводни документи /л.120 по делото пред СРС/. Кредитните известия
са издадени въз основа на прогнозни фактури и след като приключи отоплителния
сезон се издават т.нар. Общи фактури. Кредитните известия се издават по
счетоводен път и се сторнират фактурите по прогнозни сметки. Реално потребената
ТЕ е отразена в Общата фактура. Дава се един месец след издаване на фактурата и
ако не се плати сумата се начислява законова лихва за забава. Относно лихвата
за забава вещото лице Г. е отразил сумите в справка 3.
Противно на твърдяното от
въззивника по задача, поставена от съда, вещото лице Г. е извършил проверка и е
достигнал до извода, че „Извършените записвания в счетоводните книги и
счетоводството на „Т.С.“ ЕАД относно процесния топлоснабден имот за процесния
период, са водени редовно съгласно изискванията на Закона за счетоводството,
Националните счетоводни стандарти и Търговския закон, виж л.98 пред СРС.
Видно от отразеното в същия
съдебен протокол пълномощника на въззивника – адв.Д. не е оспорила
заключението; същата дословно е заявила : „Не възразявам да се приеме
заключението“.
Към заключението на вещото лице,
изготвило съдебно-техническата експертиза, липсват отразени в протокола
възражения на адв.Д.. Видно от л.119 по делото/пред СРС/ последната е заявила:
„Наясно сме, че сме пропуснали срока за допълнителни въпроси“.
Неоснователен е довода на
пълномощника на въззивника, че възраженията й не са преклудирани.
Съгласно чл. 133 ГПК
когато в установения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът не подаде
писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, той губи
възможността да упражни тези права
по-късно.
Следователно преклудирането на
процесуалните права на ответника настъпва с изтичане на срока за отговор, арг. от чл. 133 ГПК
Затова
и неоснователен е довода във въззивната жалба, че СРС като не е обсъдил
доводите в отговора по ИМ е допуснал нарушение на процедурните правила.
Неоснователен е довода на
въззивника, че нито СРС, нито експертите не били отчели наличието на отказ от
вземане от ищецът и последиците, свързани с този отказ, както и наличието на
повторно претендиране на едни и същи вземания.
Противно на твърдяното от
въззивника, такъв отказ липсва. Издаването на кредитни известия /КИ/ е
допустимо.
Правната регламентация на
условията за издаване на КИ е уредена в чл. 115 ЗДДС, а
именно:
Ал. (1) При изменение на данъчната
основа на доставка или при развалянето на доставка, за която е издадена
фактура, доставчикът е длъжен да издаде известие към фактурата.
…
(3) При увеличение на данъчната
основа се издава дебитно известие, а при намаление на данъчната основа или при
разваляне на доставки - кредитно известие.
По
отношение на образуването на изравнителните сметки на потребителите на топлинна
енергия от сгради - етажна собственост, реална оценка на дължимата сума за
топлинна енергия на всеки потребител се прави от фирмата за дялово
разпределение /трето лице помагач по делото/ в края
на отоплителния сезон, след отчет на уредите за дялово разпределение. Въз основа
на извършените отчети фирмата за дялово разпределение изготвя изравнителни
сметки за всички потребители в сградата, като преразпредели потребената от
сградата - етажна собственост топлинна енергия през отчетния период при
спазване изискванията на Наредба № 16-334. Изравнителните сметки (общи и
индивидуални) представляват разлика между прогнозно начислените по фактури суми
за отчетния период и стойността на действително потребената топлинна енергия.
Изравнителната сметка представлява разлика между прогнозно начислените по
фактури суми за отчетния период и стойността на действително потребената
топлинна енергия. При основателни възражения от потребителите в определения
срок за рекламации, фирмата за дялово разпределение е длъжна да изготви нова
изравнителна сметка за цялата сграда за периода, за който се отнася сметката и
при необходимост да актуализира прогнозните дялове, , виж в
този смисъл Решение № 5283 от 14.04.2011 г. по адм.д.№ 10624 по описа за 2010
г. на ВАС на РБ, І-во отд.
Налга се извод, че обжалваното решение по същество е правилно:
Настоящият съдебен състав намира, че
дължимостта на процесните суми е установена от приетите по делото СТЕ и СЧЕ. Видно от СТЕ няма установени несъответствия
с партидата на абоната.
Следователно, неоснователно е оплакването,
че въззиваемият не е установил размера на реално потребената топлинна енергия.
В СТЕ се
съдържа отговор на въпроса относно реално консумираната от въззивника топлинна енергия, което отговаря на начислената
стойност.
От приетите
по делото писмени доказателствата се установява, че през процесния период
ищцовото дружество е доставяло топлинна енергия в недвижимия имот на К..
В този
смисъл при установено потребление на ТЕ и липсата на плащане на стойността на
същото, последното установено от заключението на СЧЕ, неоснователни са доводите
на въззивника за недоказаност на конкретното потребление на енергия.
С оглед
установеното от СТЕ и СЧЕ настоящата инстанция намира за неоснователни и
недоказани доводите на въззивника по
делото, че ищецът /въззиваема страна/ не
е извършвал надлежно отчитане, респ. начисляване на дължимите суми за ТЕ.
По
отношение на лихвата доводите също са неоснователни, тъй като такава е
присъдена от 15.09.2015 г., т.е. след изтичане на срока, посочен в Общата
фактура.
Ето защо обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора пред СРС, правилно
са разпределени разноските –претенциите са
били изцяло уважени.
Пред
въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски и такива му се следват в размер на 100
лв.-юриск.възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 415133 от 25.05.2018 г., постановено по гр.
дело № 17110 от 2017 г. по описа на СРС, ГО, 124 състав, изцяло.
ОСЪЖДА В.В.К., ЕГН **********,***,
съдебен адрес:***-адв.Д., да заплати
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** Б , сумата в размер на 100 лв. за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението
е постановено при участието на „Б.” ООД като трето лице помагач на страната на
ищеца.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: