Р Е Ш Е Н И Е №
гр. Ловеч, 29.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Ловешкият
окръжен съд, в публично заседание на двадесет и седми септември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СЕВДА ДОЙНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
ПЛАМЕН
ПЕНОВ
при секретаря Галина Аврамова, като разгледа докладваното от
съдия Пенов в.гр.д. № 489 по описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе,
съобрази:
Производството
е по реда на чл. 258 -273 ГПК.
С
решение № 115/05.03.2019
г., постановено по гр.д. № 2405/2018 г. на РС –
Ловеч, ответникът „***”АД и третото лице помагач на страната на
ответника ЗК ”Лев Инс” АД са осъдени да заплатят на
ищеца Т.Д.И. сумата 264,04 лв. представляваща обезщетение по чл. 200, ал. 1 КТ
за причинени имуществени вреди (разходи за лечение на травматични увреждания от
трудова злополука настъпила на 19.03.2017 г.). С решението съдът се е
произнесъл по отговорността за разноските, като осъдил „***”АД и ЗК ”Лев Инс” АД да заплатят на Т.Д.И. 300 лв. разноски по делото.
Срещу
решението е постъпила въззивна жалба от „Застрахователна компания Лев Инс“ АД (третото лице помагач на ответника), в която се
правят опляквания за недопустимост на съдебното
решение, като е изведено искане за неговото обезсилване и връщане на делото за
продължаване съдопроизводствните действия и по претенцията за имуществени
вреди.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемия-ищец не е постъпил писмен
отговор на въззивната жалба.
Въззивникът взема участие в съдебното заседание чрез процесуалния
представител по пълномощие юрисконсулт Гебрев, който
поддържа жалбата, излага съображения за нейната основателност, акцентувайки на
доводите за недопустимост на атакувания съдебен акт. Същият моли за обезсилване
на обжалваното решение.
Ищецът въззиваем Т.Д.И.
и ответникът „***”АД не вземат участие в съдебното заседание.
Ловешкият
окръжен съд, след като прецени доводите на страните и извърши самостоятелна
преценка на събраните по делото доказателства, приема следното:
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно. Извършвайки проверка за неговата допустимост в обхвата по
чл. 269 ГПК, съдът намира същото за недопустимо по следните съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск по чл. 200, ал.
1 КТ за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от
трудова злополука, предявен от Т.Д.И. против„***”АД. В исковата молба се
излагат твърдения за наличие на трудово правоотношение между страните, за
настъпила трудова злополука и претърпени от ищцата травматични увреждания, за
изживени от нея болки и страдания и за сторени разходи по лечение, като е
изведено искане за присъждане на следните суми: 50 000 лв. - обезщетение
за неимуществени вреди, 8 280,42 лв. – обезщетение за забавено изпълнение
(мораторна лихва) и 264,04 лв. – обезщетение за имуществени вреди.
В срока по чл. 131 ГПК от ответника „***”АД
е подаден писмен отговор, в който са направени оспорвания на обстоятелствата,
на които се основава иска (относно твърденията за настъпване на трудова
злополука и за фактите, обуславящи претендирания размер на обезщетението за
неимуществени вреди), както и възражение за „съпричиняване на неимуществените
вреди“. В писмения отговор е изведено искане за отхвърляне (изцяло или
частично) на иска за неимуществени вреди и за мораторната лихва, като наред с
това е направено изявление за признание на иска за имуществени вреди до
претендирания размер от 264,04 лв. В писмения отговор е поискано привличане на
ЗК ”Лев Инс” АД като трето лице помагач на страната
на ответника, обосновано с твърдения за наличие на застраховка трудова
злополука, сключена между ответника и третото лице.
От ЗК ”Лев Инс”
АД е постъпило становище с което се оспорват предявените искове и се развиват
съображения за неоснователността им.
В първото по делото заседание
(06.02.2019 г.), след даване ход на делото, от процесуалния представител на
ищеца е направено искане за постановяване на решение при признание на иска, с
оглед заявеното такова от ответника в писмения отговор. Непосредствено след
това, от процесуалния представител на ответника е заявено оспорване на
предявения иск, като едновременно е направено искане за постановяване на
решение при признание на иска относно претенцията за имуществени вреди.
С оглед направените изявления от
процесуалните представители на главните страни, в същото съдебно заседание съдът
постановил определение, с което обявил на страните, че ще се произнесе с
решение при признание на иска само относно претенцията за имуществени вреди 264,04
лв., а за останалите претенции (обезщетение за неимуществни
вреди и за лихва за забава) делото ще се продължи да се разглежда, след което е
дал ход по същество по претенцията за имуществени вреди, съобщил на страните
датата, на която ще обяви решението си и продължил съдопроизводствните
действия, извършвайки доклад на делото и събиране на доказателства.
В съответствие с обявеното на
страните съдът постановил решение при признание на иска, направено от
процесуалния представител на ответника, като с него е направено произнасяне по
част от заявената от ищеца претенция – за присъждане на обезщетение за
имуществени вреди (264,04 лв.).
Недопустимостта на решението следва
от липсващо признание на иска по смисъла на чл. 237, ал. 1 ГПК, от ненадлежно
извършено волеизявление от процесуалния представител на ответника, както и от
постановяването му в отклонение от пределите на защита, заявени с исковата
молба (срещу непосочен от ищеца ответник).
Изявлението в писмения отговор за
признание на иска за имуществени вреди до претендирания размер от 264,04 лв. не
би могло да се третира като признание на иска по чл. 237, ал. 1 ГПК, защото то
е несъвместимо с както с направеното от ответника оспорване на обстоятелствата,
на които се основава предявения иск (настъпването на трудова злополука), така и
с направеното от него възражение за съпричиняване. Искът по чл. 200, ал. 1 КТ
за заплащане на обезщетение за вреди от трудова злополука е един. Трудовата
злополука е иманентна част от неговото основание, независимо за какви вреди се
претендира обезщетението (имуществени и/или неимуществени). Признанието на иска
съставлява не само отказ на ответника да упражни своето право на иск
(активирано по волята на ищеца), но едновременно с това то е и отказ на тази
страна да оспорва предявения иск - както по основание, така и по размер. Затова
при признание на иска не се провежда съдебно дирене. Дори и да е приеме, че се
касае за два иска (за заплащане на обезщетение за неимуществени и за неимушществени вреди), те отново се основават на твърдяната
трудова злополука, чието наличие се оспорва от ответника, както и на причинно-следствената
между нея и същите вреди. Ето защо и с оглед направените в писмения отговор
оспорвания на фактите, съставляващи част от основанието на иска чл. 200, ал. 1 КТ
(трудова злополука и причинно-следствената между нея и вредите на ищеца), няма
как да се приеме, че изявлението на процесуалния представител на ответника за
признание на иска за имуществени вреди до претендирания размер от 264,04 лв.
има характер на признание на иска и не може да послужи като основа за
постановяване на решение по чл. 237, ал. 1 ГПК. Това изявление би следвало да
се третира от решаващия съд като признание на факт – наличие на имуществени
вреди в означения размер.
Отделно от това, макар да няма
характеристиките на признание на иска, искането на ответника е извършено
ненадлежно – без съответната представителна власт. Признанието на иска е
разпоредително процесуално действие, поради което за извършването му от
пълномощник, последният следва да е упълномощен изрично (чл. 34, ал. 3 ГПК). В
случая липсва упълномощаване за извършване на което и да било от действията по
чл. 34, ал. 3 ГПК, защото никое от тях не е означено в приложените по делото
пълномощни (л. 75 и л. 124 гр.д. 2405/18 на РС Ловеч. Без такова изброяване на
тези процесуални действия (всички /или някое от тях) упълномощаването е общо, а
не изрично по чл. 34, ал. 3 ГПК.
По тези съображения съдът приема, че
обжалваното решение е постановено при липсващо признание на иска по смисъла на
чл. 237, ал. 1 ГПК и при ненадлежно извършено волеизявление от процесуалния
представител на ответника. Тези недостатъци обуславят недопустимост на
съдебното решение, а не неправилност. Порокът неправилност се проявява поради
нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените
правила или необоснованост (чл. 281, т. 3 ГПК). Проявяването им е възможно само
при решаващата дейност на съда, при чието осъществяване се събират
доказателства, извършва се оценка, изграждат се фактически и правни изводи
относно спорното право (или факт). Когато е направено искане за постановяване
на решение при признание на иска съдът не извършва съдебно дирене (започналото
такова се прекратява), като в мотивите на решението се указва, че се основава
на признанието на иска (чл. 237, ал. 1 и 2 ГПК). В този случай проверката на
съда се ограничава до наличие на предпоставките за постановяване на съдебен акт
при признание на иска, вкл. валидността на признанието, без да изследва
състоянието на спорното правоотношение (или факт). При тази ограничена процесуална
дейност, допуснатите от съда нарушения обуславят недопустимост на постановения
от него съдебен акт, не и неправилност.
Отделно от тях, съдебното решение е
постановено в отклонение от пределите на защита, заявени с исковата молба
(срещу непосочен от ищеца ответник). С него съдът е осъдил „***”АД и ЗК ”Лев Инс” АД да заплатят на ищеца претендираното обезщетение за
неимуществени. Ответник по иска е „***”АД, докато ЗК ”Лев Инс”
АД е трето лице-помагач на страната от ответника. С оглед тази им процесуална
роля, недопустимо се явява присъждане на обезщетението по предявения иск и
срещу третото лице помагач. Третото лице ЗК ”Лев Инс”
АД не е главна страна и не може да отговаря по първоначалния главен иск. ЗК
”Лев Инс” АД би могло да отговаря като ответник в
този процес само по предявен срещу него обратен иск на ответника, на когото
помага, но не и по иска на насрещната главна страна. Постановяване на решение
срещу непосочен от ищеца ответник е порок, водещ до неговата недопустимост,
защото се свежда от отклонение от пределите на защита, заявени с исковата молба
(чл. 6, ал. 2 ГПК).
Произнасяйки се с
решение при признание на иска при липсващо признание по смисъла на чл. 237, ал.
1 ГПК и при ненадлежно извършено волеизявление от процесуалния представител на
ответника, първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение, което
следва да се обезсили изцяло, а не само по отношение на третото лице, доколкото
порокът засяга съдебния акт изцяло. След обезсилване на решението, делото следва
да върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствните
действия от същия състав, от когото няма произнасяне по предявения иск – съдът
не е изградил извод за съществуването или не на спорното право, основан на
събраните по делото доказателства и приложимата материална норма.
При този изход съдът
(липса на произнасяне по основателността на предявения иск или при прекратяване
на производството) въззивната инстанция не би могла да се произнася по въпроса
за съдебните разноски (чл. 78 ГПК).
Водим от горното и на основание чл. 270, ал. 3 ГПК съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 115/05.03.2019 г., постановено
по гр.д. № 2405/2018 г. на РС – Ловеч.
ВРЪЩА делото на РС – Ловеч за
продължаване на съдопроизводствните действия от същия съдебен състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.