РЕШЕНИЕ
№1700
Гр.Пловдив, 09 октомври, 2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХ състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети септември,
две хиляди и двадесетата година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЧО ДИЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
ЙОРДАН РУСЕВ
СВЕТЛАНА МЕТОДИЕВА
при
секретаря Таня Костадинова и с участието на прокурора от Окръжна прокуратура -
Пловдив Йорданка Тилова, като разгледа докладваното от съдия Св.Методиева
к.а.н.дело № 1691 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производство по чл.208 и сл. от АПК, във връзка с
чл.63, ал.1 ЗАНН.
Постъпила е касационна жалба от С.Б.М. с ЕГН **********
***, депозирана чрез пълномощника му адв. Р., срещу Решение № 532 от 30.03.2020
г., постановено по АНД № 3074/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, 14
наказателен състав, с което е потвърдено Наказателно постановление № 19-0438-000149
от 02.05.2019 г. на Началник Трето РУ към ОД МВР Пловдив. С потвърденото с
оспореното съдебно решение наказателно постановление на жалбоподателя М. са
наложени административни наказания глоба от 2000 лева и лишаване от право да
управлява МПС за срок от 24 месеца за нарушение по чл.174, ал.3, пр.1 от ЗДвП. Касационният
жалбоподател в жалбата си, както и в съдебно заседание, чрез пълномощника си
адв. Р., навежда доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост
на съдебното решение, като се навеждат доводи за липса на установеност по
безспорен начин извършването на нарушението поради превратно тълкуване на
гласните доказателства от първоинстанционния съд, както и предвид наличието на
неустановени от съда нарушения на процесуални правила, нарушили правото на
защита на жалбоподателя.
Ответникът по касационната жалба Трето РУ при ОД на МВР
Пловдив е депозирал отговор по жалбата чрез Началника на РУ, като се оспорва
касационната жалба и се моли да бъде оставено в сила обжалваното решение. Прави
се искане в случай на уважаване на жалбата и претенция на жалбоподателя, съдът
да се произнесе по възражение на ответника за намаляване разноските за
адвокатско възнаграждение за другата страна.
Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив
застъпва становище за неоснователност на касационна жалба, като моли решението
на първоинстанционния съд да се остави в сила.
Пловдивският административен съд – XХ състав, като
извърши преглед на обжалваното съдебно решение по реда на чл.218 от АПК и във
връзка с наведените касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК, констатира
следното:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния
срок по чл.211, ал.1 от АПК и от
лице, имащо правен интерес - страна в първоинстанционното съдебно производство,
за която решението е неблагоприятно, поради което е процесуално допустима.
Разгледана
по същество същата се явява неоснователна.
За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдил
наказателното постановление, Районният съд, на базата на събраните в хода на
производството пред същия и подложени на конкретен анализ в мотивите към
решението доказателства, е приел за установена изложената в решението
фактическа обстановка. В тази насока не е налице твърдяното превратно тълкуване
на доказателствата по делото от страна на първоинстанционния съд, като е видно,
че същият е изградил изводите, които са пряко относими към предмета на разглеждане
по делото, а именно относно поведението на жалбоподателя на датата на
осъществената му полицейска проверка, на коректен анализ конкретно на събраните
гласни доказателства. Действително, както е посочено и в жалбата, налице са
известни противоречия в гласните доказателства, но не е основателно в тази
насока твърдението на жалбоподателя за наличието на такива противоречия в
гласните доказателства, които да са останали изобщо необсъдени от страна на
съда. Напротив, в мотивите към обжалваното съдебно решение е посочено точно кои
свидетелски показания се кредитират и в коя тяхна част, респективно защо не се
кредитират показания на конкретни свидетели в друга тяхна част. Не отговаря на
истината, освен това, твърдението на жалбоподателя, че нито един от свидетелите
по делото не бил свидетелствал да е възприел лично поведението на жалбоподателя
М., а всеки от разпитаните полицаи бил „приписвал“ на друг свой колега да е
видял конкретно размяната на водачите в нощта на извършената на жалбоподателя
проверка. Видно е, че в мотивите към обжалваното съдебно решение съдът се е
позовал на разпитите на свидетелите Л., В. и С. – полицейски служители, които е
кредитирал като безпристрастни. В тази насока е видно от съдържанието на
въпросните показания, че свидетелят Л.е посочил да е видял коментираната
размяна на водачите, като единствено е уточнил, че това най-добре е видял
свидетелят В., който се е бил вече насочил към процесния автомобил. Свидетелят С.,
от своя страна, пък е дал показания да е видял жалбоподателя да привежда в
движение автомобила и да излиза с него от паркинг на булеварда, след което да
спира и тогава да се осъществява въпросната размяна на водачи. Свидетелят В.
също е посочил да е видял размяната на водачите, след като преди това е получил
сигнал от колегата си С., че автомобил се управлява от лице, което вероятно е
употребило алкохол и е видял лично посоченият му в сигнала автомобил да излиза
от въпросния паркинг. Сиреч, при постановяване на съдебния си акт Районният съд
се е позовал на показанията на свидетели –очевидци, като всеки от тях е
възприел конкретно поведение на жалбоподателя и при съпоставка на тези
показания е видно, че безпротиворечиво може да се
установи конкретната последователност в действията на жалбоподателя, което е
сторил на практика и районният съд. Както се каза вече, първоинстанционният
съд достатъчно подробно е анализирал посочените показания в мотивите към
съдебното решение, като в крайна сметка е достигнал и до съответен на
доказателствата извод относно това, че жалбоподателят М. е управлявал автомобил
в нощта на проверката, макар и за кратък период от време до излизане на
автомобила от описания паркинг и спирането му на посочения в решението
булевард, където е била осъществена и проверката полицията, последвала сядането
на шофьорското място от свидетеля Г., за да управлява автомобила. При това
съдът не е игнорирал и установеното от свидетелите, доведени от страна на
жалбоподателя обстоятелство, че е била постигната уговорка именно свидетелят Г.да
осъществи управлението на автомобила на жалбоподателя. В крайна сметка,
категорично е било установено от съда, разгледал жалбата срещу наказателното
постановление, че въпросната уговорка е била изпълнена, но вече на булеварда,
където водачите са се сменили, а преди това, за да достигне до мястото на
установената размяна, жалбоподателят е привел в движение описания в
наказателното постановление автомобил и го е придвижил до това място от
мястото, на което автомобилът е бил паркиран. Сиреч, установено е по
категоричен начин, че жалбоподателят М. е имал качеството на водач по смисъла
на легалната дефиниция на това понятие, посочена в т.25 на §6 от ДР на ЗДвП.
Впрочем, налице са и показания на свидетелите С. и Л., че по време на
проверката жалбоподателят не е отрекъл факта, че преди размяната му със
свидетеля Г.е управлявал автомобила. Установено е също така категорично, а и
това не се оспорва от жалбоподателя, че при извършената проверка жалбоподателят
е отказал да бъде изпробван с техническо средство за употреба на алкохол.
Правилна е преценката на районния съд и относно
това, че не са били допуснати съществени по своя характер нарушения на
процесуалните правила при издаване на потвърденото наказателно постановление. В
тази насока и настоящата съдебна инстанция счита, че описаното в наказателното
постановление поведение на жалбоподателя е било коректно съотнесено
към нормата на чл.174, ал.3 от ЗДвП, която разпоредба съдържа едновременно и
хипотеза на административно нарушение, и санкцията за същото. Изрично е
записано в наказателното постановление, че жалбоподателят е бил водач на МПС и
че е отказал проверка за употреба на алкохол с техническо средство, като, освен
това, в обстоятелствената част на наказателното постановление е посочено и с
какво техническо средство му е било предложено да бъде извършена проверката. В
наказателното постановление, освен това, изрично е посочено, че водачът се
наказва на основание чл.174, ал.3, пр.1 от ЗДвП, тоест налице е надлежна
конкретизация кое негово поведение се санкционира, като се има предвид също и че отговорността
по чл.174, ал.3 от ЗДвП
може и следва да се реализира и при неизпълнение само на едно от задълженията
на водачите, визирани там, а не при кумулативното им наличие. В тази насока и съдът намира, че с оглед
съдържанието на наказателното постановление не е била налице неяснота по
отношение на жалбоподателя за какво именно негово поведение се ангажира
административно-наказателната му отговорност, като поради това и не счита, че е
била засегната възможността му да реализира адекватно правото си на защита и
същото не е било нарушено. Затова и като е достигнал по същество до същия извод,
районният съд не е допуснал нарушение на закона.
Районният съд е направил и
законосъобразен извод по отношение
размера на наказанията, като в тази връзка решението му е било съобразено
с нормата на чл.27 от ЗАНН. Законосъобразен е изводът на съда, постановил
обжалвания съдебен акт и за неприложимостта на института на маловажния случай,
независимо от установеното кратко управление на МПС от страна на жалбоподателя.
Този извод на първоинстанционния съд се възприема и от настоящата съдебна
инстанция, като в тази насока следва да се има предвид характера на защитените
с нарушената правна норма обществени отношения, които са такива с особена
значимост. И това е така, доколкото смисълът, вложен от законодателя в
нарушената от жалбоподателя разпоредба, е да се установи употребил ли е
съответният водач на МПС алкохол, а и в каква концентрация, като независимо от факта,
че се касае за формално нарушение, чиято съставомерност
не предполага настъпването на допълнителни вредни последици, общата цел на
разпоредбата е именно предотвратяване на такива. Установеното нарушение поради
това и се характеризира с висока степен на обществена опасност, тъй като се
застрашават особено съществени интереси на обществото. Това е така, тъй като
установяването на употребата на алкохол и съответно концентрацията му е от
съществено значение не само за това да се опази живота, здравето и имуществото
на останалите участници в движението, но и за определяне на това дали е налице
осъществено административно нарушение, или е налице престъпление. Законодателят
поради това е и въздигнал в самостоятелно нарушение всеки отказ да бъде
извършена проба с техническо средство за употреба на алкохол, или неизпълнението на предписанието за
изследване с доказателствен анализатор или за
медицинско изследване, доколкото с такова нарушение се засяга практически
комплекс от обществени отношения.
Предвид изложеното и като намери, че в
случая не са налице касационните основания, наведени от страна на жалбоподателя
и обжалваното решение е валидно,
допустимо и съответно на материалния закон, съдът счете, че същото следва да
бъде оставено в сила на основание чл.221, ал.2, предл.
първо от АПК, във връзка с чл.63, ал.1, изр.2 от ЗАНН.
Затова и Административен съд Пловдив, ХХ
касационен състав
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 532
от 30.03.2020 г., постановено по АНД №
3074/2020 г. на Районен съд – Пловдив, 14 наказателен състав.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.