Р Е Ш Е Н И Е
Гр.С., 29.03.2013
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Софийски
градски съд, Административно отделение, ІІІ-Б състав,
В
закрито заседание на деветнадесети март
През
две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
при
секретаря Г.С. сложи за разглеждане
докладваното от съдия МАРКОВА въззивно гражданско дело № 12103 по описа за 2012 г. и за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв ГПК.
С решение № ІІ-67-90 от 23.05.2012 г., постановено по
гр.д.№ 23066 по описа за
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че между страните не се спори наличието на облигационно отношение,
възникнало по силата на договор за финансов Л. от 03.05.2007 г. Съгласно този договор
ответникът „И Еф Д.А.Л.” ЕООД в
качеството си на Л.одател поел задължение да придобие и достави на ищеца /Л.ополучател/ - „Р.-**” ЕООД,
движима вещ- автомобил. По делото не било спорно и, че Л.овата вещ не е
предадена на ищеца. Затова и с оглед признанието на този факт от страна на
ответника, доказателствената сила на извършеното от ищеца удостоверяване в
приемо-предавателния протокол била оборена. С оглед на отделеното от съда с
определения от 14.09.2010 г. и 29.11.2011 г. безспорно от спорно, изхода на
делото бил обусловен от отговора на въпроса дали неизпълнението на договора от страна на
ответника се дължи на причина, която може да му се вмени във вина. За да
отговори на този въпрос, СРС е изходил от задължението на Л.одателя, както и на
това, че макар и ответникът да се бил позовавал многократно на Общите условия,
не представил същите. Затова и СРС е коментирал само съдържанието на договора
от 03.05.2007 г. Според уговореното в договора не се установявало задължението
на ответника по придобиването на вещта да е поставено в зависимост от
действието на третото лице-собственик на вещта, нито се установявало страните
да са уговорили задължението да се счита изпълнено с плащане от страна на Л.одателя
на цената в полза на третото лице. Дори страните да били договорили това задължение със
твърдяното от ответника съдържание, че задължението се счита изпълнено с
плащане от страна на Л.одателя на цената в полза на третото лице, в случая не
се било установило плащане. Ето защо СРС е приел, че ответника не е изпълнил
задължението си да придобие вещта и да предаде държането й на Л.ополучателя.
Това неизпълнение не се дължало на обективна причина и представлявало основание
за разваляне на договора. СРС е приел, че това волеизявление е направено с
исковата молба /ИМ/. Искът по чл.55,
ал.1,предл.3 във връзка с чл.87 ЗЗД бил доказан по основание. А от
заключението на СЧЕ се установявало, че ищецът е заплатил на ответника
първоначалната Л.ова вноска, както и Л.овите вноски, дължими до м.03.2009 г.;
заплатена била и неустойка в общ размер от 343,90 лв. Не се установявало
заплащане на суми, съставляващи застрахователни премии по застраховка „Каско” и
„Гражданска отговорност”. СРС е констатирал, че част от сумата, посочена от
ищеца като платена по застраховка „Каско”/5 323,99 лв./ всъщност представлява
част от първоначалната вноска и има друго основание за плащането /комисионна и
такса регистрация/. В този смисъл било и заключението на СЧЕ, което СРС е
кредитирал. Прието е, че заплатените по разваления договор суми подлежат на
връщане. Тъй като искът бил заявен като частичен, същият следвало да бъде
уважен за всяка от заявените претенции за връщане на стойността на
първоначалната и следващите Л.ови вноски и неустойка за забава или в общ размер
от 1 910 лв. Искът следвало да бъде отхвърлен за претенцията за връщане на
сумата от 90 лв.- част от пратените застрахователни премии. По насрещните главни искове за реално
изпълнение на задължението по Л.овия договор за заплащане на Л.ови вноски и
остатъчната стойност на автомобила, както и на задължението за заплащане на
неустоечно обезщетение за забава, СРС е приел, че са неоснователни, защото не е
осигурено ползване по причина у Л.одателя, на автомобила. Затова и за Л.ополучателя
не възниквало задължение да плаща Л.ови вноски, съответно не възниква
задължение за заплащане на остатъчната стойност на вещта и неустойка за забава.
По насрещния евентуален иск СРС е
приел, че не се установява ищецът по насрещния иск да е претърпял твърдяната
вреда от неизпълнение на обещаното от Л.ополучателя действие на трето лице,
изразяващо се в намаляване на патримониума с платената цена по договора с
третото лице-доставчик на вещта, без да е придобил правото на собственост върху
нея. Това било така, защото липсвало доказателство за плащане в полза на това
трето лице. Затова и този иск е бил отхвърлен. По разноските СРС е приел, че в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени такива в размер на 2 110,55 лв., а на ответника не са присъдени,
защото не бил представен договор за правна защита. Не следвало да се присъждат
и направените за вещи лица разноски, защото експертизите били но насрещните
искове, които били отхвърлени.
Решението е постановено при участието на трето лице
помагач „С.к.2” ЕООД на страната на „И Е. Д.А.Л.” ЕООД.
Подадена е въззивна
жалба от „И Е. Д.А.Л.” ЕООД,
ответник по иска по чл.55, ал.1,предл.3 във връзка с чл.87 ЗЗД и ищец в
производството пред СРС по насрещните искове, срещу решение № ІІ-67-90 от 23.05.2012 г., постановено по
гр.д.№ 23066 по описа за
Във въззивната жалба се сочи, че
първоинстанционното решение е неправилно като постановено в нарушение на
материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила и при неправилна преценка на част от събраните доказателства.
Неправилно СРС приел, че не трябва да обсъжда ОУ като част от съдържанието на
договора за Л.. Сочи, че ОУ не са представени от ответника, защото били
представени от ищеца още с ИМ. Последните съгласно чл.4 от договора представлявали
неразделна част от него. Ето защо СРС неправилно не бил разгледал при обсъждане
на насрещните искове доводите на ищеца по същите/ответник по иска по
чл.55, ал.1,предл.3 във връзка с чл.87 ЗЗД. Счита, че СРС е допуснал съществено процесуално нарушение по чл.12 и
чл.236, ал.2 ГПК.Дори да се приемело, че с ИМ не са представени ОУ, то отново
било налице процедурно нарушение, защото в доклада по делото не били дадени
указания, че ответника носи тежестта за представяне на тези ОУ. Такива указания
не били дадени и относно представяне на доказателства за извършено плащане на
цената на автомобила в полза на третото лице. Нещо повече- по делото изобщо
липсвал доклад по насрещните искове. Видно от мотивите на СРС уважаването,
респ. отхвърлянето /на насрещните искове/ било сторено именно, поради липсата
на доказателства. Затова счита, че бил нарушен чл.146, ал.1,т.5 и ал.2 от ГПК.
Сочи, че не били налице предпоставките на чл.87 ЗЗД за разваляне на договора,
защото неизпълнението на задължението по доставката на автомобила не било по
вина на Л.одателя- ищецът/Л.ополучател сам бил избрал доставчика, както и бил
договорил цената, доставката и плащането и едва след това се бил обърнал до
ответника с искане за Л. на автомобила с приложена оферта от третото лице- „С.К.
Иска се от настоящата инстанция да отмени решението в
обжалваната част и да постанови друго, с което да бъде отхвърлен, предявеният
срещу въззивника иск, а насрещните искове да бъдат уважени. Разноски се претендират.
Доказателствени искания във въззивната жалба са направени- иска се да бъдат допуснати като
доказателства писмени доказателства, които се твърди, че не са събрани в
първата съдебна инстанция, поради допуснатите от СРС процедурни нарушения,
както и да бъде изслушана СЧЕ за установяване плащането на сумите.
От въззиваемата страна – „Р.-**” ЕООД, ищец по иска по чл.55, ал.1, предл.3 във връзка с чл.87 ЗЗД
и ответник по насрещните искове в производството пред СРС, е постъпил отговор, в който се сочи, че решението е
правилно, а въззивната жлба- неоснователна. Решението било постановено в
съответствие със събраните по делото доказателства и установената фактическа
обстановка. Сочи, че независимо от представеният и подписан протокол,
автомобилът никога не бил предаван на ищеца, както и не бил в негово владение.
Независимо от това ищецът бил заплащал Л.овите вноски по договора. Признава, че
действително изборът на доставки бил негов, но плащането следвало да бъде
извършено от страна на ответника, той и Л.одател по договора. По делото не били
представени доказателства, че ответника е придобил собствеността върху
автомобила; същият не бил регистриран и в КАТ. С това свое бездействие
ответникът бил лишил ищеца от ползването на автомобила. Безспорно по делото
било установено неизпълнението на задължението на ответника. Възразява се срещу
допускането на поисканите с въззивната жалба доказателства, защото исканията за
това били направени несвоевременно. Освен това договорът за покупко-продажба на
МПС не бил заверен нотариално, каквото било изискването за действителност. След
като ответникът не бил придобил собствеността върху автомобила, то договорът за
финансов Л. не бил породил целените с него права и задължения. Не била
представена и фактура, каквато се изисквала съгласно чл.5.1 във връзка с чл.6
от договора. Дори да се приемело, че купувачът е извършил плащане, то това било
извършено без да са изпълнени условията на предварителния договор. Тези
действия не можело да бъдат вменени във вина на въззиваемия. Сочи, че е
изправна страна по договора като заплащането на Л.овите вноски било доказано и
от СЧЕ. На 11.11.2009 г. ищецът отправил нот.покана до ответника за разваляне
на договора. Въпреки получаването на поканата, ответникът не изплатил
претендираните с ИМ суми.Ответникът не бил доказал, че неизпълнението е поради
вина на третото лице помагач по делото. А такава и не била налице. Претендира
разноски.Доказателствени искания не
са направени.
От третото лице помагач по делото не е
постъпило становище по въззивната жалба.
По
допустимостта на жалбата:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 04.06.2012 г. Въззивната жалба е подадена на 18.06.2012 г., т.е. същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Въззивникът има правен интерес от обжалване, поради което въззивната жалба се явява допустима.
В частта, в която е отхвърлен иска за заплащане на сумата от 50 лв., представляваща
част от заплатената застрахователна премия по застраховка „Каско”, и за сумата
от 40 лв., представляваща част от заплатената застрахователна премия по
застраховка „Гражданска отговорност”, решението като необжалвано е влязло в
сила.
По
основателността на жалбата:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна
инстанция като взе предвид събраните по делото писмени доказателства, доводите
и възраженията на страните, намира следното за установено от фактическа и
правна страна на спора:
С исковата молба е претендирана сумата в размер на 2000
лв., представляваща част от сумата в размер на 73 572,81 лв.Твърди, че последната
сума представлява изплащани от ищеца на ответника суми за Л.ови вноски по
договор за Л. № 002933-001/03.05.2007 г. Сочи, се че ответното дружество се било
задължило по силата на този договор да придобие и достави на ищеца като Л.ополучател
лек автомобил марка „М.Б.”, модел С ***, рама
№ ************.Срокът на договора бил 60 месеца, а стойността на автомобила
63 400,19 евро. При подписването на договора ищецът „Р.” ЕООД бил заплатил
първоначална вноска в размер на 6 340, 02 евро. Твърди се, че между
страните бил подписан приемо-предавателен протокол, без автомобила да е
предаден, което било трайно установена практика на ответника. Сочи се, че в
продължение на две години и половина ищецът плащал Л.ови вноски, без да може да
ползва автомобила, тъй като последният не бил регистриран в КАТ. На 31.03.2009
г. ищецът преустановил плащанията по договора,поради съществено неизпълнение на
договора от страна на ответника.Неизпълнението на ответника било съществено –
автомобилът не бил регистриран в КАТ, както и не било предадено владението му
на ищеца; поради световната икономическа криза за ищеца била отпаднала и
необходимостта от придобиването на автомобила. На 11.11.2009 г. ищецът отправил
до ответника нот.покана за разваляне на договора по реда на чл.87 ЗЗД, както и
за връщане на сумата в размер на 73 572,81 лв., която се явявала платена
на отпаднало основание; последната представлявала сбор от платените Л.ови
вноски, /първоначална и месечни за периода от 04.05.2007 г.- 31.03.2009 г./,
застрахователна премия по застрахователен договор „,Каско”, както и
застрахователно сума по застраховка „Гражданска отговорност”. Поканата била връчена
на ответника на 17.11.2009 г., а 7-дневния срок даден на ответника за
изпълнение изтекъл на 24.11.2009 г.
С допълнителна молба от 12.07.2010 г./л.39 по делото/
ищецът е уточнил по пера, претендираните от него суми.
От ответника по исковата молба – „ И Е. Д.А.Л.”
ЕООД /лизнгодател по договора/ е постъпил отговор, в който е направено
възражение за подсъдност с оглед цената на целия иск – в размер на
73 572,81 лв.Посочено, че не са налице предпоставките на чл.87 ЗЗД за
разваляне на договора, защото не било налице неизпълнение на задължение от
страна на Л.одателя, за което той да отговаря. Л.одателят не можел да носи
отговорност за неизпълнение на задължението на доставчика ”С.К.
С отговора по ИМ е предявен насрещен иск за сумата в
размер на 9 500 лв. при условията на частичност от цялата дължима сума в
размер на 48 445,05 лв., представляваща просрочени Л.ови вноски по
договора за финансов Л. като сумите са претендирани ведно със законната лихва,
считано от подаване на ИМ до окончателното им плащане. Направено е уточнение,
че претенцията за всяка една вноска се прави в размер на 500 лв. от пълния
размер на съответната Л.ова вноска – 2 549,74 лв. Претендира се и
неустойка в размер на 13 729, 20 лв., представляваща сбор от начислените
неустойки за забава на плащането, считано от датата, която съответната вноска е
станала изискуема до подаване на ИМ. Претендирана е била и сумата в размер на
10 000 лв. също предявена при условията на частичност от цялата дължима
сума в размер на 50 913,77 лв. и представляваща остатъка от Л.овите
вноски, чийто падеж настъпва след датата на подаване на ИМ, съгласно
погасителния план. Претендира се и сумата в размер на 1 000 лв.,
представляваща част от цялото вземане за 7 440,21 лв., представляваща
остатъчна стойност на актива след плащането на последната Л.ова вноска,
съгласно погасителния план. Предявен е и евентуален иск във връзка с
твърдението, че между ищеца и доставчика е налице обещание на трето лице по
смисъла на чл.23 ЗЗД. Сочи се, че платената от ищеца /по този иск/ сума в
размер на 148 800 лв. представлява претърпяна загуба, резултат от
неизвършеното обещано действие. Освен това лишавайки се от финансови средства, Л.одателят
пропускал и да реализира ползи, които се равняват на законната лихва върху
платената сума, считано от датата на плащането й към доставчика – 04.05.2007 г.
до датата на връщането й от Л.ополучателя , като към 07.09.2010 г. тази лихва
възлизала на 66 252,88 или общиия размер на обезщетението възлизал на
215 052,88 лв. Като се приспаднела платената от ищеца /по главния иск/- „Р.”
ЕООД сума в размер на 73 572,81 лв., Л.ополучателят оставал задължен на Л.одателя
със сумата в размер на 141 480,07 лв., представляваща обезщетение за неизпълнение
на обещаното действие от страна на „С.К.
С определение от 14.09.2010 г. СРС е приел насрещните
искове с изключение на този по чл.79, ал.1,пр.1 от ЗЗД във връзка с чл.345,
ал.1 ТЗ относно сумата в размер на 10 000 лв., предявен при условията на
частичност от цялата дължима сума в размер на 50 913,77 лв. и
представляваща остатъка от Л.овите вноски, чийто
падеж настъпва след датата на подаване на ИМ, съгласно погасителния план. В
последната част насрещната ИМ е върната като това определение е влязло в сила,
тъй като е потвърдено при упражнения инстанционен контрол.
С горецитираното определение е прието за безспорно
между страните сключването на договор за финансов Л.; ответникът не оспорвал и
факта на непредаването на автомобила на Л.ополучателя.
Сключването на договор за финансов Л. се установява и
от самия договор, представен с ИМ. Видно от последния Л.одателят се е задължил
да придобие и достави на Л.ополучателя за използване посочения там автомобил
марка „М.Б.”, модел С 350.
От представената нот.покана се установява, че
волеизявлението на Л.ополучателя за разваляне на договора за финансов Л. е достигнало
до Л.одателя на 17.11.2010 г./л.101 по делото/.
Спорно по делото е налице
ли е неизпълнение на задълженията на ответника /по първоначалната ИМ/, което да
е предпоставка за разваляне на договора от страна на Л.ополучателя.
С исковата молба са представени платежните документи
за осъществените от ищеца плащания по сметката на ответното дружество.
От заключението на СЧЕ/допуснато, изслушано и прието
пред СРС/ се установява, че левовата равностойност на доставната стойност на
процесния автомобил е 148 800 лв./ 63 400,19 евро/. Със същото
заключение се установява, че ищеца /по първоначалната ИМ/ е заплатил сумата в
размер на 73 572,81 лв. на ответника като сумата представлява – Л.ови
вноски в размер на 73 228,91 лв. и неустойка в размер на 343,90 лв. Общият
размер на дължимите по договора Л.овите вноски /за 60 месеца/ възлиза на
162 835,09 лв. като стойността на неплатените 39 бр. Л.ови вноски възлиза
на 108 441,07 лв. Дължимите вноски за периода от 01.06.2007 г. до датата
на подаване на ИМ са 36 бр., от които неплатените са 19 бр. и са в размер на
49 213, 42 лв. Размерът на неустойката върху неплатените 19 бр. Л.ови
вноски възлиза на 13 896, 31 лв.
Неразделна част от договора с оглед изрично посоченото
в него представляват ОУ за договори за финансов Л.- приложение 4.1.
Следователно с подписването на договора на Л.ополучателя
са станали известни и ОУ на Л.одателя, арг. от чл.5 на договора.
Видно от представеното с отговора по ИМ искане ищецът
е посочил, че доставката на автомобила следва да бъде от „С.К.
Действително, между ищеца и ответника е съставен
приемо-предавателен протокол/л.52 по делото/; описаното в същия предаване на
МПС не се е състояло; обстоятелство, което се признава и от самия ответник.
По направените доказателствени искания с въззивната
жалба настоящата инстанция се е произнесла с определение от 26.09.2012 г., в
което е прието, че:
С определение от 14.09.2010 г. СРС,
ГО, 67-ми състав е изготвил проекто-доклад по делото по иска по чл.55,
ал.1,изр.3 ЗЗД/л.73 по делото/ като е отделил спорното от безспорно, както и е
разпределил доказателствената тежест. Относно ответника е дадено указание, че
последния следва да докаже, че е изпълнил съобразно уговореното преди
получаването на изявлението за разваляне на договора. В същото определение е
налице произнасяне от СРС по възражението за подсъдност, както и по отношение
на допустимостта и редовността на предявените насрещни искове. Видно от
съдържанието на доклада СРС изрично е почертал, че основателността на
насрещната престация е „свързана с предаване на Л.овата вещ и осигуряване на
безпрепятственото ползване”. На ищеца /по първоначалния иск/ е дадена възможност
да конкретизира фактите и уточни исканията си за събиране на гласни
доказателствени средства, като отчете, че с отговора по ИМ ответникът /по
първоначалния иск/ не твърди да е предал Л.овата вещ, а оспорва договорната
отговорност за предаването й. СРС е допуснал СЧЕ по ИМ и насрещната ИМ, както и
СТЕ по насрещната ИМ. В проекто-доклада СРС е посочил, че допълнително ще
изготви доклад по насрещните искове, но видно от съдържащите се по делото данни
последващ доклад не е направен. Наред с това липсват указания до ищеца за
представяне на ОУ, които са посочени като неразделна част от договора за Л.; не
е указано и, че ищецът по насрещния иск не сочи доказателства в подкрепа на
твърдението, че е извършил плащане в полза на третото лице-помагач, респ., че
неизпълнението по предаването на вещта е обусловено от бездействието на третото
лице.
Ето защо настоящата инстанция е приела,
че е допуснато от СРС твърдяното във въззивната жалба процесуално нарушение,
поради което е преодоляна забраната по чл.266, ал.1 във връзка с ал.3 на същия
член от ГПК. Затова и са допуснати като доказателства представените с
въззивната жалба – ОУ, договора за покупко-продажба на МПС, сключен на
03.05.2007 г. между въззивника и третото лице-помагач, фактурата с дата на
издаване 04.05.2007 г. и платежното нареждане от същата дата. Доколкото
заключението на СЧЕ /пред СРС/ не е оспорено, погасителния план не е приет.
От заключението на допуснатата, изслушана и приета по
делото /пред въззивната инстанция/ съдебно-счетоводна експертиза се установява,
че договорената по договора за покупко-продажба от 03.05.2007 г. между
ответника и ТЛП по делото, стойност на автомобила в размер на 148 800 лв.
е платена авансово от въззивника на ТЛП по банковата му сметка на 04.05.2007 г.
Това се потвърждава от представеното по делото платежно нареждане, както и от
счетоводните записвания, взети в счетоводството на дружеството-въззивник.
Процесният договор за Л.
има правната характеристика на договор за финансов Л., уреден в чл. 342, ал. 2 ТЗ. С договора за финансов Л. Л.одателят
се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от Л.ополучателя,
и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. За разлика от
оперативния Л., финансовият Л. съчетава мандатния елемент - поръчката на Л.ополучателя
с финансово-кредитния елемент - придобиването на вещта от Л.одателя с негови
средства и последващото й изплащане от Л.ополучателя под формата на
възнаграждение за ползването - Л.ови вноски. По своята същност финансовият Л.
представлява специфична финансова операция за предоставяне на кредит във
веществена форма по избор на Л.ополучателя. С него Л.одателят, финансирайки със
свои средства покупката на съответната вещ по поръчка на Л.ополучателя, на
практика отпуска кредит на Л.ополучателя в размер на покупната цена, като си
осигурява възстановяване на инвестицията чрез заплащане на Л.ово
възнаграждение, плащано чрез отделни Л.ови вноски на определени интервали от
време. За разлика от оперативния Л., при договора за финансов Л. размерът на Л.овото
възнаграждение /общата стойност на Л.овите вноски/ е калкулирано по такъв
начин, че покрива първоначалната стойност на актива /вещта/, разноските на Л.одателя
и неговата печалба, поради което се съдържа и клауза за закупуване на този
актив от Л.ополучателя. При оперативния Л. не е налице мандатен елемент -
поръчката на Л.ополучателя за придобиване на вещ от трето лице. При него стойността
на вещта не се покрива изцяло от Л.овите вноски, плащани през установения в
договора срок, и Л.одателят има интерес от остатъчната стойност на вещта, като
разчита на възможността за продажбата му или за повторното му предоставяне за
ползване от друг Л.ополучател. Докато при оперативния Л. интересът на Л.одателя
е получаване на отделната Л.ова вноска, при финансовия Л. интересът е
получаване на цялото Л.ово възнаграждение.
Легалната дефиниция дава основание да се приеме, че при финансовия Л.
участват най-малко три лица-Л.одател, Л.ополучател и трето лице-доставчик на
обекта на Л.а. Между тези три лица се сключват два договора-единият е за
покупко-продажба между Л.одателя и третото лице/доставчик/, а вторият е за Л.-
между Л.одателя и Л.ополучателя. По силата на втория договор Л.одателят
предоставя на Л.ополучателя за възмездно ползване обекта на Л.а.
Процесният договор за Л. има
характера на финансов Л., тъй като Л.одателят се е задължил да придобие
конкретен лек автомобил, избран от Л.ополучателя, срещу задължението на Л.ополучателя
да заплати Л.овата цена.
Не се спори по делото с оглед изявленията на страните,
че актива /МПС/ се доставя на Л.ополучателя от доставчика /ТЛП/ като последния
е избран от Л.ополучателя. Това е посочено и в чл.4 от ОУ „Доставка на
Актива”/л.8 по въззивното дело/.Л.ополучателят потвърждава, че сам е избрал
доставчика и сам е договорил с доставчика условията на доставка – чл.4.4. от
ОУ. Съгласно чл.4.5. от ОУ Л.одателят не носи отговорност за надеждността на
доставчика, вкл. за сроковете на доставка от доставчика, вкл. за всякакви
претенции/искове, последващи прехвърлянето на собствеността върху актива на Л.ополучателя.
Всякакви претенции/искове за забава на доставката и предаването на актива или
други претенции, възникващи пряко или непряко от неизпълнение от страна на
доставчика, ще бъдат насочени от Л.ополучателя пряко срещу доставчика, за което
Л.одателят се съгласява да съдейства на Л.ополучателя при условие, че Л.ополучателя
възстанови на Л.одателя предварително всички разходи, които могат да възникнат
във връзка с предявяването на такива претенции/искове- чл.4.6 от ОУ.
Съгласно чл.3.3 от ОУ в случай, че Л.одателя извърши
авансово плащане към доставчика, всички рискове, свързани с недоставянето на
актива /МПС/, ще бъдат носени от Л.ополучателя. При извършено от Л.одателя
авансово плащане на стойността на актива, но недоставено МПС в срок, Л.одателя има право по своя преценка
да: 1. прекрати договора за Л. като отправи до Л.ополучателя писмено
предизвестие за прекратяването 10 работни дни преди избраната от него дата за
прекратяване или в случай, че не упражни това си право: 2. да събира Л.ови
вноски, съгласно приложения погасителен план. Датата на която е дължима първата
вноска е първо число на месеца, следващ месеца , през който срокът по чл.3.4 е
изтекъл – чл.3.4.1 и чл.3.4.2 във връзка с чл.3.4 от ОУ. При прекратяване на
договора на основанията предвидени в чл.3.4.1 и чл.3.4.3 Л.ополучателят се задължава да възстанови на Л.одателя всички заплатени към доставчика суми, заедно
със съответната законна лихва за забава от датата на плащането им към доставчика
до датата на възстановяване на сумите от Л.ополучателя, а Л.одателят се
задължава при поискване да съдейства и прехвърли на Л.ополучателя всички свои
вземания към доставчика във връзка с извършеното авансово плащане. В тези
случаи Л.одателят има право на неустойка
от Л.ополучателя за претърпени вреди по договора в резултат на лошия избор
на доставчик в размер на 5 % от доставната цена с включен ДДС, посочена в
договора за Л.. В тези случаи сумите дължими по чл.3.4.4. се намаляват с
лихвата, платена от Л.ополучателя с съответствие с чл.3.2 от ОУ- чл.3.4.4.
Не се спори по делото, а и от представените
доказателства се установява, че волеизявление за разваляне на договора е
отправено от Л.ополучателя, но с оглед изложеното в горните два параграфа от
настоящето решение във връзка с уговореното между страните в ОУ, не е налице
виновно неизпълнение от страна на ответното дружество-Л.одател; страните са
уговорили Л.одателят да бъде освободен от отговорност в случаите, в които
неизпълнението на договора се дължи на действията на доставчика. При това
положение отправената от ищеца до ответника нот.покана не е постигнала целените
със същата правни последници- да развали договора за финансов Л..
Относно твърдяната „безполезност” от изпълнение на
задължението на ответника, действително същата е в хипотезата на чл.87, ал.2 ЗЗД, а не в ал.1 на същата.
Наред с това в трайно установена практика на ВС и ВКС на РБ по приложението на чл. 87,
ал. 2 ЗЗД, залегнала и в постановените по реда на чл. 290 ГПК с характер на задължителна практика
решения на ВКС, Търговска колегия - решение № 29/13.04.2011 г. по т. д. №
396/2010 г., решение № 178/12.11.2010 г. по т. д. № 60/2010 г. и решение №
203/30.01.2012 г. по т. д. № 116/2011 г., е възприето разбирането, че: За да
настъпят последиците на волеизявлението по чл. 87,
ал. 2 ЗЗД, отправилият волеизявлението кредитор следва да докаже
чрез пълно и главно доказване настъпването на предвидените в чл. 87, ал. 2 ЗЗД предпоставки, пораждащи в негова
полза правото да развали едностранно договора, без да дава на длъжника подходящ
допълнителен срок за изпълнение; Предпоставките по чл.
87, ал. 2 ЗЗД, от които възниква правото на едностранно разваляне на
договора, се свеждат до неизпълнение на договора по причини, за които длъжникът
отговаря /виновно неизпълнение/, и последвала от това невъзможност /пълна или
частична/ за изпълнение или отпадане на интереса на кредитора /безполезност/ от
закъснялото изпълнение.
Основателен е довода на въззивника, че в случая от
ищеца се твърди, че отпадането „необходимостта” от ползването на автомобила е
свързано с настъпилата световна финансова криза. Липсват конкретни твърдения,
респ. доказателства как тази криза е повлияла на дейността на ищцовото
дружество. „Световната финансово-икономическа криза” е и въпрос неотносим към
предпоставките на чл.87, ал.2 ЗЗД.
Освен това ищецът не е манифестирал по никакъв начин
пред ответника отпадането на интереса от придобиване на Актива/МПС/.
Съгласно практиката на ВКС на РБ, съответно ВС на НРБ, а именно Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. дело
№ 1/1979 г. на Пленум на ВС на НРБ, в т. 1 от посоченото
постановление са разяснени елементите на трите фактически състава на чл. 55, ал. 1 ЗЗД - предаване, получаване и
начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго (предл. 1), извършване на престацията с оглед на очаквано в бъдеще
основание, което обаче не е могло да бъде осъществено (предл. 2) и съществуване
на основанието при получаване на престацията и отпадането й впоследствие с
обратна сила (предл. 3). Разпоредбата на чл. 55,
ал. 1, предл. трето ЗЗД урежда връщане на даденото при отпадане на
основанието. Съгласно задължителната практика, обективирана в ППВС № 1/1979 г.,
на отпаднало основание може да се претендира връщане на платената сума въз
основа на договор, развален поради неизпълнение. В настоящия случай искът е
предявен на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД- претендирането на сумите е като недължимо платени въз
основа на „отпаднало основание”, в която и хипотеза настоящия съд/както и СРС е
сторил/ се произнася./В диспозитива на първонистанционното решение е налице
очевидна фактическа грешка, тъй като вместо изр.3 е посочено изр.1/.
На основание гореизложеното въззивната инстанция
приема, че не е налице разваляне на договора на предявеното в исковата молба
основание. Преценката за наличието на условия за разваляне се преценяват към
момента на връчване на поканата. В този смисъл последвалото прекратяване
дейността на доставчика по договора е неотносимо в настоящата хипотеза.
Наред с това за пълнота на изложението следва да
посочим, че за Л.овият договор е приложимо изключението на чл.88 ЗЗД, в този
смисъл е и постоянната практика на ВКС на РБ: „прекратяването на Л.овия
договор има действие за в бъдеще, дадените Л.ови вноски не подлежат на връщане
при прекратяване на договора за Л., вкл. и в неговата разновидност договор за
финансов Л.”, виж определение № 479 от
03.08.2009 г. по т.д.№ 348/2009 г. и определение № 63 от 06.02.2009 г. по т.д.№
821/2009 г. на ВКС на РБ, ТК, ІІ ТО.
Следва да се отчита и
обстоятелството, че въпросът "дали даденото по договор за финансов Л.
подлежи на връщане след неговото прекратяване" е от значение за всеки
отделен случай и зависи също от клаузите на конкретния договор за Л.-определение № 479 от 03.08.2009 г. по т.д.№ 348/2009
г. на ВКС на РБ, ТК, ІІ ТО.
С оглед на това платените суми в размер на
73 572,81 лв. не се явяват платени на отпаднало основание /чл.55,
ал.1,изр.3 ЗЗД/- договорът за финансов Л. не е развален с волеизявлението на
ищеца по чл.87 ЗЗД
Л.одателят не се е възползвал от първата възможност по
чл.3.4.1 от ОУ да прекрати договора с предизвестие 10 работни дни преди
избраната от него дата за прекратяване, а е продължил да събира Л.ови вноски-
втората уговорена възможност –чл.3.4.2 от ОУ.
Не се спори по делото, а и от събраните доказателства,
вкл. заключението на СЧЕ /прието пред СРС/ се установява, че последната платена
от ищеца /по първоначалната ИМ/ Л.ова вноска е с падеж 01.02.2009 г.
На основание гореизложеното следва да бъде направен
извода, че така предявения иск по чл.55,
ал.1,изр.3 във връзка с чл.87 ЗЗД е неоснователен и като такъв ще следва да
бъде отхвърлен. Поради несъвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции първоинстанционното решение в
частта, в която този иск е бил уважен ще следва да бъде отменено.
По
насрещните искове:
Относно иска
по чл.79, ал.1,предл.1 ЗЗД във връзка с чл.342, ал.2 ТЗ: С оглед липсата на разваляне на договора ответникът
/по тези искове/, Л.ополучател е останал задължен за плащането на Л.овите
вноски с падеж от 01.03.2009 г. до 01.09.2010 г. Дължимите вноски за периода от
01.06.2007 г. до датата на подаване на ИМ са 36 бр., от които неплатените са 19
бр. и са в размер на 49 213, 42 лв. Ищецът /по насрещния иск/ претендира
сумата от 9 500 лв., предявена при условията на частичност от цялата
дължима сума, която определя в размер на 48 445,05 лв. При това положение
претенцията за просрочени Л.ови вноски се явява изцяло основателна, поради
което искът по чл.79, ал.1,предл.1 ЗЗД във връзка с чл.342, ал.2 ТЗ следва да
бъде уважен; сумите следва да бъдат присъдени ведно със законната лихва от
10.09.2010 г.- датата на подаване на насрещния иск, до окончателното изплащане
на сумите.
Относно иска
по чл.92 ЗЗД от ищеца се претендира
сумата в размер на 13 729,20 лв. , представляваща сбор от начислените
неустойки за забава на плащането, считано от датата, когато съответната вноска
е станала изискуема до подаване на ИМ /насрещната/ - 10.09.2010 г. Размерът на
неустойката върху неплатените 19 бр. Л.ови вноски възлиза на 13 896, 31
лв./заключението на СЧЕ пред СРС/ и същата е изчислена съгласно чл.2.13 от
договора- от деня следващ датата на която е следвало да бъде извършено плащане
на съответната месечна вноска до 19.05.2010 г., когато е подадена
първоначалната ИМ.
При това положение с оглед гореизложеното и
установеното от заключението на СЧЕ/прието пред СРС/ тази претенция се явява
изцяло основателна, поради което също ще следва като такава да бъде уважена.
Поради несъвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции първоинстанционното решение в
частта, в която тези насрещни искове- по чл.79, ал.1,предл.1 ЗЗД във връзка
с чл.342, ал.2 ТЗ и по чл.92 ЗЗД са били
отхвърлени ще следва да бъде отменено и вместо това постановено друго, с което
същите ще следва като основателни да бъдат уважени.
Относно иска
с правно основание чл.79, ал.1,предл.1 ЗЗД във връзка с чл.342, ал.2 ТЗ за
сумата от 1 000 лв., представляваща част от общо дължимата остатъчна
стойност на Л.овата вещ: Съгласно чл.1.10
от ОУ „остатъчната стойност” представлява част от Л.овата цена, която е платима в края на срока на договора за Л.,
преди прехвърлянето на собствеността
върху актива. Тъй като в случая се установи, че прехвърляне собствеността
върху актива не може да настъпи /доставчика е с прекратена търговска дейност,
факт констатиран от въззивната инстанция/ , както и че размера на тази
остатъчна стойност е във връзка с дължимостта на Л.овите вноски след
предявяване на първоначалната искова молба, а този иск, както беше вече прието
по-горе е приет за недопустим, то тази претенция се явява неоснователна. Решението
на СРС в тази му част като правилно ще следва да бъде потвърдено.
С оглед обстоятелството, че последния от главните искове
беше приет за неоснователен, съдът се произнася по евентуалния иск с правно основание чл.23 ЗЗД за сумата от
20 000 лв., представляваща част от дължимото обезщетение за
неизпълнение на действието на третото лице помагач „С.К.
Установи се по делото/виж л.13 от настоящето решение/,
че Л.одателят не се е възползвал от възможността по чл.3.4.1 от ОУ да прекрати
договора с едностранно писмено предизвестие, затова и по арг. от чл.3.4.4. от
ОУ за Л.ополучателя не възниква задължение за заплащане на обезщетение за
неизпълнение на действието на третото лице помагач „С.К.
По изложените съображения решението,
постановено от СРС в частта, в която е отхвърлен евентуалния иск като правилно
ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
Ищецът е претендирал разноски още с исковата молба. С
оглед изхода на спора пред въззивната инстанция, нему разноски, представляващи
такива за държавна такса и вещи лица по исковете, предявени от него и приети за
неоснователни, не му се следват. Разноски следва да му бъдат определени само за
адв.възнаграждение съобразно частта, в която насрещните искове бяха приети за
неоснователни или такива в размер на 571,43 лв.
Следователно решение № ІІ-67-90 от 23.05.2012 г.,
постановено по гр.д.№ 23066 по описа за 2010 г., СРС, ГО, 67 с-в, следва да
бъде отмемено и в частта за разноските
за сумата над 571,43 лв.
От ответника също са били претендирани разноски пред
СРС и такива му се следват за вещо лице /СЧЕ/-120 лв. и съответна на уважената
част на исковете държавна такса или такива в размер на 1 049,17 лв.
Разноски не се следват за
адв.възнаграждение, защото няма данни за уговорен, респ.платен размер, както и
за САТЕ, защото иска с правно основание чл.79, ал.1,предл.1 ЗЗД във връзка с
чл.342, ал.2 ТЗ за сумата от 1 000 лв., представляваща част от общо
дължимата остатъчна стойност на Л.овата вещ, беше приет за неоснователен и от
настоящата инстанция.
Пред
въззивната инстанция:
От въззивника разноски се претендират, поради което и
съдът на основание чл.81 ГПК присъжда такива за въззивната инстанция в размер
съобразно изхода на спора – 587,26 лв.
От въззиваемата страна разноски се претендират, но
липсват данни такива да са сторени, поради което съдът не присъжда такива.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № ІІ-67-90 от 23.05.2012 г., постановено по
гр.д.№ 23066 по описа за
и вместо
това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният /като частичен/ от „Р.” ЕООД срещу „И Е. Д.А.Л.” ЕООД
иск по чл.55, ал.1,изр.3 във връзка с
чл.87 ЗЗД за осъждане на ответника по този иск да заплати на ищеца сумата в
размер на 900 лв., представляваща част от платената първоначална вноска; сумата
1 000 лв., представляваща част от платените месечни вноски за периода
м.06.2007 г.- м.01.2009 г.; 10 лв.- част от заплатената лихва за забава върху
месечните вноски, дължими до м.02.2009 г., като
неоснователен.
ОТМЕНЯ решение № ІІ-67-90 от 23.05.2012 г., постановено по
гр.д.№ 23066 по описа за
и вместо
това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Р.-**”
ЕООД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление: гр.С., ж.к.”Н.”*, бл.***,
вх.*, ет.*, ап.15,
съдебен адрес: гр.С., ул.”К.Б. І” № ***адв.Х.В.-САК,
ДА ЗАПЛАТИ на „И Е.Д.А.Л.” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.С., бул.”Ц.О.” № **, със съдебен адрес: гр.С., бул.”К.А.Д.” № **, ет.2- - адв.Д.П., на основание чл.79, ал.1,пр.1 ЗЗД във връзка с чл.342, ал.2 ТЗ сумата
от 9 500 лв., представляваща част от общо дължимите Л.ови вноски за
периода м.03.2009 г. -м.09.2010 г., както и
на основание чл.92 ЗЗД сумата от 13 729,20 лв., представляваща
неустойка за забава в плащането на Л.овите вноски с настъпил падеж за периода
02.03.2009 г.- 10.09.2010 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № ІІ-67-90 от 23.05.2012 г., постановено по
гр.д.№ 23066 по описа за
ОСЪЖДА „Р.-**”
ЕООД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление: гр.С., ж.к.”Н.”*, бл.***,
вх.**, ет*, ап.*, съдебен адрес: гр.С., ул.”К.Б. І” №**-адв.Х.В.-САК, ДА
ЗАПЛАТИ на „И Е. Д.А.Л.” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр.С., бул.”Ц.О.” № **, със
съдебен адрес: гр.С., бул.”К.А.Д.” № **, ет.*- - адв.Д.П., сумата в размер на 1 049,17 лв.,
представляваща разноски пред първата
съдебна инстанция.
ОСЪЖДА„Р.-**”
ЕООД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление: гр.С., ж.к.”Н.”*, бл.***,
вх.*, ет.*, ап.15,
съдебен адрес: гр.С., ул.”К.Б. І” № **-адв.Х.В.-САК,
ДА ЗАПЛАТИ
на „И Еф Д.А.Л.” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.С., бул.”Ц.О.” № 14, със съдебен адрес:
гр.С., бул.”К.А.Д.” № **, ет.*- - адв.Д.П., сумата в размер на 587,26 лв.,
представляваща разноски пред въззивната
инстанция.
Решение № ІІ-67-90 от 23.05.2012 г., постановено по
гр.д.№ 23066 по описа за
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: