№ 3525
гр. София, 01.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Ал. Малчев Въззивно гражданско
дело № 20211100510888 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение № 20029092 от 01.02.2021 г., постановено по гр. д. № 14409/2016 г. на
Софийски районен съд, 46-ти състав, е осъдена Прокуратурата на Република България да
заплати на М. Х. С. с ЕГН:********** на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 8000
лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на
незаконно обвинение в извършването на престъпление по прок. пр. № 206 / 2008 г. на
Софийска градска прокуратура, като е отхвърлен искът за разликата до пълния предявен
размер от 15 000 лв. като неоснователен.
Решението е обжалвано съответно в неблагоприятните част от двете страни в
първоинстанционното производство. Прокуратурата на Република България е подала
първоначална въззивна жалба срещу частта от решението на районния съд, с която е уважен
предявеният иск за сумата от 8000 лв. Другата страна М. Х. С. е подала пък насрещна
въззивна жалба срещу частта от решението на районния съд, с която е отхвърлен
предявеният иск за сумата над 8000 лв. до пълния претендиран размер от 15 000 лв.
Изложените доводи във въззивната жалба на Прокуратурата на Република България са
за неправилност на решението в обжалваната уважителна част. Поддържа се, че ищецът С.
не е провел пълно и главно доказване за претърпени неимуществени вреди, а освен това не е
доказана и причинно-следствена връзка между твърдените вреди и незаконността на
процесното обвинение. Излагат се подробни съображения за недоказаност на предявения
иск. Моли се в обжалваната част решението да бъде отменено, като предявеният иск бъде
отхвърлен изцяло, при условията на евентуалност присъденият размер на обезщетение да
бъда намален съгласно чл. 52 ЗЗД.
Изложените доводи в насрещната въззивна жалба на М. Х. С. са за неправилност на
решението в обжалваната отхвърлителна част. Поддържа се, че въз основа на неправилна
преценка на събраните доказателства, районният съд е необосновано е занижил размера на
паричния еквивалент на претърпените от С. неимуществени вреди. Твърди се, че от
1
събраните в производството пред районния съд доказателства се установява по категоричен
начин претърпени морални вреди в значително по-голям обем от приетия от районния съд.
Моли се в тази част решението да бъде отменено, като предявеният иск бъде уважен в пълен
размер и се присъди включително законна лихва върху размера на дължимото обезщетение.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от
ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба
оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени
на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В случая с въззивните жалби е направено оплакване относно фактите и приложимото
право, което очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално
правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с
въззивните жалби доводи за неоснователни.
За да постанови обжалваното съдебно решение, първоинстанционният съд е приел, че в
разглеждания случай е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ. По категоричен
начин се установява, че М. Х. С. е привлечена като обвиняема с постановление от 14.05.2010
г. за престъпление по чл. 321, ал. 2 вр. чл. 255 НК, като на същата е взета мярка за
неотклонение „задържане под стража“ и е задържана на същата дата в следствения арест на
НСлС. На 11.10.2010 г. С. е освободена от следствения арест, като мярката й за
неотклонение е заменена с „подписка“. Наказателното производство е прекратено с
постановление на прокурор от 16.07.2014 г. на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК - поради
това, че деянието не съставлява престъпление.
Мартин Георгиев Велчев е бил обвинен в извършване на тежко умишлено
престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от две до десет години.
Наказателното производство е приключило с влязла в сила постановление за прекратяване
поради това, че е деянието е несъставомерно. Приключването на наказателното
производство спрямо С. с прекратително постановление на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК
поради това, че деянието е несъставомерно, обосновава правилност на извода на районния
съд, за наличие на незаконност по смисъла на чл. 2 ЗОДОВ на повдигнатото обвинение, а
оттук - и на действията на длъжностните лица на Прокуратурата на Република България по
повод образуваното досъдебно производство, привличането на ищеца като обвиняем и
налагането на мярка за неотклонение. Незаконността на обвинението съставлява основание
за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на нейните правозащитни
органи по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетяване на претърпените от засегнатото лице
вреди, доколкото такива са настъпили като пряка и непосредствена последица от
незаконното обвинение. Анализът на събраните доказателства в хода на
първоинстанционното производство води до категоричен извод на въззивния съд, че С. е
претърпял неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от
незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване от Прокуратура на Република България
на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 4 ЗОДОВ. Напълно неоснователно е възражението на
Прокуратурата на Република България, че в случая следва да намери приложение чл. 5
2
ЗОДОВ. Неизправността на едно лице при участието му в гражданско правоотношение или
казано по друг начин не изпълнението на възникнали субективни гражданско-правни
задължение, изначално няма как да обуслови приложението на чл. 5 ЗОДОВ. Такова
поведение няма как да доведе до изключителна вина на пострадалия за незаконното
обвинение или пък да представлява виновно принос за повдигнатото незаконно обвинение.
Неоснователни се явяват и обективираните във въззивната жалба възражения на
Прокуратура на Република България за липсата на елементи от фактическия състав на иска
по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ за претърпените неимуществени вреди. В разглеждания
случай всички предпоставки за уважаване на предявения иск са налице – установени са по
категоричен начин. Следва да се посочи, че всички предпоставки за възникването на
задължението за обезщетяване на причинените вреди по силата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ
имат обективен характер, като не е предвидено като предпоставка наличието на виновно
поведение на длъжностните лица. Това води на извода, че това е обективна отговорност,
която се носи винаги когато са налице посочените в разпоредбата предпоставки. В случая с
окончателен акт е установено, че предприетите срещу лицето действия са били
незаконосъобразни. Без значение за тази отговорност е това дали на определен етап от
производството действията на прокуратурата или разследващите органи са били
законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства или дали
при извършването им са спазени всички предвидени процесуални правила. Дължимото
обезщетение обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно от
съответните длъжностни лица.
Районният съд е отчел всички релевантни обстоятелства, свързани с тежестта на
повдигнатото обвинение, което се явява „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК,
продължителността на наказателното производство, продължилото близо пет месеца
задържане на пострадалата под стража в следствения арест, степента на засягане на
емоционалния, личния и професионалния живот на увредената, данните за личността й,
определяйки размера на обезщетението за неимуществени вреди на 8000 лв. Този размер
отговаря на принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД и е съобразен с
предназначението на обезщетението да поправи претърпяната лична болка и страдания от
незаконното преследване, които са установени по делото. В тази насока основателно
районния съд е съобразил и че в случая не са събрани доказателства С. да е преживяла
психически и емоционални страдания, надвишаващи по интензитет обичайните при наличие
на обвинение в престъпление, като е отхвърлил предявеният иск за обезщетяване на
неимуществени вреди над уважения размер до пълния предявен такъв от 15 000 лв.
Изложените правни аргументи от районния съд, въз основа на които е определил
размера на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от
постарадалата, са законосъобразни, обосновани са при правилно прилагане на закона (чл. 52
ЗЗД) и след анализ на събраните по делото доказателства, поради което настоящият състав
счита, че постановеното решение е правилно и следва да се потвърди изцяло.
Неоснователни са възраженията и на въззивника С., и на въззивника Прокуратура на
Република България, за неправилна преценка на събраните доказателства от страна на
районния съд, която да е довела до определяне на несъответен и несправедлив размер на
обезщетение. Последният, както вече беше посочено, според настоящият съдебен състав, не
е занижен, нито завишен, а напротив, напълно съответства на установените по делото
обстоятелства, касаещи процесното увреждане, и на принципа, закрепен в чл. 52 ЗЗД.
Обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на
неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в
нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността;
накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Целта на обезщетението е не да
поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие
на пострадалото лице. Съгласно константната съдебна практика е нормално да се приеме, че
по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на
3
престъпление, за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а
също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у
личността, както и социалното му общуване. В тази именно връзка е и възприетото в
съдебната практика разбиране, че при установяване на този вид неимуществени вреди, не
бива да се изхожда само от формалните, външни доказателства. Също така следва да бъде
посочено, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв
случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с
оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или
обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за
да могат да станат част от предмета на иска. В тази насока районният съд обосновано е
заключил, че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна
връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената
процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Основателно е съобразена
тежестта на повдигнатото обвинение и предвиденото за него наказание, продължителността
на наказателното преследване, вида и продължителността на наложените мярка за
неотклонение и мярка за процесуална принуда. Също така данните за личността на
обвинената с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е
извършила, и наложената мярка за неотклонение, се е отразило негативно на физическото
здраве, психиката й, на контактите и социалния й живот, на положението й в обществото,
работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен
план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални
страдания. От събраните свидетелски показания пред районния съд в тази насока се
установява, че С. е преживяла много тежко престоя си в ареста, където и битовите условия
са били лоши. След като е била освободена, тя се страхувала от всичко. Не е искала да
остава сама и получила клаустрофобия. Успявала да си намери работа в магазинчета за
алкопол и цигари, но не се задържала дълго, тъй като помещенията й напомняли за ареста.
От комплексната съдебна психолого-психиатрична експертиза, която обосновано е
кредитирана от районния съд, е видно, че повдигането на обвинение и задържането под
стража представляват травматично обстоятелство в живота на С., нарушило е за
продължителен период психологичното й благополучие и обичайния й житейски стереотип.
По време на задържането си тя е преживяла интензивни негативни емоции на страх,
напрежение, безпокойство, тревожности, депресивност. Към настоящия момент на
изготвяне на заключението е налице травматичен спомен за преживяното, но не се намират
данни за актуално страхово състояние. След освобождаването от ареста същата е развила
продължителна адаптационна реакция на травматичното събитие с продължаващо чувство за
напрежение, безпокойство, тревожност, снижаване на самооценката, чувство на
отхвърленост от страна на околните, липса на добра перспектива. Поради изложеното
настоящият съдебен състав намира, че определеният от районния съд размер на обезщетение
(8000 лева) напълно съответства на претърпените от пострадалата неимуществени вреди.
Неотносима към предмета на настоящото въззивно производство е претенцията на
въззивника С. за присъждане на законна лихва върху размера на присъденото обезщетение.
Такава законна лихва не е поискана с исковата молба и в хода на първоинстанционното
производство, което обаче не препятства възможността за образуване на отделно исково
съдебно производство, което да има за предмет такава претенция.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното
решение на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК следва да се потвърди изцяло.
Предвид неоснователността на въззивните жалби и на двете страни в производството,
същите нямат право на разноски във въззивното производство и съдът не следва да се
произнася по този въпрос.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
4
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20029092 от 01.02.2021 г., постановено по гр. д. №
14409/2016 г. на Софийски районен съд, 46-ти състав.
Решението на въззивната инстанция може да бъде обжалвано пред Върховния
касационен съд с касационна жалба в 1-месечен срок от получаването на препис, при
обосноваване на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5