№ 1879
гр.
Пловдив,26.10.2022 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХIV състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и седми септември, две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛАНА МЕТОДИЕВА
при секретаря Ваня Петкова и с участието на прокурора
Димитър Молев, като разгледа докладваното от съдия Методиева касационно
административнонаказателно дело № 1559 по описа на съда за 2022 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/ и
глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Касационният жалбоподател „Деликатес -2“
ООД с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в с.Житница, обжалва, чрез пълномощника
си адв. Р., Решение № 755 от 08.04.2022 г., постановено по АНД № 55/2022 г. по
описа на Районен съд Пловдив, 25 наказателен състав. С обжалваното решение е
потвърдено Наказателно постановление № 80/14.12.2021 г. на Директора на РИОСВ -
Пловдив, с което на дружеството-жалбоподател е наложена имуществена санкция от 1000
лева на основание чл.200, ал.1, т.6 от Закона за водите за нарушение по чл.48,
ал.1, т.3 от ЗВ. Със същото решение дружеството е осъдено да заплати в полза на
РИОСВ - Пловдив юрисконсултско
възнаграждение от 120 лева.
С жалбата се прави искане за отмяна на
съдебното решение като неправилно и незаконосъобразно, както и отмяна на
потвърденото с него наказателно постановление, което се твърди и да е нищожно.
Излагат се подробни доводи по същество, като при условията на евентуалност се
иска съдът да приеме, че е налице маловажен случай на административно нарушение.
Депозирана е и допълнителна молба чрез пълномощника адв. Р. за съдебното заседание,
в която се излагат и допълнителни съображения, свързани с твърдения за
неправилно определяне на приложимата санкционна норма за нарушението, за което
е наказано дружеството. Моли се присъждането на разноски за двете съдебни
инстанции. В съдебно заседание, редовно
призован, жалбоподателят не е изпратил представител.
Ответникът по жалбата РИОСВ - Пловдив е
депозирал отговор по касационната жалба, който поддържа в съдебно заседание
чрез представителя си юрисконсулт С.. Моли се касационната жалба да бъде
оставена без уважение, като се присъди юрисконсултско възнаграждение. Прави се
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от
другата страна.
Прокурорът от Окръжна прокуратура –
Пловдив Молев, изразява становище за неоснователност на жалбата и моли същата
да не се уважава.
Касационният съд, като извърши преглед на
обжалваното съдебно решение, във връзка с наведените в жалбата касационни
основания по чл.348, ал.1 от НПК, констатира следното:
Касационната жалба е подадена в
предвидения законов срок и от страна по първоинстанционното съдебно
производство, за която решението е неблагоприятно, поради което се явява допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Районен съд - Пловдив,
след като е провел пълно и всестранно разследване по делото, е възприел за
установена въз основа на коректен анализ на събраните относими доказателства описаната в
обжалваното решение фактическа обстановка, която се възприема и от настоящия
съд, като поради това е ненужно да се повтаря. Въз основа на констатираните
факти, първоинстанционният съд е направил верен и законосъобразен извод за
наличие на установено нарушение, извършено от дружеството - жалбоподател, което
е преценено като правилно квалифицирано
от страна на административния наказващ орган като такова по чл.48, ал.1, т.3
от Закона за водите. В тази насока и съдът е отговорил убедително на наведените
във въззивната жалба възражения, свързани с доказаността на нарушението, като е
изложил конкретни мотиви относно неоснователност на всички възражения, свързани
с пробовземането и пренасянето на пробата от отпадъчна вода, поставена на изследване след това.
Следва да се има предвид, освен това тук и че при вземането на пробата е
присъствал представител на дружеството, който не е изложил каквито и да било
въз-ражения във връзка с процедурата по пробовземането, нито пък такива са били
наведени при получаване на резултата от лабораторното изпитване на пробата,
нито дори при връчване на АУАН.
Законосъобразна
е преценката на районния съд и относно това, че нарушението не съставлява
маловажен случай и това произтича конкретно за случая и от факта, че е било
установено трикратно превишение на индивидуалното емисионно ограничение,
определено за жалбоподателя по отношение на един от контролираните елементи. В
тази насока без значение е обстоятелството дали преди, или след осъществената
проверка относно качеството на зауствани води контролираният компонент е бил в
установената с индивидуалното разрешително за заустване норма, или не, предвид
характера на задължението по чл.48, ал.1, т.3 от ЗВ да се поддържа /сиреч
постоянно и във всеки един момент/ необходимото качество на водата.
Неоснователни
са възраженията на касационния жалбоподател и касателно пропускане на
преклузивния срок по чл.34 от ЗАНН, като в тази насока в жалбата си
жалбоподателят не прави разграничение и смесва понятията откриване на
нарушителя и извършване на нарушението. Тримесечният срок по чл.34 от ЗАНН за
съставяне на АУАН тече от откриване на нарушителя, а нарушителят се счита за
открит, тогава когато изобщо
има необходимите и достатъчни данни за извършване на конкретно нарушение и за
самоличността на неговия извършител
т.е., когато са налице факти и обстоятелства за наличие на поведение /действие
или бездействие/ на конкретно лице, което поведение от обективна страна вече
сочи на допуснато административно нарушение. Поради това
и в случая най-ранната дата, от която следва да се счита срокът по чл.34 от ЗАНН е датата на издаване на протокола за изпитване на взетата при проверката
отпадъчна вода и считано от тази дата, срокът за съставяне на АУАН е бил
спазен. Неоснователно е твърдението, че АУАН е бил съставен не на посочената в
него дата, а на датата на неговото връчване, доколкото е видно от
административната преписка, че дружеството -жалбоподател е било надлежно
поканено преди датата на издаване на АУАН за съставянето на такъв именно за
датата на неговото издаване, като актът е бил съставен в отсъствие на
представител на жалбоподателя.
Соченият от
касационния жалбоподател довод, въз основа на който се иска обявяване на
наказателното постановление за нищожно, а именно липсата на компетентност на
издателя на наказателното постановление, е също напълно неоснователен. На първо
място, с оглед характера на наказателното постановление като административно - правораздавателен,
а не като административен акт по смисъла на АПК и предвиденият специален ред за
обжалването му по чл.59 и следващите от ЗАНН, в рамките на което производство
съдът е овластен да потвърди, отмени или измени наказателното постановление, но
не и да обявява нищожността му, то следва да се има предвид, че ЗАНН и АПК
регулират различни производства. Приложното поле на чл.172, ал.2, пр.1 от АПК
/обявяване нищожност на административен
акт/ е ограничено до административните актове и е
недопустимо по отношение на
наказателните постановления. Поради това и констатирането на некомпетентност на
издателя на наказателното постановление ще е основание за отмяната му, а не за
обявяване неговата нищожност. В случая обаче, от доказателствата по делото не
може да се направи такава констатация. Видно е, че издателят на наказателното
постановление е надлежно оправомощен от Министъра на околната среда и водите с
приложената пред въззивния съд заповед по чл.201, ал.2 от ЗВ. Посочената
заповед е такава за оправомощаване от страна на административен орган, а не за
упълномощаване от името на конкретно лице, поради което и доколкото не са
налице доказателства тя да е била отменена, без значение е личността на
конкретния министър, който я е подписал, доколкото титуляр на правомощието е длъжността,
а не личността на съответния административен орган /в този смисъл e ТР №
4/2004 г. на ВАС/.
Всички възражения
на жалбоподателя, свързани с неосъществен от страна на въззивния съд инцидентен
контрол по отношение на решенето за продължаване срока на разрешителното за
ползване на повърхностен воден обект, издадено на жалбоподателя и в този смисъл
соченото като основание за отмяна на съдебното решение непроизнасяне по
искането за признаване на въпросното административно решение за нищожно в частта му относно определянето на
индивидуалните емисионни ограничения по потоци и места на заустване, съдът
намира за напълно неоснователни. Това решение е влязъл в сила стабилен
административен акт, за който няма данни да е бил обжалван пред съда. Ако
жалбоподателят счита, че може да се претендира нищожност
на този административен акт, то е следвало да поиска обявяването ѝ от
компетентния съд със съответна жалба по реда на АПК, а не да прави такова
искане в хода на проверка за законосъобразността на друг по вид акт, която се
осъществява и по друг ред, предвиден от ЗАНН. Съдът в това производство няма
права да упражнява такъв инцидентен контрол за законосъобразност на акт,
различен от този, за проверката на който е подадена жалбата /вж. в този смисъл
решение № 14249/30.10.2013 г. по адм.д. № 11780/2013 г. на ВАС, 5-членен състав
- II колегия/.
Отделно от това,
свързаните с горното възражение доводи на жалбоподателя касателно предвидените
в Приложение № 5 към Наредба № 6/2000 г. стойности на показателя общ фосфор,
съставляващи емисионна норма за отпадъчните води при производство на месо и
месни продукти, не променят по никакъв начин извода за наличие на нарушение,
доколкото установената стойност при лабораторното изследване на взета при
проверката отпадна вода от обекта на жалбоподателя е по-висока и от посочената
обща такава в приложението на наредбата за типа дейност.
Основателно обаче се явява възражението
на жалбоподателя, направено в допълнително депозирана молба, допълваща
оплакванията по касационната жалба, относно налично нарушение на материалния
закон. В тази насока и настоящата съдебна инстанция намира, че в конкретния
случай от страна на наказващия орган, при наличието на установено категорично
нарушение по чл.48, ал.1, т.3 от ЗВ, което е било и правилно квалифицирано, е
била приложена несъответна му санкционна норма. Както вече е имал възможност да
се произнесе настоящият съдебен състав по друго касационно адм. дело с №
2538/2021 г. със сходен предмет, санкцията за нарушение при ползването на водни обекти
в отклонение от предвидените условия в разрешителното, каквото
нарушение е констатирано и описано като факти в наказателното постановление в
случая, е
регламентирана в чл.200, ал.1, т.2 от ЗВ. В същото
решение съдът е посочил и какво е приложното поле на санкционните норми на
чл.200, ал.1, т.2 и чл.200, ал.1, т.6 от ЗВ, което произтича от вложения в
посочените отделни санкционни разпоредби смисъл. В случая, според настоящата
инстанция неправилно нарушението на жалбоподателя, което иначе е установено
категорично, е било подведено под санкционната норма на чл.200, ал.1, т.6 от
ЗВ, при това най-малкото, защото в рамките на наказателното постановление на
жалбоподателя на същия не е било вменено изобщо като изпълнително деяние на нарушението
изхвърлянето на отпадъчни води във воден обект, което вече да е в нарушение на
емисионните норми. От описанието на нарушението по наказателното постановление
става ясно, че то е констатирано при взета проба от конкретна точка за контрол
в рамките на предприятието на жалбоподателя, преди заустването в повърхностен
воден обект, като е установено, че водата не е била поддържана в необходимото качество в съответствие с
условията на разрешителното касателно
индивидуалните емисионни ограничения за общ фосфор. В тази насока действително
е налице в наказателното постановление позоваване на разпоредбата на чл.38,
ал.3 от Наредба № 2/2011 г. за издаване на разрешителни за заустване на
отпадъчни води във водни обекти и определяне на индивидуалните емисионни ограничения
на точкови източници на замърсяване, която разпоредба сочи какво следва да се
счита за нарушение на емисионните норми по смисъла на чл.200, ал.1, т.6 от ЗВ,
но подобно тълкуване на закона, дадено в подзаконов нормативен акт с конкретен
предмет при липса на неяснота в закона, се явява несъответно на действителния
смисъл на разпоредбите на чл.200, ал.1, т.2 и т.6 от ЗВ. Очевидна е разликата в
установените минимум и максимум на предвидените санкции във всяка от тези
разпоредби, като по-високите санкции по чл.200, ал.1, т.2 от ЗВ оправдано са
предвидени именно по отношение на тези, които са ползватели на водни обекти и
ползват същите в отклонение от предвидените условия в
разрешителното, предвид поставените спрямо тях конкретни и завишени
изисквания, свързани опазване чистотата
на водите. В случая районният съд не е констатирал посоченото несъответствие
между нарушената и санкционната разпоредба и поради това именно е допуснал да
постанови незаконосъобразен акт. За районния съд не е съществувала възможността
да измени наказателното постановление по реда на чл.63, ал.7, т.1 от ЗАНН,
доколкото това би довело до съществено изменение обстоятелствата на нарушението
чрез въвеждане на нови факти и отделно от това и до приложението на закон за
по-тежко наказуемо нарушение. Поради това и единственото законосъобразно
процедиране е следвало да е отмяната на наказателното постановление, като
издадено в нарушение на закона поради прилагане на санкционна разпоредба,
неотносима към конкретното нарушение, респективно поради неприлагането на
санкцията, предвиден в относимата към нарушението санкционна разпоредба.
Предвид
изложеното и настоящият съд намира, че следва да отмени решението на
първоинстанционния съд, включително и в частта за разноските и вместо това да
постанови ново по същество, като отмени наказателното постановление. Като
последица от този резултат ще следва на жалбоподателя да се присъдят
направените разноски, като видно е, че доказателства са налични само за такива
за адвокатско възнаграждение, сторени пред първата инстанция. Пред касационния
съд, независимо от направеното искане за присъждане на разноски, не са
представени нито списък относно размера им, нито доказателствата такива да са
били направени. Що се касае до възражението за прекомерност, направено от
ответника, то същото не може да се уважи, доколкото е видно, че размерът на
заплатения адвокатски хонорар за представителство пред първоинстанционния съд е
съответен на минимално предвидения такъв по Наредба №1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Поради
изложените съображения и на основание чл.221, ал.2 и чл.222, ал.1 от АПК
Съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 755 от
08.04.2022 г., постановено по АНД № 55/2022 г. по описа на Районен съд Пловдив,
25 наказателен състав, с което е било потвърдено Наказателно
постановление № 80/14.12.2021 г. на Директора на РИОСВ – Пловдив и в полза на
РИОСВ - Пловдив е присъдено юрисконсултско възнаграждение, като
вместо него постановява:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 80/14.12.2021 г. на Директора на РИОСВ
– Пловдив, с което на „Деликатес -2“ ООД с ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление в с.Житница, е наложена имуществена санкция от 1000 лева на
основание чл.200, ал.1, т.6 от Закона за водите за нарушение по чл.48, ал.1,
т.3 от ЗВ.
ОСЪЖДА РИОСВ - Пловдив да
заплати на„Деликатес
-2“ ООД с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в с.Житница, ул. „29“ №
13, сумата от 300 лв. /триста лева/,
съставляваща направените разноски пред първата инстанция за адвокат.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.