Решение по дело №333/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е образувано по искова молба на С. В. Б., [ЕГН], срещу Главна дирекция “Изпълнение на наказанията” – гр.София, с която се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди – 20 000 лв. за периоди от 23.07.2019 г. до 20.12.2019 г. и от 21.04.2021 г. до 15.11.2023 г., ведно със законна лихва, считано от 15.02.2024 г. – датата на подаване на исковата молба до окончателно изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че през процесните периоди претърпял неимуществени вреди в Затвора Пловдив, от липса на достатъчна жилищна площ /пренаселеност на килиите — под 3 кв. м. нетна площ на човек/, без санитарен възел на определените и задължителни места, наличие на хлебарки, дървеници и гризачи и други, липса на адекватно лечение, липса на подходяща храна за здравословното му състояние. В СЗ процесуален представител поддържа исковата молба и претендира разноски – внесената ДТ в размер на 10 лв. и адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗА.

Ответникът - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – гр. София, в писмен отговор и чрез процесуален представител в СЗ оспорва исковата молба.

Прокурорът от ОП – Пловдив изразява становище, че исковата претенция е неоснователна.

Настоящият състав на съда намира исковите претенции частично основателни, предвид следното:

Разпоредбата на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Съгласно чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС искът по чл. 284, ал. 1 се разглежда по реда на глава единадесета от АПК, а съгласно чл. 205 от АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.

Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище гр. София, съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно чл. 12, ал. 1 и 3 от ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това положение, ГДИН за исковите периоди има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявеният иск.

На следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт. За да бъде приета основателност на иск за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима презумпция. Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение (чл. 3, ал. 1), както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност (чл. 3, ал. 2).

В исковото производство обаче двете страни - ищец и ответник са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор, или пък са издирени служебно от съда. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. При това положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. В този смисъл с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание съдът е указал на страните доказателствената тежест и последиците от недоказването.

Важно е да се отбележи, че наличието на нарушение на чл. 3 ЗИНЗС е в тежест на ищеца (главно доказване), а за останалите два елемента (настъпили неимуществени вреди и непосредствена причинна връзка между вредите и нарушението) съдът прилага принципа на кумулативния ефект на всички условия, при които е пребивавал лишения от свобода и презумцията за понесени неимуществени вреди в случай на установено нарушение (Решение № 532 от 14.01.2019 г. по адм. д. № 10270/2018 г. на ВАС). Разместената доказателствена тежест е свързана единствено и само с настъпили неимуществени вреди и непосредствена причинна връзка, тъй като в чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е въведена презумпция. Разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС не включва презумпция за нарушение на чл. 3 ЗИНЗС, т. е. ответната страна няма задължение да оборва такава презумпция. Обстоятелството, че ответникът се опитва да докаже създаването на благоприятни условия на лишените от свобода (липса на нарушение на чл. 3 ЗИНЗС), е свързано с насрещното доказване, а не с обратно доказване (при опровергаване на презумпция), т.е. цели се да се опровергаят доказателствата и твърденията от страната, която носи доказателствената тежест за установяване на определени факти.

Установява се от представените справки, че ищецът пребивавал в Затвора Пловдив през периоди 23.07.2019 г. до 20.12.2019 г. и от 21.12.2021 г. до 15.11.2023 г. При това положение претенциите му са неоснователни за времето от 21.04.2021 г. до 20.12.2021 г., тъй като през това време липсват данни да е бил в Затвора Пловдив.

На следващо място от представените справки се установява, че са основателни оплакванията за пренаселеност на помещенията /неосигуряване на минимална жилищна площ от 4 кв.м./, в които е пребивавал ищецът, за общо 322 дни /151 дни за периода 23.07.2019 г. до 20.12.2019 г., за който не са представени никакви доказателства от ответника, и 171 дни за периода от 21.12.2021 г. до 15.11.2023 г./.

Разпитан е като свидетел М. Л.. За същия на съда е служебно известно, че е водил множество дела против ЗИНЗС против ГДИН със сходни на оплакванията на ищеца, поради което за него е налице личен интерес да твърди конкретни обстоятелства, както и по делото са налице писмени доказателства за обстоятелствата, които следва да се доказват по този начин, с оглед на което показанията на свидетеля следва да бъдат кредитирани само в частта, в която кореспондират на останалите доказателства, предвид разпоредбите на чл.164 и чл.172 от ГПК.

Като се има предвид изложеното дотук във връзка с тежестта на доказване, всички останали оплаквания освен оплакването за пренаселеност от една страна са оборени от представените доказателства от страна на затворническата администрация, или същите не сочат пряко на нарушения по чл.3 от ЗИНЗС, или за същите ищецът не е поискал събиране на други доказателства, освен разпита на посочения лично заинтересован свидетел, поради което останалите претенции съдът намира неоснователни, тъй като не се установява да са налице бездействия на администрацията във връзка с останалите направени оплаквания.

В същото време наличието на нарушение на чл. 3, вр. чл. 43, ал. 4 ЗИНЗС (неосигуряване на минимална жилищна площ) води до извод, че са настъпили презюмираните неимуществени вреди и е налице причинно – следствена връзка между вредите и бездействието на ответника. Тези обстоятелства, свързани с неосигуряване на минимална жилищна площ, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително решение „Н. и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС.

Съгласно чл. 52 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД), приложим по препращане от § 1 ЗР на ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се присъжда от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и овъзмездяването. Всъщност, размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди, се определя при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериални блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице.

При това положение и доколкото претенцията на ищеца е частично основателна – за времето, през което е констатирано нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, изразяващо се в липсата на достатъчно жилищна площ, съдът намира, че се дължи обезщетение в размер на общо 2 519, 07 лв., ведно със законна лихва, считано от 15.02.2024 г. - датата на подаване на исковата молба, до окончателно изплащане на сумата. В останалата част претенциите са неоснователни.

При този изход на делото на ищеца се дължат и разноски в размер на заплатената ДТ от 10 лв.

Искането за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗА е неоснователно, тъй като по делото липсва ДПЗС, в който да е уговорено такова представителство.

Мотивиран от горното, съдът

Р ЕШ И:

ОСЪЖДА Главна Дирекция "Изпълнение на наказанията" - София, ул. "Н. Столетов" № 21, да заплати на С. В. Б., [ЕГН], обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на общо 2 519, 07 лв., за периоди от 23.07.2019 г. до 20.12.2019 г. вкл. и от 21.04.2021 г. до 15.11.2023 г. вкл., ведно със законна лихва, считано от 15.02.2024 г. – датата на подаване на исковата молба до окончателно изплащане на сумата.

ОТХВЪРЛЯ иска на С. В. Б., [ЕГН], за разликата до пълния предявен размер от 20 000 лв.

ОСЪЖДА Главна Дирекция "Изпълнение на наказанията" - София, ул. "Н. Столетов" № 21, да заплати на С. В. Б., [ЕГН], разноски в размер на 10 лв.

ОТХВЪРЛЯ искането на адв.Н. Д. за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗА.

Решението подлежи на касационно оспорване по реда на глава дванадесета от АПК в 14–дневен срок от съобщението пред тричленен състав на Административен съд – Пловдив.