Р Е Ш Е Н И Е
№ 1499/10.04.2018 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ
състав, в открито съдебно заседание, проведено на дванадесети март две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЕВГЕНИЯ МЕЧЕВА
при
участието на секретаря Ани Динкова,
като
разгледа докладваното от съдията
гражданско
дело № 15471 по описа на съда за 2017 г.,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявен
от „Ю.К.” АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***,
срещу Д.П.С., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 15804.62 лв.,
представляваща обезщетение за забава, начислена за периода 11.10.2014 г. –
11.10.2017 г., върху сумата 51766.81 лв., съставляваща присъдено в полза на
ищеца с влязло в сила съдебно решение по т. д. № *
г. по описа на ВОС обезщетение за причинена имуществена вреда – невнасяне и
неосчетоводяване на част от получена продажна цена по нотариален акт № *,
дело № * г. на нотариус Ж.
К., рег. № * на НК.
В исковата си молба ищецът
излага, че с влязло в сила решение на Окръжен съд – В. по т. д. № * г.
ответникът Д.П.С. е осъден да заплати на дружеството сумата 51766.81 лв.,
представляваща обезщетение за причинена от управителя имуществена вреда, на
основание чл. 145 ТЗ. Твърди, че в производството по това дело не е искана и не
е присъждана законната лихва върху главницата. Посочва, че в негова полза е
издаден изпълнителен лист по процесното т. д. № * г. по описа на ВОС, въз основа
на който е образувано изпълнително дело № * г. по описа на ЧСИ с рег. № * на КЧСИ,
като задължението не е заплатено от длъжника до момента. По изложените
съображения моли предявения иск да бъде уважен. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника Д.П.С., чрез процесуалния му представител – адв. М. Т. Поддържа становище за
неоснователност на предявения иск. Не оспорва обстоятелството, че с влязло в
сила решение № * г.,
постановено по т. д. № * г. по
описа на ВОС, е осъден да заплати на ищеца сумата 51766.81 лв., представляваща
обезщетение на причинена на „ЮН. К.” ООД /прекратено без ликвидация/ имуществена вреда. Прави възражение за изтекла погасителна
давност на претендираното акцесорно
вземане. В условията на евентуалност твърди, че главницата от 51766.81 лв. е
погасена чрез прихващане на насрещни вземания, считано от 19.09.2017 г., поради
което вземането за главница е недължимо, като съответно не е дължимо и процесното обезщетение за забава. Посочва, че с нотариална
покана е направил изявление за прихващане със свои вземания в общ размер от
77294.05 лв. срещу насрещни неолихвяеми вземания на
дружеството, за които последното е взискател по изп. д. № * по описа
на ЧСИ З. Д., с рег. № * на КЧСИ,
в общ размер от 86965.98 лв. В случай че съдът не приеме, че тази главница е
погасена чрез прихващане, твърди, че главното вземане е погасено чрез извършено
плащане по посоченото изпълнително дело. В условията на евентуалност прави
възражение за прихващане на претендираното вземане с
негови насрещни вземания в общ размер от 116140 лв., представляващи неизплатени
архитектурни хонорари по договори за проучване и проектиране от 27.04.2006 г. и
м. април 2007 г. Поддържа, че е престирал труд по
тези договори в качеството си на проектант с пълна проектантска
правоспособност, който труд не е в изпълнение на произтичащите от качеството му
на управител задължения, нито от това на съдружник. За положения от него труд
като проектант същият не е възмезден. Счита, че двете насрещни вземания следва
да се считат погасени до размера на по-малкото от тях с обратна сила, когато са
били налице условията по чл. 103 ЗЗД. По изложените съображения моли
предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
В проведеното в
настоящото производство открито съдебно заседание на 12.03.2018 г. ищецът се
представлява от адв. Л.
М., който заявява, че поддържа предявения иск и моли същият
да бъде уважен.
Ответникът се
представлява от адв. М.
Т., която изразява становище за неоснователност на исковата
претенция и моли същата да бъде отхвърлена.
Всяка от страните
представя писмена защита по съществото на спора.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, събраните по
делото доказателства и съобрази приложимия закон, прие за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД.
По делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и
4 ГПК е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между
страните, че с влязло в сила съдебно решение по т. д. № * г. по описа на ВОС ответникът е осъден да
заплати на ищеца сумата 51766.81 лв., представляваща обезщетение за причинена
имуществена вреда - невнасяне и неосчетоводяване на част от получена продажна
цена по нотариален акт № *
г. на нотариус Ж.К., рег. № 214 на НК; че е издаден изпълнителен
лист в полза на ищеца за тази сума, въз основа на който е образувано изп. дело № * по описа на ЧСИ З.Д., с рег. № *, срещу ответника.
Не е спорно, че в производството по т. д. № * г. по описа на ВОС не е искана и съответно
не е присъждана законна лихва върху присъдената главница.
Видно от представената нотариална покана № * г. на нотариус Ил. М.-Мо., получена редовно от Св. Б.
– управител и представляващ ищцовото дружество на
19.09.2017 г., ответникът Д.П.С. е направил изявление за прихващане на
изискуемите му и ликвидни вземания, присъдени с решение № * г. по т. д. № * г. по описа на ВОС, решение № * г. по в. т. д. № * г. по описа на ВАпС
и определение № * г. по
т. д. № * г. по описа на ВКС, II т. о., както и с решение № * г. по т. д. № * г. по описа на ВКС, I т. о. в общ размер на 77294.05 лв. /съдебни
разноски по водените производства/ срещу насрещните вземания на ищеца,
присъдени с решение № * г. по
т. д. № * г. по описа на ВОС,
решение № * г. по т. д. № * г. по описа на ВКС, II т. о., решение № * г. по т. д. № * г. по описа на ВОС и определение № * по ч. т. д. № * г. по описа на ВКС, II т. о., в общ размер от 86965.98 лв.
Не е оспорен размерът на тези вземания какво
в полза на ищцовата, така и в полза на ответната
страна.
Основният спорен момент в производството е
дали извършеното прихващане е валидно, съответно дали същото е довело до
погасяване на главното вземане в размер на 51766.81 лв. – обезщетение за
причинена имуществена вреда – невнасяне и неосчетоводяване на част от получена
продажна цена по нотариален акт № *
г. на нотариус Ж. К., рег. № * на НК.
Съгласно разпоредбата на чл. 104, ал. 1 ЗЗД
прихващането се извършва чрез изявление на едната страна, отправено до другата.
По смисъла на ал. 2 на същия текст двете насрещни вземания се смятат погасени
до размера на по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се
извърши.
Съдът приема за неоснователно възражението на
ищеца, направено в депозираната писмена защита, че процесната
главница е присъдена за „умишлено непозволено увреждане“ по смисъла на чл. 105 ЗЗД, поради което и прихващане не може да се извърши без негово съгласие /без
съгласието на кредитора/. Действително главницата 51766.81 лв. представлява
вземане от деликт, но не може да бъде споделено
виждането, че същото не може да се прихваща. Умисълът в гражданското право не
се предполага, а напротив, под вина по смисъла на чл. 45, ал. 2 ГПК се има
предвид именно небрежната форма на вината. Ето защо е недопустимо разширително тълкуване на закона. Чл. 105 ЗЗД ясно посочва,
че не могат да се прихващат без съгласие на кредитора вземания, породени от
умишлени непозволени деяния /касае се за вземания от престъпни деликти, при които умисълът е безспорно установен/. Тази
разпоредба не може обаче да намира приложения за други случаи на вземания от деликти, при които умисълът остава недоказан, какъвто е и настоящият.
В този смисъл съдът приема, че ответникът е
упражнил надлежно правото си да извърши прихващане на своите вземания с тези на
ищеца. Прихващането е могло да се извърши към датата 28.07.2017 г. – датата на
влизане в сила на решение № *
г. по т. д. № * г. по
описа на I т. о. на ВКС, с което в
полза на ответника са присъдени съдебно-деловодни разноски в размер на 60615.05
лв. На основание чл. 104, ал. 2 ЗЗД непогасеният остатък от вземанията на ищеца
възлиза на сумата 9671.93 лв. /след прихващането с вземанията на ответника в
размер на 77294.05 лв./.
Не е спорно, че вземанията на ищеца в размер
на 86965.98 лв. /преди прихващането/ се отнасят до вземания за разноски,
съответно за главницата 51766.81 лв. и обезщетение за забава върху тази сума в
размер на 23880.56 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД
този, който има към едно и също лице няколко еднородни задължения, ако
изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях
погасява. Ако не е заявил това, погасява се най-обременителното за него
задължение. При няколко еднакво обременителни задължения, погасява се най
старото, а ако всички са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно.
Според ал. 2 на същия текст, когато изпълнението не е достатъчно да покрие
лихвите, разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските, след това
лихвата и най-после главницата.
Ето защо следва да се приеме, че с
извършеното прихващане първо са погасени разноските в полза на ищеца по
водените между страните съдебни производства, посочени по-горе, в общ размер от
11318.61 лв. /2411 лв. + 507.61 лв. + 4050 лв. + 4350 лв./.
Съдът намира, че
погасяването по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД настъпва при задължение за лихва,
възникнало наред с главния дълг, произтичащо от договора или от закона и имащо
характер на възнаграждение.
Законната лихва по чл.
86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на
кредитора от забавата при неизпълнение на парично задължение. Обезщетителната /мораторна/ лихва
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не се дължи при нормално развитие на облигационното
отношение – при срочно изпълнение на парично задължение. Това задължение
възниква не от договора или от закона с предписание да се възнагради кредитора
за извършената от него работа, а само при поискване – чрез самостоятелен иск за
обезщетение за вредите от забавата или като последица от уважаването на иск за
главницата. Обезщетение в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е
дължимо на кредитора, ако той не е упражнил по съдебен ред правата си,
произтичащи от забавата.
Задължението за
плащане на определена парична сума, когато не съществува уговорка за договорна
лихва, е платимо на падежа, без да се дължат лихви на кредитора. При неточно
изпълнение за длъжника съществува риск кредиторът да претендира заплащане и на
вреди, но липсва определеност на размера на това обезщетение, тъй като то е
поставено в зависимост от периода на забавата. За да има погасителен ефект,
плащането на част от главницата следва да е прието от кредитора – чл. 66 ЗЗД,
след който момент кредиторът не разполага с правото да претендира обезщетение
за забава върху платената част от главницата. Също и при забавено изпълнение на
целия дълг: кредиторът следва да реализира по съдебен ред вземането си за
законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като при липса на уговорка между страните
не може да прихваща изпълнението срещу непризнато обезщетение.
В този смисъл законната
лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД представлява базата, върху която се определя
обезщетението за забава при неизпълнение на парично задължение, същата се дължи
само при поискване и няма характер на лихва като възнаграждение за изпълнение
на договорни задължения. Признатото вземане за обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
е еднородно по своя характер с главницата и от момента на неговото определяне,
то не се идентифицира със законната лихва, чрез която е изчислено.
Присъденото вземане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна
функция и не следва да се квалифицира като лихва по чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Поредността в погасяването му, когато се дължи наред с
друго еднородно задължение, се определя по правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД.
В
настоящия случай и доколкото ответникът не е заявил кое задължение погасява с
извършеното прихващане, на основание чл. 76, ал. 1 ГПК следва да се приеме, че
първо се погасява главницата, доколкото същата представлява по-обременителното
задължение, а с остатъка се погасява присъденото мораторно
обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ето защо следва да се приеме, че направеното
прихващането от страна на ответника е довело до пълно погасяване на главното
вземане в размер на 51766.81 лв. Остатък, а именно сумата 9671.93 лв., се
отнася до вземането за обезщетение за забава /цялото преди прихващането в
размер на 23880.56 лв./.
С погасяването на
главното вземане чрез прихващане и то преди датата на подаване на исковата
молба в съда следва да се приеме, че е погасена и настоящата претенция за
присъждане на мораторна лихва за забава /както се
посочи и по-горе в изложението, същата се дължи само при поискване, а
такова не е направено преди погасяването на главницата/.
Ирелевантно в производството е обстоятелството дали съдебният изпълнител е приел за
валидно изявлението за прихващане от страна на ответника.
Неоснователно в този
смисъл е възражението на ищеца, направено в депозираната писмена защита, а
именно, че единственият процесуално-правен способ за установяване
съществуването или не на изпълняеми права, евентуално
засегнати от новонастъпили след издаването на
изпълнителните основания факти, е редът за оспорване на вземането по чл. 439 ГПК. Приемането на това виждане означава да се отрече цял институт като
прихващането с изискуеми и ликвидни вземания по смисъла на чл. 103 и сл. ГПК,
което е необосновано и противоречи на разпоредбата на самия закон. Съдът като
правораздавателен орган може и следва да прави преценка на валидността на
извършено извънсъдебно прихващане на насрещни вземания на страните. Неудачно е
и цитирането на мотиви от определение на ВАпС,
доколкото същото касае производство по чл. 402 ГПК.
По изложените съображения
съдът приема, че предявеният иск е неоснователен, поради което следва да бъде
отхвърлен.
С оглед направения краен
правен извод за неоснователност на исковата претенция съдът приема, че не
следва да бъдат коментирани и обсъждани останалите възражения на ответната
страна и събраните в тази връзка доказателства.
Предвид изхода на спора, право на
разноски в производството има ответникът. Същият представя списък на разноските
по чл. 80 ГПК и доказателства за извършени такива в претендирания
размер от 1175 лв., в това число такси, депозит за вещо лице и платено в брой
адвокатско възнаграждение, която сума следва да му бъде присъдена, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК.
Воден от горното,
съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Ю.К.”
АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, срещу Д.П.С.,
ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 15804.62 лв., представляваща
обезщетение за забава, начислена за периода 11.10.2014 г. – 11.10.2017 г.,
върху сумата 51766.81 лв., съставляваща присъдено в полза на ищеца с влязло в
сила съдебно решение по т. д. № * г. по описа на ВОС
обезщетение за причинена имуществена вреда – невнасяне и неосчетоводяване на
част от получена продажна цена по нотариален акт № *
г. на нотариус Ж. К.,
рег. № * на НК.
ОСЪЖДА „Ю.К.” АД, ЕИК *,
със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на Д.П.С., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата 1175 лв. /хиляда сто седемдесет и пет лева/, представляваща сторените в настоящото
производство съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски
окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: