Р Е Ш Е Н И Е
Номер 396 09.03.2020г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд– Бургас, XVI-ти състав, на тринадесети февруари две хиляди и двадесета
година, в публично заседание, в следния състав:
Председател: ДАНИЕЛА ДРАГНЕВА
Членове: ВЕСЕЛИН ЕНЧЕВ
ДИМИТЪР ГАЛЬОВ
Секретар: Сийка Хардалова
Прокурор: Андрей Червеняков
като разгледа докладването от съдията Д.Гальов КАНД № 143 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.63, ал.1,
изр.2 от Закона за администра-тивните нарушения и наказания (ЗАНН), вр. чл.348
от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), вр. чл.208-228 от
Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна
жалба на ОД на МВР–гр.Бургас, отдел „Охранителна полиция“, против решение № 1343
от 04.11.2019г., постановено по НАХД № 3690 от 2019г.
по описа на Районен съд – Бургас, с което е отменено наказателно постановление № 251а-13/26.07.2019г., издадено от началника на отдел
„Охранителна полиция“ в ОД МВР –гр.Бургас. С посоченото НП на „Акуис“ ЕООД, ЕИК
*********, за нарушение на чл.103, ал.2 от ЗОБВВПИ, на основание чл.196, ал.1,
предл. второ от ЗОБВВПИ, е наложена „имуществена
санкция“ в размер на 3000 лв.
Касаторът счита, че постановеното от БРС решение е неправилно,
поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Излагат се подробни
съображения по приложение на относимите правни норми, според които касаторът
поддържа тезата за осъществено нарушение от страна на санкционираното лице. Иска
се касационният състав да отмени решението на Районен съд – Бургас и вместо
него да постанови друго, с което да потвърди наказателното постановление.
Посочените в жалбата оплаквания съдът квалифицира като
основание по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК – неправилно решение поради
противоречие с материалния закон и допуснати нарушения на процесуални правила.
В съдебно заседание, касаторът, не изпраща
представител.
Ответникът по касация – „Акуис“
ЕООД, се представлява от упълномощен адвокат. Оспорва се жалбата и се иска
оспореното решение да бъде оставено в сила. Подробни съображения излага в
писмени бележки, както и в отговор на касационната жалба. Претендират се
направените разноски по оспорването.
Представителят на Окръжна прокуратура – Бургас дава
заключение за основателност на касационната жалба. Предлага да бъде отменено решението
на БРС и да бъде постановено друго по съществото на спора, с потвърждаване на
НП.
След
като прецени доводите и становищата на страните и събраните по делото доказателства,
въз основа разпоредбите на закона, Административен съд – Бургас, в настоящия
състав, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната
жалба е подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл.211 от АПК от надлежна
страна, по смисъла на чл.210, ал.1 от АПК, за която съдебният акт бил
неблагоприятен и в съответствие с изискванията за форма и реквизити, поради
което се явява процесуално ДОПУСТИМА. Констатираното налага да бъде разгледана
по същество, при което съдът съобрази следното:
Производството пред Районен съд – Бургас било
образувано по жалба на „Акуис“ ЕООД, ЕИК *********,
против наказателно постановление № 251а-13/26.07.2019г.,
издадено от началника на отдел „Охранителна полиция“ в ОД МВР Бургас, с което
на дружеството, за нарушение на чл.103, ал.2 от ЗОБВВПИ, на основание чл.196,
ал.1, предл.2-ро от ЗОБВВПИ, е наложена „имуществена
санкция“ в размер на 3000 лв.
С оспореният съдебен акт, Районен съд – Бургас отменил
наказателното постановление, а за да постанови това решение съдът приел, че в процесния случай санкционираното юридическо лице е подало
заявление и е получило разрешение по смисъла на чл.121а от ЗОБВВПИ. Съдът
изяснил, че съгласно разпоредбата на чл.125, ал.4 от ЗОБВВПИ, разрешенията по чл.121 и 121а
включват и транспортиране на съответните изделия от обекта за съхранение до и
от мястото на напускане на територията на Република България. В тази връзка,
решаващият състав обосновал извода, че „Акуис“ ЕООД не следвало да подава
последващо заявление за сдобиване с разрешение за транспортиране, по смисъла на
чл.99 от ЗОБВВПИ, поради което не е било необходимо и да подава заявление по
чл.103, ал.2 от ЗОБВВПИ, относимо в случаите на изискуемо разрешение по чл.99
от същия закон. При така установените факти и безспорно установеното, че е
получено разрешение по чл.121а от приложимия материален закон, съдът изтъкнал,
че вмененото на дружеството нарушение не е извършено, а наложената санкция-
незаконосъобразна. На следващо място, съдът изложил съображения и за
процесуална незаконосъобразност на издаденото НП, предвид липсата на достатъчна
конкретизация на процесното нарушение в акта за установяване на нарушението и в
НП. Съдът обсъдил и искането на жалбоподателя за присъждане на направените по
делото разноски, като съобразил съществуващата към момента правна уредба и
задължителната практика на съдилищата по тези разноски.
Настоящият касационен състав счита, че решението на първоинстанционния съд е ПРАВИЛНО.
Съгласно чл.63 от ЗАНН решението на районния съд подлежи на обжалване пред административния съд,
на основанията предвидени в НПК, по реда на глава ХІІ от АПК.
Съгласно чл.218
от АПК съдът обсъжда само посочените в жалбата пороци, като за валидността,
допустимостта и съответствието на обжалваното решение с материалния закон,
съдът следи служебно.
Съдебното решение
изцяло съобразено с указанията на материалния закон и процесуалните правила. Настоящата
инстанция приема, че с оглед събраните по делото доказателства Районен съд–
град Бургас установил в пълнота относимите към процесният случай факти и
обстоятелства, въз основа на които е формулиран обоснования и законосъобразен
извод за липса на осъществено нарушение на закона, за което да се наложи
имуществена санкция на ответното дружество.
От приетите по
делото доказателства, се установява безспорно, че на „Акуис“
ЕООД било издадено разрешение № 20180439034/05.11.2018г., въз основа на което дружеството
да транспортира с цел износ, описани в разрешението боеприпаси през ГКПП „Аерогара-Бургас“.
В документа са описани условията, при които следва да се извърши
транспортирането, а именно да се извърши такова транспортиране „от СБ на „ВМЗ“ ЕАД- гр.Сопот през ГКПП
„Аерогара Бургас“ до Армения“, с автомобили по опис на описаните видове и
количества боеприпаси. Разрешението, издадено от ГД „Национална полиция“ е
валидно до 04.05.2019г., видно от неговото съдържание. Дружеството организирало
транспорта на 18.01.2019г., т.е. в упоменатия по-горе срок, но при пристигане
на боеприпасите до ГКПП-Бургас предвид наличие на технически проблем със
самолетния транспорт, вещите не били натоварени, а останали в два товарни
автомобила, с които са били транспортирани до ГКПП „Аерогара Бургас“. Товарните
автомобили останали паркирани пред аварийния портал на Летище Бургас за период
от около десет дни, когато при проверка на служители на МВР било поискано от
представители на „Акуис“ ЕООД разрешение по чл.99 от ЗОБВВПИ за транспортиране.
След това боеприпасите били транспортирани до склад на „ВМЗ“ ЕАД.
На
01.02.2019г., мястото, където се намирали паркираните товарни автомобили било
посетено от полицейски служители при Пето РУ на ОД МВР-гр.Бургас. Длъжностните
лица констатирали, че боеприпасите били превозени от служителите на „ВМЗ“ ЕАД
на 18.01.2019г. а също така установили липсата на депозирано заявление до Пето
РУ при ОД МВР-Бургас, съобразно изискването на чл.103, ал.2 от ЗОБВВИП, поради
което бил съставен АУАН за нарушение на този законов текст.
По делото не е
спорно обстоятелството за липса на подадено заявление от страна на ответното
дружество, каквото законодателят указва в нормата на чл.103, ал.2 от закона.
Спори се относно необходимостта от такова заявление, чието подаване според
касатора е задължително, а според ответника по касация, при наличие на
разрешение по чл.121а от същия закон, не се изисква последващо разрешение по
смисъла на чл.99 от нормативния акт, респективно липсва основание да се подава
и обсъжданото заявление, при което дружеството не е осъществило вмененото му
нарушение.
Според указаното
в нормата на чл.103, ал.2 от ЗОБВВПИ „Лицето, получило разрешение
за транспортиране, не по-късно от три дни преди извършване на конкретно
транспортиране представя на РУ на МВР, на чиято територия ще бъдат
транспортирани взривните вещества, огнестрелните оръжия, боеприпасите и
пиротехническите изделия, заявление по образец, което съдържа име и адрес на
управление на получателя, адрес на обекта, до който ще се извършва
транспортирането, количеството и идентификационни данни на изделията, които
се транспортират, превозното средство и маршрут на доставката.“
Неоснователни са
доводите на касатора, че това задължение е вменено и на дружеството-ответник,
въпреки издадено по-рано разрешение от ГД“Национална полиция“, по смисъла на
чл.121а от закона.
Отговор на
основният спорен въпрос по делото следва да даде логическото, езиковото и
систематичното тълкуване на приложимите в случая законови разпоредби. Както
вече бе отбелязано, имуществената санкция е наложена за вменено нарушение по
чл.103, ал.2 от ЗОБВВПИ. Тази норма се съдържа в Глава Пета на закона „Транспортиране на взривни вещества,
пиротехнически изделия, огнестрелни оръжия и боеприпаси“, в която е
предвидено издаването на разрешение по чл.99 от закона относно транспортиране
на оръжията и боеприпасите на територията на Република България. Обаче,
процесното разрешение за износ на боеприпаси попада в приложното поле на Глава
Шеста от нормативния акт озаглавена „Внос,
износ и транзитен превоз на взривни вещества, пиротехнически изделия,
огнестрелни оръжия и боеприпаси“. Именно в тази част на закона е предвидено
и уточнението, съгласно чл.125, ал.4, според което разрешението по чл.121а от
закона /за износ/ „включва и транспортиране
на съответните изделия от обекта за съхранение до и от мястото на напускане на
територията на Република България.“ Ако законодателят е предвидил
лицето, на което е разрешен съответен износ да подава и последващо заявление
пред съответното РУ на МВР това задължение следва да е обективирано в закона,
но такова изискване видно от неговото съдържание не е налице. Нещо повече,
изрично се сочи, че разрешението включва правото да се транспортират съответните
изделия до мястото на напускане на територията на страната. Допълнителен
аргумент, в подкрепа на извода за неприложимост на чл.103, ал.2 от закона в
случаите на износ е и логическото тълкуване на съдържащият се в нормата текст.
При положение, че целта на подаденото заявление по чл.103, ал.2 е именно
предоставяне на данни относно „име и
адрес на управление на получателя, адрес на обекта, до който ще се извършва
транспортирането“ очевидно е, че законодателят има предвид случаите на
транспорт в рамките на страната, в противен случай не би могло да се изискват
данни за получателя и адреса му, след като при износ изделията се доставят на
чужда територия. Няма никаква логика, да се изисква подаване на заявление
съдържащо тези данни, което да бъде подавано до съответното РУ на МВР, когато
се говори за износ осъществим в друга държава и въобще не би могло да се сочи „РУ на МВР на чиято територия…“, след
като става въпрос за получаване на изделията от чуждестранен субект, респективно
получаването се осъществява на обект извън територията на страната. Показателно
за това е и самият факт, че е предвидена различна уредба на разрешенията, съдържаща се
в закона. Предвидени са отделни правила за разрешаване на вноса/износа, които
са регламентирани в отделна глава /Глава Шеста/, чиито норми са специални по
отношение на общите разпоредби за разрешаване на транспортирането на изделията
по този закон. В тези специални правила, законодателят изрично указва, че
даденото разрешение по смисъла на чл.121а от ЗОБВВПИ включва транспортирането
от мястото на съхранение до мястото на напускане територията на страната. При
това положение, в процесният случай не намира опора в материалния закон
направеното от административно-наказващия орган тълкуване на приложените
разпоредби, с вменяване задължение за подаване на посоченото заявление по реда
на чл.103, ал.2 от закона. По този начин се въвежда изискване към
санкционираното лице каквото не се съдържа в специалните и приложими в случая
норми, т.е. приложена е по аналогия разпоредба от общите правила. Както е
известно, в административнонаказател-ното производство, а и в санкционното
право въобще, е недопустимо прилагането на материалноправни норми по аналогия.
Следователно, за да бъде осъществено административно нарушение, следва да е предвидено
правило за поведение относимо към конкретния случай, чието нарушаване да осъществява
състав на нарушение. След като законодателят не предвижда подобно изискване в
случаите, уредени в Глава Шеста от закона, не би могло да се наруши нормата на
чл.103, ал.2 от закона, която е относима към обществените отношения, уредени в предходната
част на нормативния акт /Глава Пета/.
Обобщено,
наложена е имуществена санкция за неизпълнение на задължение, каквото законът
не предвижда в конкретния случай при износ на изделията. Следователно,
издаденото наказателно постановление е материално незаконосъобразно и подлежи
на цялостна отмяна. При тези констатации е безпредметно обсъждане на другите
доводи и становища на страните.
Предвид
изложеното, касационният състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено
в сила, а касационната жалба е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
При този изход от спора, основателно се явява и искането на ответника по
касация за присъждане на направените разноски по делото. Както правилно е
изтъкнал и решаващият състав към момента на постановяване решението на първата
инстанция все още нормативната уредба не е предвиждала възможност за присъждане
на разноски по този вид дела, а тези искания на съответното правоимащо лице са
били разглеждани по реда на ЗОДОВ от административния съд. Обаче, със
законодателна промяна, влязла в сила считано от 03.12.2019г., нормата на чл.63,
ал.3 от ЗАНН указва, че съдът присъжда разноските в този вид производства по
реда на АПК. Съгласно чл.143, ал.1 от АПК, разноските следва да бъдат
възстановени от бюджета на органа, издал отменения акт /НП/. В случаят са направени
разноски за платено адвокатско възнаграждение на пълномощника на дружеството. В
това производство, ответникът по касация и жалбоподател пред БРС е
представляван от упълномощен адвокат, на когото видно от представените по
делото писмени доказателства е платено възнаграждение общо 940лв., които следва
да бъдат присъдени в полза на дружеството. Органът- издател на НП е от
структурата на ОД на МВР-гр.Бургас, поради което именно това юридическо лице
следва да заплати разноските в полза на ответната страна.
Мотивиран от изложеното и на основание чл.221, ал.2 от АПК, вр. чл.218 от АПК, във
връзка с чл.63, ал.1, изр.2-ро от ЗАНН, Административен съд – Бургас,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1343 от 04.11.2019г.,
постановено по НАХД № 3690 от 2019г. по описа на Районен съд – град Бургас.
ОСЪЖДА ОД на МВР-гр.Бургас, да заплати на
„Акуис“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес: гр.София, ул.“Проф.
Александър Фол“№ 2, вх.Г, ап.14, сумата
от 940 лева, разноски по делото, общо за двете съдебни инстанции.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване и
протестиране.
Председател:
Членове: 1. 2.