Решение по дело №87/2016 на Окръжен съд - Благоевград

Решение

Постъпила е възивна жалба вх.№ 672/20.06.2011 год. от “. Г. представлявано от изп.директор Г. Г. чрез адв.С. срещу решение № 116/21.04.2011 год. по описа на Д. р. съд като незаконосъобразно и неправилно, като се уважи предявения иск ведно с лихви и разноски. Развиват се съображения, че е незаконосъобразен извода на съда, че не се дължи обезщетение за пропуснати ползи, като месечен пазарен наем за имота за периода през който е забавено предаването на владението. Ответниците владеят имота на нищожно правно основание, те са недобросъвестни и дължат обезщетение. То се дължи на основание чл.73 ал.1 от ЗС и на основание чл.93 от ЗС, защото добивът от вещта като наем принадлежи на собственика. Правната квалификация на иска е задължение на съда и ако същият счита, че е неправилна, следва да уважи иска на общото основание чл.59 ал.1 от ЗЗД и чл.93 от ЗС. В този смисъл е и съдебната практика. Семейство Пантазиеви са недобросъвестни владелци за периода от 16.12.1998 год. до предаване на владението през януари 2011 година, нотариалният им акт е отменен с влязло в сила съдебно решение. Ответниците са уведомени през 2004 год. и с писмо от 25.01.2006 год. от “., че владеят без правно основание и с искане за заплащане на обезщетение в размер на 800 лева месечно. Моли да се уважи възивната жалба и предявения иск.

В съдебно заседание се явява изп.директор Г., който подържа възивната жалба.

От ответниците е постъпил отговор вх.№ 486/28.06.2011 год. чрез адв.Т. със становище, че се оспорва възивната жалба като неоснователна. Жалбоподателят не е ангажирал никакви доказателства по твърденията в исковата молба.Първоинстанционният съд правилно е приложил материалния закон, изложени са съображения както относно липсата на претърпяна вреда, така и относно наличието на пропусната полза. Постоянна е практиката на ВКС, че ако искът, по който е допуснато обезпечение е отхвърлен, ищецът дължи на ответника обезщетение за причинените му от обезпечението вреди, но само когато те са преки и непосредствени. В жалбата си “. излага нови правни и фактически твърдения за претенциите си, различни от тези заявени в исковата молба и са основание за друга правна квалификация. За Д. р. с. е налице процесуална пречка да се произнесе по иск с правна квалификация по чл.73 ал.1 от ЗС и чл.59 от ЗС, при положение, че в обстоятелствената част и петитума на исковата молба не се излагат факти и обстоятелства обуславящи такъв иск, такова решение би било недопустимо. Моли да се остави без уважение възивната жалба и потвърди обжалваното решение.

В съдебно заседание се явява адв.Т. със становище да се остави без уважение възивната жалба.

Възивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.259а от ГПК от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, постановено е от компетентен съд съобразно правилата на родавата и местна подсъдност от надлежен състав и в рамките на правораздавателната власт на съда.

По същество възивната жалба е неоснователна.

С решение № 116 от 21.04.2011 год. по гр.дело № 486/2010 год. Д. р. с. е отхвърлил предявения иск на основание чл.282 ал.4 от ГПК от “. гр.С. срещу Н. З. П. и Д. В. Д. -П. от гр.С. С. за сумата 3500 лева представляваща обезщетение за имуществена вреда, претърпяна загуба или пропусната полза за перода 18.03.2010 год. - 21.10.2010 год. поради спиране изпълнението на решение № 316/19.01.2010 год. по в.гр.дело № 85/2009 год. на С. окръжен съд. В мотивите си съдът е приел, че са налице предпоставките на чл.282 ал.4 от ГПК. Вредата се измерва с претърпяна загуба или пропусната полза от дружеството, което в този период не е използвало имота, а за наемане на сходен такъв за посочения период е заплащало наем месечно от 500 лева. Отговорността за тази вреда трябва да е в причинна връзка с виновното поведение на ответниците. Само хипотетично е доказана възможност за такава вреда, при липса на реалност и сигурност за причиняването и от виновно поведение на ответниците, поискали спиране на изпълнителното производство, липсва реално доказана вреда подлежаща на обезщетяване съгласно чл.51 ал.1 от ЗЗД. Спряното изпълнително производство не е в причинна връзка с действително настъпила вреда, поради което искът е неоснователен.

Възивният съд изцяло възприема изложените мотиви в първоинстанционното решение, поради което не се налага тяхното преповтаряне и препраща към разпоредбата на чл.272 от ГПК. Останали са недоказани твърденията в исковата молба, че по вина на ответниците служители на дружеството нямало къде да отседнат през летните месеци за извършване на ремонт и подготовка за започване работа на цеха. Служителите пътували всяка седмица, също така и по дела и упълномощения адвокат, както и за административни процедури с община Доспат. За тези нужди са наемали помещения и други близди до процесния апартамент къщи и са направили значителни разходи и са заплащали наем от 500 лева на месец. С определение № 1441 от 30.12.2010 год. съдът изрично е указал на страните, че всяка от тях носи доказателствната тежест за доказване на обстоятелствата, на които основава своите искания и възражения и въпреки това дружеството не е ангажирало такива.

Неоснователни са възраженията във възивната жалба, че съдът има задължение да определи правната квалификация и ако счита, че не е приложим чл.73 ал.1 от ЗС следва да уважи иска на общото основание на чл.59 ал.1 от ЗЗД и чл.93 от ЗС. Съдът извежда правната квалификация на иска от обстоятелствената част на исковата молба и първоинстанционният съд правилно е определил предявения иск по чл.282 ал.4 от ГПК във в. с чл.45 от ЗЗД и че са налице предпоставките за такава отговорност. Но доказаната възможност за такава вреда не е достатъчна, ако липсват данни, че има реално доказана вреда.

Неоснователно е и становището, че след като семейство П. са недобросъвестни владелци, което е прието в производството по чл.108 от ЗС, тъй като са владяли имота без правно основание и нотариалния акт им е отменен, на дружеството се дължат добивите, които е могъл да получи, както и обезщетение за ползите от които е бил лишен. Тези твърдения предполагат друга правна квалификация, каквато не е предявена. Предявен е специален иск по чл.282 ал.4 от ГПК, който е недоказан.

Поради изложеното ще следва да се потвърди обжалвното решение и присъдят разноските за възивната инстанция в размер на 600 лева адв.възнаграждение за адв.Танева. Затова съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 116/21.04.2011 год. по гр.дело № 486/2010 год. по описа на Д. р. с.

ОСЪЖДА “. Г. представлявано от изпълнителния директор Г. Г. да заплати на Н. З. П. и Д. В. Д.-П.от гр.С. разноските за възивната инстанция в размер на 600 лева.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.